Марко Ганчев
Лалкиното носле

От пързалка тича Лалка.

Пуста Лалка, уж е малка,

а така гръмовно плаче,

сякаш че реве малаче.

— Тате, вика, зъб ми падна,

как ще ям, като съм гладна?

Таткото засмян тогава

я успокоява:

— Не плачи де, нищо няма,

значи вече си голяма:

падат млечните ти зъби,

да поникнат като гъби

други зъби, по-големи,

с тях ще чупиш и бадеми.

В миг на Лалка от очичките

изпариха се сълзичките.

— Ясно, тате, щом се клати,

ще изваждам всеки зъб,

няма да ми бъде скъп.

Ама имам друг въпрос:

ще сменя ли своя нос?

Много ми измръзва тоз!

Таткото

я щипва по нослето,

цялото червено, клето.

— Не, носът ти, мила моя,

цял живот ще бъде тоя,

няма той да се смени.

Затова във зимни дни

да го пазиш, Лалче,

от студа под шалче!