Джон Фаулз
Мантиса (1)

I

Най-общо ги представяли като млади, красиви, скромни девици, които обичали усамотението и обикновено се появявали в различни одежди в зависимост от изкуствата и науките, които покровителствали.

Лемприер, под „Музи“

Първото му усещане бе за безкрайна, сияйна мъглявина, в която сякаш се носеше като божество, алфа и омега, началото и краят, над океан от пари; след малко (не знаеше колко време е минало) изпита друго, не толкова приятно чувство: тихо мърморене и бегли сенки смутиха царствения му полет в безкрая и породиха неприятното усещане, че се намира в някакво ограничено и доста негостоприемно пространство. В този миг, сякаш падаше от стръмна скала, изведнъж се намери в компанията на две лица и гласове. Сякаш гледаше непонятен чуждестранен филм: непознати му бяха както езикът, така и мястото на действието и актьорите. Образи и наименования се объркаха в съзнанието му: ту се сливаха, ту за миг се раздалечаваха, като множество езерни амеби, които се движат безцелно. Съчетанията на форми и усещания, на свързани морфеми и фонеми изплуваха като алгебричните формули в училище, назубрени за вечни времена, макар предназначението им отдавна да бе забравено. Очевидно се намираше в съзнание, но бе лишен от местоимението, което отличава половете, и от чувството за време, което разделя сегашното от миналото и бъдещето.

Известно време продължи да свързва това безличие с приятното чувство за надмощие. Но скоро и то бе брутално разпиляно от безмилостния демон на действителността. Подобната на салто рязка промяна в съзнанието му го подтикваше към неизбежното заключение, че всъщност съвсем не се носи царствено из стратосферата, сякаш обгърнато в ямбичен пентаметър, а е проснато по гръб в легло. В очите му се набиваше стенна лампа — спретната, правоъгълна, матовобяла пластмасова лампа. Светлина. Нощ. Малка сива стая, бледосива като крило на чайка. Ничий свят, в който не се случваше нищо или почти нищо. Като се изключат двете жени, вторачили погледи в него.

С неясното усещане за упрек, породено от по-близко приведеното и по-настоятелно лице, стигна до друг неприятен извод — поради някаква причина бе център на внимание, нещо като Аз. Лицето се усмихна и доплува още по-ниско, излъчвайки смесица от безкрайна загриженост и скептичност; тревога, може би неволно примесена с известно подозрение за симулация.

— Скъпи?

Отново осенено от болезнено светкавичната, непрестанно ограничаваща го интуиция, осъзна, че е не просто Аз, а Аз в мъжки род. Вероятно това бе източникът на обзелото го в миг чувство за безпомощност, безсилие и глупост. То, или всъщност той, наблюдаваше устните, които се спуснаха като парашутист върху челото му. Усети досег и аромат, следователно не гледаше филм, нито сънуваше. Сега лицето се надвесваше над неговото. Начервените устни нашепваха думи:

— Скъпи, нали знаеш коя съм?

Той се вгледа.

— Аз съм Клер.

Съвсем не му беше ясно.^[2]

— Твоята съпруга, скъпи. Помниш ли?

— Съпруга ли?

Това бе най-странното и най-ужасяващото — осъзнаваш, че си проговорил единствено поради близостта на звука. Кафявите очи намекваха за ужасяващите пропасти на брачната изневяра. Опита се да направи връзка между думите и тази личност, между тази личност и себе си, не успя и най-сетне отмести поглед към по-младата жена, която стоеше встрани, от другата страна на леглото — тя също се усмихваше, но някак заучено и с безразличие. Тази личност, която внимателно го наблюдаваше с ръце в джобовете, носеше бяла лекарска престилка. В този миг в нейната уста също се породиха думи:

— Можете ли да ми кажете името си?

Име! Няма име. Нищо. Никакво минало. Усещане за пропаст и почти в същия миг, ясното съзнание за нейната непреодолимост. Сякаш падаше, отчаяно протягаше ръце, но за нищо не успяваше да се залови или дори да достигне. В миг силно изплашен, не изпускаше от поглед очите на жената в бяло. Тя се приближи още една-две крачки.

— Аз съм лекар. Това е вашата съпруга. Моля, погледнете я. Помните ли я? Помните ли да сте я виждали преди? Помните ли нещо за нея?

Погледна я. В изражението на съпругата се четеше нещо очаквателно, но и обидено, сякаш тя ненавиждаше както глупавата процедура, така и неговия безмълвен поглед. Изглеждаше нервна и уморена, бе гримирана прекалено силно и имаше вид на човек, който е сложил маска, за да не се разпищи. На всичкото отгоре очакваше нещо, което той не бе в състояние да й даде.

От устата й заизригваха имена — на хора, на улици, на места, както и несвързани фрази. Някои се повтаряха. Може би като думи ги бе чувал и преди, но нямаше никаква представа какво отношение би трябвало да имат към него, нито пък защо все по-настоятелно зазвучават като доказателства за извършени престъпления. Накрая поклати глава. Искаше му се да затвори очи, отново да забрави, да се слее със спящата празна страница на забвението. Жената се приведе още по-ниско и впи изпитателен поглед в него.

— Скъпи, моля те, опитай. Моля те? Заради мен? — Изчака миг-два, после вдигна глава. — Опасявам се, че няма смисъл.

Лекарката се наведе над него на свой ред. Пръстите й нежно разтвориха клепачите му и тя внимателно запреглежда зениците му. Усмихна му се като на дете.

— Това е самостоятелна стая в болница. Тук сте на сигурно място.

— Болница?

— Знаете ли какво е болница?

— Злополука?

— Спиране на електричеството. — Едва загатната студенина оживи тъмните й очи — милостива искрица хумор. — Скоро отново ще ви включим в захранването.

— Не помня коя…

— Да, знаем.

В този миг заговори другата жена:

— Майлс?

— Какви мили^[3]?

— Това е името ти. Ти се казваш Майлс, скъпи. Майлс Грийн.

Едва осезаем повей от мигновено прелитащ непознат обект, крило на прилеп по здрач — но отлетя още преди да бъде ясно доловен.

— Какво се е случило?

— Нищо, скъпи. Нищо непоправимо.

Знаеше, че това не е вярно — и още, че тя знае, че той знае. Вече наистина й се насъбра прекалено много да знае.

— Коя сте вие?

— Клер. Жена ти.

Отново произнесе името си, но този път въпросително, сякаш сама започваше да се съмнява. Той отмести поглед към тавана. Беше особен, но все пак му въздействаше успокояващо — сив като чайка, да, чайки, знае за чайки; леко заоблен като купол, изолиран или облицован с мека материя, разчленена на малки релефни квадрати, с малко облечено копче на върха на всеки от тях. Така се създаваше усещането за безкрайна, преобърната с главата надолу редица от къртичини или мравуняци. По едно време в за миг възцарилата се тишина се вряза звук — тиктакаше незабелязан досега часовник. Лекарката отново се наведе над леглото.

— Какъв цвят са очите ми?

— Тъмнокафяви.

— А косата ми?

— Черна.

— Лицето?

— Бледо. Гладка кожа.

— Колко възрастна ви изглеждам? — Той впери поглед в нея. — Опитайте да отгатнете.

— Двайсет и седем. И осем.

— Добре. — Тя се усмихна окуражително, после енергично продължи с неутрален тон: — Кой е авторът на „Клуба «Пикуик»“?

— Дикенс.

— А на „Сън в зимна нощ“? — Той отново се втренчи в нея. — Не знаете ли?

— Не беше ли в лятна нощ?

— Отлично. Кой е авторът?

— Шекспир.

— Помните ли някой герой от пиесата?

— Кросното. — После добави: — Титания.

— Защо помните точно тези двамата?

— Бог знае.

— Кога сте гледали за последен път представлението?

Той затвори очи и се замисли, после отново я погледна и безнадеждно поклати глава.

— Няма значение. Така, а колко е осем по осем?

— Шейсет и четири.

— Трийсет минус деветнайсет?

— Единайсет.

— Добре. Отличен.

Тя се изправи. Искаше му се да й каже, че отговорите идваха изневиделица, че поради загадъчното умение да уцели верните решения неразбирането му се струваше още по-страшно. С мъка се опита да се изправи в леглото, но нещо му пречеше — здраво затъкнатите завивки и безсилието, като в кошмарите, където желанието да се движиш и самото движение са раздалечени от цели еони.

— Лежете спокойно, господин Грийн. Намирате се под въздействието на успокояващи медикаменти.

Скритата му тревога нарасна. Но, изглежда, можеше да се довери на тези живи и изразителни тъмни очи. В тях се таеше безмълвната ирония на стар приятел от другия пол — вече напълно откъснат от живота ти, но все още запазил призрачен спомен за някогашното си по-специално отношение към теб. Другата жена го потупа по рамото, настоявайки на полагащия й се дял внимание.

— Ние не бива да се тревожим. Ще продължи само няколко дни.

С неудоволствие извърна лице към нея — и от това „ние“ инстинктивно му се прииска да я подразни.

— Никога не съм ви виждал.

Жената се засмя беззвучно, сякаш й бе забавно, че той е тъй глупав.

— Опасявам се, че сме се виждали, мили мой. Всеки ден през последните почти десет години. Женени сме. Имаме деца. Не може да не помниш това.

— Не помня нищо.

Леко привела глава, тя затаи дъх, после отново отправи поглед към лекарката, която вече споделяше — той усети това въпреки професионално успокояващия й тон — нарастващото му раздразнение от намеците за вина и нравствените императиви. Жената прекалено много държеше да установи над него правото си на притежание — а за да прояви желание да бъде притежаван, човек трябва да знае кой е. Изпитваше непреодолимо желание да остане ненакърним — обект, който тя може да си въобразява, че притежава, това нямаше как да се избегне, но нямаше никакво намерение безропотно — послушно като дресирано кученце — да приема претенциите й. Най-добре отново да се върне в нищото, в безвремието, в сивата тиктакаща тишина. Отпусна клепачи. Но почти в същия миг отново чу гласа на лекарката:

— Бих искала да започна предварително лечение, госпожо Грийн.

— Да, разбира се. — Забеляза как съпругата се усмихва на лекарката глуповато, по женски. — Спокойна съм, че го оставям в такива добри ръце. — И после добави: — Нали ще ме известите веднага щом?…

— На мига. Не се тревожете. Дезориентацията в началото е напълно нормална.

Така наречената съпруга сведе към него поглед — все още колеблив, все още негласно обвинителен. Осъзна — но мисълта предизвика у него не съчувствие, а раздразнение — че тя е напълно слисана и не разполага с рецепта за подобни ситуации.

— Майлс, утре отново ще намина. — Не й отговори. — Моля те, опитай се да помогнеш на лекарката. Всичко ще се оправи. На децата им е мъчно за теб. — Последен опит. — Джейн? Том? Дейвид?

Едва ли не се опитваше да го придума и имената прозвучаха по-скоро като изреждане на просрочени сметки и безразсъдно скъпи прищевки, отколкото като имена на деца. Тя отново затаи дъх, сетне се наведе и лекичко го целуна по устните, като че искаше да каже: „Забивам това знаме. Тази земя е моя.“

Не я изпрати дори с поглед — продължи да лежи, втренчен в тавана, долепил ръце до тялото си под завивките. Зад вратата двете невидими жени тихо разговаряха. Успокоителни медикаменти. Спиране на електричеството. Анестезия. Операция. Размърда стъпала, после опипа краката си. Гола кожа. По-нагоре. Гола кожа. Затваряне на врата — лекарката се беше върнала при него. Пресегна се, натисна звънеца до леглото и за миг се взря в пациента.

— Трябва да се опитате да разберете, че и за тях случилото се е шок. Хората не осъзнават колко много разчитат на това да бъдат разпознати, като доказателство за съществуването си. Когато се случват подобни неща, изпитват страх. Несигурност. Права ли съм?

— Гол съм.

По устните й премина мимолетна усмивка, извикана от нелогичния отговор или може би от факта, че липсата на дрехи изглежда по-шокираща от липсата на памет.

— Не ви трябват дрехи. Много е топло. Всъщност дори е прекалено топло. — Тя докосна бялата си престилка. — Нося само това. Термостатът поддържа ужасно висока температура, всички се оплакваме. А и както няма прозорци… — После добави: — Знаете ли какво е термостат?

— Някак си знам.

Протегна шия и за пръв път огледа стаята. Наистина, нямаше прозорци, както и почти никакви мебели, освен малка маса в отсрещния ляв ъгъл. Стените бяха облицовани в сиво, като куполоподобния таван. Дори вратата, точно отсреща, бе тапицирана. Само подът беше пощаден, може би в старанието да се разчупи монотонността на всичко останало — бе застлан с килим в убит розов цвят, който едно време живописците наричаха „пепел от рози“. Тапицерия, облицовка, затвор — връзката му убягваше, но потърси с поглед очите на лекарката, надявайки се, че отгатва онова, което той не можеше да изрази.

— За да е тихо. Най-новата мода. Акустична изолация. Веднага щом започнете да долавяте звуци, ще ви изпишем.

— Часовник.

— Да. — Посочи с ръка. Висеше почти в левия ъгъл на стената над главата му и представляваше абсурдно претрупан швейцарски часовник с кукувица и островърхо покривче, чийто всеки свободен сантиметър кафява дървена повърхност бе изрисувана с множество тъмни фигури, селяни, крави, рогове, еделвайси и Бог знае какво още. — Подари ни го предишният пациент. Ирландски джентълмен. Струва ни се, че придава по-човешки вид на обстановката.

— Ужасен е.

— Няма да ви пречи. Откачихме ударния механизъм. Кукувицата вече не кука.

Продължи да се взира в ужасяващо грозния часовник — налудничаво претрупаната повърхност, тежестите и веригите, провиснали като вътрешности. Тревожеше го, защото представляваше нещо, от което се страхуваше, без да знае защо; бе като някаква аномалия, като несвързан спомен за всичко онова, което бе забравил.

— Излекувахте ли го?

— Беше доста тежък случай.

Той извърна глава и отново вдигна поглед към нея.

— Не го ли излекувахте?

— Ще ви кажа, като се пооправите.

Преглътна тези думи.

— И не е…

— Какво не е?

— Луди хора?

— Не, за Бога! Вие сте точно толкова нормален, колкото съм и аз. Може би дори по-нормален.

Докато чакаха отговор на позвъняването, тя приседна на крайчеца на леглото, скръсти ръце на гърдите си и леко се извърна към него. В горния джоб на престилката й бяха пъхнати две писалки и термометър. Тъмната й коса бе безжалостно опъната и вързана на тила, не носеше и грим, но въпреки това в лицето й имаше нещо класически елегантно, напомнящо средиземноморския тип. Кожата й бе много гладка и в бледността си криеше топлота — в жилите на тази жена може би течеше италианска кръв; не че не се държеше съвършено по английски маниер, и очевидно бе от добър, може би дори аристократичен произход — от онези млади жени, чиято интелигентност ги кара да изберат сериозна професия, вместо да живеят в леност. Той се питаше дали пък в крайна сметка не е еврейка, потомка на някой от онези видни родове, които открай време съчетават големите си богатства с академични постижения и с обществена дейност; после се запита от къде на къде му хрумна именно това. Тя протегна ръка и го потупа, за да му вдъхне увереност.

— Ще се оправите. Имали сме къде-къде по-тежки случаи.

— Все едно отново съм се върнал в детството.

— Зная. Лечението може да не даде резултати веднага. И двамата трябва да проявим търпение. — Тя се усмихна. — Тъй да се каже. — Изправи се и отново натисна звънеца край леглото, после седна на предишното място.

— Къде се намираме?

— В Централна болница. — Погледна го. Той поклати глава. Тя наведе очи, помълча за миг, после отново вдигна поглед и набързо му постави нова задача. — Тук съм, за да накарам паметта ви да функционира. Потърсете отговора сам. Тази болница е известна на всички.

Порови се в паметта си и по незнаен начин му стана ясно, че да се мъчи е загуба на време, както и че би било по-мъдро изобщо да не се опитва. След първоначалния шок съвсем не намираше за неприятно това пълно откъсване от всичко, което може би е представлявал: не очакват от теб да правиш нещо, свободен си от товара, който не помниш, но съдиш за него само по липсата му — тежест, която никога не си виждал, но от която въображаемият ти гръб си отдъхва. А освен това спокойствието му се дължеше на факта, че е оставен в ръцете и на грижите на тази млада, уверено компетентна жена. Дискретното остро деколте на бялата й дреха разкриваше деликатна шия.

— Иска ми се да можех да се видя.

— Аз съм вашето огледало. Само за момента.

Той се огледа в него, но не различи нищо конкретно.

— Не съм претърпял злополука?

Лекарката се намръщи.

— Опасявам се, че да. Превърнали сте се в жаба. — Бавно, съдейки по нещо, което долови в очите й, той осъзна, че му се присмиват заради прекалената му егоцентричност. Все пак съумя да се усмихне едва-едва.

— Така е по-добре — беше нейният отговор.

— Знаете ли кой… какъв съм бил?

— Съм — не говорете в минало време за себе си.

— Съм.

— Да.

Изчака я да продължи. Но тя го наблюдаваше мълчаливо — отново го изпитваше.

— Няма да ми кажете.

— Вие сам ще ми кажете. В някой скорошен ден.

Той замълча за миг.

— Предполагам, вие сте…

— Каква?

— Кушетка. Нали знаете.

— Психиатър?

— Именно.

— Невролог. Занимавам се с анормална мозъчна дейност. Специалността ми е мнемонология.

— Какво е това?

— Как работи паметта.

— Или как не работи.

— Понякога. Временно.

Косата й бе привързана на тила с тъничко шалче — единственият белег на женственост в облеклото й. По краищата личеше, че е на черно-бели миниатюрни щамповани рози и елипсовидни листа.

— Не зная името ви.

Без да помръдва от ръба на леглото, тя се извърна към него и повдигна с палец левия ревер на престилката си. На него бе закачена малка табелка с името й: „Д-р А. ДЕЛФИ“. Но после, сякаш разкритието дори на такъв малък бюрократичен детайл относно нея самата не бе клинично целесъобразно, тя се изправи.

— О, къде се бави тази сестра.

Отиде до вратата и погледна навън — напразно, защото отново се върна при леглото и натисна звънеца, този път продължително и настоятелно. Погледна към него, саркастично свила устни, сякаш освобождавайки го от всякакво чувство за вина по повод нейната нетърпеливост.

— Откога съм тук?

— Едва от няколко страници.

— Страници?

Отново бе скръстила ръце и в очите й проблесна същата въпросителна искрица.

— Какво трябваше да кажа?

— Дни?

Тя се усмихна по-открито.

— Браво.

— Защо казахте страници?

— Загубили сте съзнанието за собствената си идентичност, господин Грийн. С вас трябва да работя над основното ви усещане за действителност. А то изглежда доста запазено.

— Все едно да си загубиш целия багаж.

— Както казват, по-добре багаж, отколкото крайници.

Той се взря в тавана, мъчейки се с все сила да възстанови спомен за някакво минало, за място, за цел.

— Сигурно се опитвам да избягам от нещо.

— Може би. Затова сме тук. Да ви помогнем да изплувате. — Тя докосна голото му рамо. — Но сега не бива да се притеснявате. Просто се отпуснете.

Отново се запъти към вратата. Отвъд бе необикновено тъмно и нищо не се виждаше. Той се загледа в заобления, тапициран таван, обрасъл в хълмчета, всяко от които увенчано с грахче. Макар да бяха сиви, приличаха на гърди — редица след редица гърди на гимназистки, истински балдахин от едва напъпили гърди. Искаше му се да изтъкне това откритие пред лекарката, но тя продължаваше да стои до отворената врата и да чака; после обаче някакъв инстинкт сякаш му подсказа, че не може да каже подобно нещо пред жена лекар. Бе твърде лично, доста фантасмагорично и можеше да я обиди.

Тя най-сетне се върна. Някой я последва с бързи крачки — млада карибка с бяла касинка и шоколадено лице над колосаната синьо-бяла униформа. В ръка бе стиснала навити на руло гумирани постелки. Забели очи и се извърна към лекарката, която поясни:

— Сестрата е гневна. За разнообразие.

После кимна примирено и се обърна към него:

— Това е сестра Кори.

— Добре дошли при нас, господин Грийн.

Той я изгледа глуповато.

— Извинете.

Тя шеговито вдигна показалец, в кафявите й очи блесна искра и с плътен антилски глас заяви:

— Не се извинявайте. Инак юмрук.

Хубаво момиче, с чувство за хумор, приятно властно. По някакво много странно съвпадение във вероятно твърде различните им гени двете жени имаха еднакви на цвят очи.

— Сестра, ще затворите ли вратата? Бих искала да започваме.

— Разбира се.

Доктор Делфи отново бе скръстила ръце в очевидно любимата си поза. Погледна го и изражението й за миг му се стори любопитно замислено, сякаш не бе решила окончателно точно какво лечение да приложи; сякаш го разглеждаше по-скоро като проблем, отколкото като човек. Но точно в този миг по устните й премина усмивка.

— Няма да боли. На много пациенти дори им се струва приятно отпускащо. — Тя вдигна поглед към сестрата, която бе застанала от другата страна на леглото. — Готова ли сте?

Двете се наведоха и с професионално отработени движения повдигнаха матрака първо от едната, после от другата страна. Краищата на завивките бяха освободени и с няколко бързи движения нагънати и преместени в краката му. Той понечи да седне в леглото. Но двете жени в миг се оказаха до него и го принудиха отново да легне.

Доктор Делфи нареди:

— Лежете мирно. Точно както сте. — Макар и тих, гласът й бе подчертано по-енергичен и смущението му не остана скрито за нея. — Скъпи човече, аз съм лекар, а това е медицинска сестра. Виждаме голи мъжки тела всеки ден.

— Да. — После добави: — Извинявайте.

— Сега трябва да поставим гумирана постелка на леглото. Извърнете се към мен. — Той се обърна и сестрата разстла постелката точно зад гърба му. — А сега на другата страна. Над гънката. Точно така. Браво. А сега отново легнете по гръб. — Той впери поглед в облицования таван. Постелката бе добре изопната под тялото му. — Сега вдигнете ръце и ги поставете под главата. Идеално. А сега затворете очи. Искам да се отпуснете. Намирате се в най-добрата болница за подобни заболявания в Европа. При нас успешните лечения достигат най-висок процент. Няма нищо страшно, вече сте на път да се възстановите. Просто отпуснете цялото тяло. Не мислете за нищо. Всичко ще бъде наред. — Пауза. — Сега ще ви прегледаме, за да наблюдаваме някои нервни реакции. Трябва да лежите почти неподвижно.

— Да.

Послушно лежеше със затворени очи. Тишината се проточи още няколко секунди, през което време се чуваше само тиктакането на часовника, а после лекарката каза:

— Хайде, сестра.

Две леки ръце се докоснаха до вътрешната страна на ръцете му, протегнати на възглавницата, спуснаха се по мишниците му, после по хълбоците и за миг поспряха на таза, притискайки костта.

— Ръцете ми са нежни и топли, нали, господин Грийн?

— Да, благодаря.

Сестрата отдръпна ръце, но само за миг. Едната сръчно подхвана отпуснатия му пенис, повдигна го нагоре и остана да лежи върху него, докато пръстите на другата обхванаха скротума и започнаха леко да го масажират. Мъжът на леглото веднага отвори тревожно очи. Лекарката се наведе над него.

— Мозъчният център, който контролира паметта, е тясно свързан с центъра, контролиращ половата дейност. Трябва да се уверим, че последната не е нарушена. Това е стандартна процедура. Няма защо да се стеснявате. А сега отново затворете очи.

В очите й не бе останала и следа от шеговитост или гняв — в тях се четеше единствено медицинска сериозност. Той отново затвори очи. Масажът продължи. Другата ръка започна да гали откритата задна част на пениса. Макар изобщо да не се чувстваше спокоен, манипулацията наистина даваше вид на чисто медицинска, рутинна процедура; и сякаш за да потвърди това впечатление, лекарката заговори на сестрата от другата страна на леглото.

— Поправиха ли онзи клапан?

— Шегувате ли се?

— Не знам какво им става на тези от поддръжката. Колкото повече се оплаква човек, толкова по-бавно става всичко.

— Те само къркат в парното отделение. Виждала съм ги.

— Ще трябва да накарам господин Пийкок да ги стегне.

— Пожелавам ви успех.

Предполагаше, без да ги вижда, че саркастичното примирение на сестрата допада на лекарката; представяше си как последната забележка ги е накарала да се усмихнат. Настъпи тишина. Пръстите продължаваха лекичко да го стискат, да го галят и от време на време се провлачваха. Но в разменените реплики имаше нещо, което продължаваше да го човърка. Струваше му се, че си спомня този кратък неразбираем прозаичен разговор, че вече го е преживял, дори преди това… но как би могъл да го е преживял и да не го помни?

— Някаква реакция? — тихо промърмори лекарката.

— Негативна.

Почувства как пръстите повдигат пениса, все още съвсем мек, и го оставят да се отпусне надолу; после манипулацията започна отначало. Вече отчаяно се опитваше през мъглата и суровата сива стена на амнезията да възстанови изгубеното познание и опит. Болници, лекари, сестри, лекарства, лечения… усети някакво раздвижване откъм страната, където се намираше лекарката.

— Подайте ми дясната си ръка, господин Грийн.

Застинал на място, не реагира по никакъв начин, но лекарката измъкна ръката му изпод главата му и я насочи нагоре. Пръстите докоснаха гола гръд. Отново шокиран и ужасен, той отвори очи. Доктор Делфи се бе навела над него с разтворена бяла престилка и се бе втренчила в стената над главата му, сякаш чисто и просто му мереше пулса. После насочи ръката му към другата си гърда.

— Какво правите?

Без да го поглежда, тя заяви:

— Моля, не говорете, господин Грийн. Искам да се концентрирате върху осезанието.

За трети път изпълнени с най-искрено изумление, очите му проследиха отвора в разкопчаната престилка, после отново се върнаха нагоре към извърнатото й настрана лице. Не бе възприел буквално забележката й, че е само по престилка.

— Не зная какво се опитвате да постигнете.

— Току-що ви казах. Трябва да прегледаме рефлексите ви.

— Искате да кажете…

Погледът й недвусмислено издаваше раздразнение.

— Несъмнено при предишни прегледи ви се е налагало да давате проба. Това не е по-различно.

Той отдръпна ръка.

— Но аз… вие…

Изведнъж гласът й се извиси, строг и леден:

— Вижте какво, господин Грийн, със сестрата имаме достатъчно други пациенти, за които трябва да се погрижим. Искате да ви излекуваме, нали?

— Да, разбира се, но…

— Тогава затворете очи. И за Бога, опитайте се да действате поне мъничко по-еротично. Не мога цял ден да се занимавам само с вас. — Наведе се над него, подпирайки се на възглавницата от двете му страни. — А сега с двете ръце. Където искате.

Но той не помръдна.

— Не мога. Изобщо не ви познавам.

Тя си пое дъх.

— Господин Грийн, приемете ме просто като жена. Или се опитвате да ми кажете, че предпочитате това лечение да бъде проведено от мъже?

— Обиждате ме.

Тя го изгледа строго.

— Намирате тялото ми за отблъскващо?

Погледът и тонът й бяха безпрекословни и не допускаха отказ. Той отмести очи от лицето към скритите в сянка гърди, после извърна лице.

— Не виждам какво общо има всичко това с…

— Онова, което наричате „всичко това“, съвсем случайно е най-новият и най-препоръчителният метод за лечение на болни във вашето състояние.

— Никога не съм го чувал.

— Само допреди няколко минути не бяхте чували и за съпругата и децата си. Страдате от много сериозно увреждане на паметта.

— Това бих го запомнил.

— Помните ли политическите си пристрастия? — Той не отвърна. — А религиозната си принадлежност? Банковата сметка? Професията си?

— Знаете, че не помня.

— Тогава ще ви помоля да ми се доверите, че зная какво върша. Не учим толкова години — особено в моята област — за да бъдат подлагани на съмнение експертните ни преценки, и то поради подобни безсмислени аргументи. Намирате се в отлично физическо здраве. Вчера ви прегледах основно. Гениталиите ви са напълно нормални. Не искам невъзможното.

Той продължи да гледа встрани, сетне преглътна и тихо предложи:

— Не може ли… сам?

— Не проверяваме единствено способността ви да произвеждате сперма, господин Грийн.

Не успя да долови защо така презрително наблегна на думата „сперма“, сякаш бе синоним на „мръсотия“ или „гнусотия“.

— Толкова ме притеснявате.

— Намирате се в болница, за Бога. Не влагаме нищо лично. Със сестрата просто се придържаме към общоприетата практика. И ви молим за малко съдействие. Сестра?

— Все още негативна реакция.

— Стига глупости, господин Грийн. Имам съвсем нормално женско тяло. Затворете очи и го използвайте.

Гласът и погледът й бяха като на гувернантка от старата школа, която нарежда на мудно дете да извърши необходимия естествен процес.

— Но защо?

— И ви моля да престанете с тези безсмислени въпроси.

Тя отклони поглед към стената над леглото, прекратявайки всякакви по-нататъшни дискусии. Най-сетне той затвори очи и предпазливо вдигна ръце към надвисналите гърди. Просто ги обхвана с длани, без да ги гали. Бяха топли, твърди и допирът до тях бе приятен; усети едва доловим аромат, който напомняше на катран — или по-скоро на мирта — несъмнено от антисептичния сапун, който тя вероятно използваше. Но женствеността й го вълнуваше много по-малко от надигащия се в душата му гняв. Най-малкото знаеше, че вероятно съвсем наскоро е преживял тежка травма и че съзнанието му сигурно се намира в изключително деликатно и лесно накърнимо състояние — и ето ти на, тези двете не просто се възползват най-безогледно от слабостта му, както и от факта, че е полуупоен, а (и което бе далеч по-лошо) напълно отказват да се съобразят с каквито и да било морални задръжки от негова страна.

За негов най-голям ужас — тъй като сестра Кори продължаваше с процедурата — усети наченки на ерекция. Може би сестрата бе направила на лекарката таен сигнал, защото отровният й тон се посмекчи; сега по-скоро звучеше като министъра на туризма, който произнася реч пред делегация от представители на чуждестранни туристически агенции, разчитайки на благонадежден текст, написан от някой чиновник, никога не срещал на живо служители в туристическа агенция.

— А сега можете да изследвате и други области от моето тяло.

Това бе вече прекалено. Той отпусна ръце на възглавницата, но продължи да стиска очи.

— Това на нищо не прилича.

Доктор Делфи помълча за миг, а после, изваждайки на показ една далеч не толкова приятна страна на социалното и интелектуалното си превъзходство, заговори остро и ледено безапелационно:

— Ако държите да знаете, господин Грийн, загубата на паметта ви може да се дължи на несъзнателното желание да галите непознати женски тела.

Той възмутено отвори очи.

— Подобно заключение е неоснователно!

— Напротив, напълно основателно е. Моногамията е биологична глупост, просто преходен исторически инцидент. Вашата истинска еволюционна функция като мъж е да вложите своите сперматозоиди в колкото е възможно повече утроби. — Тя замълча, но не получи отговор. Продължи с по-тих глас: — Повтарям. Нека ръцете ви се разхождат по цялото ми тяло.

Той затърси нещо в очите й — било то и най-бегла следа от хумор, ирония, поне човечност. Но не откри такива. Тя демонстрираше непоклатимо безразличие по отношение на неговите скрупули, скромността му, чувството му за прилично поведение. Най-сетне затвори очи, намери гърдите, после внимателно придвижи длани нагоре към нежната шия и към гънката, където тя свършваше, и започваха раменете; после, пъхвайки ръце под тънката ленена материя, от която бе ушита престилката, отново към гърдите, по извивката на талията. Лекарката се размърда и повдигна коляно.

— Където пожелаете. — Той посегна нагоре, после спря. — Хайде, господин Грийн. Не виждате венерин хълм за пръв път. Не хапе.

Той отдръпна ръка.

— Има и нещо друго. Какво ще каже жена ми?

— Госпожа Грийн е напълно запозната с характера на това лечение. Разясних й го, преди да се събудите. В кабинета си имам писмено съгласие.

Изведнъж в паметта му изскочи отдавна известен факт, милостиво притичвайки му се на помощ. Отново отвори очи и обвинително се вторачи в лекарката.

— Мислех, че съществува такова нещо като Хипократова клетва.

— Ако добре си спомням, там също се казва, че лекарят ще използва всички средства, които са по силите му, за да излекува пациента.

— Почтени средства.

— Почтени са онези средства, които са най-ефикасни. Каквито сега предлагаме на вас.

Невидимите ръце на сестрата изобщо не го оставяха на мира. Той продължи да гледа лекарката в очите още миг, после откри, че не може да понесе вече съвсем неприкритото раздразнение и неодобрение, което се четеше в тях. Отново затвори очи. След миг доктор Делфи се наведе още по-ниско над него. До устните му се докосна зърно, сетне отново, и сега ароматът на мирта се усещаше по-силно, извиквайки в дълбоките дебри на паметта му образ на облени от слънцето хълмове над лазурно море. Отвори очи и се намери в здрачината под краищата на разкопчаната престилка; настоятелната гърда го подканяше за пореден път. Извърна глава.

— Публичен дом.

— Отлично. Ще ви предоставим всичко, което би активирало либидото ви.

— Вие не сте никакъв лекар.

— Върви. Камшик. Черна кожа. Каквото си пожелаете.

— Това е чудовищно.

— Искате ли сестрата да се съблече?

— Не!

Лекарката се поотдръпна.

— Надявам се, че не сте расист, господин Грийн.

Той продължаваше да държи главата си извърната встрани.

— Настоявам да разговарям с главния лекар.

— Аз съм главният лекар.

— Но не и когато аз изляза оттук. Ще се погрижа веднага да ви бъде отнето правото да практикувате.

— Вярвам, забелязали сте, че все по-рядко ви се случва да търсите необходимата ви дума. Значи може би има известен…

— Вървете по дяволите! Да ви пикая на лечението!

Настъпи тишина. Лекарката заговори с още по-леден тон:

— Господин Грийн, това може би не ви е известно. Но прибягването към образност, свързана с отделянето на фекалии и урина, неизменно е симптом на културно обусловено чувство за вина по отношение на секса и сексуална репресия.

— Изчезвай!

Отново настъпи тишина. После заговори сестрата:

— Изгубихме я, докторе.

Доктор Делфи нетърпеливо въздъхна; поколеба се, после отмести коляно и се изправи край леглото.

— Опасявам се, че нищо не може да се направи. Ще трябва да прибегнем до ПСС.

Чу шумолене от плат. С нова тревога извърна глава и видя лекарката с напълно неприкрито тяло да подава през леглото току-що свалената престилка на сестрата. Изгледа го със също толкова неприкрито раздразнение.

— Всичко това е възможно, защото сте частен пациент, господин Грийн. Искам да ви уверя, че ако държавата плащаше за лечението ви, подобно поведение нямаше да бъде търпяно нито миг. — Тя скръсти ръце. — Освен всичко останало списъкът на чакащи за това отделение е внушително дълъг. Работата е изключително напрегната.

Той събра сили и се осмели да потърси погледа й.

— Какво е ПСС?

— Плексиколна свръхстимулация. — Тя хвърли неспокоен поглед към вратата. — Сестра, побързайте моля. Знаете каква тежка програма имам днес.

През това време сестра Кори бе застанала до вратата и тъкмо окачваше на закачалката бялата си туника. Без да се обръща, разкопча предната част и освободи задния край на престилката си, която също постави на закачалката. Понастоящем бе погълната в разкопчаването на синята роба. При тази подкана ускори движенията си, изхлузи надолу робата и я закачи върху престилката; най-накрая увенча кукичката с касинката си и събу обувките си. Съвършено гола, с грациозна и плавна походка се върна до леглото и застана от своята страна. Пациентът се взираше паникьосан до смърт и сякаш хипнотизиран в тъмните стройни женски тела. Двете жени бяха на една височина, макар че двайсетгодишната сестра не беше толкова слаба; не бе и чак толкова сериозна, защото му се стори, че долавя нещо присмехулно в сведения й поглед и едва забележимо присвитите й устни. Лекарката заговори отново:

— Преди да започна, бих искала да ви информирам, че упорството ви може би далеч не е толкова морално извисено, колкото си въобразявате. Ние сме съвсем наясно, че някои пациенти отказват лечение, надявайки се, че ще се окажем принудени да използваме перверзни средства… или поне така ги наричат. В много редки случаи, когато става дума за неволно и продължително еротично блокиране, ги прилагаме. Но никога в такава ранна фаза от лечението. Тъй че ако тайно се опитвате да ни изнудите да приложим синонимфимна или псевдотергумална стимулация, бързам да ви предупредя веднага — няма никакъв смисъл. Това ясно ли е?

— Дори не зная какво представляват, за Бога.

— Същото важи и за бразилската чупка.

— Нито пък това!

Пак настъпи мълчание. Лекарката отново доби изражението на училищна директорка, която знае, че нарочно се опитват да я провокират да изгуби търпение. Постави ръце на кръста си и каза:

— И още нещо, господин Грийн. На изключително неодобрително отношение при нас също така се радва и криптоамнезията. — Тя замълча, за да се увери, че предупреждението е стигнало до него. — А сега се обърнете настрани. С лице към мен.

Ръката на сестрата се плъзна под лявата му мишница, внимателно приканвайки го да се обърне.

— Хайде, господин Грийн. Щом госпожа Грунди така казва. Не се дърпайте.

Той хвърля изпълнен с подозрение и гняв поглед към усмихнатото чернокожо лице, но най-сетне се извръща настрана. С невероятна пестеливост на движенията и бързина, която издаваше значителен опит, двете медицински лица в миг се намериха на леглото до него, всяка от своята страна. Сестра Кори се долепи до гърба му, а лекарката — за най-голям негов ужас — притисна гръб към гърдите му. И двете се понаместиха, съответно по-напред и по-назад, сякаш да са по-сигурни, че са го заключили в греховността на двете си тела. Неприятно докосване на слабините на чернокожата към тялото му потвърди вече породеното съмнение. Втренчи се в тъмната коса, привързана с шалче, чиито краища се намираха на два-три сантиметра от носа му. Краткотрайно мълчание. После лекарката заговори. Гласът й бе по-тих и издаваше нескрит, но не напълно успешен опит да не прозвучи толкова властно:

— Добре. А сега най-любезно ви моля да поставите лявата си ръка на гърдите ми.

Тя вдигна ръка към тавана. Той се поколеба, но постъпи както му бе казано — както по нареждане на автомобилния инструктор човек би поставил ръка на някой лост или ключ. Лекарката отпусна ръка. Дланта й се намери върху неговата ръка, сякаш да й попречи да се отмести.

— А сега ме слушайте внимателно, господин Грийн. За последен път се опитвам да ви обясня. Паметта е тясно свързана с егото. Вашето его е претърпяло загуба в битка със суперегото, което е решило да го репресира — да го цензурира. Със сестра Кори се стремим единствено към това да извикаме на помощ третия компонент на вашата психика — Аза. Вашият Аз е онази увиснала част на вашето тяло, прилепена към гърба ми. Потенциално това е най-добрият ви приятел. И моят, като ваш лекар. Разбирате ли какво говоря?

Сестра Кори целуна, а след това започна да облизва врата му.

— Това е скандално нарушаване на правата на личността.

— Опасявам се, че говори вашето суперего. Тази процедура малко напомня изкуственото дишане уста в уста, също както и самата амнезия малко напомня на удавяне. Следите ли мисълта ми?

Той се вторачи в косата й.

— Да, но протестирам.

Тя пое дълбоко дъх, но гласът й продължи да звучи спокойно и делово:

— Господин Грийн, длъжна съм да ви кажа, че подобно отношение мога да очаквам от културно онеправданите. Но не и от пациент с вашия произход и образование.

— Става дума за морален протест.

— Не мога да позволя подобно нещо. Имам нужда от подкрепата на вашето съзнание.

— За момента може и да не знам кой съм. Но съм сто процента сигурен, че не съм бил някой, който въобще би…

— Извинете, но това изказване е твърде нелогично. Вие не знаете кой сте. Следователно съществува математически равнозначна вероятност да сте поддържали безразборни сексуални контакти. Мога да ви открия, че от статистическа гледна точка вероятността е дори повече от петдесет процента. Особено във вашата социална група и професия. При това последната, длъжна съм да ви предупредя, открай време се слави с неспособността си да приема действителността в истинската й същност.

— Онази проклетница ви е казала нещо!

— Много по-малко от онова, което издава враждебното ви отношение към нея.

— Просто не мога да си спомня коя е, това е.

— Но, изглежда, предпочитахте да гледате мен. Макар че и мен толкова ме познавате.

— Вие ми се сторихте по-интересна. Тогава.

— И по-привлекателна?

Той се поколеба.

— Може би. — После добави: — физически.

— С прости думи, харесах ви?

— Аз съм много болен човек. Сексът е последното, за което мога да мисля. И за Бога, кажете, моля ви, на тази сестра да престане да ме хапе по врата.

— Предпочитате ли да пренасочи ласките си другаде?

Той замълча.

— Това е отвратително.

— Защо, господин Грийн?

— Прекрасно знаете защо.

— Не, не зная защо.

— Скъпа жено, много факти може и да съм забравил. Но не съм изгубил представите си за най-обикновена почтеност. А ако бях, досега почти със сигурност щях да съм ви удушил.

Тя притисна бездвижната му ръка по-плътно към гърдите си.

— Именно това ме озадачава, господин Грийн. Защо вашето очевидно бурно неодобрение на нашите методи се изразява само на думи.

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Досега не сте направили нито един опит да ни отблъснете, да станете от леглото, да напуснете стаята. Състоянието ви напълно позволява подобни реакции. Щяха да бъдат нормален физически израз на душевното ви състояние.

— Не съм виновен, че съм полуупоен.

— А-ха. Всъщност не сте, господин Грийн. Може да сте се чувствали така, когато се събудихте. Само че се събудихте, защото ви дадох противоприспивателно. Стимулант. Ефектът му отдавна се е проявил напълно. Опасявам се, че не можете да се оправдаете само с това. — Чувстваше се като играч в партия шах, подмамен без предупреждение в капан. Лекарката отново притисна ръката му. — Не ви критикувам, господин Грийн. Просто питам.

— Защото… защото не помня нищо. Предполагам, че който ме е изпратил тук, е знаел какво прави.

— Да не искате да кажете, че допускате възможността нашите методи да имат известен резон?

— Не мога да понасям начина на приложение.

Лекарката замълча за миг; после отмести ръката му, поотдръпна се и се обърна с лице към него. Очите й бяха толкова близо, че той не можеше дори да ги фокусира добре, но те, както и цялото й изражение, издаваха осенилото я прозрение, че той няма да се остави повече да бъде тормозен. Най-сетне бе неин ред да сведе поглед. Заговори почти шепнешком, сякаш едва ли не искаше да не бъде чута от сестра Кори, която бе точно зад тях.

— Господин Грийн, работата тук никак не е лесна. Не сме напълно оперирани от нормални човешки чувства. Има пациенти, с които… е, честно казано, с които се разбираме по-добре, отколкото с останалите. Не е редно да ви го казвам, но когато ви преглеждах при постъпването, не си пожелах тайно (а признавам, че понякога ми се случва в подобни моменти) да бях осъществила първоначалното си желание да специализирам педиатрия. В интерес на истината очаквах с нетърпение работата по вашия случай — отчасти защото поради някои особености заключих, че вие ще проявите желание да работим заедно върху него. Доколкото един пациент е в състояние, разбира се. Искрено се извинявам, ако съм разчитала прекалено много на това предвиждане. От друга страна, надявам се, ще ми повярвате, че в това отделение не би могъл да работи никой, който не поставя здравето на пациента над собствените си чувства. Който не се е научил да принася страничните концепции „скромност“ и „лично достойнство“ в жертва пред великия олтар на човешката нужда. — Сериозният й поглед срещна неговия. — Надявам се, ще приемете поне това?

— Ако е необходимо.

— Господин Грийн, след секунда ще затворя очи. Бих искала да ме целунете, а след това да се обърнете и да целунете сестра Кори. Единствено в знак на човечност в ситуация, която е трудна и за трима ни. После може би ще можем да започнем отначало и да ви помогнем да достигнете до ерекция и да събудим еротичното у вас, на което зная, че сте способен.

Преди да успее да й отговори, тя вече бе повдигнала устни; това не бе вече нито лекарката, нито директорката, нито дори възрастна жена — по-скоро приличаше на свенлива, покорна племенница, очакваща целувка от чичо си. Натиск в гърба дискретно го подкани да изпълни отправената му молба. Вгледа се в тъй близко намиращото се до него лице, в спокойно отпуснатите тъмните мигли, контрастиращи с бялата кожа; класическия нос, деликатно оформените устни. При други обстоятелства човек би определил това лице като красиво, почти божествено в хармоничното съчетание на интелигентност и стаена чувственост. От натиска се помести, но продължи да се дърпа, чувствайки се нечестно примамен. Но трябваше да направи нещо. Протегна шия, за миг докосна със свити устни нейните и веднага се отдръпна.

— Благодаря ви, господин Грийн. — Тя отвори очи и пред него отново се намираше медицинският работник. — Сигурна съм, че не сте расист, но току-що се държахте повече от грубо към сестра Кори. В случай, че този факт е потънал някъде с остатъка от паметта си, позволете ми да ви припомня за изключително значимия принос на населението от карибски произход към ефективната работа в нашите болници. Сигурна съм, че ако се обърнете и окажете и на сестра Кори същия жест на разбиране, тя би го оценила високо.

Поотдръпна се, както и другото тяло зад гърба му. Професионално строгият поглед на доктор Делфи не изпускаше очите му и може би той се обърна най-вече за да избяга от него. Бе прилепил ръка към тялото си, сякаш се намираше в поза мирно. Сестра Кори постави ръка на рамото му. И тя бе затворила очи, а сочните й устни бяха сбърчени също така очаквателно, покорно и по детски. Тялото й обаче му се стори по-топло, по-заоблено и по-податливо от онова на лекарката — и макар тя да лежеше неподвижно, долови спящата в него гъвкавост.

Сведе глава да окаже втория жест на разбиране. Но този път не срещна същата пасивност. Ръката й се плъзна зад тила му. Едва откъснал се от нея след мимолетна целувка, устните им се срещнаха отново. Чернокожата разтвори леко уста и той долови същия катранен аромат, който витаеше и около лекарката. Сигурно целият персонал използваше такъв сапун и вода за уста. След миг-два се опита да се отдръпне, но ръката зад тила му настояваше на противното и момичето се притисна още по-плътно към него.

Чувстваше се не по-малко ужасен, шокиран и възмутен, но някак все още не намираше сили да отблъсне настоятелната млада сестра. В крайна сметка тя бе сравнително невинен участник — и дори му доставяше известно удоволствие да натрие носа на лекарката, оказвайки по-голямо съдействие на подчинената й. Не бе сгрешил по отношение на гъвкавостта, защото подвижното и сякаш неуморно същество го обърна по гръб на възглавницата и вече почти се бе покачило върху него, очевидно решено да не позволява да му бъде попречено да демонстрира способността си да проточи и задълбочи ефекта от една целувка. След няколко секунди вече бе успяла изцяло да се настани върху му. Лекарката сигурно бе станала. Тъмнокожата се протегна, стисна го за китката, безжизнено отпусната върху гумираната постелка, и постави ръката му върху закръгления си контур. Към вече безсрамно откритите синекдохи на езика й се прибавиха потръпването и тръпнещите вдлъбнатини в плътта под дланта му. В напразен опит да я усмири, той вдигна и дясната си ръка и обхвана тялото й и от другата страна.

Знаеше — както когато сънуваш кошмар — че неизбежно се хлъзга към ужасно нещастие, което е безсилен да предотврати. И все пак някъде дълбоко в обърканата му душа едно създание, изтъкано от морал, продължаваше да се бунтува срещу тази унизителна капитулация пред животинското и отявленото робуване на първичните инстинкти. То бе подкрепено от друго създание, естет с голям вкус, един истински, макар и временно изгубен Майлс Грийн, който при нормални условия (чувстваше го с цялото си същество) не би се оставил да бъде притиснат в такава вулгарна и унизителна ситуация, нито пък би слушал и секунда благовидните оправдания на лекарката. Хрумна му — и тази мисъл породи у него истинско въодушевление — че интуитивното усещане за онова, което в никакъв случай не е представлявал, може да бъде вярна следа към онова, което всъщност е, и започна да размишлява (макар и с известна трудност, защото сестра Кори вече се бе повдигнала на ръце и галеше лицето му с устни и с пищните си млади гърди) над евентуална подходяща професия. Почти веднага се увери, че е на прав път и че лекарката, намеквайки за нещо смътно покварено, разюздано, отново го е заблуждавала нарочно.

Изневиделица изплува първият спомен, който със сигурност бе автобиографичен и бе свързан със заключеното му минало. Макар това да бе едно крайно мъгляво усещане, неподкрепено от никакви подробности, бе сигурен, че е свързано с редици лица, които гледат самия него. Бе напълно сигурен. От въодушевление при това откритие несъзнателно заби нокти в меките задни части на сестрата, което тя изтълкува погрешно и в отговор му се наложи да изтърпи пароксизъм от гърди и слабини. Последното, което искаше в този миг, бе да го разсейват от разсъжденията му. По тази причина му се стори най-разумно да насърчи девойката в собствените й мисли. Прихващайки разголеното тяло по-удобно и изтърпявайки поредния пристъп на ласки, отново се съсредоточи върху откритието си.

Обеднялата му памет отказваше да издаде някакви по-конкретни подробности, но вече бе убеден, че дейността му е била свързана с публични изяви. Докато разсеяно докосваше с връхчето на езика си втвърденото зърно единствено с цел да усмири жената върху себе си, се опита да си представи някоя достатъчно високопоставена и уважавана професия. Очевидно ставаше дума за нещо доста откъснато от фриволността на изкуствата и от обикновените развлечения — нещо като право може би. Със сигурност не е бил свещеник. Директор на частно училище също бе възможност, или пък военнослужещ във флотата. Капитан Майлс Грийн от Кралската флота звучеше доста правдоподобно, но в никакъв случай по-точно или по-определено. Мина му през ум, че в крайна сметка театралната професия може би също отговаряше на изискванията, тъй като имаше нещо омагьосващо и полускрито в мрак в това неточно, но безспорно усещане за присъствието на публика. От друга страна, актьорите не са отговорни пред обществото хора, какъвто все по-ясно се убеждаваше, че е бил истинският Майлс Грийн.

В мига, когато сестра Кори внезапно се изправи върху леглото, притискайки от двете страни гърдите му с колене, неосъзнатата му, но безспорно осезаема истинска същност се разбунтува против твърдението, че ако бе в нормално състояние, би позволил да се случи подобно нещо. Осени го ново вдъхновение. Докато чернокожото момиче, сграбчило ръце му, безжизнени като провиснали гащи или сюнгер, ги водеше по гладкия си корем към увенчаните с тъмен връх конуси, се запита дали пък не е депутат. Непоколебим опонент на силите на злото и разпуснатия морал в обществото.

А какво бе казала проклетата докторка за неспособността да се приема действителността в истинската й същност? Нима обществеността не е склонна именно към подобни саркастични, по детски злобни забележки по адрес на избраните представители? Потръпна от интуитивното усещане, че вече е много близо… а после и от нещо друго, което тя бе казала и което продължаваше да го притеснява. Защо не бе напуснал стаята веднага? Но я чакайте — да предположим, че наистина е депутат, натъкнал се на медицинско престъпление, което излиза далеч извън стените на това болнично заведение? Тогава всичко е ясно. Изборът между личното отвращение и обществения дълг се свежда до една-единствена възможна алтернатива, както убедително бе доказал Гладстън в работата си с проститутки.

Гладстън — спомнил си бе за Гладстън! За трети път потръпна от вълнение от начеващото самооткриване, защото освен спомена за Гладстън в съзнанието му изплуваха и имената на други общественици, самопожертвувателно посещавали гадните бардаци в Хамбург и Копенхаген в интерес на избирателите си. Изпита неописуемо облекчение. Макар и несъзнателно, решавайки да не напуска тази стая, бе избрал правилния, отговорния път и изпълняваше онова, за което — вече бе сигурен — е бил избран.

Ако това е така — мили Боже, ще дойде ден, когато ще изправи пред съда лекар, болница, лечение, всичко — и безобразията им ще бъдат прекратени веднъж завинаги. В този миг ръката му бе насочена и приканена да изследва разкрачените бедра на коленичилата сестра. Но той изобщо няма да си мълчи — ще поиска думата и с тежест и достойнство ще достигне най-внушителните и убедителни висоти на ораторското изкуство. „Министърът в течение ли е на зачестилите прояви на грубо сексуално насилие над психически увредените пациенти от нимфоманиакални, цветнокожи членове на персонала в една от най-големите ни болници? Дава ли си той сметка, че безсилните им жертви…“

Уви, стана невъзможно да съчини речта си докрай, тъй като вниманието на сестра Кори явно е било привлечено от нещо, надигащо се зад нея. Тя пусна ръката му и се протегна назад.

— Господин Грийн! Успяхте!

В следващия миг се притисна до тялото му. Целуна го бързо, но страстно, а после се заувива и започна да се смъква надолу като змия. Когато зацелува гърдите му, той се отказа дори да си представя как би свършила подобна отвратителна сцена.

— Достатъчно, сестра. Сестра!

При втория по-рязък упрек чернокожата застина на място, прилепила страната си към корема му. Той отвори очи. Доктор Делфи стоеше до леглото със скръстени ръце, втренчила в проснатата си на леглото помощничка поглед, в който доста ясно се четеше неодобрение, досега като че ли запазено единствено за пациента. Сестра Кори се надигна от мъжа и от леглото и застана отстрани с наведена глава.

— Извинете.

— Колко пъти да ви повтарям, че в подобни случаи използваме метода на Хопкинс-Сешколски?

— Забравих.

— Случва се за трети път тази седмица.

— Но върши работа.

— Не става въпрос кое върши работа. Говоря за правилата в отделението. Става дума за собствената ви безопасност. Непрестанно ви повтарям, че прекомерната стимулация просто удвоява работата ни. Именно по тази причина настояваме на Хопкинс-Сешколски. Знаете го добре. — После добави, не без известно самодоволство, присъщо на възползващите се от по-високия си пост: — Не искам да се стига до разговори с главната сестра.

Сестра Кори ужасено я изгледа.

— О, моля ви, недейте доктор Делфи! Моля ви. Писна ми от тая дърта крава!

— Сестра, недопустимо е да говорите по подобен начин за старшия персонал в присъствието на пациент.

Сестрата отново наведе глава.

— Повечето колеги са на същото мнение.

— Не е там въпросът.

— Честно, никога повече няма да го направя. Заклевам се.

Доктор Делфи поомекна:

— Много добре. Но повече да не се налага да обсъждаме темата. — Най-сетне извърна поглед и сведе очи към пациента с едва доловима усмивка. — Моля да ме извините, господин Грийн. Сестрата е все още в период на обучение. — После отмести поглед към средата на тялото му. — А сега да видим какво прави този тъй чувствителен орган.

Заопипва чувствителния орган, преценявайки тежестта, големината и твърдостта му. Той затвори очи.

— Я да видим дали не можете да бъдете още по-смел. Само сантиметър. — Тя потупа въпросната част отдолу. — Прекрасно. Отново. И отново. Още веднъж. Чудесно. — Бе възприела друг тон — хвалебствен, с едва доловима отсянка на изненада. Отново се надвеси над него. — Тъй като това е първият ни сеанс, процедурата ще довърша аз. Но по принцип това е задължение на сестрите. Разбира се, от време на време ще проверявам как върви лечението. Съгласен ли сте?

Отвори очи, но нямаше думи, с които да й отвърне, и затова я удостои с убийствен поглед, на който тя не обърна никакво внимание. Без предупреждение опря лявото си коляно на леглото, а след това с плавно атлетично движение се намери над него, коленичила на четири крака.

— Сестрата ще извърши вставянето.

Още не можеше да проговори, невярващ на случващото се дори в самия миг, когато то вече се случваше. Усети как жената, подпряна на ръце, умело доближава слабините си към него, плавно се накланя, извива се и нагласява тялото си. Вставяне. Бе впримчен, потопен, погребан дълбоко.

— Надявам се, че не ви затруднявам много?

Продължаваше да я гледа втренчено. Явно бе възприела съвсем друга линия на поведение. Никакво раздразнение и нетърпение, просто мълчаливо съсредоточаване. Отново заговори, сякаш напълно забравила погледа му и онова, което той изразяваше.

— Моля, поставете ръце на гърдите ми.

Той затвори очи. Нещо накара ръцете му да се вдигнат и да потърсят гърдите.

— Точно така. Опитайте се да забавите оргазма. Чисто и просто заради себе си. Аз няма да достигна до оргазъм. — Подпряна на ръце, започна бавно да се движи нагоре-надолу. Притисната към него, леко се поклащаше. — Бих искала да се въздържате от оргазъм колкото се може по-дълго, тъй че ви моля да ми кажете, ако намирате това движение за прекалено възбуждащо. — Той стисна устни, решен да не проговори. Така в лумбално повдигане и спускане измина около половин минута. — Много добре. Чудесно въздържане.

Доведен до крайна нетърпимост, той отвори очи.

— Не разбирам как изобщо можете да си помислите за подобно действие.

Тя го удостои със снизходителна разсеяна усмивка.

— Предполагам, това се дължи на липсата на научен тренинг, господин Грийн.

— За разлика от уличниците.

— Лесно можете да установите, че малцина съвременни социолози отхвърлят тезата, според която проститутките изпълняват общественополезна функция. — Тя отново се притисна лекичко към него, после се отдръпна. — Първо, без тях процентът на изнасилванията щеше да бъде много по-висок. Освен това съществуват многобройни доказателства за приноса им към облекчаването на личностното и съответно на общественото напрежение по други начини. — Престана да се движи. — А сега малко ще си починем.

Той отпусна ръце.

— Именно за това става дума. Изнасилване. Само че в обратния смисъл.

— О, стига, господин Грийн. Не можете да го разглеждате така само защото временно разполагам с няколко сантиметра от тялото ви, които са медицинска и биологична отживелица… Мислех, че в наши дни подобна детинска и старомодна мъжка фобия се среща само в най-примитивните общества. — Той затвори очи. — Физически не съм силна и наполовина колкото вас. Просто съм една гола жена, господин Грийн.

— Разбрах.

— Мисля, че ще го разберете по-добре, ако отворите очи и използвате ръцете си малко по-ефективно. Искам да видите и почувствате моята безпомощност. Колко малка и слаба съм всъщност в сравнение с вас — едва ли не колко податлива на изнасилване. — Той не помръдна. — Господин Грийн, не бих искала да прозвучи суетно, но работя в това отделение достатъчно дълго време, за да преценя, че нежеланието ви да се отдадете на съвършено нормалните си инстинкти е крайно необичайно. Вече разбирам, че една от причините е прекалената ви склонност да вербализирате чувствата си, вместо направо да ги изживявате, което на свой ред означава…

— За Бога, кой говори непрестанно?

Тя изведнъж възприе непоносимо изтънчен — като изключим непригодността на конкретното прилагателно към физическите явления — всезнаещ тон.

— Говоря единствено за да ви обясня. А също и за да проверя дали ерекцията ви потвърждава враждебното ви словесно отношение. С радост отбелязвам, че не.

— Със сигурност щеше да го потвърди, стига да имах нещо общо с проклетото нещо.

Тя се усмихна.

— Вие наистина сте забележителен случай, господин Грийн. Страх от кастрация. Сега пък страх от удоволствието. Мисля, че трябва да ви препарираме и да ви пратим в музей.

— Ще ви споделя за едно удоволствие, което очаквам с огромно нетърпение — няма да си платя сметката.

— Господин Грийн, всичко това е ненужно, разбира се, освен ако заплахите не ви възбуждат още повече. В такъв случай ви моля да продължите. Известно е, че за някои мъже съвкуплението е неотделимо от понятието за оскверняване, което се дължи на нерешен…

— Мога да ви кажа и друго. Онази сестра знае доста по-добре от вас как да се справя с пациентите. Поне вложи известна топлота. А на вас ви трябват няколко урока.

Надяваше се да я разгневи, но когато му отговори, в гласа й прозвучаха същите непоносимо официални и безлични нотки на превъзходство:

— Вече обясних защо не мога да дам израз на каквито и да било чувства към вас, господин Грийн. Опасявам се, че ще трябва да привикнете с това. В интерес на истината същото се отнася и за сестра Кори. Затова я упрекнах. Единствената ни задача е да ви осигурим източник на еротична възбуда. По отношение на техниките за съвкупяване можете да предявявате претенции в границите на разумното и в зависимост от наличния персонал ние ще направим каквото можем. Ако предпочитате някаква друга поза, предлагаме по-голямата част от Кама Сутра, Аретино, Хокууата Моносаки, Кинси, Сьостром — с изключение на бразилска чупка, както вече споменах, Мастърс и…

— Знаете ли? Вие сте не по-еротична от айсберг.

— Благодаря ви, че го споменавате, господин Грийн. Аз съм страстен привърженик на пълноценното участие на пациента в терапията. Забелязвам наличието на признаци на балансиращо вербално лечение.

Преди да е успял да отговори, тя легна върху него. В последния момент направи опит да я отблъсне, но бе прекалено късно. Миг след това тя се изправи на лакти и се надвеси точно над лицето му. В очите му се бе появило озадачаващо слисано и очевидно недоумяващо изражение. Опита се да проникне в тъмнокафявите ириси, но безуспешно.

— Така, господин Грийн. Надявам се, че нашият клиничен метод не изключва поне известна доза взаимни отстъпки пред ерогенната действителност. — Сведе поглед към устните му, после лекичко го целуна. — Мисля, че ще бъдете един от най-добрите ми пациенти. — Отново се изправи на ръце. — А сега да видим дали можем да осигурим подходящ завършек. Сестра, готова ли сте?

— Да, докторе.

Той се огледа и видя вече облечената в униформа сестра Кори да се надига от стола край масата в ъгъла, където бе стояла досега, и да се доближава към тях. Почувства свиването на влагалищните мускули на доктор Делфи.

— Отлично, господин Грийн. Добре се справяте. Сега леко ще ускоря темпото. Бихте ли поставили ръце на хълбоците ми? Добре. Можете да ме притискате колкото желаете. Искам вие да определите ритъма. — И започна да се движи в ускореното темпо. — Не се опитвайте да избързвате. Просто премервайте добре тласъците. Отлагайте колкото можете. — Наведената й глава се склони още по-ниско и тя насочи поглед към точката, където се сливаха телата им. — Прекрасно. Отпуснете се… тласък. Колкото можете, господин Грийн. Отпуснете се, тласък. Отново. Стабилен, постоянен ритъм, това е тайната. Страхотно. И отново. Малко по-бързо. Колкото можете по-дълбоко. Прекрасно. Тласкайте с цялото тяло. Запазете ритъма. Така е по-добре и за вас, и за бебчето ви.

— Бебчето ми!

Но тя изглеждаше прекалено погълната в терапевтичната процедура, за да му отговори. Отправи отчаян поглед към сестра Кори, която бе застанала край главата му.

— Какво означава това — бебчето ми?

Тя доближи пръст до устните си.

— Просто се съсредоточете, господин Грийн. Не остава много.

— Но аз съм мъж, за Бога!

Сестрата намигна.

— Ами наслаждавайте се тогава.

— Но…

Доктор Делфи рязко се намеси:

— Моля ви да прекратите разговорите, господин Грийн. — Бе започнала да диша дълбоко и се налагаше да прави пауза след всяко изречение. — Сега. Последно усилие. Усещам, че идва. Добре. Добре. Прекрасно. С таза. Колкото можете по-силно. — Не повдигаше глава, очевидно изцяло отдадена на постепенно усилващите се и забързани движения на телата им. — Ето… ето… неповторимо. Неповторимо. Съвършено безопасно. Продължавайте да се движите, не спирайте. До самия край. Сестра!

Той забеляза сестра Кори, която се доближи до другия край на леглото и излезе от полезрението му, защото енергичната лекарка, все още изправена на ръце, препречваше погледа му.

— Последен напън. Още един. Още един. Последен.

Издаде беззвучен стон, сякаш тя самата действително бе родила живот; после движението рязко се преустанови. Тишина. С крайчеца на окото си той забеляза сестра Кори, която се върна в ъгъла. Доктор Делфи продължаваше да стои с наведена глава и краищата на шалчето висяха от опашката й. Дишаше учестено и напрегнато, сякаш се бе гмуркала надълбоко. После тежко се отпусна върху него. Кожата й бе влажна от пот и той долавяше силните удари на сърцето й. Но това бе явно следствие от физическото усилие, а не израз на емоция, защото тя извърна глава.

Около половин минута той се взира в тавана в състояние на закъснял шок. Не успя да остане напълно обективен докрай, както му се искаше, но не бе отишъл толкова далеч, та да пропусне някои странни думи и грешки… облада го ужасяващата мисъл, че въпреки категоричното й отрицание наистина се намира в лудница, в психиатрична клиника и някак си поради недоглеждане на истинския персонал е попаднал в ръцете на две други пациентки. Но как, за Бога, се е озовал на подобно място? И как е възможна подобна липса на всякакъв надзор?

Скришом погледна към сестрата в отсрещния край на стаята. Седеше полуизвърнала гръб към него, приведена над масата — четеше някакви документи, без съмнение болничния му лист. Не даваше никакви признаци на лудост — ако не друго, така съсредоточено се спря върху някакъв пасаж, че най-неочаквано разкри изненадващо прилежна страна от характера си. Нито пък тялото, под което лежеше, имаше вид на нещо по-различно от съвършено нормално човешко тяло. Нямаше сълзи, нито диви пристъпи на смях. Мълчанието на лекарката и очевидното й изтощение му се струваха по някакъв особен начин доста трогателни; и както на човек му иде да утеши бегачка на дълги разстояния, която се е уморила до смърт, макар да не е спечелила (тъй като спомените за всичко извън неговата професия — а дори и в този случай в много по-голяма степен трябваше да се опира на висока вероятност, отколкото на сигурност — примамливо му се изплъзваха), си позволи, макар и с известно закъснение, лекичко да я прегърне.

Замисли се, потънал в относителен покой, слушайки единствено тиктакането на часовника. Може би зад фройдисткия жаргон в думите на лекарката се криеше някаква истина, някаква клинична обосновка. Като се замисли човек, по-добре да не избързва с назидателното разкритие пред парламента. Силно препоръчително е преди това да се проведе по-задълбочено проучване. В крайна сметка най-важното задължение на почтения съвременен политик е не да изважда злото на показ, а никога да не се оставя да бъде заловен като негов извършител.

Погледът му отново се плъзна към отсрещния край на стаята, където сестра Кори все още бе приведена над болничния лист. Наблюдаваше изящните й кафяви ръце, стройните тъмни крака и глезени, подаващи се изпод полите на колосаната синя униформа, и си казваше, че ако неговият случай е много тежък — а вече започваше да предусеща, че именно така ще се окаже — трябва да приеме мисълта, че вероятно го очаква дълъг курс на лечение и да го приеме като мъж. Изпита налудничавото желание да пошепне нещо подобно в ухото на доктор Делфи, но това му се стори малко необмислено. Човек не бива да забравя бъдещото си положение в обществото. Все пак потупа влажния гръб с преднамерено братски жест, сякаш искаше да поднесе негласно и най-малкото частично извинение — да й каже, че оценява усилията, които е положила, въпреки че бе загубила.

Лекарката не реагира. Той подозираше, че за миг се е унесла. Нямаше нищо против — ако не друго, макар и признавайки го с неудоволствие, се почувства още по-поласкан. Дрямката издаваше поне известна човещина у нея. Не му бе неприятно под тежестта на стройното й, красиво тяло — красиво почти колкото тялото на сестра Кори. При така създалите се обстоятелства трудно можеше да каже, че си е стъпил на краката; но започваше да си мисли, че би могъл да се представи далеч по-зле. Чувстваше се приятно изтощен и загубата на паметта вече не го притесняваше.

Стисна клепачи, но някакъв звук го накара да отвори очи. Сестра Кори бе станала от стола и подреждаше листата, почуквайки по масата. После се извърна. Изглеждаше развеселена и жизнерадостна, преглътнала упреците на лекарката. Доближи до леглото, притиснала към гърдите си листовете, които досега подреждаше, без да изпуска от очи пациента.

— Е, господин Грийн, умно момче сте, а? Късметлия.

— Какъв късметлия?

Тя пристъпи още една-две крачки и го изгледа, а после се усмихна палаво и лукаво.

— Прекрасна историйка. И сте си я измислили съвсем сам.

Той продължаваше да недоумява пред налудничаво ухилената й физиономия. Веднъж отхвърлените съмнения отново го завладяха. Намираше се в психиатрична болница, момичето е лудо, и двете са побъркани. Не може да не знаят, че той е важна личност, почти със сигурност депутат. А сестрата сега се опитва да намекне, че е някакъв си там драскач, най-обикновен писател или нещо подобно. Това бе прекалено абсурдно — и скоро стана още по-абсурдно, защото най-ненадейно, възползвайки се от унеса, в който бе изпаднала лекарката, сестрата отново наруши правилата на медицинската практика и седна на ръба на леглото.

— Вижте, господин Грийн. Слушайте. — Тя сведе красивата си, увенчана с касинка глава към най-горната страница и зачете, проследявайки думите с пръст, сякаш докосваше нослето на новородено или мъничките му набърчени устнички.

— Първото му усещане бе за безкрайна сияйна мъглявина, в която сякаш се носеше като божество, алфа и о-ме-га… — Тя го удостои с жизнерадостна усмивка. — Така ли се произнася, господин Грийн? Това е на гръцки, нали? — Без да дочака отговор, отново се наведе над листа и продължи да чете: — … над океан от пари…

ТРЯС!