Марко Ганчев
Припознала се мецана

Носеше в ръка Илия

с мед намазана филия,

а под мишницата сгушено

мечето си плюшено.

Но след малко, чука-пука,

някой тежко защъпука:

мечка стара и кафява

от гората се задава.

На полянката се спира,

дълго в мечето се взира.

— Ей, момче — на Илко рече, —

що си взело мойто мече?

— Бабо Мецо, не видя ли,

че е мече от парцали?

— Я недей се подиграва:

има козина кафява!

— Има, Мецо, но на уж:

космите му са от плюш.

— Баба Меца не греши:

има същите уши.

Пускай го, че вече тръпна

за урок да му ги дръпна.

— Бабо Мецо, и ушите

от парцали са ушити.

— Я, лъжецо, замълчи:

има същите очи!

— Гледай ти какво било:

ами те са от стъкло.

Пак не вярва пуста Меца:

— Я подай му от медеца.

Илко от меда му дава,

мечето дори не шава.

Чак тогава, чак тогава

Баба Меца си признава:

— Вече вярвам ти, човече,

туй не е същинско мече,

щом в меда не пъха лапа

лакомо да се налапа…