Читателски коментари (за „Фондация и Земя “ от Айзък Азимов)

Подходих към поредицата с огромно желание, защото Азимов е един от любимите ми фантасти. Преди време бях чел „Фондация“ и „Фондация и имеприя“ и имах чудесни впечатления от двете книги. Затова реших да си взема пълната поредица от Бард, които бяха издали всички книги за „Фондацията“ в два тома. Прочетох ги един след друг и впечатленията ми са много сходни с тези на Петя. За да не повтарям всичко отначало ще разкажа какво не ми хареса особено в „Острието на Фондацията“ и „Фондация и Земя“.

Азимов по принцип (както сам е признавал често) не обича засуканите и оплетени персонажи. Обаче просто се е олял с образите на Блис, Пелорат и Тривайз. Тримата сякаш имат само по един сюжетна линия и я спазват неотклонно и праволинейно. След няколко глави в компанията на тези тримата почти можех да отгатна как ще реагира всеки от тях на промяната на условията в които ги поставя автора.

Блис — винаги болезнено чувствителна към всичко което „не е Гея“ и през двете книги не прави опит да разбере защо има хора на които не им харесва да станат едно цяло с Гея.

Пелорат — напълно разбирам че на автора му е необходим някъкъв прийом за да обясни новостите в обстановката, които не са познати на читателя. Образът на плахия учен, който даже и след толкова време прекарано с Тривайз, продължава да стъпва на пръсти за да не го притесни и т.н. Разбирам такова поведение, аз самият съм от хората които са свити и действат по подобен начин. Но Пелорат е също толкова притеснен в последните глави на книгата, както при първата му среща с Тривайз. Освен това Пелорат пита за всякакви дребни подробности и Тривайз му обяснява всичко надълго и нашироко. Постоянно. По едно време вече бях забравил каква беше фабулата за главата и се наложи да се върна няколко страници назад за да си припомня.

И последен по ред, но не и по значение — Тривайз — Може би както каза Петя, в началото той беше разнообразен и не толкова праволинеен. Но особено във „Фондация и Земя“ той се превърна в противоположността на Блис — не приемаше ничия гледна точка и напред го тласкаше единствено неговото предчувствие, което беше напълно в разрез с неговите виждания, но въпреки всичко той против всякаква логика го следваше.

След всичко казано дотук вероятно сте останали с впечатлението, че съм изгорил ритуално целия цикъл на „Фондацията“ пред блока. Но не е така, все още мисля че поредицата определено си заслужава, особено първите две части.

Предполагам, че това е така тъй като Азимов винаги компенсира „плоските“ си герои с динамична обстановка, нестандартен подход, и преливащи една в друга ситуации. Точно това липсва в последните две книги — Азимов наистина е писал така сякаш е искал да се оттърве от натякванията на издателя си, а не защото е имал творческо вдъхновение. Резултатът — две книги, които могат да се разкажат за по петнадесет минути всяка без да изпуснем нещо съществено.