Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Desert hostage, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Румяна Кънчева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,6 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- maxin (2009)
- Разпознаване и начална корекция
- asayva (2017)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh (2017)
Издание:
Автор: Сара Уд
Заглавие: Заложница в пустинята
Преводач: Румяна Кънчева
Година на превод: 1995
Език, от който е преведено: Английски
Издател: Арлекин България ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Националност: английска (не е указана)
Редактор: Ирина Димитрова
ISBN: 954-11-0349-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3234
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Тифани тревожно се огледа. Наоколо нямаше жива душа. Беше очаквала, че с падането на нощта ще пристигнат, както той каза, в неговия дом — съвременна, изискана къща, с прислужници и удобства, където биха могли да поговорят на спокойствие. И през ум не й бе минавало, че ще замръкнат сами в пустинята. Тук Хасан бе съвсем различен човек. Значи това диво място е избрал за декор на връхната точка от представлението! Той, разбира се, иска всичко — Джоузеф, нея, пълния успех на замислите си. Гордостта няма да му позволи да се задоволи с по-малко. Желанието му е тя смирено да признае пълната му власт. А как по-добре да демонстрира тази власт, освен с мъжко господство? Господи, колко глупаво постъпи, като се остави да я отвлече! Погледът й спря на пъхнатата в дисагите пушка. Прикладът беше близо. Ако…
— Тифани — чу ироничния му глас, — не е заредена. Остави тази работа.
Заля я задушаваща вълна на страх, отчаяние, умора. Като през непрогледна мъгла усети как мъжът я вдигна от седлото, а само след миг осъзна, че лежи на земята, а Хасан се е надвесил над нея и разкопчава дрехата й.
— Не! Недей!
— По дяволите, Тифани, аз…
Тя го нападна като дива котка, крещеше от ужас и го дереше с нокти. При боричкането тънкият плат на робата се разкъса и оголи гърдите й. Задъхана, тя бързо се загърна.
— Остави ме! — изплака жално, като продължаваше да размахва ръце. Хасан я пусна и се изправи. — Тиранин! — прошепна тя с болка. — Презирам те! — викна по-силно. — Мразя те! — изкрещя разярено.
Той разтри рамото си, където го бе одрала.
— Изглежда си се съвзела. Или отмъщението ти дава сили?
— Надявам се, че те боли! Само опитай пак и ще ти издера очите! — просъска тя.
— Стани! И престани да правиш погрешни изводи и да разиграваш мелодрами. Донеси храната от дисагите. Аз ще наклада огън. Подчинявай се — повиши предупредително глас, защото видя, че се кани да възрази, — или ще останеш гладна! Много се изкушавам да те зарежа тук още сега. Какъв е шансът да оцелееш без мен?
Тя стана и тръгна гордо изправена, като се стараеше видът й да излъчва надменно презрение. В дисагите имаше няколко филии хляб, малко сирене и фурми.
— И гладът ли е част от мъчението? — викна ядосано.
— Само глупак би ял до пръсване при преход в пустинята — отвърна й спокойно.
Тифани изяде половината от скромните провизии. Очите й лакомо бяха вторачени в останалата част, но не посмя да я докосне. Страхуваше се от мъжа. Дяволите да го вземат! Хасан бе отишъл някъде. Докато го чакаше, тя се чудеше къде ще спят. При положение че той изобщо я остави да спи, помисли с тревога. Беше казал, че иска да я опознае. Едва ли е имал предвид човешки разговор. Признаваше вътрешно, че той за миг бе успял да събуди желанията й и този унизителен факт я караше да мрази себе си. Мъжественото излъчване на Хасан не будеше съмнения за ненаситния му апетит. Тя и преди бе познала болката от животинската мъжка похот. Не би могла да я изтърпи отново. Секс… Започна приятно, завърши с разочарование. За нея той бе едно постоянно усещане на празнота, безименна загуба и разруха, които се бяха просмукали в цялото й същество и я караха да се чувства ограбена. Не искаше да изживява отново това чувство на отчаяние и неудовлетвореност.
Тифани тръсна глава да прогони неприятните мисли. С учудване забеляза, че нощта бе паднала така бързо, сякаш някой бе изключил светлината. Пълната тъмнина, неприсъща на града, й бе непозната. Обгръщаше я като с плащ от черно кадифе и я правеше особено уязвима. Само звездите блещукаха като ситни скъпоценни камъчета. От тъмното изплува бялата роба на Хасан. Тифани застина в очакване на следващите му заповеди.
— Запалих огън — каза той лаконично, обърна се и отново се отдалечи.
Чудно. Човек не би се държал така, ако има зли помисли. Окуражена, тя забърза след белеещата се като призрак фигура. Огънят пламтеше приятно и тя се настани близо. Изведнъж й бе станало хладно. Скоро се стопли, но по гърба й продължаваха да лазят тръпки. Хасан свари кафе. Тифани се чудеше откъде мъжът намира сили след буйното препускане с жребеца и дългия път през недружелюбната пустиня, при това с такава опърничава заложница като нея.
— Студено ми е — промълви Тифани и се обгърна с ръце. Отблясъците от огъня танцуваха по яркозелената й роба.
— Ще стане още по-студено.
— Тогава какво ще правим? — ядоса се на равнодушната му забележка и в същия миг се уплаши — така му даваше повод да й предложи сам да я стопли. Той я погледна изпод вежди.
— Какво искаш, да променя природата? Да направя нощите в пустинята топли, специално за теб?
Тя се отпусна с облекчение. Наистина трябваше внимателно да си подбира думите. Но изглежда умът му съвсем не е зает с нейното изтощено тяло, иначе би подел предизвикателството.
— Искам с нещо да се завия. Нарочно ли ме лишаваш от всякакви удобства? Това преднамерено наказание ли е от твоя страна? — попита заядливо. — Вероятно си чел „Укротяване на опърничавата“ и си въобразяваш, че прилагаш на практика съветите на Шекспир.
Хасан наля от гъстото черно кафе в две малки медни чашки и й подаде едната.
— Наистина ли толкова си свикнала с всички удобства на съвременния живот, че не можеш да се радваш на простото съществуване? — не обърна той внимание на хапливите й подмятания.
— Видя къде живея — отвърна враждебно.
— Да! — озъби й се той на свой ред. — Доста окаяно място, нали?
— Не е чак толкова лошо! Какво би направил ти на мое място, ако беше вдовица без пукната пара и с осемгодишен син!
— Не се самосъжалявай. Сама си си навлякла белята.
Тифани пламна като божур. Не бе нейна вината, че забременя от Назим. И въобще как си позволяваше той да й говори по този начин? Търсеше думи да му отвърне грубо, но мозъкът й сякаш отказваше да работи. Беше изтощена до смърт. Хасан бе седнал по турски на земята. Беше твърде близо до нея, но сега не бе моментът да му показва, че това я смущава.
— Крайно неприятно ми е да мисля в какви ужасни условия живее Джоузеф заради твоята глупост — продължи той сухо. — Боже мой! Ти наистина го принуждаваш да страда!
Тифани отпи от горещата течност. Ядосваше се, задето сама му подаде оръжието, с което сега я нападаше.
— Синът ми никога не е гладувал и студувал — рече спокойно. — Винаги съм се грижила да се храни здравословно. Не можеш да отречеш, че е чудесно дете. И въпреки че дрехите му са износени, поне са топли. Опитвам се да му дам най-доброто образование, което можем да си позволим.
Хасан я слушаше мрачно. Лицето му бе изопнато. Изглеждаше по-сурово от наболата вече черна брада. Стволовете на палмите и акациевите дървета наоколо поскърцваха, сякаш се оплакваха от студа. Затопленият пясък шепнеше, разтревожен от лекия ветрец. Тънкият сърп на луната хвърляше бледа светлина наоколо. Тръпки побиваха от тази призрачна сцена.
— Да се върнем към предстоящата работа — обади се мрачно Хасан.
— Работа ли? Нима наричаш работа отвличането на хора?
— Искам Джоузеф — съобщи й без заобикалки.
— Ето какво било! А мен държиш като заложница! Проектът за Батинах беше уловка, с която ме примами. Как можеш да си играеш с надеждата ми за по-добро бъдеще за мен и Джоузеф? Послужи си с измама, за да ме принудиш да дойда тук!
— Не съвсем. Можеш да работиш по проекта. Казах ти — от теб зависи дали ще приемеш. Ще те заведа там, когато пожелаеш.
— И какви са условията, които ще поставиш? — въпросително повдигна вежди тя.
— Да ми съдействаш. Когато пристигнем в моя дом, искам да позвъниш на Джоузеф и да му кажеш да вземе самолета и да дойде при нас. Той ще долети като стрела.
— Добре си го измислил, няма що! — подметна тя жлъчно.
— И аз така смятам — усмихна се той доволно. Очите му обаче останаха враждебни — твърди и блестящи като черен диамант.
— А аз? — попита Тифани. Гласът й трепереше. — Къде е моето място в така прилежно съставения ти план?
— Вече ти казах. Никъде! Искам постепенно да изчезнеш от живота на момчето.
Значи се е заблуждавала относно намеренията му. Той искаше единствено Джоузеф. И бе твърдо решен да й отнеме сина. Освен това по всичко личеше, че я мрази до дъното на душата си. Ако планът му се увенчаеше с успех, щеше да се наложи тя да се върне в Сеиб или дори в Англия без сина си.
— А не се ли страхуваш, че като пристигнем там, където ме водиш, аз мога по някакъв начин да те измамя?
— Не. Моята крепост е непристъпна. Ако реша да те държа там, няма как да избягаш. И тъй като тя е мое убежище, постарал съм се да е достатъчно усамотена — насред пустинята е, а единственият достъп до нея е по въздуха или по този красив маршрут на керваните.
— Красив ли? Убийствен е!
— Ти мразиш моята страна — навъси се Хасан.
— Твоята страна ли? Почакай, аз останах с впечатлението, че отиваме в дома ти в Оман! Да не искаш да кажеш, че сме… в Риям?!
— Правилно — усмихна се той самодоволно. — Самолетът те докара право тук. Това е Риям. Моята страна. Изглежда дори краткото ти запознанство с нея е достатъчно, за да я намразиш.
— Съвършено вярно! Мразя я! — извика Тифани, като се опита да прикрие тревогата си. — А също и жителите й! Най-вече нейните груби, безскрупулни мъже! Доставя ви удоволствие да упражнявате власт над жените, нали? Като използвате физическо насилие и заплаха, за да ги държите в подчинение! Е, добре, шейх Хасан, можеш да правиш каквото искаш с мен, но няма да ми отнемеш сина! И се кълна пред Бога, че никога няма да пречупиш духа ми!
Но всъщност би могъл да го стори. Тя бе хваната в капан. Той щеше да спечели. Тук важаха законите на Риям. Щеше да я отведе в своята крепост и нямаше кой да й помогне — никой нямаше да посмее. Ако не се съгласеше с неговите искания, най-вероятно бе никога повече да не види Джоузеф. Страшна и ужасяваща перспектива!
— Тифани — обади се кротко Хасан, — разбери ме правилно…
— Не те разбирам! — прекъсна го разпалено. — Защо трябва да разделяш сина от майката? Нямаш ли капка съвест? Никакви нежни чувства?
Нападките й го разгневиха. Дишаше тежко, веждите му бяха свъсени.
— Аз мисля само за Джоузеф — изръмжа. — Той е над всичко останало. Имам сведения, че ти, неговата майка, си подмамила брат ми за мимолетна сексуална връзка, а после си го принудила да се ожени за теб, като си го шантажирала.
— Не…
— Искаш да повярвам на теб, а не на родния си брат, така ли? — На лицето му бе изписано такова презрение, че Тифани разбра колко е безнадеждно да доказва своята невинност. — Той ми писа всичко за теб. Че си се опитала да убиеш собственото си дете, а като не си успяла, си била недоволна и раздразнителна през цялата бременност.
— Бях болна…
— Ти не си достойна да бъдеш майка, да не говорим за майка на моя племенник! Освен че не изпълняваш майчинските задължения, над теб тегне още едно обвинение — че си прахосница и покварена жена. Нима е чудно, че искам Джоузеф и няма да се спра пред нищо, за да го взема? Как, мислиш, че се чувствам, като зная, че синът на моя брат, плът от моята плът и кръв от моята кръв, опознава жените и живота през твоите блудни, безнравствени очи?
— Всичко това са слухове и празни приказки! — извика извън себе си Тифани. — И върху тези необосновани обвинения ти градиш действията си!
— Нещо повече — продължи той, без да й обръща внимание, — твоето непристойно поведение в собствения ти дом, когато Джоузеф е в съседната стая, ме убеди в правотата ми. Разпознавам жените, които излъчват чувственост с всяка своя фибра. Обикновено не давам преценки за такъв род жени — те не ме интересуват, но ти развращаваш едно невинно дете!
— Отричам всяка твоя дума! Джоузеф е щастлив с мен и…
— Защото нищо друго не е видял — прекъсна я безцеремонно Хасан. — Послушай здравия разум. Джоузеф има пълното право да познава културата и обичаите на родината на баща си, да познава близките си. Има правото да живее в удобства, а не в мизерия. Няма да си тръгнеш оттук, без да си го разбрала. Ще се погрижа за това! Сделката е изгодна, Тифани.
— Но тук… Толкова е диво! — махна тя към ширналата се до безкрая пустиня.
— Риям е страна на контрастите. Също както и нейните хора. Пустинята има своята красота за тези, които я виждат. Имаме оазиси и тучни зелени долини, богати на растения и птици.
— Джоузеф ще заприлича на теб — отрони горчиво Тифани, без да скрива, че смята това за най-лошото нещо на света.
Хасан свъси вежди.
— Ще му създам интерес към бизнеса и ще го науча как да го ръководи. И как да се справя с хората.
— О, няма да ти е трудно! — възкликна тя саркастично. — Мъжете от фамилията Шариф намират това, което харесват, взимат го или отправят заплахи. После имат властта да правят каквото им хрумне.
Хасан стисна зъби.
— Само когато ситуацията е безизходна — процеди.
— Безизходна? Ти ли се намираш в безизходна ситуация? А как, по дяволите, мислиш, че се чувствам аз?
— Ти ще получиш това, което винаги си желала — отвърна той упорито. — Своята свобода. Зная, че това си искала от самото начало и че раждането на Джоузеф е станало пречка за плановете ти. Можеш да преследваш кариерата си и аз ти обещах, че ще използвам за това връзките и влиянието си. След няколко години с твоя талант ще станеш доста богата. Харесва ти, нали? Никога не си скривала факта, че се стремиш да направиш кариера.
— Работата запълва живота ми. Но какъв ще е той без Джоузеф? Да зная, че възпитаваш сина ми на същото безскрупулно отношение към хората като твоето? Да направиш от детето ми същия жесток, безжалостен човек като теб?
Помежду им назряваше буря, готова всеки миг да се извие в ураган. Враждебни и настръхнали, двамата се бореха за единственото нещо, което искаха.
— За Бога, Тифани! Престани да се преструваш на всеотдайна майка. Да не би да предявяваш претенции към част от наследството? Признай, че си била ужасена, когато си разбрала за бременността? Признай, че не си искала детето и си направила опит за аборт…
— Не! Не е вярно! — отчаяно извика тя.
— За малко да загубиш бебето…
— Да, паднах… — Тя се задави от вълнение. — Назим ме блъсна от яд, след като майка ми му каза, че съм бременна от него.
Очите на Хасан се превърнаха в късчета лед.
— Долна мръсница! — просъска заплашително. — Сега съм сигурен, че лъжеш! Няма арабин, който би причинил злина на детето си. Децата са свещени. Очерняш името на брат ми, защото той не може да се защити. Длъжен съм да го защитя като представител на фамилията Шариф. Няма да позволя да струпваш на Назим собствените си грехове! Зная, че през цялата бременност си била нещастна и си настоявала да продължиш художественото училище. Дори след раждането на Джоузеф си била твърдо решена да преследваш кариерата си, вместо да се грижиш за детето!
— Зная, че ще се застъпиш за брат си и никога няма да ми повярваш! Но всичко, което казваш, е лъжа! Разбира се, бях объркана, когато разбрах, че съм бременна! Не бях омъжена и не исках…
— Не си искала детето да ти създава неудобства! — отсъди той.
— Няма смисъл да говорим — уморено рече Тифани. — Никога няма да ми повярваш.
— Не! Никога! Откажи се. Нека постигнем разбирателство, преди Джоузеф да е пристигнал. Не искам да го разкъсваме на части с нашата вражда. Ако наистина го обичаш, ще се съгласиш с мен. Освен това законите в Риям са на моя страна. Да се съюзим, иначе Джоузеф ще страда. Той ще бъде мой, каквото и да направиш. В това съм сигурен. Сама реши дали това да стане трудно, или безболезнено.
— Соломоново решение — прошепна тя като на себе си. — Синът ми ще бъде разкъсан на две, ако се боря за правата си. В противен случай ще го загубя… — Вдигна глава и впери поглед в тъмнината. Очите й се наляха със сълзи. Какви шансове имаше срещу Хасан? Той бе готов на всичко. — Смяташ да ме държиш като затворничка, докато не постигнеш целта си, така ли? — Той мълчеше. — Съгласна съм — безпомощно разтвори ръце тя. — При едно условие.
Думите едва се чуваха. Дълго сдържаните сълзи бликнаха по сгърченото от болка лице. Щеше да се опита по някакъв начин да измъкне себе си и Джоузеф от тази каша. Но засега…
— В твоето положение не можеш да поставяш никакви условия! — отряза Хасан.
— Чуй ме — каза тя умолително. — Ще приема неизбежното. Ще направя всичко, което поискаш. Само ми позволи да остана при детето си. Ако имаш капчица жалост, дай ми поне това. Ти спечели. Бъди великодушен в своята победа. О, Господи! Не ми отказвай правото да бъда при моя син — моята кръв и плът! Той ще е нещастен без мен! Не мога да понеса мисълта, че ще се измъчва и страда!
Вдигна очи. Съдбата й зависеше от отговора му. Ако й откажеше, сигурно щеше да загуби разсъдъка си. Сърцето й се свиваше от непоносима болка. Всичко друго, дори животът като истинска затворница на този безмилостен човек, е за предпочитане. Раздялата ще е изтезание по-силно от всякакви физически мъчения. Тифани отчаяно тръсна глава. Косата й се разпиля като пълноводна златна река.
— Моля те! — проплака безпомощно. — О, моля те, моля те, Хасан! Умолявам те от дъното на душата си!
Върху черното покривало на небето звездите премигваха с ледено безразличие и я караха да се чувства изоставена и самотна. Тишината бе оглушителна. Умиращият огън хвърляше слаби отблясъци върху акациите, чиито упойващ аромат се носеше във въздуха.
— Нямам ти доверие — обади се замислено Хасан. — Така ще получиш удобната възможност да настройваш Джоузеф против мен. Няма да ти е трудно да го убедиш, че в Англия ви чака по-добър живот. С теб ще бъдем две враждуващи страни и ще погубим Джоузеф. Няма нищо, което да те обвързва с моята цел, за да полагаш искрени усилия Джоузеф да свикне с мен и с живота тук.
Душата й се раздираше от болка. Не й бе отказал категорично, но все пак решението му бе да я пропъди. Как да го склони? Той нямаше да се разколебае. Гордостта не ще му позволи. Какво би могла да стори?
— О, Хасан! — простена. — Ако искаш, ще пълзя на колене. Ще го направя, щом трябва. Готова съм на всичко, щом става дума за сина ми. Твърдиш, че ще се грижиш за него. Нима не разбираш, че той ще бъде нещастен без мен? Та аз съм го отгледала. Нима искаш той да започне нов живот в друга страна без единствения човек, когото обича.
— Не искам да е нещастен. И не искам да пълзиш — изръмжа той.
Тя сграбчи ръката му и вложи в думите цялото си сърце.
— Какво искаш тогава? Кажи ми и ще го направя! Ще направя всичко! Всичко, което пожелаеш! Само кажи!
— Всичко ли? — промълви той дрезгаво.
Тифани изтръпна. В гласа му прозвуча неприкрито желание. Сега, след като е сигурен, че ще получи Джоузеф, защо да не насочи вниманието си към нея? Сексуалните капризи на покойния й мъж ще бледнеят в сравнение с пламенната натура на Хасан. Тлеещата жарава на неговата чувственост я преследваше откакто го видя за първи път.
— Дори… Дори себе си ли предлагаш? — протегна той ръка и я погали по бузата.
Тифани стисна силно очи. Дори въздухът се изпълни с плътското му желание, обгърна я и я накара неволно да потръпне. Няма да го спира. Не още. Не трябва да го гневи. След като получи съгласието му, ясно ще му обясни, че ако я принуди против волята й, удоволствието му едва ли ще е голямо. Надеждата бе слаба, но все за нещо трябваше да се залови, иначе щеше да полудее. Пръстите му нежно се заровиха в копринената й коса. Като повей от птиче крило минаха по лицето и раменете й.
— Колко си хубава! — изхриптя той.
Суровият израз бе изчезнал от лицето му. Сега бе човек от плът и кръв с туптящо от желание сърце. Желание, което я плашеше. Колкото и да бе невероятно в този кошмарен миг от живота й, то пробуждаше неразумната й плът, готова да се поддаде на изкушението. Тифани простена. Умелите му ласки обещаваха наслада. Тялото й тръпнеше от неудовлетворен копнеж. Трябва да търси спасение от собствените си разрушителни страсти! Обърканите й чувства се изплъзваха от контрол.
— О, Господи! — простена. Не разбираше защо тялото й се разтопява само при мисълта за страстните му ласки. Това бе невъзможно. Непристойно. Неудържимо.
— Ти каза „всичко“. Искам теб! По дяволите! Не мога да ти устоя. Обсебен съм от теб, Тифани! Желанието ме разяжда от първия миг, в който те видях. Затова те намразих. Или трябва да се отърва от теб, или да те имам. Друг изход няма, поне що се отнася до мен. Силните контрасти на пустинята. Всичко или нищо. Аз искам всичко! Ти нямаш нищо повече, което да дадеш, а и аз няма какво повече да взема! — Устните му докоснаха шията й.
— Ако ти се подчиня, ще загубя самоуважението си. Трябва да ме обладаеш насила — прошепна разтреперана.
— Не. Няма да го направя. Ти трябва да преживееш заедно с мен наслаждението от всяко докосване, от всяко движение, от всяка ласка на моите устни. Ще вървим заедно по всяка пътечка, която открият моите пръсти… — Ръката му се плъзна по гърба й. Във вените й се разля течен огън, който бушуваше и заплашваше да изригне като вулкан. Като вулкан на желано покорство. — Отдай ми се — прошепна той в ухото й.
— Не! Не… — изстена тя.
— Тогава не си ми нужна!
Тифани навлажни устни. Той подигравателно, направи същото. Прониза я сладостна болка и тя едва не изстена. Господи, желаеше го! Нима бе възможно? Нима щеше да се отдаде на първия мъж, който успя да я възбуди. Инстинктът изглежда побеждаваше разума.
— За последен път те моля. Позволи ми да остана с Джоузеф! Не ме унижавай, приемайки тялото ми в замяна.
— Аз искам твоето смирение, Тифани.
Как го мразеше за това, което й причиняваше! Принуждаваше я да се примири с неовладените си страсти, дремещи под повърхността на привидната студенина. Непреодолимата чувственост на неговата натура унищожи всичките й задръжки. Трябваше да потисне непристойното желание, което я бе обладало!
— Има и друг изход… — рече бавно Хасан.
— Всичко друго е за предпочитане пред безчестието да ме изнасилиш.
— Има само още един начин да останеш с Джоузеф в моя дом. Действително е разумно да бъдеш при него. Може би след време ще поискаш да си тръгнеш и тогава ще се споразумеем. Ще бъдеш уважавана и ще имаш моята закрила. Би могла да живееш без лишения и да се грижиш за възпитанието на момчето.
Тя бе съгласна на всичко. Твърде много държеше Джоузеф да расте с нейните разбирания и да не се превърне в безпътен развратник като баща си или жесток и безсърдечен човек като чичо си.
— Какво трябва да направя?
— Стани моя жена.
Тифани ахна и понечи да възрази, но той я спря жест.
— Не е лоша сделка. Привидна почтеност в замяна на блажени дни и нощи, прекарани в леглото ми.
Хасан жадно я поглъщаше с очи. Дни и нощи, ужаси се тя.
— Жена номер едно? Две? Или може би три? — попита презрително.
Той високо се разсмя и поклати глава.
— Аз съм християнин, разбира се. Семейство Шариф са християни от сто години насам. Имат само по една жена.
— А защо… защо си правиш труда да ми предлагаш този брачен фарс? Би могъл да ме притежаваш насила.
— Наистина мога. Но дяволски те харесвам. Искам да отвърнеш на желанието ми със страстна взаимност. Искам пълното ти покорство. Искам да зная, че не можеш да устоиш на моите ласки. Искам да ме молиш да те любя, да ме желаеш. Да те видя слаба и беззащитна пред целувките ми. Само тогава обсебилата ме безумна страст ще избледнее. Докато настъпи времето, когато ще ми омръзнеш, нашият съюз ще бъде несравнимо по-приятен, ако е по твоя воля.
— Аз ще бъда безразличен участник!
— Тялото ти няма да позволи да останеш безразлична — разсмя се той отново.
Тя го погледна безмълвно. Беше прав. Но с ума си щеше да го мрази.
— Искаш всичко, така ли? — попита злобно.
— О, да! Искам всичко! Никога не съм се задоволявал с по-малко. Става ли?
— Нима имам избор? Знаеш, че съм принудена да се съглася. Това е най-варварското предложение, което съм чувала. Ако откажа, за отмъщение ще ме задържиш тук. А не се ли върна в Оман, властите ще изпратят Джоузеф в Англия и ще го настанят в детски приют. Ако отхвърля чудовищното ти предложение, никога повече няма да го видя. О, да, съгласна съм! Но с цялата си душа и тяло аз те презирам и ненавиждам! Колко умно постъпи — никакви юридически битки, никакви протяжни скъпо струващи съдебни дела, хленчещ за майка си племенник. И като връх на всичко това, трябва да задоволявам страстта ти винаги когато пожелаеш! — Вбесена от коварството му, чрез което той получи всичко, което желаеше, Тифани трудно се сдържаше. — Негодник! Само помни, че няма да се преструвам колко ми харесваш и колко ми е приятно това, което вършиш с мен!
— О, мисля, че лесно ще преодолея твоята сдържаност — тихо рече той и устните му се плъзнаха по лицето й. — Ще те накарам да забравиш преживяванията с Назим.
— Не, никога няма да забравя! — потръпна тя от спомена. — Никоя жена не може да забрави такова нещо! То ще ме съпътства до края на живота ми!
Хасан изведнъж застина безмълвен. Устните му бяха побелели. Отпусна ръце. Стори й се, че в очите му се мярна сянка. Изглежда не му беше приятно да мисли за отношенията й с Назим. Ще трябва добре да запомни това. Можеше да й послужи като самозащита. От възбудата му не остана и следа.
— Имам ли думата ти? — попита мрачно.
— Да.
Тифани вече се чувстваше по-добре. Не можеше да очаква нищо хубаво от бъдещето, но поне не й отнемаха напълно Джоузеф.
— Тогава, да лягаме. Издълбай малко пясъка, за да ти е удобно. Отдолу е по-топъл. Опитай да си починеш. Рано сутринта тръгваме.
Тя го гледаше невярващо.
— Ти… няма ли да…
Очите му блеснаха злорадо.
— Секс ли искаш? — удари я сякаш с камшик гласът му.
— Животно!
— Най-сетне разумът ти надделя над тялото — подигра се той.
— Презирам те, Хасан ал Шариф! Никога не го забравяй! — Тифани яростно започна да рови пясъка, следвайки все пак съвета му. Добре че стоеше на известно разстояние от нея. Идеше й да го разкъса. — Нямаш ли одеяло или нещо подобно? — насили се да го попита.
— Не.
Тя се сви на кълбо край огъня. Хасан бе легнал с гръб към нея. Скоро тишината стана тъй дълбока, че я раздразни. Въртеше се неспокойно, мъчеше се да се намести по-удобно и да запази всяка частичка топлина. Тялото й бе натежало от умора, но не можеше да заспи. Лежеше в някакъв скован унес, чувстваше се смазана и нещастна, зъбите й не спираха да тракат. От гърлото й се изтръгна сподавено ридание. Хасан изсумтя и се надигна.
— По дяволите! Какво има? — попита сърдито.
— Студено ми е — изхлипа тя, но се ядоса на собствената си слабост. — Какво, по дяволите, мислиш, че има? Потъпка цялото ми достойнство и ме принуди да приема някаква пъклена женитба!
— Ела тук — промърмори той.
— Чудовище! — яростно извика Тифани.
Той се наведе и я вдигна на ръце както се беше свила на топка. Беше толкова изтощена, че нямаше сили да се съпротивлява. Протяжен смразяващ кръвта вой разцепи тишината. След него в нощта проехтя втори, трети. Разтреперана, Тифани се вкопчи в Хасан и зарови глава на гърдите му.
— Не се страхувай — успокои я мъжът. — Това са вълци. В планината. Хайде да спим. Уморени сме.
Сложи я на земята, легна до нея и я придърпа към себе си да я стопли. Клепките й натежаха, очите й се затваряха против волята и тя заспа почти веднага.
Призори Тифани усети в полусън ръцете на Хасан да се плъзгат по тялото й. Той мърмореше нещо неразбираемо на арабски, но намеренията му бяха очевидни. Ръката му следваше извивката на кръста й, бавно се спусна към бедрото.
— Не ме докосвай! — извика тя и го отблъсна силно.
Той стреснато отвори очи.
— Какво има? — попита сънено.
— Опипваше ме! — кресна разярено Тифани.
Лицето му се изопна.
— Сънувах.
— Жената на твоите мечти, предполагам? — подметна тя жлъчно. — Която винаги има желание да се наслаждава на ласките ти!
Хасан я изгледа свирепо.
— Скоро ще съмне. Няма смисъл да спим повече. Тръгваме веднага! — нареди рязко.
— О, не! — изпъшка тя при мисълта за предстоящото изтощително пътуване и отчаяно отметна глава.
Хасан изръмжа и я притисна към земята. Устните му хищно се впиха в нейните, не й позволиха да си поеме дъх, ставаха все по-алчни и ненаситни. Умът й се бунтуваше срещу тази страстна атака, но тялото й отзивчиво я прие, пръстите й се заровиха в блестящите му черни къдри, устните й жадно отвърнаха на целувката. Тя попиваше с наслада нежните му като полъх докосвания. Той сякаш добре знаеше или се досещаше как и с какво да я възбуди, да я измъчва сладостно, да я доведе до невъобразим екстаз…
— Опитах се… Господи, помогни ми, опитах се… — шепнеше несвързано Хасан. — Зная, че не е почтено, че ти ме мразиш. Но… те желая! Небето ми е свидетел как те желая!
— Моля те… — простена Тифани, чувствайки, че и двамата не са в състояние да устоят дълго.
— Тифани! Позволи ми да облекча безумието си, позволи ми да ти доставя удоволствие! Толкова отдавна го желая!
Устните им се сляха в дива, неистова целувка. Вкопчени здраво един в друг, двамата се отдадоха на бушувалата в телата им страст.
— Сега знаем — изхриптя той. — Сега знаем, Тифани!