Едуард Бас
Единадесеторката на Клапзуба (4)

4

— Слушайте, Алънби, още една думичка: На какъв брой посетители разчитат вашите хора?

— Преди четвърт час касиерите съобщиха за сто и шестдесет хиляди. Надминати са всички досегашни рекорди, Кормик.

— А какви са залаганията?

— Три срещу едно за Хъдерсфилд. Трябва да победим. Това е наш граждански дълг.

— Благодаря ви, Алънби. Сбогом.

— Сбогом, Кормик, довиждане.

Този разговор се води в председателската ложа на южната трибуна на най-големия лондонски стадион. Председателят Алънби разтърси сърдечно ръката на своя дългогодишен приятел Кормик, редактор на „Ню Спортинг Лайф“. После седна до парапета, а Кормик изчезна в коридора.

Коридорът бе безкрайно дълъг и по него сега вървяха хиляди развълнувани хора. Кормик се провираше ловко между тях, сви по стълбата към откритите трибуни, изкачи се чак горе и избиколи последния ред. На края му, в дървената преграда, имаше малка вратичка. Кормик извади ключ, отключи и се изкачи на малко балконче, пристроено от външната страна на трибуните. Под него се разстилаше голямо затворено пространство, на което излизаха три широки улици. В този момент то се бе превърнало в огромен гъмжащ мравуняк от хора и коли. Всички се блъскаха към единадесетте врати на стадиона. Въздухът трепереше от възбудените викове на хиляди гърла и оглушителната смесица от предупредителни сигнали на различните превозни средства. Като три безкрайни змии се влачеха от трите улици към стадиона редици автомобили, спортни коли, кеби, омнибуси и автобуси. Кормик наблюдава известно време това вълнообразно и люлеещо се гъмжило, после заключи вратичката след себе си и скочи на перилото на балкона. На стената пред него бе закрепена желязна стълба. Кормик се изкачи по нея на покрива на трибуната. Той представляваше огромна, леко наклонена площ, нажежена от силното слънце. По средата на високата му стена стърчеше стълбът със знамената. Кормик се запъти към него. Там имаше стол, на който бяха поставени телефонни наушници. Кормик ги взе и ги сложи на главата си. Слушалките прилепнаха към ушите му, а мембраната се озова тъкмо пред устата му. Два шнура, дълги няколко метра, водеха до стълба, от който към къщите в далечината се проточваше телефонна жица. На края й, на много километри оттук, се намираше редакцията на „Ню Спортинг Лайф“. Там край малката масичка седеше младо момче, също с наушници на главата и пишеща машина пред себе си. В кожените кресла около него се бяха изтегнали няколко господа. Всички очакваха кога Кормик ще започне своите съобщения по телефона. На съседната маса бяха приготвени малки стъкълца, на които друг служител щеше да отбелязва накратко хода на мача, за да могат сведенията веднага да бъдат прожектирани през изкуствено затъмнения прозорец. Стотици хора вече чакаха пред редакцията първите съобщения.

В това време Кормик взе стола и седна на самия край на покрива. На стълба над главата му плющяха две знамена: отгоре — английския кръст, а под него — бяла и червена ивица със син клин, разположен от дръжката чак до средата на знамето. Долу, в дълбочината, сияеше прекрасното яркозелено игрище с блестящите бели линии и се чернееха огромните тълпи по трибуните. Между трибуните и самото игрище имаше широка спортна писта.

По цялата й дължина, на разстояние точно двадесет и пет крачки един от друг, бяха разположени сто и тридесет неподвижни полицаи. От високо те приличаха на странни дебели крайпътни камъни. При двете врати бяха насядали или налягали на земята фотографи. Кормик огледа цялото това зрелище с очи на познавач и констатира, че всичко е в образцов ред. После се настани удобно на стола, преметна десния си крак върху левия, извади от калъфа дълъг морски бинокъл, нагласи го, за да вижда добре, започна своя безкраен разговор с телефонната мембрана:

— Ало, Аткинсън, добър ден. Чувате ли ме добре? Какво плющи ли? Знамената над главата ми. Скоро ще свикнете с тях. Те така плющят, че просто трещят. Тук, горе, повява лек ветрец. В тая задуха е по-приятно да седиш тук, отколкото долу. Пък и никой не ме безпокои, когато телефонирам. Това е добра идея. Кажете на Фред, че загуби баса с мен. Преди четвърт час бяха продадени сто и шестдесет хиляди билета. А всички каси продължават да продават. Ако чуете страхотен грохот, обяснете на публиката, че са се съборили трибуните. Не са издържали ужасната навалица. Съмнявам се, че бих могъл да ви го съобщя тогава. Ще падна от четиридесет метра височина, пък и нашият кабел не е разчетен за подобно произшествие. Можем да започнем ли? Моля. Уводът ви написах предварително. Моля, прочетете ми го за контрола.

Кормик на покрива млъкна, заслушан в бързия говор по телефона. След няколко минути отново заговори:

— Добре, нищо не е необходимо да се променя. Всичко изглежда така, както съм го описал предварително. Само вместо сто и седемдесет хиляди, напишете сто и осемдесет. За този половин час пристигнаха най-малко още двадесет хиляди. Ало, внимание, моля, пишете, диктувам: В пет часа и десет минути цялото огромно пространство на стадиона гръмва от безкрайни аплодисменти. Вратата под северната трибуна се отваря и единадесетте герои на Хъдерсфилд се втурват с лек тръс на игрището. Както винаги, усмихнатият Уинипелд е пръв, а огромният Кларк затваря редицата. Просто удоволствие е да гледа човек тези двадесет и два пъргави крака и мощните, изпъкнали гърди под жълтите и сини райета на фланелките! С неудържима радост и възторг приветствува целият английски народ цвета на нацията, който днес е призван да защити славата и първенството на Британия на зеления терен. Всички са уверени, че шампионите на лигата няма да излъжат нашите надежди. Три на един е резултатът от залагането, като срещу Хъдерсфилд залагат само чужденците и хората… хората… Почакайте, зачеркнете тази фраза, на това ще посветим на края специален абзац. Зачеркнахте ли я вече? Благодаря, да продължим тогава. Вратата на клуба се отваря за втори път и влизат шампионите на континента. Нашата зряла публика поздравява и тях с аплодисменти, които обаче отстъпват пред естественото любопитство. Значи, това са прочутите състезатели, които малката честолюбива република в сърцето на Европа е изпратила, за да й завоюват световна слава! Колко живописна гледка представляват единадесетте братя, от които вродените родствени чувства са успели да създадат фамозна комбинация и единен колектив! На пръв поглед не са много представителни. Техните дребни фигури не могат да се сравнят с атлетите на Хъдерсфилд. Изглеждат смутени при вида на почернелите от хора трибуни. Отправят се към центъра на игрището групово, сякаш по тоя начин искат да си вдъхнат кураж. Съдията, господин Съри, се запътва срещу тях. Капитан Уинипелд се отделя от своите, за да поздрави гостите. Ало, внимание, нещо ново! Напишете поздравление: Негово Величество кралят! Готово ли е? Тогава напишете нов абзац. Диктувам. В този миг около игрището отново прозвучават ликуващи викове. На стълба на северната трибуна се издигна голямото уиндзърско знаме. Вратата на централната ложа се отваря и влиза Негово Величество кралят, придружен от кралицата и принц Уелски. Дирекцията на клуба, начело с Г. У. Алънби, приветствува високопоставените гости. Кралската двойка благодари на народа за възторжените овации. Кралят вдига ръка и поздравява играчите, които се събират пред неговата ложа за импровизирано приветствие. После сяда, за да проследи най-големия мач в историята на Англия. Думите „най-големият мач в историята на Англия“ напишете на отделен ред като подзаглавие и ги подчертайте. Готово ли е? Ало, диктувам по-нататък. Хъдерсфиловци спечелват жребия и избират игрище. Те ще са с гръб към вятъра. На трибуните цари страхотно напрежение и тишина. Господин Съри изсвирва. Часът е пет, двадесет и една минута и шестнадесет секунди. Централният нападател на Клапзубовци подава на десния вътрешен нападател. Чоркът се запътва към него. Нападателят връща топката на десния полузащитник. Хъдерсфилдските нападатели се втурват сред нападателите на Клапзуба. Чоркът настига полузащитника, отнема му топката, ало, не, зачеркнете това, дявол знае какво направи това момче, но още води топката. Диктувам. Баринг и Уинипелд му се притичват на помощ. Удар и топката, въртейки се, се понася косо напред към лявото крило. Прекрасно подаване, точно по средата между нашия полузащитник и защитник. Страхотно надпреварване от лявата страна. Кой по-рано? Дребният ляв нападател на червено-белите достига топката. Уорси, напред! Късно! Центриране. Твърде високо. На височината на стомаха. Левият и централният нападател пропускат топката. Горинджър, левият защитник, вдига крак. Отде се взе тук десният полузащитник? Подава топката с глава на левия вътрешен нападател. Уорси! Ах, излъга го! Боже! Бум! Ф-у-у! Позволете ми да се изплюя. Какво? Ами че, разбира се. Вече е там! По дяволите, това се казва удар! Какво прави публиката ли? Мълчи. Ето че започва да ръкопляска. Просто потресающо! Е, един гол не е толкова страшно… В коя минута ли? Точно шестдесет и седем секунди от започването на мача. Напишете: Страшен удар на левия вътрешен нападател, какъвто от десетилетия не сме виждали на английското игрище. Преди Кларк да успее да вдигне ръка, топката беше вече в мрежата.

От вълнение Кормик не го сдържаше на покрива. Трябваше да стане и да си премести стола. После отново почна да диктува и да описва нападенията на Хъдерсфилдовци. Просто се стопяваше от възторг пред техните комбинации, но всеки миг му се налагаше да помоли Аткинсън да зачеркне от статията проклятията, с които обсипваше знаменитата отбрана на Клапзубовци. И изведнъж той млъкна така внезапно, че Аткинсън го запита разтревожено какво става. Кормик му съобщи, крайно опечален, че току-що са вкарали втория гол на Англия.

— Няма как, Аткинсън, трябва да констатираме, че чехите имат надмощие. Напишете на стъклото, че духът на нашите е бодър и ще изравнят, иначе тълпата може да разгроми редакцията ни. Ало, четиридесет и третата минута тече. Шут на вратаря, нашите атакуват с лявото крило. Полузащитата го спира. В центъра на игрището се започва борба. Защитниците и на двата отбора връщат топката с дълги пасове в противоположната половина на игрището. Чоркът финтира, подава напред, Уинипелд достига топката, лъже, освобождава се, шут — олеле мале! Много високо! Не ни върви. Вратарят вкарва топката в игра, тя се понася към дясното крило… край на първото полувреме. Губим с 0:2, но нашите играчи са бодри и през второто полувреме ще наложат своето знаменито заключително темпо. Публиката е напълно разочарована, но се възхищава от съвършената игра на нашия противник. Наистина, не е срамно да бъдеш победен от един толкова силен отбор. Негово Величество е явно развълнуван. Директорите на Хъдерсфилд му обясняват причината за поражението. Председателят Алънби излиза. Ето че се връща отново. С него е някакво странно старче. Представят го на Негово Величество. Сигурно е бащата на Клапзубовци. Веднага трябва да изтичам там, за да разбера какво говорят. Починете си, Аткинсън, до началото на второто полувреме ще се върна. Отбележете още, че кралят раздруса много сърдечно ръката на стария Клапзуба.

И Кормик свали телефонните наушници, затича по покрива, спусна се по стълбичката на балкона и се изгуби сред тълпата.