Иван Вазов
В недрата на Родопите (13)

XII. Ялови опити за прераждане на една душа

По-преди споменах за грижите на бившето румелийско правителство по националното свестяване на помаците. Нека се поспра на тоя предмет.

Тая блага и патриотическа мисъл още от 1881 г. намери силна подкрепа в Пловдив. Правителството откри няколко степендии за помачета, постъпващи в реалната гимназия, отпусна суми за отваряне на чепинско училище за българчета от християнско и мохамеданско вероизповедание, за поддържане учители от двете вероизповедания. Целта беше, като се не докача в нищо религиозната съвест на помачетата, да им се вдъхне, заедно с зарите на просвещението, и съзнанието на тяхната еднокръвност и еднакво минало с християните им братя; да се образува младо помашко поколение без фанатизъма на старото, с дух и стремления общебългарски. Това би било една велика придобивка за делото на българското държавно и национално единство: стохилядното здраво и силно мъжко помашко население в Родопите щеше да бъде спечелено за нас и да престане да бъде един недоверчив и враждебен елемент, който прави тъй несигурна нашата южна граница. Българите младежи в самото Чепино развиваха силна деятелност за сполуката на тая идея; основа се там под председателството на г-на Докумов, най-горещия поборник неин, комитет под название „Дружество за светата идея“.

Първите крачки бяха сполучливи. В голямото ново училище в Каменица се стекоха помачета от Лъджане, Баня, Костандово и Ракитово, за да се учат българска книга; за тая цел се основа и пансион за тия бъдещи пионери за свестяването на помаците, което трябваше да ги възроди за нов живот. Каменският свещеник, учителите и учителките щадеха труд да хвърлят добри семена в тия малки мозъчета. На 1877 год. в Каменица вече се брояха до 350 ученика — в които значителна част помачета и 20 ученика. На следующата година, впрочем, поради местни раздори, както и поради домогванията на лъджанчени, българо-мохамеданското отделение на училището се премести в селото на тия последните. При всичкото ми желание, аз не можах да го посетя (сега беше разпуск) и да погледам как малките Алювци, Мусювци, чуруликат български по читанките и по Манчовите „Бащини езици“.

Но успехът на пропагандата се ограничава до тука. Числото на учащите се помачета намаля, особено на последно време. При това, излезе, че е мъчно, дори невъзможно да се противодействува с какъв-годе успех на влиянието на домашното възпитание, което още от люлка отравяше душите на помачетата с умраза и презрение против „каурите.“ Малочислената помашка интелигенция, образувана в Пловдив и София, не отговори на назначението си и предпочете по-износни кариери, отколкото учителствуване в родното си място. Един от тия интелигентни помаци, засегнат вече от новия европейски дух, даже взема две жени. Вековният навик и традицията победиха. Яловостта и всичките залягания, да се възроди помака, е очевидна; за изкоренението или поне отслабването религиозните предразсъдки и фанатизма — които отварят тая страшна пропаст между два братя от една и съща майка — може още много да се работи, без да се получи резултат. Можеби на бъдещето е съдено да направи това чудо. Но малко е за вярване. Не стават така лесно революции в съвестите на един народ, както в политическия му живот. Родопските помаци още дълги години ще да говорят на същия чист български език, ще да пеят същите сватбарски поетически песни, ще пазят своите стари български обичаи, но български дух няма да имат. Мохамеданският свят не е дал още пример на подобно надмощие на хуманното и националното чувство над религиозното. Захариев разправя, че дори до 1869 г. чепинските помаци милеели и тачили своите роднини българи в Батак. Но след десетина години те се не подвоумиха да ги изколят безжалостно! Някои от видните българи, живущи в чепинско, изказват даже безпокойствие за възможността, при забъркани обстоятелства на опасни избухвания от страна на чепинските помаци. Доста силно мърдане се било появило по времето на съединението… Както е известно, помаците са всичките въоръжени още. Духът на непокорство и на зле потулена вражда и сега се проявяват в частни случаи на стълкновения с властта. Преди петнайсет дена двама помаци подирват един стражарин българин от Баня и в нивята между това село и Лъджане, хващат го, повалят го в една от тях, вързват му ръцете и избягват с пушката му към балкана, която скоро се принудили да хвърлят, защото ги спогнал някой си. Тия дни пък няколко стражари отиват в Корово с цел да извършат някакво правителствено разпореждане. То не угодило на коровчани, сбира се сган около стражарите и ги връзва! Един от тях сполучил да избяга и да обади в Баня за станалото. Когато дошла помощ от неколцина конни стражари, вързаните били вече освободени, а кметът чакал едничък, та да иска извинение за станалото в селото му.

По свойствената на ренегатите черта, помаците са по-разпалени мохамеданци и от турците. Туркините не употребяват толкова страдание да се прикрият от погледа на българин, колкото помакините. Помакините даже клякат гърбом към срещнатият, и навеждат глава към земята. Мъжете им пък не знаят по-голяма обида от колкото да ги нарекат българин. По-разумните скриват и сдържат възмущението си, но притворството им излазя много явно по измененото им лице, както и другите турци, те мъчно могат да забравят миналото си господство и да се помирят със сегашното си, според тях, унизено положение. И ето защо продават и отиват в Азия. Емиграцията тук заема доста сериозни размери: нито мирния, сносен живот, който им е обезпечен, нито отстъпчивостта на правителството към техните просби или домогвания, която стига до галба и слабост дори, няма да задържи това стремление. Уверяват, че периодическото изселване на помаците се причинява от подбуждането на първенците им; те с парите, получени от проданта на имотите им, могат да си устроят пак един охолен живот зад границата. Но сиромасите помаци са осъдени на най-нещастно окаянство щом напуснат родното си пепелище.

Това същото става и с турците в другите места в княжеството. Окото им е все към Азия, въпреки грижите на правителството да ги прикове към земята на бащите им и дедите им. Г. Гастон Дешан, който не преди много е пътувал из Гърция, с тъга разправя как намерил тесалийските полета запустели, поради купното изселение на турците. Но за тях не е мило отечеството, дето се не развява зеленото пророково знаме, като господствующе над всички други. Турците нямат нашата любов към земята, дълбоката привързаност към родните кръгозори. За тях отечеството не е едно материално, осезателно нещо: то състои собствено в религиозната общност, в сбора на правоверните, в съзерцанието на минарето, отдето ходжата високо призовава исляма на молба към аллаха, и в спокойното и лениво съществувание на сметка на потта на гяурите. — Съседството им с гяурите само при такова условие е търпимо за тях. После, чергарският живот не е ново нещо за тяхното скитническо племе. Както някога в родните степи на Туркестан, мохамеданецът и днес, без много двоумение, се решава на преместване жилището си в други предели. Страстта към преселническия живот и днес живее в кръвта му. Ето защо турците така лесно напущат мастата, в които престаят да властвуват, и бягат от Кавказ, Румъния, Гърция, България, за да идат да прекарват нещастен живот в Азия.

При всичката му несимпатичност и невдадливост на културен живот, купното избягване на това население никак не е желателно — от икономическа точка зрение. Пространните родопски планини са населени, с малки изключения, само от помаци. Без тях тая област ще опустее и с това ще се накърнят огромни икономически интереси на страната ни. Да се заместят с българи не може и да се мисли: такава маса българи няма от де да дойдат: много по-родливи места на България остаят рядко населени.