Анатол Франс
Книга за Сюзан (5)

Лор, Октав, Реймон

Лор

Пурпурната лента, преграждаща залеза, побледня и хоризонтът се обагри с оранжевочервен зрак, над който небето е съвсем бледозелено. Ето и първата звезда — тя е съвсем светла, тя трепти… Но аз откривам още една и още една, и след малко те няма да могат вече да се преброят. Дърветата в парка са черни и сякаш по-големи. В тоя час пътеката, водеща надолу, ей-там, между трънените плетища, по която познавам всяко камъче, ми се струва дълбока, опасна и тайнствена и аз си представям мимо волята си, че тя води към страни като онези, които виждаме на сън. Каква хубава нощ! И колко е приятно да дишаш! Слушам ви, братовчеде, говорете ни за вълшебните приказки, защото можете да ни разкажете толкова любопитни неща за тях. Но, за бога, не ми разваляйте впечатлението. Предупреждавам ви, че ги обожавам. Дотолкова, че малко се сърдя на дъщеря си, когато ме пита човекоядците и вълшебниците „истински ли са?“.

Реймон

Тя е дете на своето време. Съмнението пониква в нея преди да са й поникнали мъдреци. Аз не принадлежа към школата на тази късопола философка и вярвам във вълшебници. Те съществуват, братовчедке, понеже са създадени от хората. Всичко, което човек си представя, е действително. Ако някой стар монах дойде и ми каже: „Видях дявола, той е с рога и опашка“, бих му отговорил: „Отче, дори случайно да допуснем, че дяволът не съществува, вие го създадохте: сега вече е сигурно, че съществува. Пазете се от него!“. Вярвайте, братовчедке, във вълшебници, човекоядци и във всичко останало.

Лор

Да поговорим за вълшебниците, да оставим другото. Вие ни казвахте наскоро, че учените се занимавали с нашите приказки за деца. Повтарям: изпитвам ужасен страх да не ги развалят. Да измъкнат Червената шапчица от детската стая, за да я отведат в Института! Представяте ли си такова нещо!

Октав

Мислех, че днешните учени са по-пренебрежителни; виждам обаче, че сте много великодушни и че не се отнасяте с незачитане към съвършено безсмислени и крайно детински приказки.

Лор

Приказките за вълшебници са безсмислени и детински, така е. Трудно ми е обаче да го призная, толкова ги намирам за хубави.

Реймон

Признайте го, братовчедке, не се страхувайте да го признаете. И „Илиадата“ е детинска, но това е най-хубавата поема. Най-чиста е поезията на народите, останали в детската си възраст. Народите са като славея от песента: те пеят хубаво, докато сърцето им е весело. Остарявайки, стават сериозни, учени, загрижени и най-добрите им поети са само отлични ретори. Разбира се, че „Спящата красавица“ е детинска история. Това именно я уподобява на някоя от песните в „Одисеята“. Красивата простота, божественото незнание, присъщо на детската възраст, което не намираме в литературните творби от класическата епоха, са запазени като мирис на цвете в народните песни и приказки. Да добавим веднага като Октав, че тези приказки са абсурдни. Ако не бяха такива, нямаше да са прелестни. Запомнете, че само абсурдните неща са приятни и красиви, единствените, които придават прелест на живота и ни възпират да не умрем от скука. Поема, статуя или картина, ако са вдъхновени от разума, биха накарали всички хора да се прозяват, дори и разсъдъчните. Погледнете, братовчедке, воланите на полата ви, плисетата, панделките, цялата игра с тъканта е абсурдна и това е прелестно. Поздравявам ви.

Лор

Оставете женските тоалети, от тях вие нищо не разбирате. Приемам, че човек не трябва да е прекалено и само разсъдъчен в областта на изкуствата. Но в живота…

Раймон

Единственото хубаво нещо в живота са страстите, а страстите са безсмислица. Най-красивата от тях и най-неразумната е любовната. Има и една друга страст, не толкова абсурдна, това е скъперничеството — затова пък тя е ужасно грозна. „Само безумните ме забавляват“, е казал Дикенс. Горко на оня, който навремени не заприличва на Дон Кихот и не взема вятърните мелници за великани! Този великолепен Дон Кихот е бил собственият ви чародей. Той е приравнявал природата с душата си. А това съвсем не значи, че си глупец. Глупци са онези, които не виждат пред себе си нищо красиво или величаво.

Октав

Струва ми се, Реймон, че изворът на абсурдността, от която така се възхищавате, е във въображението и че това, което преди малко изразихте в блестяща и парадоксална форма, може да се предаде направо по следния начин: въображението прави от развълнувания индивид артист, а от смелия — герой.

Реймон

Вие предавате твърде точно един от аспектите на моята мисъл и все пак много бих искал да зная какво разбирате под въображение и дали в представите ви това е способността да си предсавяме съществуващите или несъществуващите неща.

Октав

Аз съм обикновен човек и за въображението говоря както слепец за цветовете. Мисля обаче, че то носи достойно името си само когато дава живот на нови форми или същества, с една дума, само когато е творческо.

Реймон

Така, както го определяте, въображението не е човешка способност. Индивидът ни най-малко не е в състояние да си представи онова, което нито е виждал, нито е чувал, нито е почувствувал, нито е вкусвал. Не се влияя от модата и се придържам към моя стар Кондийак^[1]. Всички идеи идват от сетивата и въображението се изразява не в творчество, а в обединяване на идеите.

Лор

Как смеете да говорите така? Когато пожелая, аз мога да видя ангели.

Реймон

Вие виждате деца с гъши криле. Гърците са виждали кентаври, сирени и харпии, защото преди това са виждали мъже, коне, жени, риби и птици. Сведенборг^[2], който е човек с въображение, описва обитателите на другите планети — на Марс, Венера и на Сатурн. Обаче не им приписва нито един белег, който да не се намира на Земята, но обединява тези белези по най-екстравагантен начин; той е в състояние на непрекъснато бълнуване. А вижте сега какво прави едно голямо и наивно въображение: Омир, или по-добре неизвестният певец, извежда от пребелялото море една млада жена „подобна на облаче“. Тя говори, вайка се с божествено спокойствие: „Уви! Дете мое — казва тя, — защо те отгледах?… За зла участ те заченах в моя дом. Но аз ще отида на снежния Олимп… Ще отида в медния дворец на Зевс, ще прегърна коленете му и мисля, че ще го омилостивя“. Това е Тетида^[3], тя е богиня. Природата е създала жената, морето, облака, а поетът ги е събрал в едно. Цялата поезия, цялото вълшебство е в тези хармонични обединения.

Вижте как през потъмнелите клони по сребристата кора на брезите се плъзга един лунен лъч. Лъчът трепти, това не е лъч, а бялата рокля на една фея. Видят ли я, децата ще се разбягат, обзети от някакъв сладък страх.

Така са се родили вълшебниците и боговете. В света на свръхестественото няма нито зрънце, което да не съществува в природата.

Лор

Как смесвате Омировите богини и вълшебниците на Шарл Перо!

Реймон

И едните, и другите имат същия произход и еднаква природа. Всички тези царе, чаровни принцове, красиви като зората принцеси, людоеди, които забавляват и плащат малките деца, някога са били богове и богини и са изпълвали с ужас или с радост човечеството в детската му възраст. „Палечко“, „Магарешката кожа“ и „Синята брада“ са стари, почитани приказки, които идват от много, много далеч.

Лор

Откъде?

Реймон

О! Знам ли? Искали са и все още искат да докажат, че произходът им е от древна Персия, че са измислени под терпентиновите дървета в тази сурова страна от скитнически племена — прадеди на елини, латини, келти и германи. Тази теория е била създадена и поддържана и от твърде сериозни учени, които може и да се лъжат, но поне не проявяват лекомислие. Необходима е здрава глава, за да се установят научно бабините деветини. Само полиглот може да блуждае в областта на двадесет езика. Учените, за които говоря, не блуждаят никога. Но известни факти, отнасящи се до приказките, басните, легендите, които те смятат, че са от индоевропейски произход, ги поставят пред непреодолими затруднения. След като здравата са се потили, за да ви докажат, че „Магарешката кожа“ е дошла от древна Персия и че „Романът за лисицата“ е присъщ на еврейския народ, пътешественици откриват „Романа за лисицата“ при зулусите, а „Магарешката кожа“ у папуасите. От това теорията им жестоко се накърнява. Обаче теориите се изграждат и виждат бял свят не за друго, а за да страдат от внесените в тях факти, за да бъдат разбити на съставните им части, да се надуват и в края на краищата да се пукат като балони. Във всеки случай твърде е възможно вълшебните приказки и по-специално приказките на Перо да произхождат от най-древните традиции на човечеството.

Октав

Прекъсвам ви, Реймон. Макар и да не съм особено в течение на съвременната наука и да съм по-сведущ в земеделието, отколкото в областта на историята, прочетох в една много добре написана книжка, че людоедите^[4] са били онези унгри или унгарци, които опустошили Европа през средните векове, и че легендата за „Синята брада“ се е създала според твърде достоверната история за оня уродлив маршал дьо Ре, който бил обесен по времето на Шарл VII.

Реймон

Ние вече опровергахме всичко това, драги Октав, и вашата книжка, чийто автор е барон Валкенер, става само за фунийки за бонбони. Унгарците наистина са връхлетели като скакалци в Европа в края на единадесети век. Били са страшни варвари, но наименованието им в романските езици противоречи на произхода му, предложен от барон Валкенер. Диез дава на френската дума за човекоядец един по-стар произход. Той смята, че е произлязла от латинската orcus, която според Алфред Мори е от етруски произход. Orcus — това, е адът, ненаситният бог, който се храни с човешко месо, при което предпочита месото на пеленачетата. Що се отнася до Жил дьо Ре, той наистина е бил обесен в Нант през 1440 година, но не защото удушил седем жени; неговата твърде достоверна история не прилича по нищо на приказката за „Синята брада“ и ако го отъждествим с оня отвратителен маршал, значи да бъдем несправедливи към приказката. Синята брада не е толкова черен, колкото го представят.

Лор

Не е толкова черен ли?

Реймон

Изобщо не е черен, защото това е слънцето.

Лор

Слънцето, което убива жените си, а после бива умъртвено от един змей и един войник! Това е смешно! Не познавам нито Жил дьо Ре, нито унгарците, но струва ми се, че е много по-разумно да приемем — както твърди мъжът ми, — че някакъв исторически факт…

Реймон

Чакайте, братовчедке, струва ви се по-разумно да останете измамена. Цялото човечество е като вас. Ако заблуждението изглежда абсурдно на всички, никой не би се измамил. Здравият разум дава основания за неверни преценки. Здравият разум ни учи, че земята е неподвижна, че слънцето се върти около нея и че хората, обитаващи обратната страна на Земята, вървят с главата надолу. Не се доверявайте на здравия разум, братовчедке. В името на здравия разум се вършат всички глупости и престъпления. Да стоим далеч от него и да се върнем към Синята брада, който представлява Слънцето. Седемте убити от него жени са седем изгрева. И наистина всеки ден от седмицата изгряващото слънце слага край на една зора. Съгласен съм, че звездата, възпявана в индийските ведически химни, е представена в галските приказки под доста жестокия образ на феодален тиранин; той обаче си е запазил един атрибут, свидетелствуващ за древния му произход, по който в злия феодал разпознаваме стария бог на слънцето. Брадата, на която дължи името си, тази брада с цвета на времето го отъждествява с бог Индра от индийската ведическа религия, бога на земната твърд, на зарите, дъждовете и гръмотевицата, чиято брада е от лазур.

Лор

Братовчеде, кажете ми, моля ви се, нима двамата конници, единият — змей, а другият — войник, са също индийски богове?

Реймон

Чували ли сте да се говори за асуини и диоскури?

Лор

Никога.

Реймон

Асуините у индусите и диоскурите у елините са представлявали утринния и вечерния здрач. Така именно в гръцката легенда диоскурите Кастор и Полукс освобождават Елена — утринната светлина, държана в плен от бог Тезей. Змеят и войникът от приказката вършат горе-долу същото, освобождавайки сестра си, госпожа Синя Брада.

Октав

Не отричам остроумието на тези тълкования, смятам ги обаче лишени от всякакви основания. Преди малко вие ме поставихте на място по повод на унгарците. На свой ред аз ще ви кажа, че вашата система не е нова и че покойният ми дядо, голям почитател на Дюпюи, Волне и Дюлор, виждаше знаците на зодиака в основата на всеки религиозен култ. Милият човек ми казваше, за голямо възмущение на горката ми майка, че Исус Христос е слънцето, а дванадесетте апостола — дванадесетте месеца на годината. Но знаете ли, начетени господине, как един остроумен човек поставил на място Дюпюи, Волне, Дюлор и дядо ми? Той приложил теорията им към историята на Наполеон I и доказал чрез нея, че Наполеон не е съществувал, че историята му е легенда. Този герой, който се ражда на един остров, постига решителни победи на изток и на юг, загубва мощта си през зимата на север и изчезва в океана, е очевидно слънцето — казва авторът, чието име съм забравил. Дванадесетте му маршали са дванадесетте зодиакални знака, а четиримата му братя — четирите годишни времена. Боя се, Реймон, да не би и вие да обяснявате Синята брада както този хитроумен мъж обяснява Наполеон.

Реймон

Авторът, за когото говорите, е притежавал, както казвате, остроумие и знания, наричал се е Жан-Батист Перес. Умрял като библиотекар в Ажан през 1840 година. Интересното му книжле, „И така, Наполеон никога не е съществувал“, е излязло, ако не се лъжа, през 1817 година.

Това действително е много умела критика на системата на Дюпюи. Обаче теорията, която приложих върху отделни случаи — следователно не абсолютизиращо, — се гради на съпоставителство между езиковия изказ и митологията. Както знаете, братя Грим са събрали немските народни приказки. Примерът им е бил последван в почти всички страни, така че днес имаме събрани скандинавски, датски, фламандиски, руски, английски, италиански, зулски и какви ли не още приказки. Като четем тези толкова различни по произход приказки, забелязваме с почуда, че те всички — или почти всички — произлизат от малък брой основни типове. Еди-коя си скандинавска приказка изглежда сляпо подражание на френска приказка, която пък възпроизвежда основните белези на някоя италианска приказка. Е, добре, не е допустимо тези прилики да са резултат от последователни взаимовръзки между различните народи. Както ви казах преди малко, предполага се, че човешките групи са притежавали тези повествования още преди да се разделят, че са ги измислили от незапомнени времена по време на спокойния им живот в общата им люлка. Но тъй като не сме чували да се говори за място или епоха, когато зулусите, папуасите и индусите да са пасли стадата си заедно, трябва да се смята, че умонастроенията на човешкия ум в детския му стадий са навсякъде едни и същи, че едни и същи гледки са предизвикали едни и същи впечатления в примитивните мозъци и че людете, които еднакво чувствуват глада, любовта и страха, намират се под едно небе и тъпчат една земя, са измислили едни и същи малки драми, за да си обяснят природата и участта си.

По същия начин и приказките на бавачките са били отначало някакво изображение на живота и нещата, способствуващо да задоволи съвсем наивни същества. Образите са се изграждали навярно без особена разлика в съзнанието на хората от бялата, жълтата и черната раса.

След всичко казано, мисля, че ще е разумно да се ограничим с индоевропейската традиция и да се върнем към нашите предци от Персия, без да се интересуваме повече от другите човешки групи.

Октав

С удоволствие следя мисълта ви. Но смятате ли, че една толкова неизяснена тема може да бъде подхвърляна безопасно на риска да се разговаря по нея?

Реймон

Да ви кажа право, мисля, че рисковете за моята тема при разговор между свои не са толкова опасни, колкото логическите разпростирания в някакво писмено проучване. Недейте злоупотребява с това мое признание — предупреждавам ви, че ще го отрека, ако си наумите да се позовете на него в мой ущърб. Занапред ще говоря вече само за неща, в които съм сигурен. Предупредени сте. Ще добавя, че ако си противореча — което е много вероятно, — ще обединя със същата страст двете противоречиви нишки на моята мисъл, за да съм сигурен, че няма да сбъркам спрямо онази от тях, която е правилна. С една дума, ще бъда остър, рязък и ако е възможно, непреклонен.

Лор

Ще видим дали ви подхожда такова изражение. Но кои са основанията ви?

Реймон

Опитът. Той ми доказва, че и най-големият скептицизъм спира там, където започва словото или действието. Заговорим ли, ние твърдим нещо. С това трябва да се примирим. И аз се примирявам. Така че ще ви спестя изрази като „може би“, „ако смея да твърдя“, „донейде“ и други словесни покривала, с които само един Ренан може да украсява изискано словото си.

Октав

Бъдете остър и рязък. Но, за бога, сложете малко ред в изложението си. Сега, след като имате някаква теза, нека я разберем каква е.

Реймон

Всички, които умеят да водят мисълта си в проучвания от общо исторически характер, са видели във вълшебните приказки старинни легенди и пословици. Макс Мюлер казва (мисля, че го цитирам дословно): „Приказките са осъвремененият израз на митологията и ако се налага да станат обект на научно изследване, първото, което трябва да се извърши, е да се свърже всяка съвременна приказка с някаква стара легенда, а всяка легенда е някакъв първобитен мит.“

Лор

Добре. А вие, братовчеде, извършили ли сте такава работа?

Реймон

Ако бях извършил такава страхотна работа, нямаше да ми остане косъм на главата и вече нямаше да имам удоволствието да ви виждам иначе, освен през четири чифта очила при предпазната светлина на зелена козирка. Такава работа не е извършена, събран е обаче достатъчно материал, за да могат учените да се убедят, че вълшебните приказки не са празно въображение и че, обратно, „в много случаи, както казва Макс Мюлер, те са свързани чрез корените си със самите зародиши на някогашния език и някогашната мисъл“. Старите грохнали богове, вдетинени извадени вече от човешките дела, продължават да забавляват момченцата и момиченцата. Това е заниманието за дядовци. Има ли друго, по-подходящо за старостта на тези древни властители на земята и небето? Приказките са чудесни религиозни поеми, забравени от хората, останали в трайната памет на благочестиви старици. Те са станали по детски наивни, ала пазят чара си в меките устни на старата предачка, която ги разказва на скупчените около нея пред огнището деца на синовете й.

Племената на хората от бялата раса се разделили — едни отишли под бистро небе, по бели морски носове, къпани от синьо, пеещо море, други потънали в тъжните мъгли, където по бреговете на северните морета се сливат земята и небето и само прозират неясни чудовищни контури, трети се заселили в еднообразието на степта, където пасели мършавите им коне, четвърти намерили ложе върху втвърдения сняг под желязносиво-диамантен небесен свод. Има и такива, които отишли да берат златен цвят по земи от гранит. Синовете на Индия пили от водата на всички европейски реки. Навсякъде обаче — в колиба, под шатра или до запаления в равнината огън от съчки — някогашното дете, превърнало се на свой ред в старица, е повтаряло на малките слушаните в детството приказки. Героите и приключенията са били същите, само разказвачката е придавала неволно на повествованието си багрите на въздуха, който така дълго е вдишвала, и на земята, която я е хранила и е щяла скоро да я прибере. Племето поемало отново на път, въпреки умората и опасността, като оставяло зад себе си някъде на изток старицата, легнала редом с млади и стари покойници. Но приказките, излезли от вече ледено студените й устни, политали като пеперудите на Психея и тези крехки безсмъртничета, кацвайки отново на устните на старите предачки, искрели пред разширените зеници на новите дечица. От кого са научили „Магарешката кожа“ момиченцата и момченцата на Франция, на нашата „сладка“ Франция, както казва песента? От „Майка ми, Гъската“, отговарят просветените хора на село, „Майка ми, Гъската“, която предяла непрекъснато и не спирала да говори. Тогава учените се осведомили. Те познали образа на „Майка ми, Гъската“ в лицето на кралица Педок, изобразена от майсторите иконописци на портала на Сент-Мари дьо Нел в епархията на град Троа, на Сент-Бенин в град Дирон, на Сен-Пурсен в Оверн и на Сен-Пиер в Невер. Те отъждествили „Майка ми, Гъската“ с кралица Бертрад, жена и посестрима на крал Робер, с кралица Берт — Берт с големия крак, — майка на Карл Велики, отъждествили я и със Савската царица, която като езичница имала крак като раздвоено копито, с Фрейа, най-красивата от всички скандинавски богини, която имала крака на лебед, със света Лучия, чиято плът — както означавало името й — била светлина. Но защо да търсим много надалеч и да играем на криеница? Майка ми, Гъската не е друго, а образ на нашата прапрабаба, въплъщение на прабабите на нашите прабаби — простодушни жени с възлести пръсти, които са извършвали ежедневните си задължения със смирено величие — изсушени от годините, изгубили подобно на щурците и плът, и кръв, те продължавали да разказват до огнището под опушените греди, разказвали на малчуганите от семейството онези дълги приказки, които им разкривали хиляди неща. А селската поезия, поезията на нивята, горите и изворите се леела свежо от устата на беззъбата старица:

„… подобно на чистата и сладка вода,

що волно тече от изворите горски“.

На вътъка, оставен от предците, върху стария индуски запас от приказки Майка ми, Гъската е бродирала познати картини: замък с тежки кули, колиба, нива-хранилница, гора, пълна с тайнственост и красиви жени, преизвестните на селяните вълшебници, които Жана д’Арк би могла да съзре вечер под големия кестен при чешмата…

Кажете, братовчедке, развалих ли ви вълшебните приказки?

Лор

Разказвайте, разказвайте, слушам ви.

Реймон

Ако трябва да избирам, аз бих дал от все сърце цялата си библиотека с философски съчинения, но да ми оставят „Магарешката кожа“. В цялата ни литература само Лафонтен е разбрал, подобно на Майка ми, Гъската, поезията на земята, здравото и дълбоко очарование на домашните вещи.

Позволете ми обаче да обединя и сбия няколко важни наблюдения, които не бива да оставим да се разпилеят в обстоятелствеността на разговора. Първите езици са били изцяло образни, те са вдъхвали живот на всичко наименовано. Приписвали са човешки чувства на звездите, облаците — тези „небесни кравички“, на светлината, ветровете, зората. От образното, живо и в одушевено слово е бликвал митът, а от мита се е родила приказката. Приказката се е видоизменяла непрекъснато, защото промяната е първата потребност на съществованието. Била е възприемана буквално и за щастие не е срещнала умници, които да я сведат до алегорична фигура и с това мигновено да я убият. Обикновените хорица са виждали в „Магарешката кожа“ лице на име „Магарешка кожа“ — ни повече, ни по-малко. Перо не е и търсил друго. С появата си, науката обхванала с един поглед дългия път, изминат от мита и от приказката и рекла: „Зората станала магарешка кожа“. Нужно е обаче тя да добави, че още с измислянето й Магарешката кожа е имала свой специфичен образ и че е живяла свой собствен живот.

Лор

Започва да ми става ясно какво искате да кажете. Но като споменавате Магарешката кожа, ще ви призная, че в обяснението й има нещо, което ме възмущава до крайна степен. Индиец ли е измислил у бащата на Магарешката кожа отвратителната му страст към дъщеря му?

Реймон

Да вникнем в смисъла на мита и тогава кръвосмесителната страст, която ви ужасява, ще ви се види съвсем невинна. Магарешката кожа — това е зората, тя е дъщеря на слънцето, понеже се явява от светлината. Когато се казва, че царят бил влюбен в дъщеря си, това значи, че изгряващото слънце се втурва след зората. По същия начин в индийската митология Пражанати — господар на света и покровител на всяко творение, който се отъждествява със слънцето, преследва дъщеря си Ушас, зората, която бяга пред него.

Лор

Макар и слънце, този цар все пак ме възмущава и ме е яд на онези, които са го измислили.

Реймон

Били са невинни и следователно — безнравствени. Не се възмущавайте, братовчедке, покварата е предизвикала появата на морала, както насилието е наложило създаването на закона. Това чувство на царя към дъщеря му, което е било зачитано с религиозна наивност от традицията и от Шарл Перо, доказва достойната за уважение древност на приказката, която може да бъде отнесена чак до патриархалните гръцки племена. На кръвосмешението не се е гледало с ужас в онези невинни овчарски семейства, където бащата е бил наричан „закрилник“, брата — „помощник“, сестрата — „утешителка“, дъщерята — „доячка на кравите“, съпругът — „силният“, а съпругата — „силната“. Не воловарите от земята на слънцето са измислили срама. За тях жената е била без тайни, затова не е била и опасна. Ако по силата на нещата е имало, макар и рядко връзка между бащата и дъщерята, тя не е била порицавана. Бащата на Магарешката кожа не е предизвикал скандал. Скандалът е присъщ на цивилизованите общества, това дори е едно от най-приятните им развлечения.

Октав

Не искам да ви прекъсвам, обаче съм убеден, че обясненията ви нищо не струват. Нравствеността е вродена у човека.

Реймон

Моралът е наука за нервите, той се променя заедно с нравите. Различен е в различните страни и никъде не остава един и същ повече от десет години.

Вашият морал, Октав, не е като морала на баща ви. А колкото до вродените разбирания — това е голяма заблуда.

Лор

Да оставим, моля ви се, морала и вредените разбирания, това са много скучни неща. Да се върнем към бащата на Магарешката ножа, който е слънцето.

Реймон

Спомняте ли си, че в конюшнята си, заедно с най-расовите му коне, богато натруфени и станали „неподвижни от злато и бродерии“, той хранел и „едно магаре, създадено от природата така необикновено — казва се в приказката, — че постилката му вместо да е нечиста бивала покрита всяка сутрин при изгрев слънце с всякакви хубави златни пари“. Е, хубаво, това източно диво магаре или зебра е конят на слънцето, а златните монети, с които той покривал постилката си, са светлинните кръгове, разпръсвани през листата на дърветата. Дори кожата му е отличителна: емблема е на облака. Зората се забулва с нея и изчезва. Спомняте ли си онази хубава сцена, в която гледащият през дупката на ключалката принц вижда Магарешката кожа, облечена в рокля в цвета на лазура? Този принц, син на краля, олицетворява един слънчев лъч…

Лор

Изпратен през вратата, тоест, между два облака, така ли?

Реймон

Не е възможно да се изрази човек по-добре, братовчедке, и аз виждам, че вие великолепно разбирате сравнителната митология. Да вземем най-обикновената от всички приказки — за девойката, от чиято уста се отронили две рози, два бисера и два диаманта. Тази девойка е зората, тя кара цветята да разцъфват, къпе ги в роса и светлина. Злата сестра, която бълва змии и гущери е мъглата. Очернената от пепелта в огнището Пепеляшка е замъглената от облаци зора. Младият принц, който се оженва за нея, е слънцето.

Октав

И така, жените на Синята брада са зори, Магарешката кожа е зора, девойката, от чиято уста се ронят рози и бисери, е зора, Пепеляшка също е зора. Показвате ни само зори!

Реймон

Така е, защото зората, великолепната зора на Индия е най-богатият извор на арийската митология. Прославяна е под многообразни имена и форми в индуските химни на ведите. Тя бива призовавана още през нощта, чакат я с надежда, примесена с боязън.

„Ще се върне ли пак нашата стара приятелка, Зората? Ще бъдат ли победени от бога на светлината силите на нощта?“ Но светлата девойка идва, „приближава се до всяка къща“ и всяко сърце се изпълва с радост. Ето я, тя е, дъщерята на Диос, божествената воловарка, която всяка сутрин води на паша небесните крави, от чието натежало виме капе плодоносна и свежа роса по пресъхналата земя.

Както възпяват идването й, така възпяват и заминаването й и химнът слави победата на слънцето.

„Ето още едно велико и мъжествено дело, което извърши ти, о, Индра! Ти поразяваш дъщерята на Диос — жена трудно победима. Да! Ти, Индра, разкъса на парчета славната дъщеря на Диос, Зората!“

„Зората се хвърли от счупената си колесница от страх да не би бикът Индра да я удари.“

„Колесницата й лежеше там, разбита на парчета, а тя самата избяга надалеч.“

Първобитният индус си е изграждал за зората някакъв променлив, но вечно жив образ и отслабналите и изменени отблясъци на този образ още се виждат в приказките, за които говорихме, както и в „Червената шапчица“. Цветът на шапчицата, носена от внучката, е един първи белег за небесния й произход. Със задължението да занесе една питка и гърненце с масло тя наподобява зората на ведите, която е вестителка. А вълкът, който я разкъсва…

Лор

Е облак.

Реймон

Не, братовчедке, това е слънцето.

Лор

Слънце ли? Вълкът?!

Реймон

Хищният вълк Врика с лъскавата козина е вълкът на ведите. Не забравяйте, че два бога на слънцето — Аполон у гърците и Аполон у римляните — имат вълк за емблема.

Октав

Как са могли да сравнят слънцето с вълк?

Реймон

Когато пресушава водохранилищата, изгаря полята и изсушава кожата по изпосталелия гръб на задъханите, изплезили езици волове, слънцето не е ли като изгладнял вълк? Козината на вълка лъщи, зениците му светят, той показва белите си зъби, челюстите и снагата му са яки — той прилича на слънцето по блясъка на козината и на очите си и по разрушителната сила на челюстите си. Вие не се боите много от слънцето, Октав, в тази влажна страна с разцъфнали ябълкови дървета. Но малката Червена шапчица, която идва отдалеч, е минала през горещи страни.

Лор

Зората умира и отново се ражда. А малката Червена шапчица умира и не се завръща вече. Не е трябвало да бере лешници и да слуша вълка, но нима това е основание тя да бъде безмилостно изядена? Не би ли било по-добре да излезе от корема на вълка както зората — от нощта?

Реймон

Състраданието ви, братовчедке, е много уместно. Смъртта на малката Червена шапчица не може да бъде окончателна. Майката Гъска, не е запомнила добре краят на приказката:

На тази възраст може нещо да забравиш.

Обаче старите жени в Германия и Англия знаят добре, че Червената шапчица умира и се възражда както зората. Те разказват, че някакъв ловец отворил корема на звяра и извадил порозовялото дете, което ококорило очички и рекло:

„Ох, как се изплаших и колко беше тъмно вътре!“

Наскоро прелиствах в стаята на дъщеря ви една от онези книжки с картинки, които англичанинът Уолтър Крейн оцветява с такава фантазия и така остроумно. Този джентълмен притежава изкусно и лесно разбираемо въображение, той има усет за легендарното, обича живота, зачита миналото и се наслаждава на настоящето. Такава е английската душевност. Прелистваната от мен книжка съдържа текста и рисунките на английската „Червена шапчица“. Вълкът я изяжда, обаче някакъв чифликчия със зелени дрехи, къси жълти панталони и високи ботуши изстрелва един куршум между двете блеснали очи на вълка, отваря с ловджийския си нож корема на звяра и детето излиза оттам свежо, като роза.

Some sportsman (he certainly was a dead shot)

Had aimed at the Wolf when she cried;

So Red Ridding Hood got safe home did she not?

And lived happily there till she died.^[5]

Такава е истината, братовчедке, и вие я отгатнахте. А що се отнася до „Спящата красавица“, чиито приключения са дълбоко и наивно поетични…

Октав

Това е зората!

Реймон

Не. „Спящата красавица“, „Котаракът с чизми“ и „Палечко“ спадат към друга група арийски легенди, които олицетворяват борбата между зимата и лятото, възраждането на природата, безспирното приключение на всемирния Адонис^[6], на онази вековечна роза, която безспирно повяхва и отново разцъфва.

Спящата красавица е самата Астерия, ясноликата сестра на Латона, тя е Кора и Прозерпина. Народното въображение е било вдъхновявано чудесно, като е дало на светлината образа на онова, което светлината гали с най-много любов на земята: образа на красива девойка. Аз лично еднакво харесвам спящата красавица и Виргилиевата Евридика, и германската Брунхилд, които (едната — ухапана от змия, другата — убодена от трън) биват върнати от вечния мрак: гъркинята от един пост, а скандинавката от един воин, но и двамата влюбени. Обща участ на светлосияйните герои в митовете е да губят съзнание при досег с някакъв остър предмет: трън, животински нокти или вретено. В една легенда от Декан, записана от госпожица Фрер, едно момиченце се убожда на нокътя, оставен от човекоядката Ракшаса на някаква врата, и пада начаса безжизнено. Минава един цар, целува го, стопля го. Присъщо на тези драми между зима и лято, светлина и мрак, нощ и ден е, че непрестанно се повтарят. Приказката от Перо започва отново, когато смятаме, че е свършила. Красавицата се омъжва за принца и има от този брак две деца — малкия Ден и малката Зора, Етра и Емерос на Езиод или, ако щете, Феб и Артемида. В отсъствие на принца майка му, човекоядката Ракшаса, тоест, нощният ужас, заплашва да разкъса двете деца, двете млади светлини, които биват спасени от завръщането на царя-слънце. Спящата красавица има в западна Франция една селска сестра, чиято история наивно е разказана в много стара песен: ще ви я кажа:

Когато живеех в бащиния дом

малко девойче,

дрипла,

Изпращаха ме в гората

дрипла,

Да бера лешници

Ех! Ех! Ех! Ех! Ех!

дрипла,

Скачай, скачай, дрипло!

 

Изпращаха ме в гората

Да бера лешници!

Дърветата бяха високи,

А хубавицата — малка на ръст…

 

Дърветата бяха високи,

А хубавицата — малка на ръст…

Та си убоде ръката

На много остър трън…

 

Та си убоде ръката

На много остър трън

И от болки в ръката

Хубавицата заспа…

 

От болки в пръста

Хубавицата заспа…

А по пътя минаха

Три весели момци…

 

Първият от тях каза:

„Я виж, една девойка!“.

Вторият продума:

„Девойка заспала“.

 

Вторият продума:

„Девойка заспала“.

Ех! Дрипла!

А последният

Ех! Дрипла!

 

Последният отсече:

„Моя невеста ще стане!“.

Ех! Ех! Ех! Ех! Ех!

Скачай, скачай, дрипло!

Тук небесната легенда е развалена до крайност, така че, ако не бяха намесени и други герои, би било невъзможно да разпознаем в тази селска Пепеляшка небесната светлина, която зиме линее, а през пролетта отново се съживява. Персийският епос шахнаме ни запознава с един герой, чиято участ прилича на съдбата на спящата красавица. Исфендиар, когото никакъв меч не може да нарани, ще умре от едно трънче, попаднало в окото му. Историята на Балдер в скандинавската митология има още по-поразителни аналогии с приказката за спящата красавица.

Както вълшебниците около люлката на царската дъщеря, всички богове се заклеват пред божественото дете Балдер да го направят неуязвимо за всичко, намиращо се на земята. Но имелът, който не расте на земята, бил забравен от безсмъртните, както е била забравена от царя и царицата старицата, която предяла горе на кулата. Едно вретено убожда красавицата — клонче имел убива Балдер.

„И така Балдер лежи мъртъв на земята, а наоколо му лежат купчини мечове, факли, къси и дълги копия, хвърлени без последствие за забавление от боговете по него, когото не засягаше и не нараняваше никакво оръжие, но в сърцето му се бе заболо съдбоносното клонче имел, което обвинителят Лок даде на Ходер, а Ходер го хвърли без зла умисъл.“

Лор

Всичко това е много хубаво, но няма ли да ни кажете нещо за малкото кученце Пуфи, което било на леглото на принцесата? В него виждам нещо благовъзпитано — отгледано е на коленете на маркизи и си мисля, че и госпожа дьо Севинье^[7] го е галила със същата ръка, с която е написала толкова хубави писма.

Реймон

За да ви доставя удоволствие, ще дадем на кученцето Пуфи небесни праотци, ще изкараме рода му от Сарама, кучката, която търси зората и кучето Сеириос, пазач на звездите. Ако не се лъжа, това е хубаво, благородно потекло. На Пуфи остава само да даде доказателства за родословното си коляно, за да бъде допуснато в качеството на канониса в църковния съвет на кучешкия Ремирмон^[8]. Само някой четирикрак Озие^[9] би съумял да установи авторитетно тази връзка. Аз ще се задоволя да посоча едно от разклоненията на това голямо родословно дърво. Финландски клон — малкото кученце Фло, чиято господарка казва до три пъти:

„Върви, мъничко Фло, и виж дали скоро ще съмне“.

И на третия път зората се сипва.

Октав

Възхищавам се от лекотата, с която заселвате на небето животните и хората от приказките. Едва ли римляните са изпращали по-лесно императорите си сред звездите. Според вас няма съмнение, че маркиз дьо Карабас е най-малкото самото слънце.

Реймон

Не се съмнявайте, Октав. Този унизен бедняк, издигнал се по богатство и по сила, е слънцето, което изгрява в мъглата и заблестява в чистото пладне. Забележете, маркиз дьо Карабас излиза от водата, за да се облече в бляскави дрехи. Не може да се изобрази изгревът на слънцето с по-ясен символ.

Лор

Да, но в приказката маркизът е инертно същество, водено от други; котаракът мисли и действува и е съвсем справедливо той да бъде, подобно на кучката Пуфи, някакво божество.

Реймон

Такова е. Като господаря си и той представлява слънцето.

Лор

Драго ми е. Но има ли и той като Пуфи редовни документи? Може ли да докаже знатния си произход?

Реймон

Както казва Расин:

„Съпружеството не винаги се осветява от факли“.

Възможно е Котаракът с чизми да произхожда от някой от котараците, които са возили колесницата на Фрейа, скандинавската Венера. Но котешките нотариуси не казват нищо по този въпрос. Известен е един много стар слънчев котарак — египетският котарак, отъждествяван с бог Ра, който се изразява в обряден погребален стил, преведен от дьо Руже. Той казва: „Аз съм великият котарак, стоял по пътя към дървото на живота и през нощта в Годината на голямата битка“. Този котарак обаче произхожда от Кушит, син на Шам. Котаракът с чизми е от потеклото на Яфет и аз не виждам как бихме могли да ги свържем.

Лор

Този велик котарак от рода Кушит, който говори така неясно вашия обряден погребален език, чизми ли е носил, или просешка торбичка?

Реймон

Това не се казва в книгата за обрядите. Ботушите на маркизовия котарак са подобни на обущата-самоходки на Палечко: символ на скоростта на светлината. Според Гастон Парис Палечко е бил първоначално един от арийските богове, крадци и водачи на небесните волове, като Хермес в детската му възраст, чиято люлка е изобразена от художниците на порцелан във формата на обувка. Народното въображение е поставило Палечко в най-малката звезда на Голямата Мечка. А що се отнася до ботушите, знаете, че създалият толкова красиви гравюри Жакмар е събрал богата колекция от обувки. Ако искаме да последваме примера му и направим музей на митологични обувки, бихме напълнили повече от една витрина. До обувките-самоходки, обувката на детето Хермес и чизмите на Котарака би трябвало да се сложат крилцата, които възрастният Хермес носи на петите си, сандалите на Персей, златните обувки на Атина Палада, стъклените пантофки на Пепеляшка и тесните чехлички на малката рускиня Маша. Те всички изразяват по тяхному скоростта на светлината и вървежа на звездите.

Лор

Не е ли вярно, че по погрешка се казва, че пантофките на Пепеляшка били от стъкло? Човек не може да си представи обувки, направени от същата материя, от която е и шишето за вода. По могат да се приемат кожени обувки, тоест, подплатени с кожа, макар че идеята да се обуе една девойка с такива обуща, за да се заведе на бал, не е сполучлива. С пантофките си Пепеляшка сигурно е имала крака, гащати като на гълъб. За да танцува така топло облечена, тя трябва да е била една малка лудетина. Но всички млади момичета са такива — биха танцували и с оловни подметки.

Реймон

Братовчедке, нали ви бях предупредил да не се предоверявате на здравия разум. Пепеляшка е имала пантофки не от кожа, а от стъкло, от стъкло, прозрачно като планински лед, като изворна вода или като скален кристал. Те са били вълшебни, вече го обясних и това само по себе си премахва всякаква трудност. Каляската излиза от тиква. Тиквата е била вълшебна. Така че е съвсем естествено от вълшебна тиква да излезе вълшебна каляска. Обратното би било изненадващо. Руската Пепеляшка има сестра, която си отрязва палеца на крака, за да обуе пантофката; изцапана с кръв, тя разкрива на принца героичната хитрост на властолюбивата мома.

Лор

Перо казва само, че двете лоши сестри направили всичко възможно, за да вмъкнат краката си в пантофката, но не успели. Предпочитам това.

Реймон

Така го е разбрала и Майка ми, Гъската. Но ако бяхте от славянски произход, щяхте да бъдете малко по-жестока и отрязаният палец щеше да е напълно по вкуса ви.

Октав

Реймон ни говори вече от доста време за вълшебните приказки, а още нищо не ни е споменал за самите вълшебници.

Лор

Вярно. Само че е по-добре да оставим вълшебниците на тяхната неяснота и тайнственост.

Реймон

Боите се, че тези своенравни, ту добри, ту зли същества, които стават когато си искат млади или стари властвуват над природата и сякаш винаги са готови да изчезнат в нея, не ще се поддадат на любопитството ни и ще ни се изплъзнат в мига, в който сметнем, че сме ги уловили. Те са от лунен лъч. Само шумоленето на листата издава присъствието им, а гласът им се губи в ромона на ручеите. Ако се осмелим да хванем крайчеца на златната им дреха, в ръката ни ще остане само шепа сухи листа. Не бих извършил светотатството да тръгна по следите им — единствено името им може да разкрие тайната на естеството им.

Фея, на италиански fata, на испански hada, на португалски и на провансалски fada и fade; fadette на беришонски диалект, станала прочута благодарение на Жорж Санд^[10], е дошло от латинското fatum, което значи „съдба“. Феите са плод на най-нежното и най-трагично, най-съкровено и най-общо схващане за човешкия живот. Феите са нашите отделни съдби. Женската фигура подхожда добре на съдбата, която е своенравна, прелъстяваща, измамна, пълна с очарование, тревога и опасности. Вярно е, че някаква вълшебница е кръстена на всекиго от нас, че наведена над люлката му тя го дарява с щастлива или страшна орис, която той ще запази през целия си живот. Вижте хората, запитайте се какво представляват, какво е естеството им и какво вършат — ще откриете, че върховното основание за почтеното им или гибелно съществуване е някоя фея. Хората харесват Клод, защото пее хубаво; той пее хубаво, защото гласните му струни са хармонично устроени. Кой ги е поставил така в гърлото на Клод? Вълшебницата. Защо царската дъщеря се убола на вретеното на старицата? Защото е била буйна, малко невнимателна… и защото присъдата на феите е била такава.

Такъв именно е отговорът на приказката, а и човешката мъдрост не стига по-далеч. Защо вие, братовчедке, сте хубава, духовита и добра? Защото една фея ви е дала доброта, друга — остроумие, трета — грациозност. Станало е както феите са наредили. Някаква тайнствена кръстница определя при нашето раждане всички действия, всички мисли през живота ни и ние ще сме честити и добри само дотолкова, доколкото е била волята им. Свободата е илюзия, а феите — истина. Приятели мои, добродетелта, както и порокът, е необходимост, от която не можем да се отклоним… О! Не възразявайте! Макар и неосъзната, добродетелта е все пак нещо красиво и заслужава не по-малко да бъде боготворена.

В добротата обичаме не това, което тя струва, а доброто, извършено благодарение на нея.

Красивите мисли се излъчват от хора с красива душевност, които разпространяват собствената си същност така, както уханията са частици от изпаренията на цветята. Благородното сърце ни кара да вдъхваме самоблагородство, както розата издава мирис само на роза. Такава е била волята на феите. Братовчедке, бъдете признателна към тях!

Лор

Не ви слушам вече. Мъдростта ви е ужасна. Зная каква власт имат вълшебниците, познавам капризите им, не са ми спестили повече, отколкото на други, и душевни слабости, и страдания, и отегчения. Знам обаче, че над тях, над случайностите в живота се носи една вечна мисъл, която ни вдъхва вяра, надежда и милосърдие. Лека нощ, братовчеде.