Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Los pasos perdidos, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Anichka0872 (2016 г.)

Глава първа

И небето над главата ти ще стане на мед, а земята под тебе — на желязо.

И ще ходиш пипнешком по пладне, както слепецът ходи пипнешком в тъмнината…

„Второзаконие“, 28, 23–28

I

Четири години и седем месеца не бях виждал сградата с бели колони и фронтон с навъсени релефи, които й придаваха строгостта на съдебна палата, и сега, сред мебелите и вещите, поставени на неизменното им място, имах почти мъчителното чувство, че времето се е върнало назад. Близо до фенера е виненочервената завеса, където се вие розовият храст, там е празната клетка. По-нататък са брястовете, в чието засаждане бях помагал в дните на първоначалното въодушевление, когато всички заедно се трудехме за общото дело. До напукания ствол е каменната скамейка, която изкънтя като дървена, когато я ритнах. Там отзад е пътят към реката с ниските магнолии и решетката със сложни завъртулки в нюорлеански стил. Както първата вечер, тръгнах между колоните и чувах същото глухо ехо от стъпките си. Пресякох градината, за да стигна по-бързо там, където се движеха на групи робите, белязани с желязо, амазонките с метнати на ръката поли и ранените войници, в очакване да дойде техният ред — дрипави и лошо превързани, струпани в мрака, вонящ на смола, на стар филц и на пот, пропита в самите куртки. Навреме излязох от осветеното пространство, защото се разнесе изстрелът на ловеца и от втората третина на чигата една птица падна на сцената. Кринолинът на моята съпруга прелетя над главата ми — бях застанал точно там, откъдето тя трябваше да влезе, и задръствах и без това тесния проход. За да не преча, отидох в нейната гримьорна и там времето отново съвпадна с календара — защото предметите крещяха, че не могат четири години и седем месеца да изминат, без да разрушат, без да обезцветят, без да състарят. Дантелите за последното действие бяха като посивели; черният атлаз за сцената на бала бе загубил красивата си коравина, която при всеки поклон го караше да шумоли като подгонени от вятъра сухи листа. Дори стените на стаята бяха посърнали от пипане все на едни и същи места и носеха следите на дълго съжителство с грима, увехналите цветя и преобличането. Седнал сега на дивана, който от морскозелен се бе превърнал в плесенивозелен, с ужас мислех колко тежък бе станал за Рут този затвор от декори, с подвижните си мостове, паяжините от върви и бутафорните дървета. В дните на първите представления на тази трагедия за Войната между Севера и Юга, когато трябваше да подкрепим младия автор, подпомогнат от някаква трупа, напуснала неотдавна един експериментален театър, допускахме, че тази авантюра може да продължи най-много двадесет вечери. Сега бяхме стигнали хиляда и петстотното представление, а участниците — обвързани от договори с непрекъснато продължавани срокове — нямаха никаква възможност да се измъкнат от постановката, тъй като разни импресарии бяха прехвърлили благородното младежко усилие върху плоскостта на големия бизнес, оплитайки представлението в своите сделки. И тъй, за Рут този театър беше не отворена врата към, широкия свят на Драмата — средство за откъсване от ежедневието, — а Дяволският остров[1]. Разрешаваха й краткотрайни бягства — участия в разни бенефиси под перуката на Порция или под диплите на някоя Ифигения, — но те й носеха съвсем нищожно облекчение, защото под новия костюм зрителите търсеха всекидневния кринолин, а в гласа, който искаше да бъде глас на Антигона, всички откриваха контраалтовите интонации на Арабела, която сега на сцената се учеше от действуващото лице Буут[2] — в много умно намерен, според критиците, мизансцен — на правилно латинско произношение, повтаряйки изречението: „Sic semper tyrannis“[3]. Необходим й беше несравним трагедиен талант, за да се отърве от този паразит, който се хранеше с нейната кръв, от този господар на собственото й тяло, впил се в плътта й като неизлечима болест. Не й липсваше желание да скъса договора. Но подобни непокорства се заплащаха в тази професия с дълга безработица и Рут, която бе започнала да произнася този текст на тридесет години, наближаваше вече тридесет и пет и повтаряше все същите движения, същите думи — всяка вечер в седмицата, всеки следобед в неделя, в събота и в панаирни дни, без да се смятат представленията през летните турнета. Успехът на постановката бавно унищожаваше изпълнителите, които остаряваха пред очите на публиката, под неизменните си костюми. И когато един от тях умря от инфаркт една вечер, малко след като падна завесата, трупата, събрана следващата сутрин на гробището, устрои — може би несъзнателно — тържествен парад на траурни костюми, които, не знам защо, напомняха стара примитивна фотография. Все по-огорчена, все по-малко вярваща, че наистина ще постигне нещо в професията си, която въпреки всичко обичаше с дълбоко вътрешно чувство, моята съпруга се оставяше да я води механизмът на принудителната работа, както аз се оставях да ме води механизмът на моята служба. Преди поне се опитваше да спаси своя темперамент, като приповтаряше постоянно големите роли, които мечтаеше да изпълни някога: от Нора до Юдит, от Медея до Тес, с илюзията, че обновява своето дарование; но тази илюзия накрая бе победена от печалното произнасяне на монолозите пред огледалото. Понеже не намерихме някакъв нормален начин да съчетаем нашите два живота — работните часове на актрисата са едни, на чиновника други, — накрая започнахме да спим поотделно. В неделен ден късно сутринта прекарвах известно време в нейното легло и изпълнявах съпружеския си дълг, макар че не успях да разбера дали в действителност задоволявах по този начин някакво истинско желание у Рут. Вероятно и тя на свой ред се смяташе задължена да се отдава на този ежеседмичен навик на плътта по силата на задължението, възникнало, когато бе сложила своя подпис под нашия брачен договор. Аз от своя страна вършех това, подтикван: от мисълта, че не бива да пренебрегвам възможността да изпълня лесно една тегоба, и приспивах по този начин за една седмица някои угризения на съвестта си. И наистина това наше сливане, макар и безстрастно, всеки път отново затягаше връзките, разхлабени от различните ни професии. Топлината на телата възстановяваше известна близост помежду ни и това беше едно краткотрайно връщане към нашето огнище в началото. Поливахме забравеното от миналата неделя мушкато, променяхме мястото на някоя картина, правехме сметки, свързани с домакинството. Но скоро камбаните на близката камбанария ни припомняха, че наближава часът за връщане в затвора. И когато оставях своята съпруга на сцената преди започване на следобедното представление, имах чувството, че я връщам в килията, където тя излежава присъда за доживотен затвор. Разнасяше се изстрелът, падаше изкуствената птичка от втората третина на чигата и така завършваше Съжителството на Седмия ден.

Но днес неделният ред се беше нарушил заради приспивателното, което глътнах призори, за да заспя бързо — защото сънят вече не идваше както преди, само като си сложа на очите черната превръзка, по съвета на Муш. Като се събудих, разбрах, че моята съпруга е излязла, а безпорядъкът от дрехи, недоизвадени от чекмеджетата на скрина, тубите с театрален грим, захвърлени по ъглите, пудриерите и шишенцата, оставени навсякъде, говореха за някакво неочаквано заминаване. Рут се връщаше сега от сцената, изпратена с аплодисменти, припряно разкопчавайки копчетата на корсажа си. Затвори вратата, като я блъсна с тока си — това тъй често повтаряно движение беше повредило дървото, — и кринолинът, хвърлен през главата й, се разтвори на килима от едната стена до другата. Докато излизаше от дантелите, нейното бяло-тяло ми се стори ново и желано; и вече се приближавах да го погаля, когато голотата изчезна в падналото някъде отгоре кадифе, напоено със същия мирис, както парчетата плат, които мама пазеше, когато бях дете, в най-скритите места на своя махагонов скрин. В мен пламна гняв срещу тази идиотска професия на притворство, която винаги се изпречваше помежду ни, като сабята на ангела от агиографиите[4]; срещу тази драма, която бе разделила нашия дом и ме беше тласнала към друг — дома със стени, украсени с астрални знаци, където моето желание се посрещаше винаги с готовност към милувки. А тъкмо за да подкрепя тази кариера в нейното злополучно начало — за да видя щастлива жената, която тогава много обичах, — аз бях объркал живота си, като потърсих материална обезпеченост в една работа, която ме направи също такъв роб като нея. Обърната с гръб към мен, сега Рут ми говореше, гледайки ме в огледалото, и цапаше неспокойното си лице с мазните бои на грима; обясняваше ми, че като свърши представлението, трупата незабавно трябвало да тръгне на турне из страната и че затова била донесла куфарите си в театъра. Запита ме разсеяно за филма, прожектиран предната вечер. Тъкмо щях да й разкажа за неговия успех и да й припомня, че след завършването на тази работа започваше моята отпуска, когато почукаха на вратата. Рут се изправи и аз видях пред себе си жената, която отново бе престанала да бъде моя съпруга и се бе превърнала в главна героиня от пиеса; забоде една изкуствена роза на кръста си и с израз на извинение се запъти към сцената, чиято завеса в италиански стил току-що се бе вдигнала, раздвижвайки въздуха, напоен с миризма на прах и стари дъски. Обърна се още веднъж към мен за довиждане, и пое по пътеката между ниските магнолии… Нямах желание да чакам следващия антракт, когато кадифето щеше да бъде заменено с атлаз и нов грим щеше да се наслои над предишния. Върнах се в къщи, където безредието от спешното тръгване все още беше някакво присъствие на отсъствуващата. Възглавницата бе запазила отпечатъка от главата й; на нощното шкафче имаше чаша недопита вода, с утаени на дъното зелени капки, и една книга, отворена в края на една глава. Ръката ми напипа още влажно петно от разлято тоалетно мляко. Листче от бележник, което не бях видял, като влязох по-рано в стаята, ми съобщаваше за неочакваното заминаване: „… Целувки, Рут. P.S. Има бутилка «Херес» в писалището.“ Обзе ме силно чувство на самотност. За пръв път от единадесет месеца оставах сам, вън от съня, без никаква задача, която незабавно трябва да изпълня, без да е нужно да тичам към улицата със страха, че ще закъснея за някъде. Бях далеч от оглушителния шум и бъркотията на киностудиите, сред тишина, която не раздираха нито гърмящи през високоговорители гласове, нито механична музика. Нищо не ме караше да бързам и затова усещах, че ме застрашава някаква смътна опасност. В тази стая, изоставена от жената, чиито парфюми още се носеха във въздуха, аз се чувствувах объркан от възможността да разговарям със самия себе си. Улавях се, че си говоря полугласно. Легнах пак, загледах се в чистото небе и си представих последните изтекли години… Виждах ги да минават от есен до Великден, от северните ветрове до размекнатия асфалт, без да имам време да ги изживея, научавайки изведнъж от листа за менюто на някой нощен ресторант, че дивите патици са се върнали, че забраната за ловене на стриди е вдигната или че кестените отново са узрели. Понякога узнавах за смяната на годишните времена по камбанките от червена хартия, които разцъфтяваха във витрините на магазините, или по камионите, натоварени с елхи, чийто дъх сякаш преобразяваше улицата в продължение на няколко секунди. Имаше в хрониката на моето съществуване големи празни пространства от дълги седмици; откъси от време, които не бяха ми оставили някакъв ясен спомен, следа от някакво изключително изживяване, от някакво трайно вълнение; дни, в които всяко движение извикваше у мен натрапчивото впечатление, че съм го правил по-рано, при също такива обстоятелства — че съм седял в същия ъгъл, че съм разказвал същата история, загледан в платноходката, скована в кристала на същото преспапие. Когато празнувахме моя рожден ден — сред същите лица, на същите места, със същата песен, повтаряна в хор, — неизменно ме завладяваше мисълта, че всичко това се различава от предишния рожден ден само с появата на още една свещ върху тортата, чийто вкус биваше същият, както предишния път. Като се изкачвах и слизах по хребета на дните все със същия камък на гърба, аз издържах само благодарение на някакво върховно усилие, но тази моя сила рано или късно щеше да ми измени, може би дори в някой ден от календара за тази година. Но в света, в който ми се беше паднало да живея, беше тъй невъзможно да избягаш от всичко това, както и да се опиташ да възкресиш в наши времена подвизите на герои и светци. Бяхме се родили в ерата на Човека-Оса, на Човека-Нищо, в която душите не се продаваха на Дявола, а на Счетоводителя или на Каторжния надзирател. След като ме бяха изтръгнали из корен — заради което изживях две юношества: едното бе останало там, отвъд океана, а другото бе завършило тук, — разбрах, че е безсмислено да се бунтувам и не виждах къде бих могъл да намеря някаква свобода освен в хаоса на моите нощи, пълни с безброй поводи да се отдам на разюздан живот. През деня душата ми е продадена на Счетоводителя — мислех аз с подигравка към самия себе си, — но Счетоводителят не знае, че през нощта предприемам странни пътешествия по криволичещите улички на един невидим за него град — град в града, с места, които ти помагат да забравиш деня, като „Венусберг“[5] и Къщата на съзвездията. А понякога порочната прищявка, запалена от алкохола, ме отвеждаше в потайните заведения, където на входа оставяш презимето си. Поробен бях от моята техника, сред часовници, хронографи, метрономи, в зали без прозорци, тапицирани с плъст и изолационни материали, винаги в изкуствена среда. Затова, когато се озовях вечер на потъналата вече в мрак улица, инстинктивно търсех удоволствията, които ме караха да забравя хода на времето. Пиех и се забавлявах с гръб към часовниците, докато от много пиене и забавления не се строполях до някой будилник да дочакам съня — с черна превръзка на очите, с която, заспал, сигурно приличах на призрак в почивка…

Този смешен образ ме развесели. Изпих до дъно голяма чаша „Херес“, решен да заглуша гласа на онзи, който прекалено разсъждаваше в черепа ми, и като събудих с новото вино топлината на алкохола от предната вечер, застанах на прозореца в стаята на Рут, чиито парфюми започваха да отстъпват пред настойчивата миризма на ацетон. След леката мъглица сутринта — бях я забелязал, когато се събудих — бе дошло лятото, придружено от параходни сирени, които се викаха и си отговаряха от едната река до другата, над сградите. Горе, сред изпаренията от влажната мъгла, се издигаха върховете на града; непотъмнелите от времето стрели на католическите храмове, кубето на православната църква, големите клиники, където действуват Белите Светейшества под прекалено наклонените от височината класически антаблементи, оставени от онези архитекти в началото на века, които загубвали всякакво благоразумие, когато източвали сградите нагоре. Тежката и мълчалива Морга с безкрайни коридори — нещо средно между синагога и концертна зала — беше сякаш мрачен отговор на огромния родилен дом, с лишена от всякакви орнаменти фасада с една редица прозорци, всичките еднакви, които броях в неделните дни от леглото на моята съпруга, когато темите за разговор бяха оскъдни. От асфалта на улиците се надигаше синкав петролен зной, смесен с химически изпарения. Той се утаяваше в дворовете, вонящи на боклуци, където някое задъхано от жегата псе изпъваше лапи като одран заек, търсейки мъничко свежинка в хладината на земята. Камбаните звъняха „Аве Мария“. Обзе ме странно любопитство да узная кой светия чествуват на днешния ден: 4 юни. „Свети Франциск Карачоло“ — така пишеше в тома, издание на Ватикана, от който някога учех григорианските химни. Съвсем непознат за мен светия. Потърсих книгата с житията на светците, отпечатана в Мадрид, от която толкова много ми беше чела моята майка — там, в щастливите дни на невинните детски болести, които ме освобождаваха от училище. Нищо не пишеше за Франциск Карачоло. Но попаднах на някои страници с благочестиви заглавия: „Роса посреща гости от небето“, „Роса се бори с дявола“, „Чудотворната икона, която сълзи“. И една винетка с много извивки, в която бяха вплетени латинските думи:

„Sanctae Rosae Limane. Virginis. Patronae principalis totius American Latinae“[6]

И тези пламенни слова на светицата за Съпруга:

О, нещастна аз!

Любимият ми кой ще върне?

Закъснява; пладне е,

а той не идва.

Мъчителна горчивина заседна в гърлото ми, защото езикът на моето детство ми припомни твърде много неща наведнъж. Тази отпуска очевидно ме размекваше. Изпих, каквото беше останало от „Хереса“, и отново застанах на прозореца. Деца играеха под четирите прашни смърча на Образцовия парк, те оставяха от време на време дворците си от сивкав пясък и завистливо гледаха хлапаците, които плуваха във водата на общинския фонтан сред парчетата вестници и угарки. Това ме наведе на мисълта да отида да поплувам в някой басейн. Не трябваше да оставам в къщи сам със себе си. Докато търсех банския си костюм, който не намирах в шкафовете, хрумна ми, че беше по-разумно да взема влака и да отида, където има гора, за да подишам чист въздух. И се запътих към гарата, но се спрях пред музея, където откриваха голяма изложба на абстрактното изкуство, оповестена със закачени на летви подвижни афиши, чиито дървени гъби, звезди и ласа се въртяха във въздуха, напоен с миризма на лак. Тъкмо щях да се изкача по стълбата, когато видях съвсем наблизо да спира автобусът за Планетариума и изведнъж ми се стори, че е много необходимо да го посетя, за да подскажа на Муш някои идеи за новата украса на нейното студио. Но автобусът прекалено дълго време се застоя и накрая слязох, тръгнах напосоки, объркан от толкова много възможности. Спрях на първия ъгъл да погледам как някакъв сакат с много военни ордени на гърдите рисува на тротоара с цветни тебешири. Бързият ритъм на моите дни беше прекъснат, аз бях освободен за три седмици от фирмата-хранителка, която вече беше купила няколко години от живота ми, и не знаех как да използувам свободното си време. Бях като болен от внезапната почивка, като загубен сред познати улици, нерешителен пред желания, които веднага се стапяха. Поиска ми се да купя онази „Одисея“ или най-новите детективски романи, или тези „Американски комедии“ на Лопе де Вега, изложени на витрината на Брентано, за да срещна отново езика, с който никога не си служех, макар че само по испански можех да умножавам и да събирам с „и толкова на ум“. Но тук беше и „Prometheus Unbound“[7] и той бързо ме откъсна от книгите, защото заглавието беше прекалено свързано с един стар мой проект за композиция, която след прелюдията, завършваща с хорал на медните инструменти, не беше минала към първия речитатив на Прометей, гордия вик на протест:

… regard this Earth

Made multitudinous with thy slaves whon thou

requiest for knee worship, prayer and praise,

and toil, and hecatombs of broken heart

with fear and selfcontemt and barren hope.[8]

Истината беше, че сега, когато имах време да се спра пред витрините — след като толкова месеци не им бях обръщал внимание, — те ми говореха твърде много неща. Имаше една карта на острови, заобиколени с галеони[9] и рози на ветровете, отпред — научен труд по биология, встрани — портрет на Рут с взети назаем диаманти, за реклама на някакъв бижутер. Споменът за нейното пътуване породи у мен внезапно раздразнение; тя беше всъщност жената, която сега търсех, единственият човек, който желаех да бъде до мен в тази душна и мъглива привечер, чието небе помръкваше зад пропълзяващите еднообразно първи светлинни реклами. Но отново една роля, една сцена, едно разстояние се изпречваха между нашите тела, които в Съжителството на Седмия ден вече не намираха радостта на първите обятия.

Рано беше да вървя у Муш. Омръзна ми да си пробивам път между толкова хора, които вървяха в обратна посока, разкъсвайки станиоли или белейки портокали с пръстите си, и ми се прииска да отида някъде, където има дървета. И бях се отървал вече от хората, които се връщаха от стадионите, възпроизвеждайки в споровете си движения от един или друг вид спорт, когато няколко студени капки пръснаха по ръцете ми. След толкова време, чиято продължителност сега се изплъзва от представите ми — защото в състоянието на душевно успокояване, неподозирано тогава, то ми се струва кратко, — аз си спомням тези капки, падащи върху кожата ми като приятни бодвания, сякаш бяха предупреждение за срещата, неосъзнавано от мен тогава. Обикновена среща в известен смисъл — каквито са очевидно всички срещи, чието истинско значение се проявява едва по-късно, в тъканта на последствията… Началото на всичко трябва да търсим безусловно в облака, който се изля в дъжд онази привечер с такава неочаквана ярост, че гръмотевиците звучаха като гръмотевици от друга географска ширина.

Бележки

[1] Дяволският остров — островът, на който е бил заточен Драйфус, във Френска Гвиана. — Б.пр.

[2] Буут Уайлкиз (1839–1865) — американски актьор, убиецът на президента Абрахам Линкълн. — Б.пр.

[3] „Такава е участта на тираните“ (лат.) — тези думи извикал Буут, след като ранил Линкълн. — Б.пр.

[4] Произведение за живота на светии. — Б.пр.

[5] Планина в Германия, където според народните предания гостите на Венера се отдавали на безгрижен живот. В текста — име на кръчма. — Б.пр.

[6] На светата дева Роса Лимска, главна покровителка на дяла Латинска Америка (лат.). — Б.пр.

[7] „Освободеният Прометей“ — лирическа поема от Пърси Биш Шели. — Б.пр.

[8] … земята погледни! Тя цялата гъмжи от твои роби, пред теб прострени ничком за молитва, сред гробници от стъпкани сърца, а ти отвръщаш им със страх и скърби! („Освободеният Прометей“ от Шели, превод от английски на Цветан Стоянов.). — Б.пр.

[9] Кораби от XVII-XVIII в. — Б.пр.