Марко Ганчев
Дивото зове (Или поема за обличането на Панчо)

Какво ли ги кара, какво ли

тия деца да ходят голи?

В къщи е тежък труд,

в къщи е работа тежка

да накараме Панчо при студ

да облече топла дрешка,

да излезе топло обут.

Както когато бе малък,

с приказки му подавахме

всеки залък,

така сега при външната закачалка

му измислям залъгалка след залъгалка.

— Слушай — викам, — сега работата е лека:

пуловер без копчета, панталон прав.

Ами ако беше живял преди два века?

Я гледай портрета на тоя граф.

Бричове, жабо̀та и камизоли,

чепици с неизброим копчалък.

Здравата щеше да те озори.

Закопчах ти жилетката, млък!

 

Залъгвам го тъй до жилетката,

след туй за балтона

си правя сметката.

Отварям учебника, дето пада от коня

рицар, облечен в метална броня.

— Щях да те видя и тебе — викам, — нека

да се беше родил преди десет века

и да се чувстваш под броня и шлем

като ядка в бадем.

А сега — балтонът ти с мека подплата.

Закопчай го поне за отплата!

 

Из ръцете ми се търкалят

още шапката му и шалът.

Как ще ги сложим? Трудна история.

Търся пример в учебника по история.

И закъсвам неочаквано зле,

по-зле от Марко на Косово поле.

Панчо ми сочи един дивак,

гол дивак в ръката с кривак

на фона на една пещера.

Сочи го Панчо и вика: — Ура!

Ако бях се родил в тая епоха,

щях да си тичам голичък, оха,

или най-многото да си сложа,

тъй де, под кръста, парче от кожа

и хуквам навън по игра.

Ей тая епоха била е добра!…