Робин Кук
Чуждо тяло (11)

Глава 10

17 октомври 2007 г.

Сряда, 8:31 часа

Ню Делхи, Индия

Дженифър слезе от черния мерцедес седан, който беше изпратен от болница „Кралица Виктория“, за да я вземе от хотел „Амал палас“. Навън беше топло, но не можеше да се каже, че е горещо. Анемичното сутрешно слънце се опитваше да пробие мъглата и едва-едва се отразяваше от огледалната фасада на сградата. Докато я разглеждаше, на Дженифър дори не й се наложи да заслони очите си. Болницата беше на пет етажа и въпреки студения й, ултрамодерен вид, приятната комбинация от медночервено стъкло и мрамор в съответния цвят не можеха да не й направят добро впечатление. Онова, което я караше да изпъква, беше кварталът, в който се намираше.

Привидно скъпата сграда се издигаше на фона на занемарен, на времето бял, но сега силно посивял безличен търговски комплекс от бетон, в който се намираха множество малки магазини, продаващи всичко — от пепси до груби корита за пране. Самата улица беше в окаяно състояние, цялата в дупки и засипана с какви ли не боклуци, и по нея се шляеха няколко крави, които изглежда бяха свикнали с трафика и гръмките клаксони. Както беше предполагала, движението сега беше още по-ужасно, отколкото през нощта. За сметка на ярко боядисаните, очукани камиони, сега улиците бяха пълни с претъпкани автобуси, велосипедни рикши, обикновени велосипедисти, пешеходци и групички от боси хлапета в мръсни дрипи, някои със силно деформирани крайници, други очевидно болни и недохранени. Всички те се стрелкаха между пълзящите превозни средства и просеха. Като връх на всичко на няколко метра от болницата, от другата страна на улицата, се намираше празен терен, затрупан със строителни отпадъци, пръст и дори домашна смет. Но това не беше попречило на няколко семейства да се настанят там, сглобявайки колиби от парчетата изкорубен метал, кашони и парцали. Атмосферата се допълваше от няколкото скитащи кучета и дори един плъх.

— Ще ви изчакам тук — каза шофьорът, който беше заобиколил колата, за да отвори вратата на Дженифър. — Знаете ли колко време ще ви отнеме?

— Нямам представа.

— Ако не ме откриете тук, обадете ми се по телефона, когато сте готова за тръгване.

Тя се съгласи разсеяно; вниманието й беше съсредоточено върху болницата. Не знаеше какво да очаква и осъзна, че чувствата й постепенно са се променили. На мястото на тъгата от загубата на близкия си човек се беше настанило засилващо се раздразнение. Научавайки за втората подобна смърт толкова скоро след бабината й, тя не можеше да не мисли за това, че и двете нещастия по всяка вероятност са можели да бъдат предотвратени. Проблемът беше, че емоциите й пречеха да мисли рационално. Оказа се, че Дженифър е много по-изтощена от полета, отколкото беше очаквала, а и часовата разлика си казваше думата. Предишната нощ изобщо не беше спала.

А и сякаш да я раздразни още повече, шофьорът закъсня — индийска традиция, както щеше да научи по-късно — принуждавайки я да го чака във фоайето. Притеснена, че ако седне в удобните кресла, ще заспи, тя реши да разпита дали госпожа Бенфати е отседнала в хотела и се оказа, че наистина е така. Продължи да се пита дали да й се обади, но беше добре да знае, че жената е там, ако реши да го направи.

Дженифър установи, че двамата високи, облечени в традиционни одежди и тюрбани портиери са също тъй невъзмутими, както и самата сграда. Посрещнаха я с традиционните индийски поклони и отвориха вратите без да кажат нито дума или да променят израженията на лицата си.

Болницата беше свръхклиматизирана, сякаш допълнително да внуши, че отвътре е също толкова модерна и луксозна, както и отвън. Подовете бяха покрити с мрамор, стените — облицовани с дървена ламперия, а мебелите представляваха комбинация от гладка неръждаема стомана и кадифе. Вляво се намираше малко кафене, каквото можеше да се види в западните хотели пет звезди.

Без да знае какво точно трябва да направи, Дженифър се приближи до гише за информация, което напомняше повече на приемна в „Риц Карлтън“ или „Четири сезона“, особено с привлекателните млади жени в ярки сарита, а не с розовите работни дрехи на доброволци. Една от тях беше забелязала Дженифър и учтиво я попита дали би могла да й помогне. Като знаеше отношението на заетите служители и доброволци в американските болници, Дженифър се изненада приятно.

Още когато каза името си, рецепционистката й съобщи, че госпожа Кашмира Варини я очаква, трябвало само да й се обади, за да я уведоми за пристигането на Дженифър. През това време Дженифър огледа фоайето. Странно, но в него имаше дори кокетна библиотека и магазин за подаръци.

След няколко минути на вратата, която водеше към един от кабинетите, намиращи се зад гишето за информация, се появи госпожа Варини. Беше облечена с красиво сари от изключително качествена материя. Докато се приближаваше, Дженифър я огледа. Жената беше слаба и очите й бяха доста по-тъмни от нейните. Носеше косата си вдигната на кок и защипана със сребърна шнола. Въпреки че чертите на лицето й бяха сравнително приятни, устните й бяха свити в тънка черта, и като че ли с усилие се разтеглиха в усмивка. Както се оказа по-късно — напълно неискрена. След като се доближи до нея, Кашмира я поздрави типично по индийски.

— Намасте — произнесе тя.

Последваха обичайните любезни въпроси за това как е минало пътуването, дали Дженифър харесва стаята и хотела, и дали одобрява транспорта си. Междувременно усмивката й се изгуби напълно, проблясвайки за кратко единствено на подходящите места.

Кашмира стана изключително сериозна, когато изказваше своите съболезнования, както и тези на лекарите и цялата болница, за смъртта на бабата на Дженифър.

— Това трагично събитие беше напълно неочаквано — добави тя.

— Така е — каза Дженифър и погледна жената. В гърдите й отново се зараждаше гневът, който беше почувствала сутринта — не само заради смъртта на най-близкия й човек, а и заради това, че бе принудена да отиде на другия край на света и да прекъсне може би най-важния си стаж. Знаеше, че безотговорният й баща е също толкова виновен за това, но на този етап гневът й беше насочен към „Кралица Виктория“. Както и към Кашмира Варини, особено след като Дженифър усети колко дежурни са съболезнованията й.

— Кажете — продължи Кашмира, без ни най-малко да се интересува от настроенията на Дженифър, — къде бихте желали да се заемем с уреждането на неособено приятните въпроси? Бихме могли да отидем в кафенето или в кабинета ми. Вие изберете.

Дженифър погледна към вратата, откъдето беше излязла Кашмира, след което се обърна и огледа стъклената стена на кафенето. Решението й беше продиктувано от мисълта, че ако не изпие още една чаша кафе, ще заспи. Асистентката изглеждаше доволна и пусна една от кратките си усмивки.

Кафето беше силно, но от него нямаше голяма полза и Дженифър скоро реши, че е наложително да се прибере в хотела и да поспи. Едно бързо пресмятане подсказа, че ако в този момент се намираше в Лос Анджелис, щеше да се приготвя за сън.

— Госпожице Варини — прекъсвайки тя домакинята си, която обясняваше липсата на подходящо оборудване в моргата на болницата. — Много съжалявам, но заради недостига на сън ми е ужасно трудно да се концентрирам. Направо не мога да мисля. Боя се, че трябва да се върна в стаята си и да си почина няколко часа.

— Вината за това е изцяло моя — отвърна Кашмира, без да звучи особено убедително. — Не трябваше да назначавам толкова ранна среща. Но можем да приключим всичко бързо. Нуждаем се само от едно бързо решение от ваша страна, ние ще свършим останалото. Просто ни кажете дали искате да я балсамираме, или да я кремираме. Само това! Ние ще се погрижим за останалото.

Дженифър разтърка очи и шумно въздъхна.

— Това можех да го направя и от Лос Анджелис.

— Да, можехте — съгласи се индийката.

Дженифър разшири очи и замига учестено, за да премахне усещането за чуждо тяло под клепачите си, и погледна очакващата отговора й госпожа Варини.

— Добре, искам да видя баба си. Нали затова дойдох.

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна! — Гласът й прозвуча рязко и тя веднага съжали за това. Не искаше да показва толкова ясно чувствата си. — Тя е тук, нали?

— Тук е, разбира се. Само исках да съм сигурна, че желаете да я видите. Все пак тя почина в понеделник вечерта.

— Държали сте я в хладилник, нали?

— Да, разбира се. Просто си помислих, че младо момиче като вас не би искало…

— Аз съм на двайсет и шест и съм четвърта година студентка по медицина — прекъсна я раздразнено Дженифър. — Не мисля, че трябва да се безпокоите за моята чувствителност.

— Много добре — рече Кашмира. — Щом приключите кафето си, ще ви заведа да видите баба си.

— Пих достатъчно кафе. Вече започвам да се изнервям. — Дженифър бутна настрани полупълната си чаша и се изправи. Подпря се за миг на масата, за да изчака замайването да премине. Междувременно Кашмира също се изправи.

Те слязоха до подземното ниво с един от тихите, ултрамодерни асансьори. Там се намираха стаите на техниците, модерната закусвалня и съблекалнята за персонала, както и множество складове. Надолу по коридора, след закусвалнята, се намираше товарната рампа. На метален стол, облегнат на стената, седеше един възрастен пазач.

Вътре имаше два хладилника, стояха до стената, която граничеше със закусвалнята. Без да каже нищо, Кашмира отведе Дженифър до по-близкия и се опита да го отвори. Дженифър й помогна. Това със сигурност не беше хладилник за морга, както беше казала Кашмира. Беше пълен с рафтове от пода до тавана, а дължината му беше дванайсетина метра. Един бърз поглед подсказа на Дженифър, че вътре има предимно пакетирана храна, както и няколко опаковки с лекарства, които трябваше да се съхраняват на студено. В средата му беше напъхана болнична носилка, върху която лежеше плътно покрит с чист болничен чаршаф труп. Миризмата в хладилника беше леко сладникава.

— Има достатъчно място — каза Кашмира. — Ако искате, влезте.

Без да каже нито дума, Дженифър пристъпи вътре. Температурата беше около точката на замръзване. Сега, когато беше вече при баба си, Дженифър не бе съвсем сигурна, че иска да я види. Макар да твърдеше обратното, тя така и не свикна с вида на мъртви тела, макар че в гимназията имаше на разположение цяла седмица, за да посещава градската морга. Тя погледна към асистентката, която улови погледа й и сбърчи вежди, сякаш искаше да каже: „Е, какво? Ще гледаш ли, или не?“.

Осъзнавайки, че повече не може да отлага, Дженифър хвана ръба на чаршафа и преглъщайки сълзите си, го дръпна, за да открие лицето на баба си. В първия момент се изненада, че тя изглежда толкова нормално. Беше си все същата мила, щедра, белокоса старица, която неизменно заставаше на нейна страна и й помагаше. Но когато се вгледа отблизо, забеляза, че на флуоресцентната светлина в хладилника кожата и устните й са придобили алабастров цвят, с изключение на едно място върху шията, където се забелязваше тъмнолилава синина. Кожата беше абсолютно безжизнена, прозрачна, на петна, и баба й несъмнено беше мъртва.

Тъгата на Дженифър постепенно премина в гняв. Тя пусна чаршафа и погледна отново към Кашмира Варини. Фалшивото съчувствие на тази жена тук я изнервяше още повече. Тя излезе от хладилника, а Кашмира се опита да заключи вратата. Дженифър не й предложи помощта си.

— Виждате ли! — избърса ръцете си Кашмира, след като най-после вратата на хладилника щракна. — Вече разбирате ли защо трябва да се погрижим за нея? Тя не може да остане дълго тук.

— Имате ли смъртен акт? — попита Дженифър, сещайки се изведнъж за съдбата на господин Бенфати.

— Разбира се. Той е необходим, за да се извърши кремация или балсамиране. Подписан е от хирурга на госпожа Мария Ернандес.

— И причината за смъртта със сигурност е сърдечен пристъп?

— Да!

— Какво го е причинило?

В продължение на няколко секунди Кашмира гледаше Дженифър. Тя не можеше да разбере дали жената е шокирана, раздразнена или просто смутена от въпроса на Дженифър или от реакцията й, която би могла да означава, че изваждането на тялото от хладилника ще се отложи отново.

— Не знам какво е причинило сърдечния пристъп на баба ви. Аз не съм лекар.

— А аз скоро ще стана и не мога да си представя причина, която да е довела до сърдечен пристъп. Сърцето й беше в отлично състояние. А аутопсия? Някой мислил ли е за това? Когато лекарите не знаят какво се е случило с пациентите им, те обикновено искат да разберат, а това е добра причина да се направи аутопсия.

Кашмира беше изненадана от предложението й, но самата Дженифър също се изненада. До този момент не беше мислила за това, нито пък беше очаквала, че ще го поиска. Беше повдигнала въпроса най-вече заради Кашмира и заради това, че болницата я притискаше да вземе решение. Аутопсията, кремацията и дори балсамирането се разглеждаха като насилствени актове и тя не искаше да си мисли, че по някакъв начин е отговорна за извършването им, колкото и нерационални да бяха чувствата й. Но освен това се сети и за друго: до каква степен смъртта на Хърбърт Бенфати наподобяваше бабината й и дали са можели да бъдат предотвратени?

— Полицията и магистратите са единствените хора в Индия, които могат да наредят аутопсия, а не лекарите.

— Шегувате се.

— Със сигурност не се шегувам.

— Струва ми се, че това често води до сблъсъци между полицията и съдебната система. Ами ако така може да се научи нещо, което би предотвратило подобна съдба да сполети друг пациент? Снощи сте имали втори подобен смъртен случай, нали? Ако са знаели какво е причинило сърдечния пристъп на баба ми, са можели да спасят господин Бенфати!

— Не знам нищо за господин Бенфати — побърза да отговори Кашмира. — Знам само, че в хладилника имаме труп, който стои там от доста време и трябва да бъде махнат. При нас семействата прибират веднага телата, затова трябва да стигнем бързо до решение. Както сама виждате, тялото не може да остане тук. Хладилникът не е предвиден за тази цел, а това тяло е тук от понеделник през нощта!

— Това е ваш проблем — отвърна Дженифър. — Шокирана съм, че болницата не разполага с по-добре оборудвана морга. Пристигнах в Индия след почти двайсет и четири часов полет, а едва сега научавам подробностите. Проблемът е, че съм физически и психически изтощена. Смятам да се прибера в хотела си и да поспя няколко часа, преди да взема решение. Освен това смятам да отида в посолството ни и да потърся подкрепа. Знам, че сте убедена какъв ще бъде отговорът им, но искам да го чуя от първа ръка.

— От първа ръка? — попита Кашмира.

— Такъв е изразът. Означава да го чуя лично от човека. Сега отивам да поспя, после, ако успея, ще мина през американското посолство и ще се върна тук.

— Тогава ще бъде твърде късно. Решението трябва да се вземе сега.

— Вижте, госпожо Варини, оставам с неприятното усещане, че се опитвате да ме притиснете. А и след снощната смърт, която твърде много прилича на смъртта на баба ми, вероятността да взема прибързано решение намалява още повече. Твърдите, че нищо не знаете за случилото се, което сигурно е така, но аз искам да разбера повече за него.

— Съжалявам, но досиетата на останалите пациенти са поверителни. А що се отнася до вас, специално ми наредиха да науча вашето решение още тази сутрин. Просто не можем да задържаме повече тялото на баба ви в този хладилник. — За да подчертае думите си, Кашмира протегна ръка и разклати дръжката на хладилника. — Ако не искате да ни сътрудничите, боя се, че ще се наложи да разговаряте директно с президента ни, защото той е упълномощен да се свърже със съдия и да изиска разрешение да реши вместо вас.

— Няма да разговарям с никого през следващите няколко часа — сопна й се Дженифър. Сега вече беше наистина ядосана. Преди подозираше, че болницата „Кралица Виктория“ се опитва да я притисне да вземе решение, сега беше сигурна в това. И макар че от една страна подобни действия изглеждаха разбираеми заради липсата на място за съхранение на тялото, от друга страна всичко й се струваше съмнително, особено нежеланието им да извършат аутопсия. — Ще ви се обадя, когато съм в състояние да мисля и ще се върна тук. Междувременно нека ви предупредя: не смейте да правите нещо с тялото на баба ми, освен ако не искате да ви се стоварят гръм и мълнии на главата!

— Гръм и мълнии? — повтори Кашмира, напълно объркана.

Дженифър завъртя очи.

— Това означава някой, на когото наистина му е писнало.