Емилио Салгари
Градът на прокажения крал (7)

VI. Градът на Прокажените

Голяма беше помощта на неочакваните съюзници. Вече можеха спокойно да навлязат в непроходимите лесове по бреговете на езерото Тули-Сап. И най-сетне — да видят в дивия гъсталак развалините на някогашния голям град, разположен на огромна площ, сега полупотънала в блато. Това беше наистина изоставеният преди пет века Град на Прокажените.

Сега пред Лакон-Тай изникна въпросът: Къде трябва да търсят онова, за което бяха дошли — свещената останка на древността, скиптърът на последния крал на това изчезнало царство.

За този скиптър разказваха немалко легенди. Една от тях гласеше, че скиптърът, изработен от злато, рубини и грамаден безценен изумруд, бил сърцето на самия крал на Прокажените.

— Как разбираш тази приказка, че скиптърът замествал сърцето на краля на Прокажените? — попита доктора Лакон-Тай.

— Мисля, че трябва да търсим в Града някъде статуя, изобразяваща този фантастичен крал! — отговори италианецът.

— Но как ще узнаем, че статуята изобразява именно него?

На този въпрос нямаше отговор.

Хората на Лакон-Тай започнаха трескаво да дирят из полуразрушените дворци и храмове, из целия разрушен град.

В издирванията участвуваха всички, без групата на стиенгите, която остана край стените на града на Мъртвите. При това кормчията Копома показваше необикновено усърдие. Той се ровеше из развалините, като скиташе насам-нататък, суетеше се повече от всички, викаше. И кой знае защо, от време на време изчезваше някъде по за един-два часа.

Трябва да се признае, че ако не беше желанието бързо да открият „дривинг-ку“ — тайнственият скиптър на краля на Прокажените, Роберто Галено съзнателно би се отдал на проучвателска дейност. Той беше първият европеец, имал възможността да проникне в тази област. Той бе първият учен, който би могъл да даде на цивилизования свят пълно описание на тоя митичен град…

Наистина човек може да изпадне във възхищение, когато гледа многовековните постройки, с които буквално беше изпълнен Онгкор-Том — някогашното название на града. Множеството дворци с пет, седем или десет етажа, изцяло построени от гранит и различен вид скъп мрамор, изглеждаха като че ли вчера напуснати от своите обитатели.

Но като влезеш във вътрешността на тези разкошни дворци, виждаш опустошителната сила на вековете. На едно място липсва покрив, на друго — рухнали стените, на трето — подът се продънил. Единствените обитатели в момента на изоставените чудни здания с неповторима архитектура се оказаха прилепите, змиите, маймуните, както и птици, подслонили се тука в невиждано множество.

На тези дворци не отстъпваха нито по големина, нито по изящната си архитектура чудните храмове-пагоди, препълнени със статуи на Буда. Но по-голяма част от тях лежаха по напуканите плочи на мраморните подове, покрити с трева и забвение. Само някои от образите и фигурите на Буда гледаха непознатите пришълци със своите кривогледи очи, пълни със загадъчна тъга и проницателна усмивка, като че казваха:

— Всичко в света е прах и гнилота… Всичко е суета на суетите и съвършена суета! Едно е вечно, едно е ценно. И то е спокойствието, забравата, безгрижието…

Роберто Галено гледаше поразен останките от невиждано грамадния мраморен мост, който съединяваше двете части на града. Този мост, дълъг около четвърт километър, се е издигал на петнадесет яки арки, но настилката му рухнала вече отдавна във водата на канала. А няколко арки бяха се съборили, тъй че мостът не можеше да се използва. Съвременните обитатели на древния град Онгкор-Том не се нуждаеха от този мост. Изобщо градът приличаше на колосални гробища. Но това, което беше оцеляло тук, ясно говореше за високата степен на цивилизацията на някогашните му обитатели. Явно с архитектурата си те са съперничели на римляни, гърци, египтяни…

Сред мъртвия град се издигаха две величествени здания. В едното без труд можеше да се познае царският дворец, а в другото — храм, пагода с удивителна архитектура.

— Или тук ще намерим скиптъра на Прокажения крал, или не ще го намерим никъде — рече Лакон-Тай на лекаря.

Дворецът и пагодата бяха най-запазените здания в града на мъртвите. Очевидно, те са били построени по-късно от другите дворци и храмове. Според легендите кралят на Прокажените бил последният владетел на царството Кхмер — след неговата смърт жителите на града се разбягали, а царството пропаднало. Оттук идваше логическото заключение, че именно този дворец е служил за жилище на последния крал в Онгкор-Том, а пък пагодата е зданието, за чиято направа са отишли неизброими средства.

— Да потърсим тук това, което ни трябва — предложи Лакон-Тай.

Част от хората се запътиха към двореца. Те ровеха и търсеха из купищата руини сребърници, които са служили някога за разменни монети в царството Кхмер.

Друга част, под предводителството на Лакон-Тай, тръгна за храма.

Но не беше така лесно да се проникне в пагодата, защото входът й беше задръстен от грамадни развалини.

След половинчасова работа входът беше освободен и пред нашите приятели се разкри дълбоката вътрешност на храма. Като се спусна вътре, Лакон-Тай извика:

— Съкровището е тук! Аз го виждам! Виждам го!

Погледите на всички се приковаха в грамадна статуя, поставена в средата на храма, с доста груба изработка. Тя изобразяваше човек с дълга брада. Лицето на тази статуя сияеше от далеч: то бе покрито със златна маска. И тези, които гледаха това странно изображение, си спомниха за тайнствените слова, останали в легендата:

— Последният крал на великото кралство Кхмер, който заболя от проказа, не се явяваше никога без златна маска на лицето си, която скриваше отвратителните белези от погледа на хората…

Всички храмове на Онгкор-Том носеха явните следи от посещенията на множество грабители, които безжалостно са отнесли цялото богатство на някогашните жители на града на мъртвите. Но статуята на краля на Прокажените беше останала недокосната, макар че по нея имаше повече от един пуд чисто злато. Грабителите и туземците не са посмели от сковаващия страх да не ги постигне проклятието и да заболеят от болестта, погубила цялото царство — от ужасната проказа…

— Или тук, или никъде — реши гласно Лакон-Тай.

Той приближи на две крачки от статуята на Прокажения крал и нанесе силен удар с приклада на тежката си карабина.

Като че ли очаквала столетия този удар, статуята мигом се разби на парчета. От вътрешността й се търкулна някакво блестящо, продълговато сандъче и падна със звън на пода.

— Дривинг-ку! Сърцето на краля на Прокажените! — извика Лакон-Тай, като взе сандъчето с треперещи ръце.

При тази фантастична сцена всички присъствуващи в храма неволно възкликнаха: в ръцете на стария сиамски генерал беше свещената реликва, скъпоценният скиптър. Скиптърът беше направен във вид на малък жезъл. Дръжката му всъщност бе един великолепен, необикновен изумруд с невиждани размери. А завършваше с изваяна от злато фигурка на Буда, върху трон, също от злато. Но тоя скъп метал почти не се виждаше. Покрит бе със скъпоценни камъни с различна големина и различен цвят. Като капки кръв блестяха безценни рубини, брилянти пръскаха милиони искри, гълъбови камъни…

В този момент внезапно се зачу страшен гръм. Всичко се заклати, стените на пагодата се затресоха, грамаден камък се срути и прегради изхода, вратата на храма. Когато облакът прах се разпръсна, отгоре над хората прогърмя зловещ глас:

— Предайте се! Вие сте в ръцете ми! За вас вече няма никакво спасение!

— Жрецът Миенг-Минг! — извика поразен Лакон-Тай.

— Да, това съм аз! До този час вие най-благополучно се измъквахте от засадите. Аз не можах да се справя с вас нито чрез сила, нито с хитрост. Но хората от моето племе умеят да чакат търпеливо. Огледайте се наоколо. Вие се намирате в подземие, защото подът на храма сега е на шест метра под земното равнище. Стените са направени от огромни плочи, няма нито врата, нито прозорец. Единственият прозорец се намира на двадесет метра над пода, а вие не сте птици… Изходът на храма е затрупан от грамаден каменен блок, който не можете да отстраните. Наистина вие сте въоръжени, но аз не съм дете и няма да пожертвувам живота на нито един от войниците си, за да ви пленя. Вас ще ви победи гладът, защото нямате нито късче хляб. Ще ви убие жаждата, защото нямате в ръцете си нито чашка вода…

Живи-погребани, не успели още да отвърнат на заплахите на своя враг, от двора на храма те дочуха някакъв вик и Лакон-Тай позна тоя глас.

— Пурам! — викаше яростно Копома, мнимият кормчия, а всъщност неприятелски шпионин, изпратен в лагера на Лакон-Тай. Беше се отделил от хората на генерала и останал на стража в двора на пагодата.

— Пурам! Тук има един от слугите на твоя враг! Тук е адютантът Фенг!

Но в същия миг проехтя изстрел и се чу болезнен вик. Лакон-Тай позна гласа на смъртно ранения човек — той не беше на Фенг, а на предателя Копома. Останал вън от храма, адютантът на генерала разбра, че го заплашва смърт. Затова той застреля кормчията, проби си път и избяга настрана от развалините на площада, където хората на Лакон-Тай бяха оставили конете си.

— Дръжте го! Убийте го! — викаше яростно Миенг-Минг.

Навън загърмяха безредни изстрели. Но Фенг вече се носеше на бързоног кон, като държеше юздите на още два коня. Куршумите летяха покрай него. Един от конете беше ударен в хълбока. Друг свали тюрбана на беглеца, а трети го удари в гърба и излезе от гърдите му. Но макар и ранен смъртно, Фенг, обвил с двете си ръце шията на животното, като вихър се скри от погледите на враговете.

След половин час конят и ездачът му стигнаха до поляната, зад развалините на мъртвия град, там, където беше разположен лагерът на вожда на стиенгите-никайатоги, съюзника на Лакон-Тай.

Воините-стиенги се затекоха да посрещнат бягащия кон и предпазливо свалиха от него ранения адютант.

— Моят генерал… Падна в засада… Погребан е в подземието на храма на Буда със златния лик… Спасете го…! — прошепна едва чуто той.

— Ранен ли си? Какво ти е? — наведе се над него старият вожд на стиенгите.

— Аз… съм… убит! — промълви за последен път Фенг.

Смъртен трепет премина по тялото му. Сърцето му спря да бие.

Нека се върнем при нашите приятели, живи погребани в подземието на храма.

Разбира се, че те пребродиха целия храм отдолу нагоре, обиколиха всеки ъгъл, всяка колона, всяка плоча, но резултатът не беше утешителен: Миенг-Минг беше казал истината. Скоро затворените отново чуха неговия глас:

— Опомнете се, не губете време напразно! Вие сте в ръцете ми и никой и нищо не ще ви спаси. Та аз не съм ви враг! Бъдете благоразумни, предайте се и вие ще видите, че аз съм ви приятел, а не враг! Нека само Лакон-Тай даде честна дума, че дъщеря му ще ми стане жена и тогава аз ще ви освободя. Ние заедно ще занесем на императора намерения от вас скъпоценен скиптър. Владетелят ще върне на Лакон-Тай своята милост. Разбира се, на чужденеца мястото му не е между вас. Европеецът трябва да напусне пределите на Сиам, но аз ще го пощадя, кълна се в това…

При тия думи Роберто Галено пребледня. Той едва сега разбра колко драга, колко безумно обична е станала за него тази чудна сиамка-героиня, тая девойка-полуезичница. Той разбра, че раздялата с нея е раздяла със собствения му живот.

Лена-Пра неочаквано се обърна към Роберто Галено и го попита, като го гледаше право в очите:

— Какво ще кажеш ти?

Момичето за пръв път се обърна към лекаря на „ти“, и тази единствена дума преобърна душата на европееца. Като трепереше с цялото си тяло, той се спусна към любимата девойка и я хвана за ръка.

— Ти обичаш ли ме? — запита я той. — Не, аз виждам, че ти ме обичаш! О, мадона!

— И ти! — вместо отговор му призна Лена-Пра. — Оставам с тебе на живот и смърт!

Роберто страстно притисна момичето към гърдите си.

Точно тогава, зад стените на храма се чуха викове, загърмяха изстрели.

— Ур-гара! Ур-гара!

— Приятелите ни идват на помощ! — подскочи Лакон-Тай. — Това са бойните викове на стиенгите. Навярно нашият предан Фенг е успял да стигне до лагера.

След малко пленниците бяха на свобода. Вместо да отварят входа на храма, стиенгите спуснаха въжета и измъкнаха от подземието всички. Бързо и ловко те изпълниха командите на стария вожд, вуйчото на Фенг. Но когато наоколо всички ликуваха радостни от победата, старецът си оставаше мрачен.

— Какво стана? Как успяхте да ни се притечете на помощ? — обърна се към него Лакон-Тай.

— За засадата ни извести моят племенник, вашият адютант Фенг. Ние дойдохме, промъкнахме се и за кратко време избихме хората на „пурама“. Той също е пленен. Ето го!

И вождът посочи извиващия се в ръцете на две дузини стиенги човек с изкривено от злоба лице и очи, готови да изскочат от орбитите си. Това беше „великият раздавач на милостите“ на императора на Сиам, коварният пришълец от Камбоджа, Миенг-Минг, жрецът-„пурам“.

— Не се допирайте до мене! — крещеше той. — Да не сте посмели да ме блъскате!

— Успокой се, змия! — рече му Лакон-Тай, като му обърна гръб. — Никой от нас няма да си цапа ръцете с твоята кръв! Ние ще те отведем с вериги в Банкок. Нека сам Пра-Бард те съди, отровителю на слоновете, най-големият престъпник между престъпниците.

Думите на генерала като че с електрически нож пронизаха тялото на жреца. Той разбра, че е изгубен. В миг отчаяно се дръпна и като се освободи от държащите го воини, се хвърли върху стоящата на две крачки от него Лена-Пра. В ръката му блесна малък кинжал, издигнат за удар в гърдите на девойката. Обаче не му се удаде да осъществи адския си план. Старият вожд на стиенгите, който през цялото време не го изпускаше от очи, очевидно бързо разбра намерението му. И по-рано, отколкото можеше някой друг да съобрази какво става, вождът се хвърли върху престъпника. „Пурама“ вече лежеше на земята, гърчейки се под удушаващия го със своите железни ръце стиенг. Нещо изхрущя. Последен нечовешки вик. И стиенгът се изправи, като остави на земята удушения враг.

— Той уби Фенг, а аз убих него! — обясни старият човек, като се отдръпна от трупа на жреца.

— Нима Фенг е убит?! Моят верен Фенг убит ли е? — побелял от скръб викаше Лакон-Тай. — О, горко ми! Горко ми!

Верните спътници на генерала стояха до него с помрачени лица, но никой не се осмели да успокоява Лакон-Тай с утешителни думи.

* * *

След месец Банкок ликуваше: най-после пътешествуващият по свещените води на езерото Тули-Сап велик генерал Лакон-Тай се върна. Той донесе на императора съкровище, на което няма равно в света: изумрудения скиптър на последния владетел на царството Кхмер.

Ликуваше и императорът Пра-Бард…

И когато след известно време Лакон-Тай се обърна към него да му разреши заедно с Лена-Пра „за кратко време да напуснат Сиам и да посетят Европа“, Пра-Бард даде пълното си съгласие, без да подозира, че старият велможа напуска родината си не за малко, а завинаги… Капризният повелител на Сиам не знаеше и това, че Лена-Пра вече скрито се беше венчала с Роберто и сега отплуваше с мъжа си европеец далече, към родината на майка си…

Ако Вие, читателю, някога посетите красивата Флоренция, в местността „Кампо-Санто“, в гробищата ще ви посочат разкошен мавзолей от мрамор и гранит, построен в непознат, фантастичен стил. Който пък е бил в Сиам, той лесно ще познае, че този мавзолей представлява точно копие на една от най-почитаните пагоди в Банкок.

В осемнадесетата година на деветнадесети век във Флоренция почина, доживял до дълбока старост, Лакон-Тай. Тялото му беше изгорено върху клада от драгоценни ароматни дървета, донесени от Изток, според обичая на неговите прадеди. А събраната от кладата пепел се пази в разкошна сребърна урна, върху която има написани слова на непонятна за европейците писменост…

Роберто Галено и неговата съпруга и сега са живи и се радват на уважение и обич във Флоренция. Богатствата на Лакон-Тай им дадоха възможност да бъдат благодетели, да получат от съвременниците си прозвището „приятели на бедните“.