Станислав Говорухин
Великата криминална революция (11)

Дневник (продължение)

И отново всичко се промени. В най-лоша посока.

На улиците бушуват тълпи. Все с червени знамена и лозунги: „Назад към миналото!“.

На властите им беше нужна кръв, за да започнат терор. Тя е пролята.

Тълпата се движи към телевизионния център.

Нима Руцкой е викнал: „Вървете към Останкино!“. Никога не бих повярвал. Но ето го на екрана. Володя, телохранителят, го прикрива с брониран щит. Ето ги и думите: „Към Останкино!“.

Не съм аз, който ще го съди. Засега още не съм бил в неговото положение на унизен, оскърбен и преследван; когато всеки „слуга“ може безнаказано да му плюе в лицето и всяко пале, всеки страхливец отдалеч да му хвърли в очите, на него, бойния офицер, обвинение в страхливост и предателство.

По-скоро това беше жест на отчаяние.

Е, разбира се, и на трагично неразбиране на обстановката.

Москва е столицата на криминалния свят. В Москва мошениците са повече от честните хора. А мошениците (вече говорихме за това) са твърдата опора на сегашната власт. Това е тяхната власт, тя ги роди и сега тя ги обслужва.

Защо той извика тези думи?

Причерняло ли му беше? До такава степен ли, че да прехвърли гнева си от истинските виновници върху „слугите“. При това невъоръжени.

Във всеки случай, след думите „Към Останкино!“ би могъл да си отиде в стаята на третия етаж, да помисли една минута, да извади чуждестранния хромиран пистолет и да си пусне един куршум в сърцето^[1].

Сега вече е късно всичко да се струпва на анпиловците. Руцкой сам си произнесе обвинението. Публично, пред погледа на телевизионната камера.

Но все пак трябва да кажа две думи и за анпиловците. Отношението ми към тях е известно. Показах ги във филма „Русия, която изгубихме“ — засенчени от ненавист очи, портрети на Ленин и Сталин в ръцете; алени знамена… Във филма говорих много по този въпрос. „Това, което имаме сега, съвсем не е демокрация, но назад, към Ленин — означава гибел…“

Там казвам и друго: победата на Елцин в референдума я осигуриха още и анпиловци. Те оказаха много услуги на властта, трябваше да окажат и последната, решаващата. Когато хората виждаха тези изкривени от злоба лица и слушаха виковете „Назад, към миналото!“, те си казваха: „Пу, пу! По-добре всеки друг, дори крадците, само не тези!“.

Последната услуга на властта анпиловците оказаха на 2 и 3 октомври. По-добър подарък на Елцин от този — да организират безредици по улиците и да тръгнат на щурм към телевизионния център — те не биха могли да направят.

Руцкой ми е симпатичен. С него разговаряхме на тази тема на 27 септември. С депутата Саша Тихомиров се отбихме при него. Той беше вече измъчен и изтощен до краен предел, ядеше в задната стаичка студена супа от термоса. Поговорихме.

„Нима не виждате — каза Саша, — че Домът е обкръжен от червени знамена, че на стените има антисемитски лозунги…“ — „Къде?“ — попита Руцкой. „Е, има, има — продължаваше Саша, — има и такива лозунги. Нормалните хора асоциират парламента с «червените». Те само пропъждат здравите и честните хора…“ Руцкой мълчеше. „Защо не се разграничите от тях? — попитах аз. — Анпилов ще направи обезателно нещо такова, че ще погуби цялото ви справедливо дело…“

„Ето какво ще ви кажа — каза Руцкой. — Ако не бяха Анпилов и неговите хора, никой не би дошъл да защитава Белия дом…“

Да, най-вероятно така щеше да бъде.

Е и какво?

Дори да бяха дошли само две старици, да бяха застанали пред парламента и да бяха казали: „Не! Можете да смажете демокрацията само ако ни смажете нас!“ — ползата би била по-голяма.

 

 

Страхът. Гените на страха, вкаран в живия организъм на народа още от Ленин, се пробуждат. Бездействат, но не са умрели. И изпреварвайки събитията, ще кажа, че това, което стана на 4 октомври, ето този извършен с източна жестокост разстрел на парламента, разстрел на жени и деца пред очите на целия народ, цялата тази варварска и дори безсмислена от военна гледна точка акция всъщност далеч не беше безсмислена. Тя означаваше пълна и безусловна победа на режима — отведнъж и на всички фронтове. Избухванията на танковите снаряди вътре в зданието извършиха цял преврат в душата на народа. Той ще запомни завинаги 4 октомври.

Плашат ни с това какво би било, ако на власт бяха дошли ортодоксални комунисти. Не зная какво би било, но виждам какво е сега. Какви ги свършиха преобърналите се комунисти.

По-черно и мръсно дело те вече не могат да извършат. Ако говорим за моралното състояние на народа, той се оказа отритнат много години назад — във времето на най-жестоката реакция.

Хората видяха как убиват хора. Наред, безразборно.

Събуди се с години дремещият у хората страх.

Сега с този народ може да се прави всичко.

 

 

Но да се върнем към разговора ни с Руцкой. Каквото и да говорят сега за него, лишения от възможността да отговаря и да се оправдава, не вярвайте. Руцкой никога не е бил „червен“. (Между другото, току-що прочетох в „Известия“ интервю с Андрей Козирев. Руцкой му признал: „Ненавиждам червено-кафявите!“.) Но през последните дни на своя политически живот той беше с тях. По-точно те бяха с него.

Главните събития на трагичната неделя на 3 октомври преминаха покрай мен.

През деня имах подробен разговор с художника Михаил Шемякин. „Вчера бях на Смоленка — разказваше Миша, — видях този народ с метални прътове и камъни… Слушай, страшни хора!“ Помислих малко. „И другите са страшни. Защо, защо тук има толкова много сбирщина? Москва е неузнаваема…“

Връщайки се от Миша, минах през Смоленския площад. Мирно е. Разхождащият се народ идва откъм Арбат до Смоленка, учудва се на войниците с щитове, преградили достъпа до площада, и се връща обратно.

С чисто сърце си тръгнах към къщи. Беше два часа през деня.

В 9 часа трябваше да бъда в телевизията. Преди седмица ми звъняха от името на Дибров и ме поканиха за предаване. След това близо пет дена мълчаха, очевидно съгласуваха въпроса с началството. В събота отново ми звънят — всички са съгласни. В неделя през деня ми звъни асистентката: „Чакаме ви в 9“. „Добре.“

В девет без четвърт наближавам телевизионния център. На улица „Корольов“ — барикада, не пускат. Завих надясно и заобиколих главната сграда отзад. Отново барикада (на средата на пътя е препречено дърво). Двама хлапаци. „Момчета, пуснете ме, имам предаване.“ — „Какво предаване? Там стрелят.“ — „Вие познавате ли ме?“ — „Познато лице.“ — „Пуснете ме да видя!“ — „Е, щом не ви е страх от куршумите, оставете колата в двора и вървете пеша.“ Накрая питам: „А вие, момчета, за кого сте?“ — „Ние… изобщо ние сме против Елцин…“

Момчетата са по на четиринадесет-петнадесет. Нямат нито оръжие, нито прътове. Може пък точно това да са „борци“?

Стигнах до телевизионния център. И в двете сгради е тъмно. Ето ти тебе 45 минути пряк ефир! Пък аз така се бях размечтал.

От време на време някой стреля. Насам-натам се движат бронетранспортьори. Зяпачите обаче са много. Предимно хлапаци, но има и по-големи хора, и жени. А съвсем наблизо, направо на паважа — трупове.

Срещу главния вход на Останкино има будка, нещо от рода на акумулаторните. Там, скрити от изстрелите, има около тридесет души. Притичах дотам. Отново хлапаци. Тогава още не знаех за съществуването на „борците“. Обясниха ми за тях после — от синия екран. Та може би тези бяха „борци“? Но ни оръжие, ни пръти, ни камъни не видях у тях. И съвсем не бяха настроени агресивно.

При тях дойде един скитник:

— Хлапета, палете автомобилите! (Срещу главния вход имаше няколко коли на сътрудници от Останкино.)

Едно от момчетата му отговори гръмко:

— Ама ти, чичо, оказва се, си провокатор!

Разнесе се дълъг трасиращ изстрел. Куршумите минаха на метър от нашето прикритие. „Тъй да се каже, изчезвайте оттук!“

— Стига сте геройствали! — казах на момчетата.

Притичахме при тълпата зяпачи.

После вече, на следващия ден, прехвърлях в паметта си този епизод, спомних си трасиращите изстрели и ме изби студена пот. Ами ако ме бяха уцелили? Вестниците щяха да пишат: „Загина при щурма на Останкино“.

Разбира се, аз не мога да бъда пълноценен свидетел. Доколкото си спомням, главните събития бяха станали преди три часа. Вестниците ги описват като „яростен щурм“.

Случи се истинска трагедия. Загинаха хора. От уважение към паметта на убитите трябва да знаем истината. Кой нападна телевизионния център? Колко бяха нападателите? Кой защитаваше центъра? Колко бяха? Засега няма отговори. А се говорят различни неща. Говори се, че обстрелвали с дълги изстрели невъоръжената тълпа.

Три седмици след събитията, когато в страната започна предизборната кампания, властите разрешиха дозирана гласност. Телевизията все още беше глуха за правдивата информация, но във вестниците, особено в по-малко четените, започнаха да се появяват някакви зрънца истина. Например „Независимая газета“ публикува разказа на Людмила Сурова. Тя и нейният малък син се оказали свидетели на всичко, случило се пред телевизионния център.

Людмила Сурова свидетелства, че срещу телевизионния център изобщо не е имало щурм. Отпред стояли огромните тълпи народ, а генерал Макашов крещял в мегафона груби и просташки неща: „Плъхове, излизайте! Плъхове! Плъхове!…“ Някой от тълпата хвърлил през прозореца на втория етаж пакет с взривно вещество. Силно избухване, пламък… И веднага последвал „ураганен картечен огън от втория и третия етаж на телевизионния център“! По тълпата, по хората. По жените и децата! По онези, които се мъчели да помогнат на ранените, по пристигналата „Бърза помощ“.

(Людмила Сурова е дама и едва ли разбира от взривни устройства. Едва ли това е бил пакет с взривно вещество. Възможно е някой от бесните да е хвърлил през прозореца граната. Ако е така — извършено е сериозно престъпление. Но разбира се, съвсем не значи, че след това трябва да се стреля с картечници по всички наред. — С. Г.)

„Сега вече знам какво е разстрел — пише Людмила Сурова. — Това не може да остави равнодушно никое живо сърце, на която и страна да е то. Но — живо.“

Ако се съпостави свидетелството на Сурова с това, което видях аз самият (голям брой трупове, още неприбрани, бяха главно трупове на юноши), може да се направи извод, че истинската картина няма нищо общо с онази, която ни нарисуваха средствата за масова информация.

След около три дни гости на едно от предаванията бяха бойци от отряд „Витяз“. Може би тъкмо тези, които бяха стреляли по тълпата? Не зная.

Но да предположим, че по невъоръжените хора са стреляли техни другари. Убити и ранени са няколко журналисти. Тези журналисти са били сред тълпата, значи те са били убити и ранени не от „борците“.

Отказвам се да разбера каквото и да е! Що за ужас, отговорете ми?! Бойците от „Витяз“ получаваха подаръци, някакви долари… От ръцете на другите телевизионни журналисти — другарите на онези, които бяха загинали…

Светът се е побъркал.

 

 

На връщане към къщи минах покрай Белия дом. Около Дома се разхождат семейства с деца. Атмосферата мъничко прилича на онази на 22 август 1991 година. Само че сега има значително по-малко народ.

Разхождат се, смеят се, разглеждат надписите по асфалта („Ние сме руси, Бог е с нас!“), фотографират се… А във въздуха вече се носеше мирис на смърт.

Казват, че историята се повтаря двукратно: веднъж — като трагедия, а повторно — като фарс.

Този път всичко беше обратно. Тогава, през август, беше фарс, а сега пред очите се разиграва истинска народна трагедия. Вече има много жертви.

А вие мислите ли, че Той или Те, когато са съчинявали и са издавали този указ, не са знаели, че ще има жертви? Че те ще бъдат и от двете страни? Че най-напред ще загинат любознателните младежи? И нищо неразбиращите деца?

А онези, които са ги призовавали към „решителни действия“, не знаеха ли?

Знаеха — и едните, и другите. Очакваха дори най-лошия вариант — че ще се пролее кръв по цяла Русия.

На оръжие зовяха не само „червените“. Към кървава разправа призоваваше и творческата интелигенция. Само че поради естествената си страхливост призоваваше доброволци не сред своите редици — зовеше за подвизи армията и милицията.

Ценителите на Достоевски! Как обичаха да блеснат с неговата фраза: „Тя (висшата хармония) не струва сълзата дори само на едно измъчено дете“.

Ще им отговаря и аз — с Достоевски.

Не го искам вашия колониален рай. „И затова своя входен билет бързам да върна обратно.“

Поразително е! Дори в истинската трагедия присъстват сцени, поставени сякаш от режисьор с лош вкус — фарсови сцени.

Гайдар публично призова всички на барикадите. Спомняте ли си, на предишните страници писах за огромната армия на „бултериерите“, бойни подразделения, от която има във всеки град. Бойците на мафията. Призивът беше отправен преди всичко към тях. Но бандитите не се отзоваха (затова са и бандити!). Ограничиха се със сандвичите и киевските котлети (цяла нощ на „защитниците на Москва“ носеха храна от съседните ресторанти)^[2].

На призива на Гайдар откликнаха честни наивни граждани.

Онзи път, през август, издигнахме барикади и прекарахме на тях три денонощия. Противникът не се яви. Но се запасихме с впечатления за две години. Две години разказвахме колко страшно е могло да бъде нападението, какви ужаси би могла да извърши с нас „Алфа“.

Този път московчани прекараха на барикадите едно денонощие. Противникът отново не се появи. Но впечатленията ще стигнат за една година. (На следващия ден Гайдар ще излезе по телевизията и ще благодари на московчани за нечуваното мъжество.)

Но да разкажем за „Алфа“. Онзи път „Алфа“ не даде никакви обещания, но и никакви действия не предприе. А този път (в предаването на Политковски „Политбюро“) обеща: „Бойците на «Алфа» в никакъв случай няма да щурмуват Белия дом“. Всеки от нас, който си спомни старата наука — телевизорът да се гледа наопаки, си каза: „Аха! Непременно ще щурмуват!“.

Нощ е. Вече е ясно, че на сутринта предстои кървава разплата. От ръцете на Макашов и анпиловците властите получиха такъв коз, че ще бъде просто глупаво да не го използват.

През последните десет дни на телевизионния екран почти не се виждаха представители на творческата интелигенция. Това ме учуди. Все пак не са всички във Вашингтон? И изведнъж…

Един подир друг на екрана се появяват популярни артисти и дейци на изкуството. Изпълзяха от окопите. И рискувайки живота си, пристигнаха на Шаболовка^[3]. (В полунощ минах с колата по Москва и не чух нито един изстрел, не видях никакви безредици — столицата живееше както обикновено.) Дейците на изкуството, като се прекъсваха един друг, се кълняха във вярност на властта. (За тези, които не се кълняха, например Сергей Жигунов, вестниците още на следващата сутрин щяха да кажат, че „не са най-умни“, за Политковски и Любимов — че са били пияни.)

Изведнъж стана ясно, че нашите творчески работници са не само мъжествени и безстрашни, но и много решителни. С една дума, истински мъже. Обичат бифтек с кръв. Едва ли не всеки втори от изказващите се настояваше за страшно наказание на отстъпниците. „Да бъдат разстреляни, гилотинирани… да ги показват в зоологическата градина!…“

А аз през цялото време си спомнях за Солженициновото „Теленце“. Хем не е същото, хем много прилича на него.

 

 

На 7-и сутринта започнаха да обстрелват парламента.

Въодушевена от мощната подкрепа на обществеността, властта се реши!

Първи загинаха жени и деца.

„Бронетранспортьорите, връхлетели със скорост в абсолютно незащитеното пространство пред Дома на съветите на Русия, започнаха да обстрелват палатките на невъоръжените постове на охраната. В тези палатки се оказаха предимно жени и деца. Тези, които бяха в зданието, видяха как труповете им бяха покрити с полиетилен.“

Това пишат в „Общая газета“ очевидците на събитията Татяна Романенкова и Алексей Воробьов.

Аз проведох собствено журналистическо разследване и говорих с много очевидци. Разговарях и с жени. Не само с жени депутатки, но и с работнички в кухнята, със сътруднички от апарата. Питах всички:

— Защо не напуснахте Белия дом?

Отговорите могат да се сумират и приблизително всички бяха еднакви.

— Надявахме се, че именно ние, самото ни присъствие ще спомогне да бъдат спасени нашите мъже. Оттатък нали знаеха, че тук има жени и деца.

„Обществеността“ се възмути. Сам чух как. Тя и сега (днес е вече 9 октомври) не може да се успокои. „Трябва в зародиш да се унищожи един трети пуч!“, „Никаква жалост към идеологическите противници!“ И прочее гадости.