Джил Мърфи
Най-непохватната вещица (1)

Първа глава

Заобиколена от борова гора, на върха на планината се издига „Академията за вещици на госпожица Какъл“. С мрачните си сиви стени и островърхи кули сградата прилича повече на затвор, отколкото на училище. Понякога, човек може да види ученичките да се носят върху метлите си над стената на спортната площадка, подобно на прилепи, но обикновено лека мъгла скрива мястото така, че ако човек погледне набързо нагоре към планината, вероятно изобщо не би забелязал, че там има някаква сграда.

Всичко, свързано с училището, бе мрачно и призрачно. То имаше дълги, тесни коридори и виещи се стълбища, а самите момичета биваха облечени в черни сукмани без ръкав с плисирана долна част, дълги черни чорапи, черни, подковани с налчета боти, сиви блузи и сиво-черни вратовръзки. Дори летните им униформи бяха на сиво-черни карета. Единственото цветно нещо бяха копринените колани на туниките им — в различен цвят за всеки отделен дом — както и училищната значка, която представляваше черна котка, седнала върху жълта луна. За специални поводи — при раздаване на награди или за Хелоуин — имаха друга униформа, представляваща дълга роба и висока, островърха шапка, но тъй като и тези дрехи бяха черни, не внасяха кой знае какво разнообразие.

Правилата бяха толкова много, че беше невъзможно да направиш каквото и да е, без да бъдеш нахокан и изглежда имаше тестове и изпити всяка седмица.

Това беше първата година на Милдред Хъбъл в училището. Тя бе едно онези момичета, които като че ли винаги имат неприятности. Не че наистина искаше да нарушава правилата и да дразни учителите, нещата просто се случваха, където и да се намираше тя. На нея винаги можеше да се разчита, че ще сложи шапката си на обратно, или ще остави връзките на обувките си да се влачат по пода. Не можеше да прекоси от единия до другия край на коридора, без някой да се развика по нея, и почти всяка вечер пишеше допълнително домашно — за наказание, или пък й забраняваха да излиза (не че имаше къде да се отиде, дори ако имаш разрешение да излезеш навън). Въпреки това, Милдред имаше много приятели, макар да им се налагаше да стоят на разстояние от нея в лабораторията по отвари. Но най-добрата й приятелка — Мод, беше до нея при всички изпитания, независимо колко страшни бяха те. Двете представляваха интересна гледка, защото Милдред бе висока и слаба с дълги плитки, чийто краища често дъвчеше разсеяно (още нещо, за което й се караха), докато Мод бе ниска и закръглена, с кръгли очила и коса, винаги завързана на две опашки.

През първия си ден в Академията всяка ученичка получаваше метла, след което започваха уроците по летене, които продължават доста дълго време и съвсем не са толкова лесни, колкото изглеждат. По средата на първия срок, на всяко момиче поверяваха по едно черно коте, което обучаваха да лети на метлата, заедно с тях. Котките нямаха някакво практическо значение; с тях просто следваха традицията. В някои училища даваха на ученичките сови, но това бе въпрос на вкус. Госпожица Какъл бе директорка — традиционалистка, която не вярваше в разните новоизмислени глупости и учеше младите вещици в своето училище да спазват всички обичаи, които тя самата бе научила в младостта си. В края на първата година всяко едно от момичетата получаваше копие от „Популярна книга със заклинания“ — дебела осем сантиметра книга, подвързана с черна кожа. В действителност, също като котките, тези книги бяха част от традицията и не се използваха в клас — там момичетата ползваха изданието с меки корици.

Като се изключат годишните раздавания на награди, нямаше други важни събития чак до петата, последна година, когато повечето от ученичките получаваха своят Висш вещерски сертификат. Не изглеждаше вероятно Милдред да стигне толкова далеч. Само два дни, след като дойде в училището, тя се блъсна в стената на двора, счупи метлата си на две и огъна шапката си. Поправи дръжката с лепило и тиксо и за щастие метлата все още летеше, въпреки че там, където се събираха краищата, имаше много грозна издутина и понякога й беше изключително трудно да я контролира.

Нашата история започва в средата на първия срок на първата година на Милдред в Академията, вечерта, преди да им бъдат раздадени котенцата…

Беше почти полунощ и училището бе потънало в мрак, с изключение на един тесен прозорец, осветен от меката светлина на свещ. Това бе стаята на Милдред. Тя седеше в леглото си, облечена в раирана сиво-черна пижама, а главата й клюмаше сънено през няколко минути. Мод се бе свила в края на леглото, увита в сива фланелена нощница и черен вълнен шал. Стаите на всички момичета бяха много семпли и напълно еднакви — гардероб, креват с метални рамки, маса и стол, както и тесен прозорец, подобен на онези, които в стари времена са използвали стрелците с лъкове. По протежение на стените имаше корниз за окачване на картини, от който висеше бродерия с цитат от „Книгата за заклинания“, както и няколко прилепа през деня. В стаята на Милдред живееха три прилепа, които бяха малки, пухкави и много дружелюбни. Тя обичаше животните и с нетърпение очакваше деня, в който щеше да си има свое собствено коте. Всички бяха много развълнувани от събитието и прекараха вечерта гладейки най-хубавите си роби и заглаждайки вдлъбнатините на най-хубавите си шапки. Мод бе твърде превъзбудена, за да заспи, затова се промъкна в стаята на приятелката си, за да поговорят за това, което ги очакваше.

— Как ще наречеш своето коте, Мод? — попита сънливо Милдред.

— Миднайт — отговори момичето. — Мисля, че звучи драматично.

— Много се притеснявам от всичко това — сподели Милдред, докато дъвчеше една от плитките си. — Убедена съм, че ще направя нещо ужасно, като например да го настъпя по опашката. Или в мига, в който ме погледне за първи път, ще скочи през прозореца. Нещо със сигурност ще се обърка.

— Не бъди глупава! Знаеш, че имаш подход към животните. А що се отнася до настъпването по опашката, то дори няма да е на пода. Госпожица Какъл ти го подава и това е всичко. Няма за какво да се притесняваш, нали?

Преди Милдред да успее да отговори, вратата се отвори със замах, за да разкрие класната им ръководителка — госпожица Хардбрум, застанала на входа, увита в черния си халат и с фенер в ръка. Тя бе висока, страховита жена със слабо лице с остри черти и черна коса, която бе изтеглена назад в толкова стегнат кок, че челото й изглеждаше като разтегнато.

— Доста е късно, за да не сте заспали, момичета. Нали? — попита тя злобно.

Момичетата, които бяха скочили и се бяха прегърнали, когато вратата се отвори, се отдръпнаха една от друга и заковаха погледите си в пода.

— Разбира се, ако не искате да бъдете включени в утрешното тържество, със сигурност правите най-правилното нещо — продължи хладно госпожица Хардбрум.

— Да, госпожице Хардбрум — отговориха нещастно момичетата в един глас.

Класната им изгледа многозначително свещта на Милдред и пристъпи тържествено в коридора, повела Мод пред себе си.

Милдред бързо изгаси свещта и се шмугна под завивките, но не успя да заспи. Отвън, зад прозореца, можеше да чуе бухането на бухалите, а някъде в училището някаква врата не бе затворена и скърцаше, побутвана от вятъра напред-назад. Да ви призная, Милдред се страхуваше от тъмното, но не го бе казала на никого. Имам предвид, някой чувал ли е за вещица, която се бои от тъмното?