Франсоаз Долто
Всичко е език (1)

Предговор

Тази книга е съставена по лекция, изнесена в Гренобъл на 13 октомври 1984 г. пред психолози, лекари и социални работници.^[1]

Желанието ми бе да обърна внимание на тази толкова важна част от хората, които се занимават с възпитание, обучение, грижи за деца с физически, психични, емоционални, семейни или социални затруднения, на значението на казаните или не казаните слова относно събития, които оставят или са оставили трайна следа върху живота на детето, често без то да си дава сметка, а понякога и без обкръжението да си дава сметка за това.

Малка част от тези слушатели бяха се занимавали с психоанализа, като например г-жа Комба, организатор на срещата. Но всички искаха да разберат как психоанализата би могла да им помогне да си изяснят някои въпроси от всекидневната им практика на общуване с деца, поверени им по различни причини.

Целта ми бе да накарам въпросната аудитория от зрели хора, които живеят в контакт с деца, да разберат, че човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него.

Исках да им обясня, че това желание е повече несъзнавано, отколкото съзнавано. Че говоримият език е частен случай на това желание и много често той изкривява, целенасочено или не, истинността на посланието. За развиващата се личност, имам предвид детето, последиците от тази игра (прикриване на истината) са винаги динамични — искам да кажа вдъхващи жизненост или точно обратното — отнемащи жизненост.

Това е, което желаех да им предам въз основа на многогодишния си опит — психоаналитична практика с деца, юноши, родители, възрастни настойници: и едните, и другите болезнено изстрадали взаимни неразбирателства, възникнали понякога твърде рано и поради тази причина превърнали се в още по-травмиращи за бъдещето.

Предоставям тук преработения, записан текст на три-четири часовия обмен на мисли. Слушателите поставяха много въпроси, свързани с ежедневната им възпитателна или социална практика. Опитах се да обясня проблемите, които ми се представяха, от гледна точка на динамиката на самия субект, детето, посредством екзистенциалния обектен проблем, който, изглежда, доминира винаги в тревогите на възпитателите и родителите.

Струва ми се, че такъв подход помага много повече на хората, ангажирани със социална работа с млади хора в трудно положение, отколкото теоретичните съчинения.

Надявам се да обясня по този начин ролята на „истинното говорене“, говоренето на истината такава, каквато големите хора я предават на децата, които не само несъзнавано я желаят, но имат нужда от истина и имат право на нея, дори и съзнавано да предпочитат, когато се изказват чрез слова, приканени от възрастните, лъжливото, пораждащо тревога мълчание, пред истината, която често боли, но която — при условие че се говори и от едната, и от другата страна — позволява на субекта да се структурира и да се очовечи.