Алберт Лиханов
Чисти камъчета (43)

7

Михаска смяташе, че мисли за Сашка, че си спомня как се е запознал с него, но не, пак излезе, че си мисли за вкъщи.

„Тогава, отначало — мислеше си той, — всички се подиграваха на Сашка. Злобно му се подиграваха, защото главите им не проумяваха как може такова голямо момче да се… Но после изведнъж спряха да му се подиграват. Всички разбраха, че това нещо не е за подигравка. Че Сашка не е виновен. Че той не носи отговорност. Стана ясно, че няма защо да му се подиграват, понеже това срамно нещо е твърде важно и сериозно. То е от блокадата. От войната.“

Страшно хитро нещо е това животът! По-рано Михаска мислеше, че най-сложното нещо на този свят е часовникът. Един ден през войната, когато майка му я нямаше, отвори раклата и измъкна часовника на баща си, подобен на глава лук, и повдигна задното капаче. Отначало не се чуваше нищо. Тогава Михаска го нави с едно копченце като малко лукче, и внезапно всичко вътре се размърда, задвижи се, разбърза се. Михаска се взираше да разбере кое от кое се задвижва, защо всичко върви, но не проумя нищо и реши, че часовникът е най-най-сложното нещо на света.

Тогава беше малък. Тогава всичко беше по-различно.

А сега… Как да се оправи в тези неща?

Защо да не може и у тях да е като у Сашка?

Може би всичко това, срамното, има и друга страна? И тя е по-важната?

Може би онова, което прави баща му, онова, заради което майка му започна работа в магазина, а Катка я хванаха, и той, Михаска, напусна къщата — може би тези неща не са точно такива, каквито му се виждат? Може би всичко става така заради някого другиго, някой друг да е виновен?

И тогава онова, което прави баща му, нека си го прави — не е виновен той, ами нещо друго, нещо, което не се вижда, нещо голямо, мъгляво, което го оправдава, освобождава го от бремето на вината? От разбирането на това, което прави, от отговорността за това, което прави?

И тогава никой за нищо не е виновен?

И тогава никой за нищо не е отговорен?

Живей както ти се живее, граби колкото можеш, стига ти да си добре!…

Но ако е така, кой отговаря за всичко?

„Дядо Господ?“ — помисли си Михаска и се засмя. Отзад нещо изпращя и Михаска примря. Сърцето му затупа като бясно. Но отзад, отпред, наоколо нямаше нищо. Само боровете шумоляха, развълнувани от нещо.

Михаска продължи напред.

Внезапно пътят се раздвои. „Накъде?… — помисли си той. Наляво или надясно?“

Сети се за думите, които често беше чувал: „Лѐви, лѐви, лѐви!“. Тези думи се отнасяха за победата, за това че непременно ще възтържествуваме над врага, а не лично за Михаска, не за неговите мисли и грижи, но той си повтори наум: „Лѐви, лѐви, лѐви!“. Така си го повтори, та дори си повярва, че не крачи през гората към града, ами влиза в бой, в истинско сражение.

— Лѐви, лѐви, лѐви! — упорито си повтори Михаска и зави наляво.