Алистър Маклейн
Кукла на верига (3)

Глава III

Тази нощ край хотел „Рембранд“ звучеше класическа музика — латерната предлагаше изпълнение на откъс от „Петата…“ на Бетовен, което би накарало стария композитор да коленичи и от дън душа да благодари на небесата за почти пълната си глухота. Дори на петдесет метра далечина — от такова разстояние благоразумно спрях под завалелия ситен дъжд, за да обследвам обстановката около хотела — ефектът беше ужасяващ. Присъствието на този музикален инструмент действително представлява изумителна проява на толерантност от страна на жителите на Амстердам, град с музикални традиции и дом на световноизвестния „Концертгебоу“^[1], за това, че досега не са примамили стария му собственик в някоя изкусителна кръчма с цел да се възползуват от неговото отсъствие и да търкулнат латерната му в най-близкия канал. В момента старецът продължаваше да подрънква тенекиената си кутия, очевидно по навик, защото наоколо нямаше никого, даже портиерът беше се прибрал вътре, прогонен от дъжда или подтикнат от любовта си към музиката.

Свих по страничната улица покрай входа на бара. Както и очаквах, в сянката на съседните входове не забелязах да дебне човешки силует. Промъкнах се до началото на пожарния изход, изкачих се на покрива, преминах от другата страна и установих къде точно се пада моят балкон.

Надвесих се над перваза. Не съзрях нищо, но надуших нещо. Дим от цигара, но не от цигара, произведена от фирма, която не включва марихуана в своите продукти за пазара. Издадох се още по-навън, кажи-речи, вече губех равновесие, и тогава успях да различа няколко неща, не много, но достатъчно: бомбетата на чифт островърхи обувки и горящия край на една цигара в момента, когато нечия ръка я сваляше от устата.

Отдръпнах се безшумно, пресякох обратно до пожарния изход, слязох на шестия етаж, излязох в коридора, заключих зад себе си, на пръсти отидох до вратата с номер 616 и наострих уши. Нищо. Внимателно отключих с шперца, който бях пробвал преди, вмъкнах се вътре и затворих незабавно — в противен случай капризните въздушни течения могат да раздвижат цигарения дим, тъй че да се възбуди вниманието на бдителния пушач. Друг е въпросът, че наркоманите не се славят с бдителността си.

Този тук не правеше изключение. Както можеше да се предположи, беше стюардът. Седеше удобно разположен в едно кресло, изпънал крака пред прага на балкона, с лявата си ръка пушеше цигара, дясната лежеше отпуснато на коляното му и държеше пистолет.

Обикновено е много трудно да доближиш някого откъм гърба, независимо колко безшумно стъпваш, без да предизвикаш появата на нещо като шесто чувство, което предупреждава за приближаването ти. Ала много наркотици притъпяват този инстинкт, а стюардът пушеше именно един от тях.

Вече бях зад него с насочен пистолет към дясното му ухо и той още не знаеше, че съм там. Побутнах го по дясното рамо. Той рязко се извърна с конвулсивен порив на цялото си тяло и изкрещя от болка, тъй като в същия момент дясното му око се надяна на дулото на пистолета ми. И понеже моментално вдигна и двете си ръце към удареното място, аз взех пистолета му без никаква съпротива, поставих го в джоба си, хванах рамото му и силно го дръпнах назад. Стюардът се преобърна презглава и като направи пълно задно салто, падна тежко на гърба си. Може би десет секунди остана да лежи там абсолютно замаян, после се размърда и се подпря на лакът. Издаваше странен съскащ звук, обезкървените му устни изчезнаха, за да отстъпят място на почернели от тютюн зъби, оголени във вълча гримаса, докато очите му тъмнееха от омраза. Не виждах големи шансове да се разберем с добро.

— Играем грубичко, а? — просъска той. Наркоманите са големи почитатели на филми със сцени на насилие и диалогът им е безупречен.

— Грубичко ли? — Бях изненадан. — Боже господи, нищо подобно. По-после ще заиграем грубичко. Ако не проговориш… — Може би и аз бях гледал същия филм като него. Вдигнах цигарата, която димеше на килима, подуших я с отвращение и я смачках в пепелника. Стюардът неуверено се надигна и уж колебливо и нестабилно се изправи на крака, но аз не бях балама да му повярвам на тия преструвки. Когато отново заговори, озъбената гримаса беше изчезнала от лицето му. Беше решил да действува хладнокръвно, затишие пред буря, един стар и овехтял постулат — навярно сега от киното трябваше да преминем на оперната сцена.

— За какво желаете да разговаряме? — попита той.

— Първо, какво търсиш в стаята ми? И, второ, кой те е пратил тук?

Стюардът се усмихна вяло:

— Законът вече се опита да измъкне от мене разни неща. Познавам закона. Не можете да ме заставите да говоря. Имам своите права. Така казва законът.

— Законът е в сила до прага на стаята ми. От тази страна на вратата двамата с теб сме изправени пред друг закон. Знаеш го това, нали? В центъра на един от големите градове на света ти и аз живеем в нашата малка, собствена джунгла. Където също има закон. Убий или ще те убият.

Може би сам сгреших, като с думите си му внуших разни мисли в главата. Стюардът се хвърли мощно и достатъчно ниско, та да избегне пистолета ми, но не успя да предотврати все пак срещата на брадата си с коляното ми. От удара капачката ме заболя жестоко и съдейки по това, би трябвало да го просна в несвяст, но той беше издръжлив, сграбчи ме за другия крак и ме повали на земята. Пистолетът ми изхвърча нанякъде и ние се затъркаляхме по пода, като всеки налагаше другия с въодушевление. Стюардът бе не по-малко силен, отколкото издръжлив, ала в боя му пречеха две неща: постоянната употреба на марихуана беше притъпила остротата на рефлексите му, и макар да имаше вроден инстинкт да се бие мръсно, липсваше му специална подготовка. Не след дълго отново бяхме на крака, този път с лявата си ръка здраво бях хванал дясната му китка и постепенно я придърпвах нагоре между плешките му.

Повдигнах китката му още по-високо и той запищя, сякаш бе в агония, а може и действително да е бил, понеже рамото му подозрително пропукваше, но аз не бях напълно сигурен, затова извих още малко ръката му, та да отстраня всякакво съмнение, и после го изтиках на балкона, надвесих го над перилата, додето краката му увиснат във въздуха, като го оставих да се държи само със свободната си лява ръка, все едно животът му виси на нея, което си беше и истина.

— Наркоман ли си, или само снабдяваш? — заразпитвах аз.

Отговори ми с някаква мръсотия на холандски, но аз знаех холандски, включително и всички думи, които ги няма в учебниците. С дясната си ръка му запуших устата, понеже издаваните от него звуци положително можеха да вземат връх над уличния шум, а аз нямах никакво желание да тревожа жителите на Амстердам ненужно. Поотпуснах малко извитата му ръка и освободих устата му.

— Е?

— Снабдявам. — Гласът му представляваше задавен грак. — Продавам.

— Кой те изпрати?

— Не! Не! И не!

— Както искаш. Когато полицаите приберат останките ти от тротоара, ще си кажат, ето на, още един пушач на индийски коноп, който е попрекалил с дозата и е решил да се поразходи из безбрежната синева.

— Това е убийство! — Сега гласът му се бе превърнал в дрезгав шепот, нищо чудно да му се виеше свят от височината. — Ти няма…

— Мислиш ли? Твоите хора днес следобед убиха един мой приятел. Да изтребваш паразити може да бъде и удоволствие. Двайсет метра падане — и нито следа от насилие. Освен че няма да остане здраво място по тялото ти. Двайсет метра! Погледни!

Бутнах го още няколко сантиметра навън, та да огледа добре какво му предстои и после се наложи да използвам и двете си ръце, за да го издърпам обратно.

— Ще говориш ли?

От гърлото му се чу само някакво хриптене, затова го изтеглих на балкона и го бутнах вътре, към центъра на стаята.

— Кой те изпрати? — продължих аз.

Споменах, че стюардът беше издръжлив, но всъщност бе далеч по-издръжлив, отколкото си въобразявах. Би трябвало досега да е омаломощен от страх и болка, в което не се и съмнявах, но това не му попречи да се извърти ловко вдясно и като направи пълен кръг, да се освободи от хватката ми. Атаката му бе съвсем ненадейна и ме завари неподготвен. Сетне отново се хвърли към мен, в лявата му ръка проблесна нож, докато замахваше отдолу нагоре с прицел точно под гръдната кост. При нормални обстоятелства сигурно щеше хубаво да ме разпори, но сега бързината и точността го бяха напуснали. Парирах китката му с двете си ръце, стиснах я здраво, извъртях се с гръб, подложих му крак и с рязко дръпване го прехвърлих през себе си. Трясъкът от падането му разтърси цялата стая, а навярно и някои от съседните.

С едно движение възстанових равновесието си и се обърнах, но вече бе излишно да се бърза. Стюардът лежеше на пода в далечния край на стаята, главата му опираше до прага на балконската врата. Вдигнах го за реверите и главата му се изметна назад, почти опираше в гърба му. Положих го отново на пода. Съжалявах за смъртта му, защото сигурно знаеше сведения, които имаха безценно значение за мен, все пак това бе единствената причина да изпитвам съжаление.

Пребърках го. Джобовете му съдържаха доста любопитни неща, но само две от тях ме интересуваха: кутия с ръчно свити цигари марихуана и две парчета хартия. На едното пишеше МОО 144, на другото имаше две числа — 910020 и 2797. Тези букви и цифри не ми говореха нищо, но след като разсъдих, че стюардът нямаше да ги носи у себе си, ако не бяха важни за него, реших да ги прибера на едно сигурно място, което бе измайсторено от моя услужлив и находчив шивач — едва забележимо джобче, разположено от вътрешната страна на десния ми крачол, петнайсетина сантиметра по-нагоре от глезена.

Очистих малкото следи, оставени от борбата, взех пистолета на стюарда, излязох на балкона, надвесих се над перилата и го хвърлих нагоре и наляво. Оръжието премина над перваза и падна безшумно върху покрива, двайсетина метра по-нататък. Прибрах се вътре, изсипах фаса от марихуаната в тоалетната, измих пепелника и отворих всички врати и прозорци, за да се проветри час по-скоро от противната миризма. После примъкнах трупа на стюарда през малкия хол и отворих вратата към коридора.

Навън беше пусто. Ослушах се напрегнато, но до слуха ми не достигна нищо, никакъв шум от приближаващи стъпки. Отидох до асансьора, повиках го, почаках, докато дойде, отворих вратата с два пръста, пъхнах една кибритена кутийка между нея и касата, за да не може да се затвори и да свърже електрическата верига, и се върнах в покоите си. Довлякох стюарда до асансьора, разтворих широко вратата, безцеремонно го натиках вътре, махнах кибрита и оставих вратата да се затвори докрай. Асансьорът не тръгна веднага — явно в момента никой не натискаше бутона за повикване именно на този асансьор.

Заключих външната врата на стаята си с изпитания шперц и се насочих отново към пожарния изход, вече мой стар и верен приятел. Слязох на улицата незабелязан от никого и заобиколих към главния вход. Сега старецът на латерната свиреше Верди, но човек трябваше да употреби много въображение, за да го познае. Латернаджията бе с гръб към мен, когато пуснах един гулден в кутията му. Чул звъна, той се обърна да благодари, устните му се раздалечиха в беззъба усмивка, но щом видя кой е щедрият господин, долната му челюст тозчас увисна. Несъмнено старецът беше най-последната дупка на кавала и никой не бе си направил труд да го уведоми, че Шерман е извън хотела. Усмихнах му се любезно и влязох във фоайето.

На рецепцията имаше двама униформени служители наред с помощник-управителя, който в момента бе с гръб към мен.

— Моля, шестстотин и шестнайсет — казах високо.

Помощник-управителят се обърна поривисто, веждите му се повдигнаха, но не чак толкова. После ми поднесе сърдечната си, крокодилска усмивка.

— О, мистър Шерман. Не знаех, че сте излезли.

— Кратка разходка преди вечеря. Стар английски обичай, нали знаете.

— Разбира се, разбира се — усмихна ми се съучастнически, сякаш имаше нещо осъдително в този стар английски обичай, сетне позволи някаква сянка на озадачение 1 да измести усмивката му. — Не си спомням да ви видях на излизане.

— Все пак — казах убедително аз, — не можете да очаквате от себе си да обръщате внимание на всички гости по всяко време, нали?

Удостоих го с една от неговите фалшиви усмивки, взех ключа и се упътих към асансьорите. Още не бях преполовил разстоянието дотам, когато пронизителен писък процепи фоайето и ме накара да замръзна на мястото си. Последва тишина, продължила само толкова, колкото да си поеме дъх жената, изкрещяла преди малко, и да подеме наново. Причинителят на тая гюрултия беше някаква ярко облечена дама на средна възраст — същинска карикатура на американски турист в чужбина, — която стоеше пред един асансьор — устата й бе добила форма на едно огромно „О“, а очите й приличаха на чинии. Край нея един закръглен господин в костюм от шевиот се мъчеше да я успокои, но самият той не изглеждаше никак спокоен и създаваше впечатление, че не би имал нищо против също да изпищи един-два пъти.

Помощник-управителят се втурна край мен, аз продължих с по-бавна крачка. Когато стигнах до асансьора, заварих помощник-управителя коленичил, надвесен над проснатото тяло на мъртвия стюард.

— Лошо ли му е? Какво става? — заинтересувах се аз.

— Лошо?! — Помощник-управителят ме изгледа свирепо. — Погледнете врата му. Мъртъв е.

— Бога ми, сигурно е така. — Наведох се и огледах по-отблизо стюарда. — Струва ми се, че съм виждал някъде този човек…

— Беше стюард на вашия етаж — каза помощник-управителят, макар че не е никак лесно да се говори със здраво стиснати зъби.

— Да, изглежда ми позната физиономия. В разцвета на силите си… — Поклатих печално глава. — Къде се намира ресторантът?

— Къде какво? Къде…

— Нищо, нищо — утеших го аз. — Виждам, че сте разстроен. Ще се оправя и сам.

 

 

Ресторантът на хотел „Рембранд“ може и да не е най-добрият в Холандия, както претендират собствениците му, но въпреки това не бих посмял да ги дам под съд с обвинение за изопачаване на фактите. От хайвера до пресните извънсезонни ягоди — чудех се дали няма да е по-разумно да причисля цената им към разходите за подкупи вместо за хотел — храната беше превъзходна. За миг се сетих за Меги и Белинда, ала не с чувство на вина, защото другояче нещата не можеха да бъдат. Червеното плюшено канапе, на което седях, беше последният атрибут от комфортната вечеря, затова се отпуснах назад, вдигнах конячената си чаша и казах:

— За Амстердам!

— За Амстердам! — отвърна на наздравицата ми полковник ван де Грааф.

Преди пет минути полковникът, заместник-шеф на градската полиция, бе дошъл без покана на моята маса. Сега седеше на голям стол, който изглеждаше твърде малък за него. Среден на ръст, но изключително широкоплещест, той имаше стоманеносива коса и изсечено, загоряло лице; цялата му осанка издаваше властен характер и създаваше впечатление за почти смайващи способности. Продължи сдържано:

— Радвам се да ви видя така безгрижен, майор Шерман, след този наситен със събития ден.

— Нали знаете, полковник, човек опитва плодовете на света, докато може — животът е твърде кратък. Та какви са събитията?

— Не можахме да научим нещо много за този Джеймз Дюкло, убития днес следобед на летището. — Търпелив човек беше полковник де Грааф, трудно развързваше езика си. — Знаем само, че преди три седмици е пристигнал от Англия, регистрирал се е за една вечер в хотел „Шилер“ и после е изчезнал. Изглежда, той е чакал вашия самолет, майор Шерман. Човек си задава въпроса, дали това е просто съвпадение или?

— Чакаше ме действително. — Рано или късно де Грааф щеше да узнае. — Той е един от моите хора. Предполагам, че е успял да се снабди отнякъде с фалшифициран полицейски пропуск — щом е могъл да мине през митническата контрола.

— Изненадвате ме — въздъхна тежко, без да изглежда ни най-малко изненадан. — Вижте, приятелю, за нас става много трудно, като не ни информирате за тия неща. Трябваше да знам за мисията на Дюкло. След като ние имаме инструкции от „Интерпол“ в Париж да ви оказваме всякакво съдействие, не намирате ли, че ще има по-добър резултат, ако работим съвместно? Ние ще можем да помагаме на вас, вие — на нас. — Де Грааф отпи глътка от коняка си. Сивите му очи ме гледаха прекалено прямо. — Човек би допуснал, че този ваш колега е разполагал с информация, а сега тя е загубена за нас.

— Вероятно. Но нека почнем с помощта, която вие можете да окажете на мен. Бихте ли проверили дали във вашите картотеки фигурира някоя си Астрид Лемей? Работи в нощен клуб, но няма вид на холандка, нито говори като холандка, тъй че нищо чудно да имате някакви сведения за нея.

— Така май се казваше момичето, което контузихте на летището, нали? Откъде разбрахте, че работи в нощен бар?

— Тя ми каза — отвърнах невъзмутимо.

— Служителите от летището не ми споменаха за подобно нещо — смръщи чело той.

— Служителите от летището са нищо повече от изкуфели баби.

— А! — Това възклицание би могло да означава всичко. — Информацията, която искате, ще ви бъде доставена. Нищо друго?

— Нищо.

— Не стана дума за едно друго дребно събитие от днес.

— Кажете.

— Исках да ви попитам дали оня неприятен тип, стюардът от шестия етаж, за когото впрочем знаем твърде малко, не е също от вашите хора?

— Какво говорите, полковник!

— Всъщност нито за момент не съм се и съмнявал. Знаете ли, че е починал вследствие счупване на врата?

— Трябва да е паднал наистина много лошо — забелязах аз съчувствено.

Де Грааф допи коняка си и стана.

— Не ви познаваме лично, майор Шерман, но вие работите достатъчно отдавна в „Интерпол“ и сте спечелили достатъчно солидна репутация в Европа, за да не са ни известни вашите методи. Бих искал да ви напомня, че това, което е подходящо за Истанбул, Марсилия или Палермо — да не изброявам повече, — не върви изобщо в Амстердам.

— И дума да няма, отлично сте информирани — вметнах аз.

— Тук, в Амстердам, всички ние сме подчинени на закона. — Нищо чудно да не бе чул забележката ми. — Включително и аз. Вие също не правите изключение.

— Нито пък очаквам подобно нещо — казах непорочно аз. — Затова ще действуваме съвместно. Целта на моята мисия… Впрочем кога мога да поговоря с вас?

— Утре в канцеларията ми, в десет часа. — Огледа ресторанта без въодушевление. — Сега едва ли е най-подходящото време, пък и точно тук…

Повдигнах въпросително вежда.

— В хотел „Рембранд“ — натърти де Грааф — подслушват така умело, че славата му вече има международен мащаб.

— Учудвате ме — отвърнах аз.

Де Грааф се отдалечи. Недоумявах как си обяснява избора ми да отседна тъкмо в „Рембранд“.

 

 

Канцеларията на полковник де Грааф ни най-малко не приличаше на хотел „Рембранд“. Макар и просторно, помещението беше безцветно, голо и функционално, мебелирано предимно със стоманеносиви картотеки, освен една стоманеносива маса и няколко стоманеносиви стола, които бяха твърди като стомана. Ала ако не друго, този декор поне помагаше на човек лесно да се съсредоточи върху пряката си работа — нямаше какво да разсее нито ума, нито окото. След десетминутен предразполагащ разговор сега двамата с де Грааф събирахме мислите си, за да преминем към по-сериозни въпроси, въпреки че на него, струва ми се, това се удаваше повече, отколкото на мен. Миналата нощ до късно лежах буден в леглото си, пък и без това никога не съм се чувствувал във форма в десет часа сутринта при студено и ветровито време.

— Всички наркотици — започна де Грааф, — разбира се, ние се борим срещу всички наркотици — опиум, коноп, амфетамин, ЛСД, СТП, кокаин, амилацетат, — каквито и да са, майор Шерман, ние се борим срещу тях. Всички те разрушават човешкия организъм. Но в настоящия момент нашите усилия са насочени най-вече срещу едно наистина убийствено вещество — хероина. Съгласен ли сте с мен?

— Съгласен.

Този отговор бе произнесен от дълбок и режещ глас, обадил се зад мен. Обърнах се и в рамката на вратата видях висок мъж с добре скроен тъмен костюм, хладни проницателни очи и приятно лице с подчертан професионален израз, което обаче твърде бързо би могло да загуби приятния си вид. Изключено бе да се сгреши професията му. Пред мен стоеше полицай, и то не за пренебрегване.

Новодошлият затвори вратата и приближи към мен с лека, пружинираща стъпка на човек, доста по-млад от четирийсет и пет години, на колкото бе той в най-добрия случай. Протегна ръка и каза:

— Ван Гелдер. Чувал съм много хубави неща за вас, майор Шерман.

Последната реплика ме накара да размисля за секунда, но реших да се въздържа от коментар. Усмихнах се и стиснах ръката му.

— Инспектор ван Гелдер — представи го де Грааф — е шеф на нашия отдел за борба с наркотиците. Той ще работи заедно с вас, Шерман. Ще ви оказва максимално съдействие.

— Искрено се надявам, че ще свършим добра работа заедно. — Ван Гелдер се засмя и седна. — Кажете ми, докъде сте стигнали при вас? Смятате ли, че ще съумеете да унищожите снабдителната мрежа в Англия?

— Да, смятам. Разпространяването се извършва по отлично организиран канал, с отлично взаимодействие и почти без никакви разклонения — именно благодарение на това успяхме да идентифицираме немалко техни посредници и неколцина от главните им пласьори.

— Значи, можете да унищожите мрежата, но не искате. Оставяте ги да си разиграват коня на воля, така ли?

— Нямаме друг избор, инспекторе. Хубаво, ще ги изловим, но следващата мрежа, която създадат, ще бъде така умело замаскирана, че никога няма да я открием. А при сегашното положение можем да ги хванем, когато пожелаем. Далеч по-важно за нас е да открием по какъв начин стоката прониква до тях и кой я доставя.

— И вие предполагате — естествено, щом сте тук, — че доставките изхождат оттук? Или някъде наоколо?

— Не наоколо. Тук. И не предполагам, а съм сигурен. Осемдесет процента от хората, които са под наблюдение — имам пред вид пласьорите и техните посредници, — поддържат връзки с тази страна. По-точно с Амстердам — това важи за почти всички. Едни имат роднини тук, други — приятели. Някои пък идват в командировка или за празник. Цели пет години сме събирали това досие.

— За тъй нареченото „тук“ — засмя се де Грааф.

— За Амстердам, да.

— Има ли копия от това досие? — попита ван Гелдер.

— Само едно.

— При вас?

— Да.

— У вас?

— В единственото безопасно място. — Почуках с пръст челото си.

— Съвсем безопасно наистина — одобри де Грааф, сетне добави замислено: — Разбира се, докато не се сблъскате с хората, които биха изявили склонност да се държат с вас така, както вие се държите с тях.

— Не ви разбирам, полковник.

— Говоря с недомлъвки — отвърна де Грааф със задоволство. — Както и да е, признавам, че в момента всички следи водят към Нидерландия. За жалост, уликите наистина сочат Амстердам. Не мислете, че не съзнаваме незавидната си слава. Бихме искали да не е така. Обаче е така. Знаем, че стоката влиза в страната на едро. Също знаем, че излиза напълно раздробена — но откъде и как, нямаме представа.

— От вашия вилает — казах кротко аз.

— Моля?

— От вашата област. От Амстердам. Вие защищавате законите в Амстердам.

— С колко души се сприятелявате в течение на една година? — попита любезно ван Гелдер.

— Работата ми не е да се сприятелявам.

— Да, вашата работа е да очиствате света от хора, които очистват хора — каза де Грааф помирително. — Познаваме ви. Имаме чудесно досие за вас. Бихте ли искали да го видите?

— Минали истории ме отегчават.

— Така си и знаех — въздъхна де Грааф. — Вижте, Шерман, и най-добрата полиция в света може да се натъкне на непробиваема стена. Тъкмо такъв е нашият случай — не че претендирам да сме най-добрите. Всичко на всичко ни е необходимо един проход в тази стена, един-единствен проход… Навярно имате някаква идея, някакъв план?

— Та аз пристигнах едва вчера. — Промуших пръст от вътрешната страна на десния си крачол и подадох на полковника двете хартийки, които намерих в джоба на мъртвия стюард. — Вижте тези цифри, тези числа, може би… Говорят ли ви нещо?

Де Грааф ме погледна бегло, поднесе листчетата под силната лампа на бюрото и после ги остави.

— Нищо не ми говорят.

— А можете ли да разберете дали означават нещо?

— Разполагам с много способен персонал. Къде ги намерихте впрочем?

— Един човек ми ги даде.

— Искате да кажете, че ги взехте от един човек.

— Има ли някаква разлика?

— Би могло да има огромна разлика. — Де Грааф наклони тялото си напред, лицето и гласът му станаха неимоверно сериозни. — Слушайте, майор Шерман, известни са ни вашите похвати да изваждате хората от равновесие и да ги държите в такова състояние. Известна ни е вашата склонност да престъпяте законите…

— Полковник де Грааф!

— Уместно възражение — може би по начало никога не сте им се подчинявали. Позната ни е тази мудна тактика — безспорно ефективна, както и самоубийствена — на безкрайни провокации, на безконечно изчакване нещо да се пропука, някой да се издаде. Но умолявам ви, майор Шерман, недейте да провокирате прекалено много жители на Амстердам. В нашия град има прекалено много канали.

— Няма да провокирам никого — приех аз. — Ще бъда крайно предпазлив.

— Сигурен съм, че ще спазите обещанието си. — Де Грааф въздъхна. — А сега, струва ми се, ван Гелдер има да ви показва нещо.

Не беше сгрешил. Ван Гелдер ме качи в личния си черен опел и от Главното полицейско управление на Марниксщраат ме откара в градската морга. Още преди да си тръгна оттам, пожелах да не бях идвал въобще.

Градската морга, естествено, нямаше очарованието и романтичната красота на стария Амстердам. По нищо не се различаваше от моргата на всеки голям град — леденееща и клинична обстановка, безчовечна и отвратителна. По средата на централната зала вървяха два реда мраморни на вид бели маси, но почти сигурно бяха само имитация, докато отстрани помещението беше обточено с масивни метални врати. Облечен в безупречно колосано бяло сако, главният служител тук беше някакъв жизнерадостен, червендалест и общителен образ, който създаваше впечатление, че всеки момент има опасност да избухне в неудържим смях — чудновато качество, ще си помисли човек, за служител в морга, но бързо ще промени мнението си, стига да си припомни, че мнозинството английски палачи от миналото са имали репутация на големи веселяци и отлични партньори за кръчмарска маса.

По указание на ван Гелдер служителят ни отведе пред една от големите метални врати, отвори я и отвътре изтика носилка на стоманени колелца. Под чаршафа се забелязваха неясни форми.

— Каналът, в който е намерен този труп, се нарича „Крокискейд“ — съобщи ван Гелдер. Гласът му бе абсолютно безизразен. — Намира се надолу към кейовете. А човекът се казва Ханс Гербер. Деветнайсетгодишен. Няма да ви показвам лицето му — престоял е твърде дълго във водата. Откри го пожарната команда, като вадеше някаква кола. Иначе би могъл да престои там още година или две. Някой е омотал около кръста му парчета стари оловни тръби.

Повдигна крайчеца на чаршафа и отдолу се показа слаба, омършавяла ръка. Имаше вид, сякаш някой цялата бе я изтъпкал с катерачни обувки, снабдени с шипове за лед. Странни морави линии свързваха много от тези пробиви и навсякъде кожата бе посиняла. Без да обели зъб, ван Гелдер заметна обратно чаршафа и отстъпи назад. Служителят вкара наново носилката, заключи вратата, отведе ни пред друга подобна и повтори процедурата отпреди малко, като междувременно се хилеше широко, сякаш бе разорен английски дук, който развежда посетители из своя наследствен замък.

— Няма да ви показвам лицето и на този труп — рече ван Гелдер. — Не е приятно да се гледа двайсет и три годишно момче с лик на седемдесетгодишен старец. — Обърна се към служителя: — Къде е намерен този?

— В Остерхоок — засия служителят. — На един шлеп за въглища.

— Да, точно там. — Ван Гелдер кимна. — А край него се е търкаляла празна бутилка от джин. Всичкият джин е бил в тялото му. Знаете каква чудесна комбинация се получава от джин и хероин. — Отдръпна чаршафа и откри една ръка, много подобна на онази, която току-що бях видял. Самоубийство или убийство?

— Зависи.

— От какво?

— От това, дали сам си е купил бутилката джин. В такъв случай е самоубийство или злополука. Ала някой може да е пъхнал бутилката в ръката му. Тогава вече е убийство. Миналия месец имахме подобен случай на пристанището в Лондон. Каква е истината, така и не разбрахме.

По знак на ван Гелдер служителят щастливо ни поведе към една маса в центъра на залата. Този път ван Гелдер отметна чаршафа откъм главата. Момичето имаше златиста коса и беше много младо и много красиво.

— Красива е, нали? — рече ван Гелдер. — Лицето й е непокътнато. Казва се Юлия Розмайер и е немкиня. Това е всичко, което знаем засега за нея — повече няма и да научим. Лекарите предполагат, че е шестнайсетгодишна.

— Как е починала?

— Падане от шестия етаж.

— Представих си за момент колко по-добре би изглеждал бившият стюард върху тази маса, сетне попитах:

— Бутната ли е била?

— Не, сама е паднала. Има свидетели. Всичките са били „друсани“. Тя през цялата вечер говорела, че иска да прелети до Англия. Била обхваната от някаква мания да се срещне с кралицата. Изведнъж се покатерила през балкона, казала, че излита да види кралицата, и… излетяла. За щастие, в това време долу нямало минувачи.

Искате ли да видите още?

— Бих предпочел да пийна нещо в най-близката пивница, ако нямате нищо против, разбира се.

— Добре. — Ван Гелдер се усмихна, ала в усмивката му нямаше нищо весело. — Но ви предлагам да отидем у дома. Не е далеч. Имам причини да ви поканя.

— Причини?

— Ще разберете.

Сбогувахме се с ухиления до уши служител, който имаше вид, сякаш се кани да ни каже: „Заповядайте пак“, но тъй или иначе не го каза. Небето навън бе помръкнало в сравнение със сутрешните часове и сега тъкмо закапваха едри, откъслечни капки дъжд. На изток хоризонтът бе мъртвешки морав и излъчваше нещо много по-силно от смътна заплаха и знамение. Рядко небето така точно е отразявало вътрешното ми състояние.

 

 

Домът на ван Гелдер превъзхождаше повечето от познатите ми английски кръчми — един оазис на топлина и добро настроение в сравнение с проливния дъжд навън и гъстите струи вода, браздящи прозорците. Отвсякъде лъхаше уют и удобство, дори от доста масивната холандска мебел с нейните прекалено твърдо издути кресла, но да си призная, предпочитам много повече тях пред разни други, които оставят следи по теб с острите си пружини. Подът бе застлан с червеникавокафяв килим, а стените бяха боядисани в различни нюанси на топли, пастелни тонове. Огънят в камината бумтеше и ван Гелдер — с радост забелязах това — внимателно проучваше един богато зареден с напитки бар.

— И така — подхванах аз, — не беше трудно да се разбере, че ме заведохте в тая отвратителна морга, за да реализирате своя замисъл. Сигурен съм, че успяхте. И какъв бе по-точно вашият замисъл?

— Не замисъл, а замисли. Първо, исках да ви убедя, че тук сме изправени пред един много по-кошмарен проблем, отколкото е той у вас, в Англия. В моргата имаше още шестима наркомани, а колко от тях са починали от естествена смърт, може само да се предполага. Разбира се, не винаги е така — тези смъртни случаи са на приливи и отливи, но все пак умират хора от нелепа смърт, и то предимно младежи. Да не говорим, че зад всеки един в моргата стоят стотици безпомощни наркомани, които продължават да пълнят улиците.

— Искате да кажете, че вие имате дори по-силни подбуди от мен да преследвате и да обезвредявате разпространителите на наркотици и че ние се борим срещу общ враг: главния източник на доставки. Така ли?

— Във всяка страна един само е царят.

— И другият ви замисъл?

— Да подсиля предупреждението на полковник де Грааф. Тези хора са абсолютно безпощадни. Провокирате ли ги прекалено, проникнете ли по-близо до тях… не знам, има още празни маси в моргата.

— Какво ще кажете да пийнем? — предложих аз.

В коридора отвън иззвъня телефон. Ван Гелдер промърмори някакво извинение и тръгна да вдигне слушалката. Щом вратата се затвори зад него, почти същевременно втора врата се отвори, водеща към съседната стая, и на прага се появи едно момиче. Беше висока и слаба, носеше дълъг до глезените многоцветен пеньоар с извезан върху плата дракон. Едва ли имаше повече от двайсет и една-две години. Беше много красива: със сламеноруса коса, овално лице и огромни виолетови очи, които изглеждаха едновременно закачливи и проницателни — изобщо външността й беше толкова поразителна, че мина доста време, преди да си спомня за изискванията на доброто възпитание и да се изправя с усилие на крака — не беше малък подвиг да се измъкнеш бързо от дълбините на пещероподобното кресло.

— Здравейте — поздравих аз. — Пол Шерман. — Не звучеше кой знае колко интересно, но друго не можах да измисля.

Сякаш от смущение момичето лапна за момент върха на палеца си, после се засмя и пред погледа ми се бялнаха два реда идеални зъби.

— Аз съм Труди. Аз не говоря добре английски.

Действително, но отдавна не бях чувал толкова приятен глас да говори лош английски. Тръгнах към нея с протегната ръка, ала тя не подаде своята, вместо това закри с шепа устата си и захихика срамежливо. Не съм свикнал двайсетгодишни момичета да хихикат свенливо насреща ми и затова изпитах истинско облекчение, като чух изтракването на телефонната слушалка върху вилката, последвано от гласа на ван Гелдер, който тъкмо влизаше откъм коридора.

— Обичайният рапорт за оная история на летището. Няма още нищо да…

Ван Гелдер забеляза момичето, замлъкна, усмихна се, докато приближаваше към нея, и я прегърна през рамо.

— Виждам, че вече сте се запознали.

— Ами — заобяснявах аз — не съвсем… — И на свой ред млъкнах, щом Труди се повдигна и зашушука нещо в ухото на ван Гелдер, като ме наблюдаваше с крайчеца на окото си. Ван Гелдер се засмя, кимна и Труди бързо напусна стаята. Сигурно озадачението е било изписано на лицето ми, защото ван Гелдер наново се усмихна, но усмивката му далеч не ми се стори щастлива.

— Труди ей сега ще се върне, майоре. Отначало се стеснява от непознати. Но само отначало.

Както бе обещал ван Гелдер, Труди се върна почти незабавно. Този път носеше със себе си огромна кукла, изработена така чудесно, че на пръв поглед човек би могъл да я сбърка с живо дете. Беше висока около метър. На главата си имаше бяла типично холандска шапка, под която се подаваха руси къдрици със същия цвят като косата на Труди; надолу бе облечена в дълга до глезена, надиплена рокля от копринен плат и прекрасно избродирано елече. Труди така здраво притискаше куклата в прегръдката си, сякаш беше истинско дете. Ван Гелдер отново обгърна раменете й.

— Това е дъщеря ми — Труди. А това, Труди, е един мой приятел. Майор Шерман от Англия.

Сега тя приближи без колебания към мен, протегна ръка, приклекна леко, все едно се помъчи да направи реверанс, и се засмя:

— Здравейте, майор Шерман.

Нямах желание да остана по-назад в тази размяна на вежливост, затова се усмихнах и сдържано се поклоних:

— Мис ван Гелдер — много ми е приятно.

— Много ми е приятно. — Тя се завъртя и погледна въпросително ван Гелдер.

— Английският не се числи към силните страни на Труди — извини я ван Гелдер. — Седнете, майоре, седнете.

Извади от барчето бутилка скоч, наля две чаши, подаде ми едната и потъна в креслото си с въздишка.

След малко вдигна поглед към дъщеря си, която така упорито се бе втренчила в мен, че ме караше да изпитвам нещо доста повече от леко неудобство.

Няма ли да седнеш, скъпо дете?

Труди се обърна към ван Гелдер, засмя се лъчезарно, кимна и положи гигантската кукла в скута му. Той я прие с готовност — явно бе свикнал на това.

— Ще седна, татко — съгласи се тя и безцеремонно, но същевременно съвсем непринудено, сякаш бе най-естественото нещо на света, седна на коляното ми, прегърна ме през врата и ми се усмихна. Отвърнах на усмивката й, макар че за тая цел в момента трябваше да положа херкулесово усилие.

Труди ме изгледа тържествено и каза:

— Обичам те.

— И аз те обичам, Труди.

Стиснах ръката й, за да й покажа колко много я обичам. Тя ми се усмихна отново, положи глава на рамото ми и затвори очи. Секунда-две погледът ми се задържа върху русата й коса, после погледнах въпросително ван Гелдер. Той се усмихна — една усмивка, пълна с тъга.

— Ако това няма да ви засегне, майор Шерман, Труди обиква всекиго.

— Всички момичета на една известна възраст са така.

— Вие сте извънредно прозорлив.

Не мислех, че е необходима кой знае каква прозорливост, за да се съчини забележката, която направих преди малко, затова замълчах, само се засмях и наново се обърнах към Труди.

— Труди? — повиках я нежно аз.

Тя не отговори нищо. Единствено вдигна глава за момент, усмихна се пак — една усмивка, изпълнена със странно задоволство, която неясно защо ме накара да се почувствувам като измамник, — стисна очи даже още по-здраво отпреди и се сгуши в мен.

— Труди — опитах на нова сметка. — Сигурен съм, че имаш прекрасни очи. Дай да ги видя, искаш ли?

Обмисли предложението ми за малко, после се усмихна отново, седна в скута ми, опря длани в рамената ми, тъй че да бъде точно на една ръка разстояние от мен, и широко разтвори очи, както би направило всяко дете при подобна молба като моята.

Огромните виолетови очи бяха красиви несъмнено. Но имаха и друго качество. Бяха безжизнени и празни и сякаш не отразяваха светлината. Наистина проблясваха, но с блясък, който би могъл да ви заблуди само на снимка, защото в действителност беше абсолютно повърхностен — зад него се откриваше някаква странна тъмнота.

Отново много нежно отместих дясната й ръка от рамото си и полека вдигнах ръкава до лакътя. Съдейки по красивата външност на девойката, ръката й би трябвало да бъде прекрасна, ала излезе друго — цялата беше ужасяващо обезобразена от безброй пробиви, оставени от иглите на подкожни инжекции. Долната устна на Труди затрепери, тя ме погледна уплашено, сякаш се страхуваше от упрек, рязко свали ръкава на дрехата си, хвърли се към мен, зарови глава в шията ми и избухна в ридания, все едно сърцето й се късаше. Потупах я успокоително по гърба, колкото успешно би могъл да стори това човек, който има чувството, че ей сега ще се задуши, и насочих поглед към ван Гелдер.

— Вече знам защо ме поканихте да дойда тук — рекох.

— Да, знаете. Съжалявам.

— Осъществихте още един свой замисъл навярно?

— Отгатнахте. Бог е свидетел, че бих предпочел да ви спестя всичко това. Ала сам разбирате, че лоялността към колегите ми изисква да ги запозная с тия неща.

— И де Грааф ли знае?

— Всеки висш полицейски служител в Амстердам знае — каза ван Гелдер просто. — Труди!

Единствената реакция на Труди бе, че се вкопча още по-здраво в мен. Започнах да усещам симптоми на аноксия.

— Труди! — Този път ван Гелдер беше по-настойчив. — Време е за следобеден сън. Знаеш какво каза докторът. Хайде в леглото!

— Не искам — проплака тя, — не искам в леглото. Ван Гелдер въздъхна и извика:

— Херта!

Тозчас в стаята се появи някакво чудато създание от женски пол, сякаш повикването на ван Гелдер не бе изненадало тази дама, пък и не би могло, защото тя сигурно подслушваше на вратата. Представляваше огромна и ужасно дебела, патрава жена, която се придвижваше с гъша походка и носеше абсолютно същия тип дрехи, в които бе облечена куклата на Труди. Пред масивния й бюст провисваха две дебели руси плитки, привързани с ярки панделки. Съсухреното лице на тази старица — имаше повече от седемдесет години във всеки случай — беше силно набраздено, кожата й приличаше на напукан, кафяв гьон. Контрастът между веселото на цвят облекло и това дърто неописуемо същество беше смайващ и ужасен и внушаваше такава гротеска, че почти се превръщаше в скверност, ала, изглежда, не будеше подобни чувства нито у ван Гелдер, нито у Труди.

Старицата пресече стаята — за цялата си маса и патрав ход тя се придвижи доста бързо, — кимна ми едва забележимо за поздрав и без да произнесе дума, ласкаво, но твърдо положи ръка върху рамото на Труди. Труди моментално вдигна глава, сълзите й изчезнаха така внезапно, както и бяха дошли, усмихна се, свали ръце от врата ми и покорно стана. Отиде до стола на ван Гелдер, взе куклата си, целуна го, върна се при мен и ме целуна просто, както децата целуват за „лека нощ“, после почти побягна от стаята, следвана изкъсо от поклащащата се Херта. Изпуснах дълга въздишка и едва успях да се удържа да не избърша челото си.

— Можехте поне да ме предупредите — възнегодувах аз. — За Труди и Херта. Впрочем каква е тя? Херта, искам да кажа… Бавачка?

— Стара приближена на фамилията, както бихте казали вие в Англия. — Ван Гелдер отпи солидна глътка от уискито си, като да изпитваше нужда, и аз на часа последвах примера му, защото наистина изпитвах нужда — в края на краищата той беше привикнал към всичко това. — Беше икономка на родителите ми, родом е от остров Хюйлер в Зуйдер Зее. Както сигурно сте забелязали, хората оттам са малко — как казвахте вие — консервативни към дрехите. При нас е едва от няколко месеца, но нали видяхте колко добре се разбира с Труди.

— А Труди?

— Труди е осемгодишна. От петнайсет години насам тя все е осемгодишна и до края на живота си ще си остане на толкова. Не ми е родна дъщеря, както сигурно сте отгатнали, но дори собственото си дете не бих могъл да обичам повече. Всъщност тя е осиновена дъщеря на брат ми. Миналата година двамата с него работихме в Кюрасао — аз бях в наркотиците, а той бе към охраната на една наша петролна компания. Жена му беше починала преди няколко години… Миналата година те двамата с моята съпруга загинаха при автомобилна катастрофа. Някой трябваше да прибере Труди. Реших аз да я взема. Отначало не я исках… а сега не мога да живея без нея. Тя никога няма да порасне, мистър Шерман.

А неговите подчинени навярно все си мислят, че техният шеф е един щастливец, който няма друга грижа на главата си, освен да поставя колкото се може повече злосторници зад решетките. Съчувствените забележки никога не са ми били сила, затова казах:

— И тази наркомания кога е започнала?

— Дявол знае. Отдавна. Години преди брат ми да разбере.

— Някои от подкожните пробиви бяха пресни.

— Подложили сме я на лечение за отвикване. Но все пак инжекциите са твърде много, нали?

— Така е.

— Вижте, Херта я дебне като ястреб. Всяка сутрин я води в парка Вондел — Труди много обича да храни птиците. Следобед спи. Но понякога Херта се уморява привечер, пък аз често отсъствувам от къщи по същото време…

— Хващали ли сте я?

— Няколко пъти. Обаче нямам представа как проникват до нея.

— Стремят се така да окажат давление върху вас?

— Да, искат да ме притиснат. Какво иначе? Тя няма пари да си плати дозите. Но те са глупаци и не разбират, че ще предпочета да я гледам как бавно умира пред очите ми, отколкото да направя компромис. Затова продължават опитите си.

— Защо не я поставите под денонощен надзор?

— Ще се разбере официално. Което от своя страна автоматически означава уведомяване на медицинските власти. И тогава?

— Отива в клиника — кимнах аз. — За умствено недоразвити. И повече никога няма да излезе оттам.

— Повече никога няма да излезе оттам.

Не виждах какво друго да кажа освен довиждане, след което си тръгнах.