Анатол Франс
Книга за моя приятел (3)

Постницата в Ботаническата градина

Не знаех още да чета, носех гащички, цепнати отзад, плачех, когато прислужницата ми бършеше носа, и ме разяждаше любовта към славата. Това е истината: през най-крехката възраст аз изпитвах желание да се прочуя незабавно и да остана дълго в паметта на хората. Докато нареждах оловните си войничета на масата в трапезарията, търсех начини да го осъществя. Ако можех, щях да отида да завладея безсмъртието по бойните полета и щях да бъда като някой от генералите, които държах в ръчички и на които раздавах щастливи бойни подвизи по мушамата на масата.

Не зависеше обаче от мен да имам кон, униформа, полк и неприятелска войска, тоест — всичко съществено за военната слава. Ето защо намислих да стана светец. За това не се искаха толкова неща, а носи много хвалебствия. Майка ми беше набожна. Нейната набожност — като нея приятна и сериозна — много ме трогваше. Мама често ми четеше Жития на светци, които слушах с наслада, те изпълваха душата ми с удивление и любов. Така че знаех как постъпваха божиите люде, за да направят живота си ценен и пълен със заслуги. Знаех какво божествено благовоние се носи от розите на мъченичеството. Само че мъченичеството е нещо крайно, на което аз не се спирах. Не мислех и за апостолски или проповеднически сан, което съвсем не отговаряше на възможностите ми. Ограничих се със строго въздържание, като нещо сигурно и лесно приложимо.

За да се отдам на него без губене на време, отказах да обядвам. Майка ми, която не разбираше нищо от новото ми призвание, ме сметна за болен и ме погледна с тревога, от която ми стана мъчно. Но все пак отказах да се храня. После, като си спомних за свети Симеон Стълпник, живял на една колона, аз се качих на чешмата в кухнята — не можах обаче да живея там, защото прислужницата ни Жюли бързо-бързо ме смъкна долу. Като слязох от чешмата, аз се понесох ревностно по пътя на съвършенството и реших да подражавам на свети Николай Патраски, който раздал богатствата си на бедните. Прозорецът на бащиния ми кабинет гледаше към кея. През този прозорец хвърлих дузина подарени ми стотинки, защото бяха нови и лъщяха, после хвърлих стъклени топчета, пумпали и дървената си обувка с каишката от змийска кожа.

— Това дете изглупява! — възкликна баща ми и затвори прозореца.

Почувствувах се ядосан и засрамен, че така ме преценяват. Сметнах обаче, че, понеже не е светец като мен, баща ми няма да дели с мен славата на блажените и тази мисъл ми донесе голяма утеха.

Когато дойде часът да ме изведат на разходка, сложиха ми шапката, аз й измъкнах перото по примера на блажения Лабр, който, като му давали някакъв стар кирлив калпак, гледал, преди да го наложи, да го изтъркаля в калта. Като научи за станалото с богатствата ми и с шапката, майка ми вдигна рамене и дълбоко въздъхна. Наистина я наскърбявах.

Докато трая разходката, държах очите си сведени надолу, за да не бъда разсейван от външни неща, като по този начин се съобразявах с едно често давано назидание в Житията на светците.

За да завърша работата по святостта си, на връщане от тази душеспасителна разходка аз си направих власеница, като напъхах в гърба си конските косми от едно старо кресло. Изпитах нови терзания, защото Жюли ме изненада в момента, когато подражавах по този начин на синовете на свети Франциск. Тя обърна внимание на външното, а не вникна в същността, видя, че съм изтърбушил едно кресло и от простотия ме натупа.

Като размислях за мъчителните случки през този ден, разбрах, че е много трудно да се практикува святост в рамките на семейството. Разбрах защо светците Антоний и Йероним са отишли в пустинята сред лъвовете и сатирите и реших още на следния ден да се оттегля в някоя постница. За да се скрия, избрах лабиринта в Ботаническата градина. Там именно исках да живея в съзерцание, облечен като свети Павел Отшелник, в дреха от палмови листа. Мислех си: „В тази градина ще има корени, за да се храня. На върха на планината ще открия една колиба. Там ще бъда сред всички съществуващи животни, лъвът, издълбал с ноктите си гроба на света Мария Египтянката, сигурно ще дойде при мен, за да изпълня погребалния дълг над някой отшелник от околността. Подобно на свети Антоний ще видя човека с кози крак и коня с човешки гърди. И може би ангелите ще ме възнесат с химни в небесата“.

Решението ми не ще изглежда толкова странно, когато стане ясно, че доста отдавна Ботаническата градина бе за мен свещено място, доста прилично на земния рай, чието изображение виждах в старата ми Библия в картинки. Прислужницата ни често ме водеше там, а аз изпитвах чувство на свята душевна бодрост. Дори и небето ми се струваше по-одухотворено и по-чисто от другаде, а в облаците, които плуваха над клетките на папагалите, над клетката на тигъра, жилищата на мечката и на слона, аз виждах смътно бог-отец с бялата си брада, синя роба, протегнал ръка, за да благослови мен, антилопата, газелата, зайчето и гугутката, а когато седях под ливанския кедър, виждах как по главата ми през клоните се спускат лъчите, които вечният баща изпуска от пръстите си. Животните, които ядяха от ръката ми и ме гледаха кротко, ми спомняха разказите на майка ми за Адам и за дните на първородна невинност. Събраните там създания — също както някога в плаващата къща на почтения старец^[1] — се отразяваха в очите ми, накитени с детска прелест. Нищо не накърняваше моя рай. Не ме дразнеше обстоятелството, че в него виждах прислужници, военни и продавачи на кокосов сок. Обратно, в близост с тези скромни хора, с тези деца, аз — най-малкият от всички — се чувствувах щастлив. Всичко ми се струваше светло, мило и добро, защото с някаква върховна невинност свеждах всичко до моя детски идеал.

Заспах с решението да отида да живея в тази градина, за да стана достоен и равен на големите светци, чиито разкрасени жития ми идваха на ум.

На сутринта решението ми все още бе твърдо. Съобщих го на майка си. Тя се разсмя.

— Кой ти науми да ставаш отшелник в лабиринта на Ботаническата градина? — запита ме тя, като ми вчесваше косата и продължаваше да се смее.

— Искам да стана прочут — отговорих аз — и на визитните си картички да пиша „Отшелник и календарен светец“, както татко пише на неговите: „Лауреат на Медицинската академия и Секретар на дружеството на антрополозите“.

При тия думи майка ми изпусна гребена, с който ме вчесваше.

— Пиер! — извика тя. — Пиер! Що за лудост, що за грешни помисли! Много съм нещастна! Моето момченце си е изгубило ума във възраст, когато човек още не го притежава.

После се обърна към баща ми:

— Чухте ли го, мили? На седем години иска да бъде прочут!

— Скъпа моя — отговори баща ми, — ще видите, че като стане на двадесет, ще бъде отвратен от славата.

— Дай боже! — каза майка ми. — Не обичам тщеславните хора.

И бог даде: баща ми не се излъга. Подобно на краля на Ивто^[2] живея си чудесно без слава и нямам и най-малкото желание името Пиер Нозиер да бъде запечатано в паметта на хората.

И все пак, когато днес се разхождам тъжен и самотен с цяла свита далечни спомени в Ботаническата градина, обзема ме необяснимо желание да разкажа на непознати приятели някогашната си мечта да живея в нея като пустинник, сякаш тази детска мечта, смесвайки се с чуждите мисли, може да внесе в тях сладостта на една усмивка.

За мен си остава освен това въпрос дали наистина съм постъпил добре, като още от шестгодишна възраст се отказах от военния живот — факт е, че оттогава не помислих да ставам военен. Съжалявам малко. Оръжието придава на живота голямо достойнство. Дългът тогава става ясен и толкова по-категоричен, защото не се определя от разума. Онзи, който разсъждава какво да извърши, скоро открива, че малко от делата му са невинни. Трябва да си свещеник или войник, за да не узнаеш мъките на съмнението.

Колкото до това да стана отшелник, тази моя мечта се повтаря всеки път, когато почувствувам, че по своята същност животът е грозен, тоест това е ставало всеки ден. Но всеки ден природата ми издърпва ухото и ме връща към радостчиците, сред които протичат скромните съществования.

Дядо Льо Бо^[3]

 

В „Мемоарите“ на Хайнрих Хайне се срещат поразяващо реалистични портрети, при това някак си опоетизирани. Такъв е портретът на Тимон фон Гелдерн — вуйчо на поета. „Той беше — казва Хайнрих Хайне — чудак с извънредно невзрачна и същевременно странна външност, имаше дребна, незлобива фигура, бледо и строго лице с прав гръцки нос, макар и сигурно с една трета по-дълъг от носовете на гърците… Винаги биваше облечен според някаква прастара мода: къси до коленете панталони, бели копринени чорапи, пантофи с катарама и — според някогашния обичай — перука с доста дълга опашка. Когато този дребен човечец ситнеше по улиците, опашката подскачаше от едното рамо до другото и извършваше какви ли не премятания, сякаш се подиграваше с господаря си зад гърба му.“

Този човечец притежавал най-великодушното сърце на света, а рединготът му, който завършвал като лястовича опашка, бил носен от последния рицар. Само че този рицар не бил странствуващ. Стоял си в къщи, в Дюселдорф, в Ноевия ковчег. „Такова име носеше малкият наследствен дом, поради кораба, красиво изрязан в дървото на вратата и боядисан в ярки цветове. Там той можеше да се отдава без отдих на всички свои влечения, на всякакви прищевки на ерудираността си, на библиоманията си и на страстта си да пописва — главно в политическата преса и в не много известни списания.“

Клетият Симон фон Гелдерн е бил подтикван да пише от силното желание да бъде обществено полезен. За него това било много трудно. Само мисленето му струвало отчаяни усилия. Изразявал се на стария строг стил, на който го били учили в йезуитските училища.

„Точно този мой вуйчо — пише Хайнрих Хайне — упражни силно влияние за култивирането на мисълта ми, в това отношение съм му безкрайно задължен. Колкото и да бе различно световиждането ни, неговите литературни стремежи — впрочем доста жалки — допринесоха може би да се събуди у мен желание да пиша.“

Образът на стария Гелдерн извиква пред мен един друг образ, който съществува само в моите спомени и затова ще изглежда бледен и лишен от очарование. Всъщност, аз никога не ще съумея да нарисувам един от онези невероятни и верни портрети, чиято тайна са познавали Рембранд и Хайне. Жалко! Оригиналът заслужава талантлив художник.

Да, и аз имах един Симон фон Гелдерн, който да ми вдъхне още от детска възраст любов към духовното и безумието да пиша. Наричаше се Льо Бо, може би на него дължа това, че още от петнадесетгодишна възраст хабях хартията с моите мечти. Не зная дали мога да му благодаря. Във всеки случай той вдъхна на ученика си не друго, а някаква невинна мания, подобна на неговата.

Страстта му се изразяваше в изготвяне на каталожни списъци. Той правеше, правеше и правеше списъци. Облажавах го. На десетгодишна възраст намирах, че да правиш каталожни списъци е по-хубаво, отколкото да печелиш сражения. Впоследствие малко си поразвалих преценката, но в основни линии не съм си изменил гледището толкова, колкото човек би могъл да си помисли. Дядо Льо Бо — както го наричаха — и днес ми се струва достоен за похвали и облажаване и ако навремени ми се случва да се усмихвам, мислейки си за този стар приятел, веселостта ми е изтъкана от обич и нежност.

Дядо Льо Бо бе много стар, а аз — много млад, това ни даде възможност за отлично взаимно разбирателство.

Всичко в него будеше у мен доверчиво любопитство. Очилата, кацнали на крайчеца на дебелия му и закръглен нос, пълното и розово лице, жилетката на цветенца, голямата ватирана дневна пижама, чиито зейнали джобове бяха претъпкани с книги — цялото му същество издаваше добродушие, подстроено със зрънце безумие. На главата си носеше нискодънна широкопола шапка, около която белите му коси се увиваха както орловите нокти по перилата на балконите. Каквото кажеше, бе просто, кратко, разнообразно, образно — също като в детска приказка. Бе природно безразсъден, забавляваше ме без каквото и да било усилие. Голям приятел на родителите ми, той виждаше в мен едно умно и спокойно момченце, затова ме канеше да му ходя на гости в дома му, който бе посещаван само от плъхове.

Това бе стара къща, построена ребром на една тясна и стръмна улица, която водеше за Ботаническата градина, мисля, че по онова време на нея се бяха събрали всички производители на запушалки и всички кацари на Париж. Там се усещаше миризма на мехове за вино и на бъчви, която през целия си живот няма да забравя. Воден от старата прислужница Нанон, аз минавах през една енорийска градинка, изкачвах няколко стъпала и влизах в най-необикновеното жилище. По протежение на вестибюла ви посрещаха наредени мумии — една от тях бе затворена в позлатения си ковчег, а останалите имаха само почернели парцалчета около изсъхналите си тела, имаше и една без бинтове, тя гледаше с емайловите си очи и показваше белите си зъби. И стълбата беше не по-малко страшна: по стените висяха вериги, затворнически нашийници и ключове, по-дебели от ръка.

Подобно на Бувар^[4] дядо Льо Бо бе в състояние да постави в колекцията си и една стара бесилка. Във всеки случай той притежаваше въжената стълба на Латюд^[5] и дванадесетина електрически крушки за изтезаване. Четирите стаи на жилището му не се различаваха една от друга: книгите стигаха на етажерки чак до тавана заедно с карти, медали, военни доспехи, знамена, опушени картини и осакатени парчета от стара дърворезба или от скулптури. На маса само с три крака и прояден от червен скрин имаше планини от боядисани фаянсови изделия. Всичко, което можеше да бъде окачено, висеше по тавана в жалки пози. В този хаотичен музей предметите се сливаха под един и същи слой прах и сякаш се държаха само на безбройните нишки, с които ги обвиваха паяците.

Дядо Льо Бо, който разбираше по своему как се запазват предметите на изкуството, забраняваше на Нанон да мете пода. Най-любопитното беше, че всичко в тази бъркотия имаше някакво изражение — тъжно или подигравателно — и злобно ви разглеждаше. За мен това бяха множество люде, омагьосани от зли духове.

Дядо Льо Бо си стоеше обикновено в спалнята, също така затрупана с предмети, но съвсем не така прашна, защото там по изключение старата прислужница можеше свободно да минава с метла и кърпа за прах. Половината от стаята бе заета от дълга маса, покрита с дребни картонени късчета.

С халат на цветчета и с нощна шапчица, моят стар приятел работеше на тази маса с цялата радост на едно безхитростно сърце. Той описваше предметите. А аз, разтворил широко очи и затаил дъх, му се възхищавах. Той описваше най-вече книги и медали. Помагаше си с лупа и покриваше фишовете си с равен и стегнат ситен почерк. Не си представях, че човек може да се отдаде на по-хубаво занимание. Лъжех се обаче. Намери се печатар за отпечатването на каталога на дядо Льо Бо и тогава видях моя приятел да поправя коректури. Той поставяше тайнствени знаци по полето на шпалтите. Веднага разбрах, че това е най-приятното занимание на света и останах оглупял от възторг.

Малко по малко у мен се яви смелост и аз се врекох също да имам един ден коректури за поправяне. Този обет не се изпълни. Не съжалявам кой знае колко, защото в дружбата ми с един мой приятел, писател, установих, че човек се отегчава от всичко, дори и от поправянето на коректури. И все пак вярно е, че моят стар приятел определи призванието ми. Чрез рядко срещаната гледка, каквато представляваше мебелировката му, той приучи моя детски ум към старите и редки форми, обърна го към миналото и събуди в него находчиви прояви на любопитството; с примера на редовен умствен труд, извършван без затруднение и спокойно, той ми вдъхна още от детство желание да работя, за да се образовам. Благодарение на него най-сетне станах с цялата си душевност голям любител на четенето, ревностен тълкувател на стари текстове, започнах да пописвам спомени, които няма да бъдат отпечатани.

Бях на дванадесет години, когато този обичлив и странен старец тихо угасна. Каталожният му списък — както сигурно се досещате — си остана на шпалти, не бе отпечатан. Нанон продаде на препродавачи мумиите и всичко останало и тези спомени сега са остарели с повече от четвърт век.

Миналата седмица видях изложена в зала „Друо“ една от онези малки Бастилии, които родолюбивият Палоа е издялвал през 1789 година от камъка на разрушената крепост и е предлагал срещу заплащане на общинските управи и на гражданите. Образецът не бе някаква рядкост, боравенето с него бе неудобно. Разгледах го обаче с инстинктивно любопитство и изпитах някакво вълнение, като прочетох в основата на една от кулите следния полуизтрит надпис: От кабинета на господин Льо Бо.

Стара майка Нозиер

През онази сутрин лицето на баща ми бе разстроено. Заета с шетане, майка ми говореше съвсем тихо. В трапезарията една шивачка шиеше черни дрехи.

Закуската бе тъжна, изпълнена с шушукания. Усещах, че става нещо.

Най-после майка ми, облечена цяла в черно и с воал на лицето ми каза:

— Ела, миличък.

Запитах я къде отиваме, тя ми отговори:

— Пиер, слушай ме хубаво. Стара майка Нозиер… майката на баща ти… почина тази нощ. Отиваме да й кажем сбогом и да я целунем за последен път.

Видях, че мама е плакала. От своя страна аз бях силно впечатлен и това впечатление след толкова години не се е изтрило, макар че е така смътно, че ми е невъзможно да го изразя с думи. Не мога дори да кажа, че е било тъжно. Във всеки случай в тъгата нямаше нищо жестоко. Една дума може би, само една — думата „романно-приключенско“ — може да бъде донейде употребена за това впечатление, в което всъщност не влизаше никакъв елемент от действителността.

През целия път мислех за баба си, но не можах да си съставя никаква представа за случилото се. Да умреш! Не отгатвах какво може да бъде. Само чувствувах, че този час сигурно е нещо важно.

По силата на някаква обяснима илюзия стори ми се, че като наближавахме дома на покойната всичко наоколо е под влиянието на смъртта на баба ми, че причината за утринната тишина по улиците, за подвикванията на съседите и съседките, за бързия вървеж на минувачите и за шума от чуковете на налбантина е смъртта на моята баба. Към тази мисъл, която ме изпълваше цял-целеничък, аз прибавях и забелязаната за пръв път красота на дърветата, мекия въздух и ясното небе.

Чувствувах как се движа по пътя на нещо тайнствено и когато на един завой видях градинката и къщата, които добре познавах, изпитах някакво разочарование, че в тях няма нищо необикновено. Птичките пееха.

Стана ми страшно и погледнах майка си. Очите й гледаха втренчено, с израз на религиозна боязън към една точка, накъдето и аз отправих погледа си.

Тогава през стъклата и белите перденца в стаята на баба ми забелязах някаква светлина — слаба, бледа, треперлива светлинка. И тази светлинна бе така злокобна всред яркия блясък на деня, че сведох глава, за да не я виждам вече.

Изкачихме се по малката дървена стълба и минахме през изпълненото с дълбока тишина жилище. Когато майка ми протегна ръка, за да отвори вратата на стаята, аз поисках да я спра… Влязохме. Седналата в едно кресло монахиня стана и ни направи място до възглавието. Баба ми беше там, легнала, със затворени очи.

Струваше ми се, че главата й е станала тежка, тежка като камък, толкова много беше вдълбала възглавницата! Колко ясно я виждах! Бяла шапчица скриваше косите й. Макар и съвсем бледа, тя не изглеждаше толкова стара, колкото обикновено.

О! Тя съвсем нямаше вид на заспала! И откъде идеше насмешливо-упоритата й усмивчица, чиито гледка извикваше такава болка?

Стори ми се, че клепачите й леко потрепват, навярно защото по тях падаше мъждукащата светлина на двете запалени свещи на масата до чинийка, където едно чимширено клонче бе потопено в светена вода.

— Целуни баба си — каза мама.

Протегнах устни. Особената хладина, която усетих, не може никога да бъде назована.

Сведох очи и чух, че майка ми плаче.

Не зная наистина какво би станало с мене, ако прислужницата на баба ми не ме бе извела от стаята.

Тя ме взе за ръка, отведе ме при един търговец на играчки и ми каза:

— Избирай!

Избрах си един арбалет и взех да се забавлявам, като хвърлях нахутови зърна по листата на дърветата.

Бях забравил за баба ми.

Чак вечерта, като видях баща си, си спомних за размислите ми от сутринта. Горкичкият ми баща беше неузнаваем. Лицето му беше подуто, лъскаво и пламнало, очите му — потънали в сълзи, устните — конвулсивно потрепващи.

Той не чуваше какво му се говори и беше ту потиснат, ту нетърпелив. До него майка ми пишеше адреси на пликове в черна рамка. Роднини дойдоха да й помогнат. На мен дадоха да сгъвам некролозите. Бяхме дванадесетина души около една голяма маса. Беше топло. Занимавах се с нова работа, това ми придаваше важност и ме забавляваше.

След смъртта си баба ми заживя за мен втори живот, по-забележителен от първия. Представях си с някаква невероятна сила всичко, което я бях виждал или чувал да казва някога, а баща ми разказваше всеки ден за нея неща, които я правеха като жива дотолкова, че понякога вечер на масата след ядене почти ни се струваше, че сме я видели да ни отчупва хляба. Защо не бяхме казали на тази скъпа сянка думите, изречени от поклонниците от град Емаус^[6] на Христос: „Остани с нас, защото става късно и денят вече преваля“?

О, какво мило привидение беше тя с дантелената си шапчица със зелени панделки! Умът не побираше мисълта тя да свикне с оня свят. Най-малко на нея приличаше да е мъртва. Смъртта подобава на един калугер или на някаква красива героиня. Но ни най-малко не подобава на една дребничка, засмяна, лекомислена и здравата набръчкана старица като стара майка Нозиер.

Ще ви кажа какво бях открил съвсем сам, когато тя беше още жива.

Стара майка беше лекомислена, стара майка беше с непретенциозна нравственост, стара майка бе набожна колкото птичка. Трябваше да видите с какви кръгли очички ни поглеждаше в неделен ден, когато тръгнахме двамата с мама за църква. Тя се усмихваше на сериозността, която майка ми влагаше във всяко нещо на този и на другия свят. Прощаваше лесно простъпките ми и мисля, че бе жена, способна да прости и други, много по-сериозни. За мен обикновено казваше:

— Тоя юначага ще бъде по-различен от баща си.

С това искаше да каже, че ще прекарам младостта си в танци и че ще се влюбвам в стотици девойки. Тя ме ласкаеше. Единственото нещо, което би одобрила в мен, ако още принадлежеше на тоя свят (днес щеше да бъде на сто и десет години), щеше да е голямата лекота, с която живея, и някаква благоприятна търпимост — неща, които не ми струват много скъпо, тъй като съм ги получил с цената на няколко нравствени и политически гледища. У баба ми тези качества притежаваха очарованието на вродени прелести. Но тя умря, без да знае, че ги има. Моят недостатък е, че знам, че съм общителен и изпълнен с търпимост.

Тя принадлежеше на осемнадесети век. По всичко си личеше! Съжалявам, че никой не е записал нейните Спомени. Тя самата не беше способна да ги напише. Но нима моят баща не бе длъжен да го стори, вместо да измерва черепите на папуаси и бушмени? Каролин Нозиер се е родила във Версай на 16 април 1772 година, била е дъщеря на доктор Дюсюел, чийто ум и характер са били високо ценени от Кабанис^[7]. Този именно Дюсюел в 1786 година лекувал болния от скарлатина в лека форма престолонаследник. Всеки ден една кола, пратена от кралицата, отивала в Люсиен да го вземе от малката къща, където живеел скромно, заобиколен от книгите и хербария си като ученик на Жан-Жак Русо. Един ден колата се върнала в двореца празна, лекарят отказал да отиде. На следващото му посещение кралицата му казала:

— Забравихте ни, господине!

— Госпожо — отговорил Дюсюел, — упрекът ви ме обижда, той обаче прави чест на човешката природа и аз съм длъжен да простя на една майка. Не се съмнявайте, че лекувам сина ви с човеколюбие. Вчера обаче бях задържан при една селянка, която раждаше.

През 1789 година Дюсюел публикувал една брошура, която не мога да прелистя без чувство на уважение, нито пък мога да я прочета без да се усмихна. Озаглавена е „Пожелания на един гражданин“ с мото: Miseris succurere disco^[8]. Авторът започва с думите, че приютен в сламена колиба, отправя пожелания за щастието на французите. После чистосърдечно изрежда правила за щастието на обществото: това са правила на разумна свобода, гарантирана от конституцията. Завършва, като препоръчва на чувствителните личности да бъдат признателни на Луи XVI — владетел на един свободен народ, след което възвестява възвръщането на златния век.

Три години по-късно пациентите му, които същевременно били негови приятели, били гилотинирани, а сам той, бидейки заподозрян в модерантизъм, бил отведен по заповед на Севърския революционен комитет във Версай, в превърнатия в затвор манастир Реколе. Пристигнал покрит с прах и приличал не толкова на лекар-философ, колкото на някакъв стар просяк. Той сложил на земята малка торба с произведенията на Рейнал и на Русо, отпуснал се на един стол и въздъхнал с думите:

— Това ли ми е наградата за петдесет години добродетелен живот?

Някаква чаровно красива млада жена, която той отначало не бил забелязал, се доближила до него с леген и гъба и му казала:

— Вероятно ще бъдем гилотинирани, господине. Бихте ли ми разрешили, докато чакаме, да ви измия лицето и ръцете? Защото сте заприличали на дивак.

— Чувствителна жена! — възкликнал старият Дюсюел. — Нима в дома на престъплението е трябвало да ви срещна! Всичко у вас — възраст, лице и обноски — ми подсказва, че сте невинна.

— Виновна съм само задето оплаквах смъртта на най-добрия от всички крале — отговорила красивата затворница.

— Луи XVI притежаваше добродетели — отвърнал моят прадядо, — обаче колко по-уважаван щеше да бъде, ако бе останал верен докрай на възвишените идеи в конституцията…

— Какво! — възмутила се младата жена, като размахвала гъбата, от която капела вода. — Вие сте бил якобинец, господине, от партията на разбойниците!…

— Е, госпожо! Вие пък не сте ли от бандата на враговете на Франция? — казал наполовина измитият Дюсюел с въздишка. — Можеш ли да откриеш чувствителност у една аристократка?!

Тя се наричала дьо Лавил и носела траур за краля. През четирите месеца, докато били затворени заедно, тя не престанала да се кара на другаря си по съдба и да му прави какви ли не услуги. Противно на очакванията им, не им отрязали главите. Били пуснати въз основа на един доклад на депутата Батьолие и госпожа дьо Лавил станала впоследствие най-добрата приятелка на баба ми, която тогава била на двадесет и една години, от три години била омъжена за гражданина Данже — помощник-командир на един батальон от доброволци от Горни-Рейн.

— Много красив мъж е — казвала баба ми, — но не съм сигурна, че ще го позная на улицата.

Тя твърдеше, че не го била виждала повече от пет пъти за всичко шест часа. Омъжила се за него от детинщина, за да може да носи прическа в стила на френската нация^[9]. В действителност не искала никакъв съпруг. А той пък искал всички жени. И си отишъл. Тя го оставила да си върви, без ни най-малко да му се сърди.

Като се запътил към славата, Данже оставил на жена си в чекмеджето на едно писалище всичко на всичко сноп разписки за пари, взети от един от братята му, Данже дьо Сент-Елм, офицер от армията на принц дьо Конде, заедно с пакет писма от емигрирали аристократи. В тях имало за какво да гилотинират баба ми, а заедно с нея още петдесет души.

Тя си имала едно на ум и при всяко претърсване в квартала си казвала: „Ще трябва да изгоря книжата на оня нехранимайко, моя мъж“. Но мислите танцували в главата й. И все пак една сутрин се решила.

Решила се точно навреме!…

Седнала пред камината, тя разпределяла книжата от писалището, които лежали разхвърляни по канапето. Спокойно правела пакетчета, като отделяла каквото можело да се запази от онова, което трябвало да се унищожи. Прочитала ред от тук, ред от там, една или друга страница и мисълта й, която се реела от спомен на спомен, клъввала пътьом по някое стръкче от миналото. Изведнъж чула, че се отваря входната врата. По някакво внезапно инстинктивно откровение разбрала, че идват за обиск.

Тя сграбчила с две ръце всички книжа и ги хвърлила под канапето, чийто калъф се бил провлякъл по пода. И понеже те излизали оттам тя ги набутала с крак навътре. Останало да се подава като ушенце на бяло котенце крайчето на едно писмо, когато един от пълномощниците на Комитета за обществена безопасност влязъл в стаята с шестима души, въоръжени с пушки, саби и пики. Госпожа Данже стояла изправена до канапето. Мислела, че гибелта й не е съвсем сигурна, че й остава един съвсем малък шанс на хиляди, но извънредно много я интересувало какво ще стане.

— Гражданко — казал й председателят на секцията, — за теб е съобщено, че поддържаш връзки с враговете на републиката. Дошли сме да изземем тези книжа.

Председателят на Комитета за обществена безопасност седнал на канапето, за да напише протокола за обиска.

Тогава хората му пребъркали всички мебели, разбили ключалките, изпразнили чекмеджетата. Като не намерили нищо, разбили долапите, преобърнали скриновете, обърнали наопаки картините, изтърбушили с щикове креслата и дюшеците — напразно. Те проверили стените с удари на прикладите, пребъркали камините и извадили някои дъсчици от паркета. Усилията им отишли напусто. Най-после, след три часа безплодно претърсване и излишни опустошения, изморени, отчаяни, унизени, те си отишли, но заплашили, че пак ще дойдат. И не се сетили да погледнат под канапето.

Наскоро след това, като се връщала от театър, баба ми намерила на вратата на дома си един изпосталял мъж, смъртно бледен, неузнаваем под сивата и мръсна брада, който се хвърлил в краката й и казал:

— Гражданко Данже, аз съм Алсид, спасете ме!

Тогава тя го познала.

— Божичко! — викнала. — Възможно ли е да сте господин Алсид, моят учител по танци? В какво състояние ви виждам, господин Алсид!

— Осъден съм на изгнание, гражданко, спасете ме!

— Ще се опитам. И аз съм заподозряна, а готвачката ми е якобинка. Елате с мен. Гледайте само портиерът да не ви види. Той е служител на общината.

Те се качили по стълбата и нашата млада и добра госпожа Данже се затворила в жилището си с нещастния Алсид, който треперел от треска и само повтарял, като тракал със зъби:

— Спасете ме! Спасете ме!

Като гледала жалкото му изражение, много й било смешно. Обаче положението било критично.

„Къде да го напъхам?“ — питала се баба ми, като оглеждала гардеробите и скриновете.

Като не могла да му намери друго място, наумила си да го скрие в леглото си.

Измъкнала два от дюшеците навън от леглото и като направила по този начин място до стената, вмъкнала вътре Алсид. Така леглото изглеждало неоправено. Тя се съблякла и също си легнала. После позвънила на готвачката:

— Зое, не ми е добре, донесете ми пиле, салата и чаша бордо. Какво ново има днес?

— Има заговор на ония обесници аристократите, които до един си търсят гилотината. Но санкюлотите бдят! Дума да не става!… Портиерът ми каза, че търсят някакъв злодей на име Алсид и че през тази нощ може да има обиск.

Между двата дюшека Алсид чувал тези сладки приказки. След излизането на Зое бил обзет от нервно треперене, от което се тресяло цялото легло, а дишането му било толкова мъчително, че в цялата стая се чувало остро свирене.

„Наредихме се“ — казала си младата госпожа Данже.

И тя изяла едно крилце от пилето, после подала на тъжния Алсид два пръста вино.

— Ох, госпожо!… Ох! Исусе! — вайкал се Алсид.

И застенал още по-силно.

„Чудесно! — рекла си госпожа Данже. — Остава само да дойдат общинските власти…“

Точно си мислела това и шум от тежко стоварвани приклади разтърсил площадката на стълбището. Зое въвела четирима общински служители и тридесет войника от националната гвардия.

Алсид не мърдал повече и не издавал вече ни най-малко сумтене.

— Станете, гражданко! — казал един от войниците.

Друг забелязал, че гражданката не може да се облича пред мъже.

Един войник видял бутилката с вино, пийнал от нея и другите също се почерпили.

Някакъв веселяк седнал на леглото и като уловил госпожа Данже за брадичката, рекъл:

— Колко жалко, че с това хубаво лице е аристократка и че това вратле ще трябва да се отреже!

— Хайде — казала госпожа Данже, — виждам, че сте мили хора. Свършвайте, търсете каквото имате да търсите, защото умирам за сън!

Те останали два убийствени часа в спалнята, изредили се двадесет пъти покрай леглото и погледнали няма ли някой под него. После, като издумали хиляди дързости, си отишли.

Едва видяла петите на последния и госпожа Данже си провряла главата в разстоянието между дюшеците и стената и извикала:

— Господин Алсид! Господин Алсид!

Някакъв стенещ глас й отвърнал:

— Небеса! Могат да ни чуят. Исусе! Госпожо, смилете се над мен!

— Господин Алсид — казала баба ми, — много ме изплашихте! Не ви чувах, рекох, че сте умрял, а при мисълта, че съм легнала до мъртвец, стори ми се, че сто пъти припадам. Не е хубаво да се държите така с мене, господин Алсид. Щом човек не е мъртъв, трябва да каже, дявол да го вземе! Никога няма да ви простя страха, дето ми го причинихте.

Не е ли била чудесна моята баба с този нещастен господин Алсид? На другия ден тя с леко сърце го скрила в Мьодон и така го спасила.

Никой не би могъл да заподозре дъщерята на философа Дюсюел в лековерие по отношение на чудесата или в реяния в областта на свръхестественото. Тя не беше и за пара религиозна, а възограниченият й здрав разум се дразнеше от всичко тайнствено. И все пак тази толкова разумна жена разказваше на всекиго една удивителна случка, на която присъствувала.

Като отивала при баща си в Реколе до Версай, тя се запознала с госпожа дьо Лавил, също затворничка там. След освобождаването й последната отишла да живее на улица „Ланкри“, в същата къща, където била и баба ми. Двете жилища били на една площадка.

Госпожа дьо Лавил живеела с по-малката си сестра, Амели.

Амели била висока и хубава. Бледото й лице, разкрасявано от черни коси, имало неизразимо красиво изражение. Очите й, изпълнени с нега или с жар, се оглеждали, сякаш търсели наоколо нещо непознато.

Монахиня и членка на съвета на Бялото духовенство в Аржантьой в очакване да бъде настанена на работа, Амели била преживяла — разказвали хората — страданията на някаква несподелена любов, която трябвало да пази в тайна.

Тя изглеждала съсипана. Случвало й се да се разплаче без видима причина. Ту прекарвала цели дни в затъпяваща неподвижност, ту гълтала набожни книги. Разяждана от собствените си напразни мечти, тя се гърчела в неизразими страдания.

Арестуването на сестра й, изтезанията на мнозина нейни приятели, гилотинирани като конспиратори, както и непрекъснатите тревоги съвсем разрушили разклатеното й здраве. Измършавяла страхотно. Барабаните, които свиквали всеки ден секциите на оръжие, бандите мъже с червени шапки, въоръжени с пики, които минавали под прозорците й и пеели Çaira^[10] я хвърляли в ужас, последван от униние или екзалтираност. Проявили се страшно силни признаци на нервно разстройство със странен ефект.

Амели сънувала такива ясни сънища, че околните се чудели.

Будна или спяща нощем, тя чувала далечни шумове и въздишки на жертвите. Понякога права протягала гола ръка и като показвала в мрака нещо невидимо, произнасяла името на Робеспиер.

— Тя има сигурни предчувствия — казвала сестра й, — тя предсказва нещастията.

И така през нощта на 9 срещу 10 термидор^[11] баба ми, а също и баща й били в стаята на двете сестри и четиримата били много разстроени, като споделяли накратко важните събития през този ден и се мъчели да отгатнат изхода им: издаването на заповед за арестуването на тиранина, завеждането му в двореца Люксанбур, отказа на вратаря да го приеме, отвеждането му след това в полицията на Ке де-з-Орфевр, освобождаването му от общината и отвеждането му в кметството.

Дали е още там и как се държи — смирено или заплашително? И четиримата изпитвали голям страх, не чували нищо, само на промеждутъци — галоп от конете на куриерите на Анрио, които чаткали по паважа на улиците. Чакали, разменяли от време на време по някой спомен, съмнение, пожелание. Амели стояла мълчаливо.

Внезапно тя изпищяла.

Било един и половина часа през нощта. Наведена пад едно огледало, тя сякаш наблюдавала някакво трагично зрелище.

Тя изговорила:

— Виждам го! Виждам го! Колко е бледен! Кръв се лее от устата му, зъбите и челюстите му са разбити. Хвала, хвала на бога! Кръвопиецът ще пие вече само собствената си кръв…

Като изрекла тези думи, които произнесла особено напевно, тя изпищяла ужасено и паднала възнак. Изгубила свяст.

В този именно миг в заседателната зала на кметството револверен изстрел разбил челюстта на Робеспиер и с това бил сложен край на Терора.

Баба ми, която беше свободомислеща, вярваше твърдо в горното видение.

— Как си обяснявате това?

— Обяснявам си го с уговорката, че баба ми, макар и свободомислеща, доста много вярваше в дяволи и вампири. Като млада всички тези магьоснически истории са я забавлявали и както разправят, тя била голяма тълкувателка на вечния календар. По-късно взела да се плаши от дявола, само че било много късно: той я държал във властта си и тя не можела вече да не му вярва.

Денят 9 Термидор направил живота на малката група на улица „Ланкри“ поносим. На моята баба много се харесала тази промяна, не можела обаче да храни ненавист към хората, извършили революцията. Не била във възторг от тях (тя никога не се възхищавала от друг освен от мен), но не ги и мразела и никога не й дошло на ум да им иска сметка за страха, който й причинили. Това навярно се дължи на обстоятелството, че никога не се е бояла истински от тях. Дължи се най-вече на това, че моята баба винаги си е била за републиката, била е в душата си един републикански войник. А както казал онзи, републиканците винаги ще си останат републиканци.

През това време Данже продължавал по всички бойни полета блестящата си кариера. Щастието било неизменно с него и той се движел в генералска униформа начело на бригадата си, но на 20 април 1808 година бил убит от снаряд в геройското сражение при Абенсберг.

Баба ми научила от вестник „Льо Монитьор“, че е вдовица и че храбрият генерал Данже „е погребан с почести“.

Тя възкликнала:

— Какво нещастие! Такъв красив мъж!

На следната година се омъжила за Иполит Нозиер, служител в министерството на правосъдието, чистосърдечен и весел човек, който от 6 до 9 часа сутрин и вечер от 5 до 8 свирел на флейта. Този път това било истински брак. Те се обичали и понеже не били вече съвсем млади, съумели да бъдат снизходителни един към друг. Каролин прощавала на Иполит неговата вечна флейта. А Иполит прощавал на Каролин всичките й щуротии. Щастливи били.

Дядо ми Нозиер е автор на една „Затворническа статистика“ (Париж, 1817–1818, т. I, II) и на „Дъщерите на Момюс, нови песни“ (Париж, 1821).

Артритът бил неговият голям враг, но не можал да премахне веселостта му, дори и след като му попречил да свири на флейта. В края на краищата той го уморил.

Не го познавам. Имам обаче портрета му: на него той е със син фрак, къдрав като агне, а брадичката му се губи в някаква огромна яка.

— Ще жаля за него до последния си ден — казвала на осемдесетгодишна възраст моята баба, която тогава от петнадесет години била вдовица.

— Има защо, госпожо — й отговорил един стар приятел, — Нозиер притежаваше всички добродетели на добрия съпруг.

— Всички добродетели и всички недостатъци, моля ви се — уточнила баба ми.

— Значи, за да е съвършен, съпругът трябва да има и недостатъци, така ли, госпожо?

— Дявол да го вземе! — рекла баба ми и вдигнала рамене. — Трябва да няма пороци, а това вече е голям недостатък!

Тя почина на 4 юли 1853, на осемдесет и една години.

Зъбът

Ако, за да се прикриват, хората полагаха толкова старания, колкото полагат обикновено, за да се изтъкват, биха се избегнали доста мъки. В това отношение придобих първия си опит доста рано.

Бе дъждовен ден. Бях получил подарък пълно снаряжение на кочияш: каскет, камшик, юзди и звънчета. Звънчетата бяха много. Впрегнах — впрегнах себе си, защото бях едновременно и кочияш, и коне, и пощенска кола. Пътят ми водеше по един коридор от кухнята до трапезарията. Последната представляваше за мене един чудесен селски площад. Махагоновият бюфет, където сменях конете, ставаше съвсем лесно странноприемницата „Белият кон“. Коридорът беше голямо шосе с най-различни гледки и неочаквани срещи. Затворен в малко и мрачно пространство, аз се наслаждавах на безбрежния хоризонт и преживявах между познатите стени изненади, които именно правят пътуванията привлекателни. Защото тогава бях голям магьосник. За мое забавление призовавах редица приятни същества, а с природата правех каквото си исках. Впоследствие загубих за нещастие този скъпоценен дар. Но в оня дъждовен ден, когато бях кочияш, се възползувах най-пълно от него.

Това радостно преживяване би трябвало да ме задоволи, но доволни ли са някога хората? Поисках да изненадам, да учудя и смая някаква публика. Кадифеният каскет и звънчетата не бяха вече нищо за мен, щом нямаше кой да им се възхищава. И понеже чувах, че баща ми и майка ми разговарят в съседната стая, вмъкнах се там със силен трясък. Баща ми ме поогледа няколко мига, после вдигна рамене и каза:

— Това дете не знае какво да прави тук. Трябва да го дадем в пансион.

— Още е много малък — отвърна майка ми.

— Добре — отговори баща ми, — ще го сложат при малките деца.

Чух тези думи много добре, следващите обаче ми се изплъзнаха отчасти, така че, ако ги предавам съвсем точно, се дължи на това, че впоследствие много пъти са ми били повтаряни.

Баща ми казал:

— Това дете, което няма ни братя, ни сестри, развива в изолираността тук някаква склонност към мечтание, която впоследствие ще му бъде вредна. Самотността възбужда въображението му и вече забелязах, че главата му е пълна с измишльотини. Децата на неговата възраст, с които ще общува в училище, ще му предадат жизнен опит. От тях той ще научи какво представляват хората, а това няма да може да научи нито от вас, нито от мен, защото ни вижда като някакви грижовни духове. Другарчетата му ще се държат като хора, равни нему, които трябва да бъдат ту съжалявани и защищавани, ту убеждавани и оборвани. Чрез тях ще се запознае с обществения живот.

— Драги мой — запитала майка ми, — не се ли боите, че сред толкова деца може да има и лоши?

— Лошите също ще му бъдат от полза, ако е умен — отговорил баща ми, — защото ще се научи да ги отличава от добрите, а това е извънредно необходимо познание. Впрочем вие сама ще посетите училищата в квартала и ще изберете учебно заведение, посещавано от деца, чието възпитание отговаря на възпитанието, което сте дала на Пиер. Човешката природа навсякъде е една и съща, но „храната й“ — както са казвали дедите ни — е твърде различна от едно място до друго. Една добра култура, прилагана от няколко поколения, дава извънредно изящни цветове, но тези цветове, чието оформяне е изисквало столетие, може да загинат за няколко дни. Невежествени деца биха могли само от досега си с нашия син да похабят неговата култура, без да извлекат полза за себе си. Благородството на мислите е божи дар, благородството на обноските се придобива чрез примера и се затвърдява по наследство. То стои по-високо от знатното име. Това благородство е вродено, то се доказва от собствената ни изтънченост, а другото се доказва със стари документи, в които не знаеш как да се оправиш.

— Прав сте — казала майка ми. — Още утре ще отида да потърся някой добър пансион за нашето дете. Ще го избера както казвате и ще се уверя как е финансово, защото материалните грижи отклоняват мисълта на учителя и изострят характера му. Какво бихте казали за пансион, държан от жена?

Баща ми не отговорил.

— Как смятате? — повторила майка ми.

— Този въпрос трябва да се обмисли — казал баща ми.

Седнал пред писалищната си маса, той разглеждал от няколко минути някаква малка кост, заострена от единия край и съвсем изтъркана от другия. Въртял я между пръстите си и сигурно така я е превъртал и в мислите си — от оня миг аз и всичките ми звънчета не сме съществували вече за него.

Облегната на гърба на креслото му, майка ми продължавала да мисли за онова, което току-що била казала.

Докторът й показал грозната костица и рекъл:

— Това е зъб на човек, живял по времето на мамутите, в ледниковата епоха, в пещера — някога гола и пуста, а днес покрита наполовина с дива лоза и шибой, — в чието съседство се издига онази хубава бяла къща, където живяхме два месеца през лятото в годината на нашата сватба. Това бяха два щастливи месеца. И тъй като там имаше едно старо пиано, ти, скъпа моя, свиреше по цял ден творби от Моцарт и благодарение на теб отлитащата през прозорците одухотворена и чаровна музика вдъхваше живот на тази долина, където пещерният човек е слушал само рева на тигъра.

Майка ми склонила глава на рамото на баща ми, който продължил:

— Този човек е познавал само страха и глада. Приличал е на животно. Челото му е било ниско. Когато се сключвали, веждите му образували отвратителни бръчки, челюстите му били силно издадени напред, зъбите се подавали от устата му. Вижте колко е дълъг и остър този зъб. Такива са били първите хора. Обаче неусетно, по силата на бавна и чудна метаморфоза, човекът, който не бил вече толкова жалък, станал и не толкова кръвожаден — от начина на живот органите му се изменили. Навикът да мисли развил мозъка му и челото му станало по-голямо. Зъбите, които не служели вече за разкъсване на сурово месо, не растели така дълги в една вече по-слаба челюст. Човешкото лице получило възвишена красота и по женските устни се родила усмивка.

Тук баща ми целунал по бузата моята усмихваща се майка, след това, като вдигнал бавно над главата си зъба на пещерния човек, казал с висок глас:

— Прастари човече, от когото е останала тази груба и страховита реликва, мисълта за теб кара цялото ми същество дълбоко да се вълнува, аз те уважавам и обичам, прародителю мой! Приеми в онова неизмеримо дълбоко минало, в което почиваш, моята признателност, защото зная какво ти дължа. Зная какви беди са ми спестени, благодарение на твоите усилия. Вярно е, че ти не си мислел за бъдещето, някакъв слаб проблясък на разсъдък е потрепвал в замъгленото ти съзнание, не си можел да мислиш за друго, освен да се нахраниш и приютиш. И все пак си бил човек. Някакъв смътен идеал те е тласкал към красивото и доброто у хората. Живял си окаяно, но не си живял напразно, защото си предал на потомците си един не толкова страшен живот. Те от своя страна се помъчили да го направят още по-добър. Заловили се до един със занаяти: един измислил воденичния камък, друг — колелото. Всички вложили изобретателност, така че продължителните усилия на толкова умове през вековете направили чудеса, които днес украсяват живота. И всеки път, когато са изобретявали ново изкуство или са давали ново производство, те са допринасяли за раждането на нравствени ценности, създавали са добродетели. Забулили с воал жената и така мъжете узнали цената на красотата.

Тук баща ми сложил на бюрото си праисторическия зъб и целунал майка ми. После продължил:

— Така че ние им дължим всичко, на тези наши праотци — всичко, дори и любовта!

Поисках да докосна зъба, който бе вдъхнал на баща ми неразбираеми за мен слова. Доближих се до бюрото, за да го взема. Но при дрънкането на моите звънчета, баща ми се обърна към мен, погледна ме сериозно и каза:

— По-тихо! Задачата не е свършена, ние ще проявим по-малка самоотверженост от пещерните хора, ако на свой ред не работим, за да направим живота на нашите деца по-сигурен и по-добър от нашия. Две са тайните за това: любов и знание. Светът се изгражда с любов и знание.

— Така е, мили мой — каза майка ми, — но колкото си мисля, все повече се убеждавам, че момченце на възрастта на нашия Пиер трябва да се повери на жена. Чувала съм за някоя си госпожица Льофор. Утре отивам при нея.

Откривам поезията

Госпожица Льофор, която държеше в квартала Сен-Жермен пансион за малки деца, се съгласи да ходя там от девет часа до обяд и от два до четири. Предварително си бях съставил някаква ужасна представа за този пансион и когато прислужницата ни ме завлече там за първи път, реших, че съм загубен.

Затова бях извънредно изненадан, като видях в една голяма стая пет-шест момиченца и дванадесетина момченца, които се смееха, кривяха се и всеки показваше безгрижие и дяволитост. По моя преценка бяха много груби.

Видях, обратно, че госпожица Льофор е дълбоко натъжена. Сините й очи бяха влажни, а устните и — полуотворени.

Немощни къдрици, както ги носеха англичанките, висяха надолу по бузите и също като меланхолични върбови клони покрай водата. Тя гледаше без да вижда и сякаш бе потънала в някакъв сън.

Красотата на тази опечалена госпожица и веселието на децата ми вдъхнаха доверие, постепенно при мисълта, че ще споделям участта на толкова момиченца, всичките ми страхове се изпариха.

Като ми даде плоча и калем, госпожица Льофор ме сложи да седна до едно момченце на моя възраст, което имаше живи очи и хитро изражение.

— Наричам се Фонтане — каза той, — а ти?

После ме запита какво работи баща ми. Казах му, че е лекар.

Моят е адвокат — продължи той, — това е по-хубаво.

— Защо?

— Не виждаш ли, че е по-хубаво да си адвокат?

— Не.

— Значи си глупак.

Фонтане притежаваше плодовита мисъл. Посъветва ме да отглеждам буби и ми показа една красива Питагорова таблица, която сам бил направил. Останах във възторг и от Питагор, и от Фонтане. Аз знаех само басни.

Като си тръгвах, получих от госпожица Льофор награда, без да успея да разбера какво да я правя. Мама ми обясни, че на предметите, оказващи почит, е присъщо да не служат за нищо. После ме запита какво съм правил през този първи ден. Отговорих й, че съм гледал госпожица Льофор.

Тя ми се присмя, но аз казах истината. Винаги съм бил склонен да приемам живота като зрелище. Никога не съм бил истински наблюдател, защото при наблюдението е нужна ръководна система, а аз нямам такава. Наблюдателят насочва погледа си, зрителят се оставя в плен на очите си. По рождение аз съм зрител и мисля, че ще запазя цял живот простодушието на зяпльовците от големия град, които се забавляват от всичко и дори и във възрастта на амбициите запазват безкористното любопитство на малките деца. От всички зрелища, на които съм присъствувал, отегчили са ме единствено спектаклите, гледани по сцените на театрите. Обратно, житейските представления са ме развличали до едно, като се започне с онези, които видях в пансиона на госпожица Льофор.

И така, аз продължих да разглеждам моята учителка и като затвърдих убеждението си, че не е весела, запитах Фонтане коя е причината за тази тъга. Без да твърди нещо положително, Фонтане я приписваше на угризение на съвестта и смяташе, че добре си спомня как тази тъга се отпечатала по чертите на госпожица Льофор в един вече отдавнашен ден, когато тази личност му конфискувала без всякакво право дървения пумпал, а веднага след това извършила и второ посегателство, защото, за да заглуши оплакванията на ограбения, тя му нахлупила на главата магарешката шапка^[12].

Фонтане смяташе, че сърце, опетнено от такива постъпки, би загубило завинаги и радост, и покой, обаче основанията на Фонтане не ми бяха достатъчни и аз потърсих и други.

Всъщност, трудно беше да се търси нещо в класа на госпожица Льофор поради шума, който вечно цареше там. Учениците се боричкаха пред зримата, но отсъствуваща учителка. Ние си хвърляхме толкова много вероучения и корички хляб, че въздухът ставаше непрогледен и някакво непрекъснато трещене изпълваше стаята. Само най-малките, изплезили език и хванали с ръце крачката си, гледаха към тавана с миротворна усмивка.

Госпожица Льофор се вмъкваше внезапно в мелето с изражение на лунатик и наказваше някой невинен, после отново се прибираше в тъгата си като в кула. Поразсъдете, моля ви се, за мисловното състояние на едно осемгодишно момченце, което всред това необяснимо оживление пише вече от шест седмици на плочата си:

„Гладът изпрати в гроба неизвестния Малфилатр.“

Това ми бе заданието. Навремени хващах глава в ръце, за да си задържа мислите, но само една бе ясна: мисълта за тъгата на госпожица Льофор. Непрекъснато се занимавах с моята отчаяна учителка. Фонтане засилваше любопитството ми със странни разкази. Разказваше, че не можело да се мине сутрин покрай стаята на госпожица Льофор, без да се чуят жалостиви викове, примесени с шум от вериги.

— Спомням си — добави той, — че неотдавна, преди месец може би, тя прочете с ридания пред целия клас една история, която мисля, че беше в стихове.

При разказа си Фонтане имаше изражение на ужас, което ме прониза. Още на другия ден получих основания да мисля, че разказът му не е измислен, поне що се отнася до четенето на глас, защото, относно веригите, които карали Фонтане да бледнее, не можах никога нищо да узная и днес предполагам, че шумът от вериги всъщност е бил шум от лопата за въглища и маша.

А ето какво стана на другия ден.

Госпожица Льофор почука по масата с линия, за да настъпи тишина, изкашля се и каза с глух глас:

„Клетата Жан!“

След това продължи:

„От селските девойки Жан бе най-красивата.“

Фонтане ме ръгна с лакът по хълбока и прихна да се смее. Госпожица Льофор му хвърли възмутен поглед, после продължи историята за клетата Жан с глас по-тъжен и от псалмите за покаяние. Възможно е и дори сигурно тази история да е била от край до край в стихове, принуден съм обаче да я разкажа както съм я запомнил. Надявам се, че в моята проза ще проличат частите на разкъсания на парчета поет.

Жан била сгодена, била се врекла на един млад и доблестен планинец. Осуалд било името на щастливия пастир. Всичко е вече готово за бракосъчетанието, дружките на Жан й носят сватбеното було и венеца. Честита е Жан! Но някаква слабост я обзема. Бузите й се покриват с мъртвешка бледност. Осуалд слиза от планината. Изтичва и й казва: „Нали ти си моята дружка?“. А тя му отговаря с гаснещ глас: „Скъпи Осуалд, сбогом! Аз умирам!“. Горката Жан! Гробът станал нейно брачно ложе и селските камбани, вместо да звънят за сватбата й, били за погребението й.

В този разказ имаше множество думи, които чувах за първи път и чийто смисъл ми бе непознат, цялото обаче ми се видя така тъжно и толкова хубаво, че, като го слушах, усетих непознати тръпки — чарът на меланхолията ми бе разкрит от тридесетина стиха, чието буквално значение бих бил неспособен да обясня. Защото не е нужно човек много да разбира — освен ако е остарял, — за да преживява дълбоко. Неясните неща могат да бъдат затрогващи, освен това е съвсем вярно, че неясното се харесва на младите сърца.

Сълзи бликнаха от моето препълнено сърце и Фонтане не можа нито с гримасите си, нито с подигравки да спре плача ми. А при това в оня момент аз не се съмнявах в превъзходството му. Трябваше да стане държавен подсекретар, за да се усъмня в него.

Моите сълзи бяха приятни на госпожица Льофор, тя ме извика до себе си и ми каза:

— Пиер Нозиер, вие плакахте, ето ви един почетен кръст. Знайте, че аз съм създала това стихотворение. Имам една дебела тетрадка, пълна все с такива хубави стихове, обаче не съм още намерила издател да ги отпечата. Това не е ли ужасно и дори необяснимо?

— О! Госпожице — казах й аз, — много съм доволен. Сега знам причината за вашата скръб. Вие обичате нещастната Жан, която умряла на село и нали защото мислите за нея сте тъжна и не забелязвате какво правим в клас?

За нещастие тези думи не й харесаха, тя ме погледна гневно и каза:

— Жан е фикция. А вие сте глупак. Върнете ми кръстчето и си седнете на мястото.

Върнах се на мястото си разплакан. Този път плачех за себе си и признавам, че тези нови сълзи нямаха онази сладост, която се бе примесила в сълзите, изтръгнати от клетата Жан. Едно нещо увеличаваше смущението ми: никак не знаех какво е „фикция“. И Фонтане не знаеше.

Запитах майка си, като се прибрах в къщи.

— Фикция — отговори ми тя, — това е лъжа.

— Ах, мамо! — извиках аз. — Много жалко, ако Жан е лъжа!

— Каква Жан? — запита майка ми.

„От селските девойки Жан бе най-красива“

И аз разказах историята на Жан, както бе останала в ума ми.

Майка ми не ми отговори нищо, обаче я чух да казва на ухото на баща ми:

— На какви жалки работи учат това дете!

— Наистина, много жалки — отговори баща ми. — А и какво искате да разбира от педагогия една стара мома? Аз си имам възпитателна система, която ще ви изложа някой ден. Според тази система на дете във възрастта на нашия Пиер трябва да се разкриват нравите на животните, на които то прилича по желания и по ум. Пиер може да разбере верността на едно куче, предаността на един слон, хитрините на една маймуна: това именно трябва да му се разказва, а не за тази Жан, това село и тия камбани, в които няма нищо смислено.

— Прав сте — отвърна майка ми, — детето и животното много добре се разбират, те са близо до природата. Но повярвайте ми, мили, има нещо, което децата разбират още по-добре и от хитростите на маймуната: това са красивите дела на великите люде. Героизмът е нещо ясно като бял ден дори и за едно момченце; ако разкажат на Пиер за смъртта на кавалера д’Асас^[13], той с божия помощ ще я разбере, както я разбираме ние двамата.

— Уви — въздъхна баща ми, — напротив, мисля, че героизмът се схваща различно, според времето, мястото и хората. Но няма значение, важното е саможертвата, самата саможертва. Ако обектът, за който се жертвуваме, е някаква илюзия, себеотрицанието си остава действителност и тази действителност е най-великолепният накит, с който човек може да украси нравствената си нищета. Скъпа моя, вашето вродено великодушие ви е помогнало да разберете тези истини по-добре, отколкото съм ги разбирал аз самият с помощта на опита и на разсъдъка. Ще ги включа в моята система.

Така разискваха докторът и майка ми.

Осем дни по-късно аз пишех за последен път на плочата си сред шума:

„Гладът вкара в гроба неизвестния Малфилатр“

Двамата с Фонтане напуснахме заедно пансиона на госпожица Льофор.

Тевтобокус

Струва ми се невъзможно човек да е с обикновена умствена нагласа, ако е отрасъл по кейовете в Париж, срещу Лувър и Тюйлери, близо до двореца Мазарен, при славната река Сена, която тече между кулите и куличките със стрелките на стария Париж. Там от улица „Генего“ до улица „Дю бак“ магазинчетата на книжарите, на антикварите и на търговците на картини излагат изобилие от най-красивите форми на изкуството и от най-любопитните следи от миналото. Със странното си изящество и забавно безредие, всяка витрина представлява съблазън за окото и ума. Умеещият да гледа минувач отнася винаги някаква мисъл, както птичката отлита със сламка за гнездото си.

А тъй като там, при книгите, има и дървета, тъй като под тях минават жени — това е най-хубавото място на света.

По времето на моето детство този пазар на забележителности бе снабдяван много по-обилно, отколкото понастоящем, със стари мебели, стари картини, стари книги, стари масички за сервиране, вази, емайлирани и оцветени фаянсови предмети, позлатени свещенически одежди, подшити със сърма платове, стенни килими с изобразени на тях известни личности, книги вътре с картинки първо издание, подвързани с кожа. Тези приятни неща биваха предлагани на чувствителни и просветени любители, на които борсовите посредници и актрисите още не ги оспорваха. Те ни бяха познати — на Фонтане и на мен, — още когато носехме широки бродирани якички, къси панталонки и къси чорапи.

Фонтане живееше на ъгъла на улица „Бонапарт“, където баща му имаше адвокатска кантора. Апартаментът на родителите ми бе долепен до едно от крилата на двореца Шиме. С Фонтане бяхме съседи и приятели. Когато в свободните си дни отивахме заедно да играем в градината на Тюйлери, ние минавахме по кея на учените „Волтер“ и там с обръч за игра в едната ръка и топка в джоба оглеждахме вървешком магазинчетата също като възрастните господа и по своему си изграждахме представа за всички онези странни неща, дошли от миналото, от тайнственото минало.

Е да! Шляехме се, ровехме се в старите книги, разглеждахме картини.

Това ни бе много интересно. Но трябва да кажа, че Фонтане не изпитваше като мен уважение към всички тези вехтории. Той се подиграваше на античните чинии за бръснене и на светите епископи със счупени носове. Още оттогава Фонтане бе човекът на прогреса, когото сте слушали да говори от трибуната на Камарата. Непочтителните му приказки ме караха да изтръпвам. Не обичах да нарича „глинени глави“ чудноватите портрети на предците ни. Бях консерватор. Останало ми е нещо оттогава, а и цялата ми философия ме затвърди като приятел на старите дървета и на селските свещеници.

Отличавах се от Фонтане още и по склонността да се възхищавам от неща, които не разбирах. Обожавах мъчно разбираемите неща, а всичко или почти всичко бе такова за мен. Обратно, Фонтане изпитваше удоволствие да разглежда един предмет само дотолкова, доколкото разбираше за какво може да послужи. Казваше: „Нали виждаш, тук има една панта, тя се отваря. Има винт, може да се разглоби“. Фонтане имаше точна мисъл. Трябва да добавя, че можеше да изпита възторг, „когато разглеждаше картини със сражения“. Преминаването на Березина го вълнуваше. Магазинчето на оръжейника интересуваше и него, и мене. Когато сред копия, ризници, малки и големи средновековни щитове видехме господин Пти Претр със сива дочена престилка да се движи, накуцвайки като бог Вулкан, да взема в дъното на работилницата си някакъв античен меч, който поставяше на тезгяха си и го притискаше с желязно менгеме, за да почисти острието и поправи дръжката, ние бивахме уверени, че присъствуваме на внушителна гледка. Господин Пти Претр ни се струваше висок сто аршина. Стояхме занемели, залепили лица на прозореца. Черните очи на Фонтане блестяха и цялото му мургаво и фино личице се оживяваше.

Вечер споменът за видяното ни въодушевяваше страшно и хиляди възторжени планове пущаха кълнове в главите ни.

Един ден Фонтане ми каза:

— Я да вземем да правим оръжия като при господин Пти Претр от картон и от станиола, с който обвиват шоколада…

Идеята беше хубава. Но не успяхме да я осъществим както трябва. Аз направих една каска, която Фонтане взе за шапка на магьосник.

Тогава му казах:

— Да основем музей!…

Прекрасна мисъл! Но в момента нямахме какво да сложим в този музей, освен петдесетина стъклени топчета и дузина пумпали.

Тогава пък Фонтане измисли трето нещо. Той възкликна:

— Да съчиним една „История на Франция“ с всички подробности в петдесет тома.

Това предложение ме възхити и аз го приех с ръкопляскания и радостни възгласи. Споразумяхме се да започнем на другия ден сутринта, макар че имахме да учим една сцена от De Viris^[14].

— С всички подробности! — повтори Фонтане. — Трябва да дадем всички подробности!

И аз така мислех. Всички подробности!

Изпратиха ни да си лягаме. Аз обаче останах цял четвърт час без да заспя, толкова бях възбуден от великата мисъл за една „История на Франция“ в петдесет тома с всички подробности.

Започнахме тази история. Ей-богу, вече не зная защо я започнахме с Тевтобокус. Така го изискваше планът ни. Първата ни глава ни изправи пред крал Тевтобокус, който бил висок тридесет стъпки, както можали да установят, като измервали случайно намерените му кости. Да се сблъскаш още от първата крачка с един такъв великан! Срещата бе ужасна. Самият Фонтане остана учуден.

— Трябва да прескочим Тевтобокус — каза ми той.

Не посмях.

„Историята на Франция“ в петдесет тома спря на Тевтобокус.

Уви! Колко пъти в моя живот съм повтарял тази история с книгата и великана! Колко пъти, когато съм бил готов да започна някоя голяма творба или да ръководя някое голямо начинание, съм бил спиран категорично от някакъв Тевтобокус, наричан просто съдба, случайност, необходимост. Реших да благодаря и да благославям всички тия Тевтобокусовци, които ми препречват опасните друмове към славата и по този начин ме поверяват на моите две верни пазителки: неизвестност и посредственост. И двете са мили и ме обичат. И трябва и аз да им отвърна със същото!

Що се отнася до Фонтане, моя хитроумен приятел Фонтане — адвоката, генералния съветник, администратора на разни компании, депутата, — просто е чудо да го гледа човек как нехае и се промъква между краката на всички Тевтобокусовци на обществения живот, в които на негово място аз бих си счупил хиляди пъти главата.

Авторитетът на абат Жубал

С натежало от боязън и гордост сърце постъпих в осми подготвителен клас. Сам по себе си господин абат Жубал, преподавателят, не беше много страшен, не изглеждаше жесток, външно приличаше по-скоро на госпожица. Обаче бе застанал на висока черна катедра и това го правеше страшен за мен. Имаше кротък глас и поглед, къдрава коса, бели ръце, благосклонно сърце. Приличаше на овен може би повече, отколкото подобава за учител.

Когато го видя един ден в приемната на интерната, майка ми промълви:

— Много е млад!

И това бе казано с известна интонация.

Престанах да се боя от него, когато стана така, че взех да му се възхищавам. Това се случи, докато разказвах урока си — в стихове от абат Готие — за първите крале на Франция.

Изричах всеки стих на един дъх, сякаш се състоеше от една единствена дума:

Фарамонбилказватпървиятотонезикрале,

коитофранкитевГалияпризнализавърховенвожд.

КлавдийпревземаКанбрепослекралстваМерове…

На това място се спрях внезапно и повторих Мерове, Мерове, Мерове. Тази рима, която свързваше полезното с приятното, ми припомни, че когато царувал Мерове, Лютес^[15] била запазена… Само че от какво? Беше ми невъзможно да кажа, понеже съвсем го бях забравил. Признавам, тая работа не ми беше направила впечатление. Бях си наумил, че Лютес е някаква възрастна дама. Бях доволен, че се е запазила, но изобщо нейните работи ме интересуваха извънредно малко. За жалост абат Жубал, изглежда, държеше много да кажа от каква беда е била запазена. Аз мънках: „Ъ-ъ, Мерове!… Ъ-ъ…“. Щях да се откажа да говоря, стига само такова нещо да можеше да стане в осми подготвителен. Седящият до мене Фонтане се хилеше, а абат Жубал си пилеше ноктите. Най-после каза:

„От изстъпленията на Атила Лютес се опази.“

— Като сте забравили този стих, господин Нозиер, би трябвало вместо да мълчите да го кажете другояче. Можехте да кажете:

„От нашествието на Атила Лютес се опази“ или пък:

„От мрачния Атила Лютес се опази“, или още по-изящно:

„От божия напаст Лютес се опази“.

Човек може да промени думите, стига да се запази смисълът.

Получих слаба бележка, абат Жубал обаче се издигна много в очите ми с поетическата си лекота. Авторитетът му щеше да порасне още повече.

Господин Жубал, чиито задачи се свеждаха до преподаване на граматиката на Ноел и Шапсал и на „История на Франция“ от абат Готие, не пренебрегваше нравствено-религиозното възпитание.

Един ден — не знам по какъв повод — той застана сериозно и ни каза:

— Деца, ако трябва да приемете в къщи един министър, вие навярно ще се постараете да го посрещнете най-учтиво като представител на краля. Тогава какво трябва да бъде вашето уважение към свещениците, които са представители на бога тук на земята? В същата степен, в която бог стои над царете, духовните лица стоят над министрите.

Никога не бях посрещал министри в къщи, а и дълго още не смятам да посрещам. Бях дори сигурен, че ако някакъв министър дойдеше у дома, майка ми щеше да ме изпрати да вечерям с прислугата в кухнята, както, за съжаление, се постъпваше при всеки тържествен обяд. И все пак разбирах, че свещениците са хора, извънредно достойни за уважение, а като приложих тази истина към господин абата, почувствувах голямо вълнение. Спомних си, че в негово присъствие бях закачил на гърба на Фонтане един хартиен палячо. Това почтително ли беше? Бих ли окачил хартиен палячо на гърба на Фонтане пред един министър? Сигурно не. А аз го бях окачил, оня палячо, вярно, без да ме види господин Жубал, но в присъствието на човек, който стои над министрите! Палячото дори се плезеше! В съзнанието ми нахлу светлина. Заживях тормозен от угризения. Решението ми бе да покажа почитта си към господин абат Жубал, така че, когато впоследствие ми се случеше да пъхам камъчета в гърба на Фонтане по време на урок и да рисувам човечета дори и по катедрата на абат Жубал, вършех това най-малкото с удовлетворението, че знам колко голяма е простъпката ми.

Наскоро след това ми бе дадено да оценя цялата духовна възвисеност на абат Жубал.

Бях в параклиса заедно с две-три другарчета в очакване на реда ни за изповед. Смрачаваше се. От светлинката от вечногорящата лампа златните звезди по потъмнелия свод потрепваха. В дъното, на мястото за хора, нарисуваната Богородица се превръщаше в някакво смътно привидение. Олтарът бе отрупан с позлатени вази, пълни с цветя, във въздуха се носеше мирис на тамян, смътно се виждаха стотици неща и отегчението, дори и отегчението, тази голяма детска болест, получаваше приятна обагреност в атмосферата на параклиса, който — струваше ми се — се доближаваше откъм страната на олтара до рая.

Смрачило се бе. Изведнъж видях, че господин абат Жубал се приближава с фенер до мястото на хора. Той направи дълбок поклон, после, като отвори преградката, се изкачи по стъпалата на олтара. Наблюдавах го: той разтвори един пакет, откъдето изскочиха гирлянди от изкуствени цветя като онези клонки с нанизани по тях череши, продавани по улиците през месец юли от стари жени. Останах възхитен, като видях учителя си да се приближава до Зачатие богородично. Вие сложихте шепа гвоздейчета в устата си, господин абат — отначало се изплаших да не би да искате да ги нагълтате, но то било, за да ви бъдат под ръка. Защото се качихте на едно столче и се заловихте да ковете гирляндите около нишата на света Богородица. Слизахте обаче от столчето от време на време, за да видите какво е впечатлението от работата ви и останахте доволен, бузите ви бяха зачервени, очите ви — ясни, щяхте да се усмихвате, ако не държахте гвоздейчета в устата си. Аз ви се възхищавах от все сърце. И макар че оставеният на земята фенер осветяваше ноздрите ви много смешно, намирах, че сте страшно красив. Разбрах, че стоите над министрите — както ни бяхте намекнали в изкусното си слово. Помислих, че да тръгнеш, яхнал на бял кон, с окичен с пера шлем, за да спечелиш една битка, не е толкова хубаво и желано, колкото да окачваш гирлянди по стените на параклис. Разбрах, че призванието ми е да постъпвам като вас.

Постъпих като вас още същата вечер в къщи, като изрязах с ножиците на майка ми всичката хартия, която можах да намеря, от която направих гирлянди. От това пострадаха домашните ми. По-точно, пострада в значителни размери упражнението ми по френски.

Това упражнение бе по учебника на някой си господин Коканпо, който бе написал една жестока книга. Не съм злопаметен и ако името на този автор не бе така запомнящо се, великодушно щях да го забравя. Обаче Коканпо не се забравя. Не желая да злоупотребявам с това случайно обстоятелство. И все пак, нека ми бъде позволено да се учудвам, че трябва да се правят толкова мъчителни упражнения за изучаването на език, наричан „матерен“, на който моята майка ме учеше прекрасно само като го говореше. Защото моята майка говореше чудесно!

Но абат Жубал бе убеден в ползата на Коканпо и понеже не можеше да навлезе в моите доводи, писа ми слаба бележка. Учебната година измина без особени случки. Фонтане се залови да отглежда в чина си гъсеници. Тогава и аз взех да отглеждам, от честолюбие, макар че изпитвах ужас от тях. Фонтане мразеше Коканпо и тази омраза ни свърза. Само като се споменеше Коканпо, ние се споглеждахме и се разбирахме с изразителни гримаси. Така си отмъщавахме. Фонтане ми довери, че ако и в осми клас учим по Коканпо, щял да замине като юнга на някой кораб. Това решение ми хареса и аз обещах на Фонтане да се запиша заедно с него. Заклехме се да бъдем приятели.

В деня, когато раздаваха свидетелствата, Фонтане и аз бяхме неузнаваеми. Това несъмнено се дължеше на обстоятелството, че бяхме вчесани. Новите ни дрехи, белите панталони, бризентовнят заслон, напливът от родители, украсената със знамена естрада — всичко ме изпълваше с вълнение като при внушително зрелище. Книгите за награди и венците образуваха ярка купчина, където аз със страх се мъчех да открия кое е за мен: тръпнех на чина си. По-мъдър обаче, Фонтане не разпитваше съдбата. Държеше се с възхитително спокойствие. Като въртеше на всички страни малката си като на пор глава, той забелязваше и кривите носове на бащите, и смешните шапки на майките с присъствие на духа, на каквото бях неспособен.

Музиката гръмна. Облякъл официални дрехи върху расото си, директорът се появи на естрадата редом с един генерал в парадна униформа и начело на учителите. Познах ги всичките. Те седнаха според ранга си зад генерала: най-напред заместник директорът, после учителите от горните класове, след това господин Шувер, преподавател по солфеж, господин Труйон, преподавател по краснопис и сержант Морен — по гимнастика. Абат Жубал излезе последен и седна в дъното на някаква табуретка, която поради липса на място се държеше само на три крака на естрадата, а четвъртият потъваше в бризента. Господин абатът дори и не можа да остане задълго на това скромно място. Новодошлите го избутаха в едно ъгълче, където той изчезна под някакво знаме. Над него сложиха една маса и това бе всичко. На Фонтане му стана много забавно от това потулване. Аз пък се чувствувах засрамен, че оставиха така в ъгълчето като чадър или бастун човек, който отлично боравеше с цветя и поезия и представляваше бога на земята.

Каскетът на Фонтане

Всяка събота нн водеха на изповед. Ако някой може да ми каже защо — ще ми направи удоволствие. Изповедта ми вдъхваше голямо уважение и чувство на неудобство. Не вярвам на господин свещеника да му е било истински интересно да изслушва греховете ми — на мен обаче ми беше съвсем сигурно неприятно да му ги казвам. Първо, беше трудно да ги открия. Може би ще ми повярвате, като ви кажа, че на десет години аз не притежавах психически качества и аналитични методи, които биха ми позволили да изследвам рационално съвестта си.

И все пак трябваше да имам грехове, защото, нямаш ли грехове, няма и изповед. Вярно, бяха ми дали една книжка, в която ги имаше всичките. Оставаше ми само да си избера един. Но и подборът беше труден. Имаше толкова много грехове и така неясни, свързани с дребните кражби, търговията със свещени предмети, блудството, закононарушенията, сладострастието! В тази книжка намерих: „Разкайвам се, че съм губил надежда“, „Разкайвам се, че съм слушал лоши разговори“. И това също много ме объркваше.

Ето защо обикновено се придържах към главата за забавленията. Забавления по време на литургия, забавления по време на ядене, забавления по време на „събрания“ — признавах всичко, но плачевната празнота на моята съвест ми вдъхваше голям срам.

Чувствувах се унизен, задето нямам грехове.

Най-после един ден се сетих за каскета на Фонтане — намерил си бях един грях, бях спасен!

От него ден нататък всяка събота се разтоварвах в нозете на свещеника от бремето на каскета на Фонтане.

По начина, по който повреждах чрез него чуждата собственост, този каскет ми вдъхваше всяка събота в продължение на няколко минути силна тревога за спасението на душата ми. Пълнех го с пясък, хвърлях го по дърветата, откъдето трябваше да го смъкват с хвърляне на камъни като неузрял плод, превръщах го на парцал, за да изтрия написаното с тебешир на черната дъска, хвърлях го през прозорчетата в недостъпни мазета, а когато на излизане от клас изобретателният Фонтане успяваше да го намери, той биваше вече просто един мръсен парцел.

Но над неговата съдба бдеше някаква вълшебница, защото на следния ден каскетът се появяваше отново на главата на Фонтане, изглеждаше неочаквано чист, почтен, почти елегантен. И така всеки ден. Тази вълшебница бе по-голямата сестра на Фонтане. Само по този белег може да се оцени колко добра домакиня е била.

Не един път, докато коленичех пред светия съд, каскетът на Фонтане лежеше по моя вина в дъното в басейна в парадния двор. Тогава положението ми биваше доста деликатно.

А какво чувство ме наостряше против този каскет? Чувството на мъст.

Фонтане ме гонеше заради една ученическа чанта със странен старовремски фасон, която за моя беда ми бе подарена от чичо ми — човек пестелив. Тя бе прекалено голяма за мен и аз бях прекалено малък за нея. Освен това тази чанта не приличаше на ученическа по простата причина, че не беше такава. Бе стар портфейл, който се разтваряше като акордеон, а обущарят на чичо ми му беше прикачил един ремък.

Тоя портфейл ми беше омразен не без причина. Днес не мисля, че е бил толкова грозен, та да заслужава мерзостите, които се вършеха с него. Беше от червена кожа, с широк позлатен банд, над медната му закопчалка имаше корона и разпокъсан герб. Бе подплатен с избеляла коприна, която някога е била синя. С какво внимание бих го разгледал, ако съществуваше още! Защото, като си спомням короната, която трябва да е била кралска, и щита, на който още личаха (освен ако съм го сънувал) три недобре изстъргани с ножче цвята на лилия, сега допускам, че е принадлежал по начало на някой министър на Луи XVI.

Фонтане обаче, който не го разглеждаше от гледна точка на миналото му, не можеше да го види на гърба ми, без да хвърли по него снежни топки или диви кестени — според сезона — и топки на ластик през цялата година.

Всъщност съучениците ми и самият Фонтане имаха само едно против моята ученическа чанта — че беше особена. Тя не беше като другите, оттам и всичките мъки, които ми причини. Децата имат някакво зверско чувство за равенство. Не понасят нищо различно или оригинално. С този именно техен характер моят чичо не се бе съобразил достатъчно, когато ми направи ценния си подарък. Чантата на Фонтане бе ужасна, тъй като двамата му по-големи братя я бяха влачили един след друг по чиновете на лицея, тя не можеше да се измърси повече. Кожата й беше цяла раздрана и попукана, изчезналите закопчалки бяха заменени с канапчета, но понеже у нея нямаше нищо особено, Фонтане никога не изпита неудобство. А пък аз, щом влезех в двора на пансиона с моята чанта на гръб, незабавно бивах оглушаван от дюдюкания, заобикаляха ме, блъскаха ме, събаряха ме на земята. Фонтане наричаше това „превръщане в костенурка“, след което възсядаше черупката ми. Не беше много тежък, но аз се чувствувах унизен. Щом скочех на крака, аз пък се нахвърлях на неговия каскет.

Каскетът му беше все като нов, а моята чанта — все неразрушима, уви! Така че изстъпленията ни бяха взаимообвързани по силата на някаква неумолима съдбовност, както престъпленията в античния дом на Атридите^[16].

Последните думи на Деций Мус^[17]

 

Тази сутрин, като се ровех из магазинчетата по кейовете, открих в едно от най-евтините разпокъсано томче от Тит Ливий. Като го прелиствах безцелно, попаднах на следното изречение: „Закриляни от нощта, остатъците от римската войска завзеха Канузий“ и то ме накара да си спомня за господин Шотар. А мисълта за господин Шотар не ме оставя лесно. Продължавах да мисля за него като се прибрах в къщи по обяд. И понеже на устните ми бе изписана усмивка, запитаха ме защо.

— Причината, деца, е господин Шотар.

— Кой е този господин Шотар, дето те кара да се усмихваш?

— Ще ви кажа. Ако ви стане скучно, престорете се, че ме слушате, за да вярвам, че упоритият разказвач не разказва историйките си сам на себе си.

Бях на четиринадесет години, в трети клас^[18]. Учителят ми се наричаше Шотар, имаше румено лице като на стар монах, какъвто и беше.

След като бил една от най-кротките овци на стадото на свети Франциск^[19], отец Шотар хвърлил през 1830 година^[20] расото и се облякъл в светски дрехи, без обаче да успее да ги носи елегантно. Каква е била причината отец Шотар да постъпи така? Едни казват, че било от любов, други — от страх и че след Трите славни дни, когато освободилият се народ хвърлил няколко кочана зеле по монасите-капуцини от ***, брат Шотар прескочил стените на манастира, за да спести на преследвачите си извършването на едно толкова голямо прегрешение, каквото е тормозенето на един калугер.

Този добър монах бе учен човек. Той получил образователен ценз, взел да дава уроци и живял дълго така или иначе добре, тъй че, когато ме заведоха с другарите ми при него, косите му вече сивееха, но бузите му руменееха и носът му се червенееше.

Какъв войнствен преподавател имахме в негово лице! Трябваше да го видите, когато — с текст в ръка — водеше войниците на Брут към град Филипе! Каква смелост! Какво душевно величие! Какъв героизъм! Обаче той си избираше момента, за да се прояви като герой, а това не ставаше в настоящето. В житейския поток господин Шотар бе неспокоен и боязлив. Лесно можехте да го сплашите.

Той се страхуваше от крадци, бесни кучета, гръмотевици, коли и от всичко, което можеше, отблизо или отдалеч, да повреди кожата на почтения човек.

Вярно е, че той присъствуваше само тялом всред нас, душата му бе в древността. Този прекрасен човек живееше в Термопилите с Леонид^[21], в Саламинското море на кораба на Темистокъл^[22], по полята на Кана, заедно с Паулус-Емилиус^[23], пропадаше цял облян в кръв в Тразименското езеро, където по-късно един рибар щеше да намери пръстена му на римски конник. Във Фарсал излизаше срещу Цезар и боговете, размахваше счупения си меч над трупа на Варис^[24] в Херцинската гора. Бе знаменит пълководец.

Решен да продаде скъпо живота си на брега на Егос-Потамос и горд с това, че е изпил до дъно освободителната чаша в обсадения Нюманс, господин Шотар бе готов да прибегне, без каквото и да било колебание, към най-вероломни военни уловки спрямо хитрите пълководци.

„Една от препоръчителните уловки — каза ни един ден господин Шотар, тълкувайки един текст от Елианус — е да се привлече вражеското войнство в някоя теснина и там да се смаже със скални отломъци.“

Той не ни каза дали вражеското войнство е имало често любезността да се поддаде на тази маневра. Но да побързам да стигна до момента, чрез който Шотар се прослави в паметта на всичките си ученици.

Както на латински, така и на френски той ни даваше като тема за съчинение битки, обсади, изкупителни или омилостивителни церемонии и диктувайки поправката на нашите изложения, разгъваше цялото си красноречие. Стилът му, начинът му на говорене изразяваха и на двата езика една и съща войнствена жар. Случваше му се понякога да прекъсне хода на мисълта си, за да ни наложи заслужени наказания, но тонът му си оставаше героичен дори и при тези вметнати изречения, така че, като говореше със същата интонация ту като насърчаващ войските си римски консул, ту като преподавател на ученици от трети клас, който налага наказания, той хвърляше умовете на учениците в смут, толкова повече, че бе невъзможно да се узнае кой говори: консулът или учителят. Един ден надмина себе си с едно несравнимо слово. Научихме го всички наизуст, а аз се погрижих да го напиша в тетрадката си, без нищо да изпусна от него.

Ето това слово, така както го чух, такова, каквото продължавам да го чувам, защото ми се струва, че дълбокият глас на господин Шотар все още ехти в ушите ми и ги изпълва с монотонната си тържественост.

Последните думи на Деций Мус

 

Разбрал, че скоро ще бъде обречен на боговете на мъртвите, Деций Мус притисна шпори към слабините на буйния си кон, после се обърна за последен път към другарите си по оръжие и каза:

„Ако не пазите тишина, ще ви накажа всичките. В името на родината аз отивам при безсмъртните. Бездната ме чака. Умирам за спасението на всички ви. Господин Фонтане, ще ми препишете десет страници от основните правила по граматика. Така е решил в своята премъдрост Юпитер Капитолийски, вечният пазител на Вечния град. Господин Нозиер, ако, както ми се струва, пак подавате домашното си на господин Фонтане, за да го препише по обичая си, ще пиша на баща ви. Справедливо и необходимо е един гражданин да се пожертвува за спасението на всички. Завиждайте ми и не ме оплаквайте. Глупаво е да се смееш без причина. Господин Нозиер, в четвъртък ще останете наказан в училище. Моят пример ще остане да живее сред вас. Господа, хихиканията ви са недопустимо непристойни. Ще съобщя на господин директора за поведението ви. И аз ще видя от лоното на Елисейските полета^[25], отворени за душите на умрелите, как девиците на Републиката кичат с цветни гирлянди моето изображение.“

По онова време притежавах необикновена способност да се смея. Проявих я напълно при последните думи на Деций Мус и когато — след като ни бе дал най-голямо основание за смях — господин Шотар добави, че е глупаво да се смееш без причина, аз скрих глава в речника и не можех вече да се сдържам. Които на петнадесетгодишна възраст не са били разтърсвани от луд смях под градушка от наказания, не познават едно велико наслаждение.

Но не трябва да се смята, че съм бил кадърен само за безделничене в клас. По моему бях един добър малък литератор. Имах силен усет за възвишеното и красивото в онова, което се нарича художествена литература.

Още оттогава притежавах влечение към красивата латинска и френска реч, което още не съм загубил, въпреки съветите и примерите на по-щастливите мои съвременници. В това отношение с мен стана така, както се случва обикновено с хора, чиито схващания биват презрени. Започнах да се гордея с нещо, което може би беше само смешно. Пристрастих се към моята литература и си останах класик. Може да ме считат за аристократ и за интелектуален особняк — мисля, че шест или седем години хуманитарно образование дават на добре подготвения да ги възприеме интелект, благородство, изящество, сила, красота, които не се получават по други пътища.

Така опознах с наслада Софокъл и Вергилий. Признавам, че с помощта на Тит Ливий господин Шотар ме вдъхновяваше за възвишени мечтания. Детското въображение е прекрасно. В ума на малките палавници се явяват великолепни образи! Когато не ме караше да се смея като луд, господин Шотар ме изпълваше с въодушевление.

Всеки път, когато с плътния си глас на стар проповедник той изричаше бавно: „Закриляни от нощта, остатъците от римското войнство стигнаха в Канузий“, аз виждах как по голото поле, по пътя, обграден с гробове, преминават тихо на лунна светлина смъртно бледи, изцапани с кръв и прах лица, с очукани шлемове, потъмнели и повредени ризници, счупени мечове. И това полузамъглено видение, което бавно се заличаваше, бе така мрачно, сериозно и гордо, че сърцето ми трепваше в гърдите от болка и възторг.

Хуманитарно образование

Ще ви разкажа какво ми припомнят всяка година неспокойното есенно небе, първите вечери на лампа и жълтеещите листа по потръпващите дървета, какво виждам, като пресичам Люксембургската градина през първите октомврийски дни, когато тя е възтъжна и по-хубава от всякога, защото по това време листата капят едно по едно по белите рамене на статуите. Онова, което виждам тогава в тази градина, е едно момченце — подскачайки като врабче, с ръце в джобовете и чанта на гръб, то отива на училище. Виждам го само мислено, защото това малко човече е една сянка, сянката на онова мое аз, което съм бил преди двадесет и пет години. Наистина, това хлапенце ми е интересно — когато съществуваше не исках и да зная за него, сега обаче, когато вече го няма, много го обичам. Общо взето, то струваше повече от онези мои аз, които имах, след като го загубих. То беше много разсеяно, но не беше лошо и аз трябва да му отдам тази справедливост, че не ми е оставило нито един неприятен спомен; изгубил съм едно невинно мое аз — съвсем естествено е да съжалявам за него, съвсем естествено е да го виждам мислено и умът ми да се развлича, като връща към живот спомена за него.

Преди двадесет и пет години то пресичаше по това време преди осем часа хубавата Люксембургска градина, за да отиде на училище. Сърцето му бе малко свито — бе първият учебен ден.

И все пак то подтичваше с книжки на гръб и пумпал в джоба. Мисълта, че ще види отново другарчетата си, връщаше радостта в сърцето му. Колко много неща имаше да им каже и да чуе! Нима не трябваше да знае наистина ли Лабориет е ходил на лов в Орловата гора? Не трябваше ли да каже, че той пък е яздил кон в планините на Оверн? Когато човек върши такова нещо, то не е за да го държи в тайна. Освен това толкова е хубаво да се събереш отново със съучениците си! С какво нетърпение искаше да види Фонтане, приятеля, който се закачаше така мило с него, не по-големия от плъх и по-хитроумния от Одисей Фонтане, който вземаше навсякъде първите места с вродена непринуденост.

При мисълта, че ще види Фонтане, то се чувствуваше съвсем леко и така пресичаше Люксембургската градина в свежия утринен въздух. Отново виждам днес всичко, което то виждаше тогава. Небето е същото, същата е и земята — нещата пазят някогашната си душа, душата, която ме развеселява и натъжава, и вълнува, само него вече го няма.

Ето защо, колкото остарявам, аз все повече се интересувам от първия учебен ден.

Ако бях пансионер и лицей, спомените ми за училище щяха да бъдат мъчителни и щях да ги избягвам. Но моите родители не ме изпратиха на такава каторга. Бях приходящ в един стар колеж, потулен и наподобяващ манастир, всеки ден виждах улицата и нашата къща и не бях откъснат от обществения живот и от семейството. Затова чувствата ми не бяха като у роба, те се развиваха с кротостта и силата, давани от свободата на всичко, което вярва в нея. В тях не се примесваше омраза и имаше някакво добро любопитство, защото аз търсех познанието, за да мога да обичам. Всичко, което срещам по пътя си, на улицата — хора, животни, предмети, — допринасяше повече, отколкото човек би могъл да повярва, да почувствувам живота в неговата простота и сила.

Нищо не може по-добре от улицата да накара едно дете да разбере обществения механизъм. То трябва да е видяло сутрин млекарките, носачите на вода, въглищарите, трябва да е разглеждало магазинчетата на бакалина, колбасаря и търговеца на вино, да е гледало минаването на войската начело с музика, най-после — да е вдъхнало от уличния въздух, за да почувствува, че законът за труда е божествен и че на този свят всеки трябва да извършва своята работа. От пътуванията ми сутрин и вечер — от къщи до колежа и от колежа до къщи — съм запазил любознателност, изпълнена с обич към занаятите и хората, които ги упражняват.

Нека все пак си призная, че дружелюбието ми не беше едно и също към всички. Отначало книжарите, които поставяха във витрината на магазинчето си картини от Епинал, ми бяха любимците. Колко пъти, долепил нос до стъклото, съм чел от край до край надписите на тези малки картинно представени драми!

За кратко време се запознах с много от тях: имаше с фантастика, която караше въображението ми да работи и развиваше у мен тази способност, без която не е възможно никакво откритие, дори и в областта на експеримента и на точните науки. Имаше и други, които, като представяха човешкото съществование под наивна и впечатляваща форма, ме накараха да видя за първи път най-страшното — или по-добре казано, — единственото страшно нещо: човешкия жребий. С една дума, на Епиналовите картини дължа много.

По-късно, на четиринадесет или петнадесетгодишна възраст не се спирах вече пред тезгяхите на бакалите, чиито кутии със захаросани плодове все още дълго ми се струваха възхитителни. Отнесох се пренебрежително към галантеристите и не се измъчвах вече да отгатвам какво означава блестящата от злато загадъчна буква „У“^[26] на табелката им. Едва-едва поспирвах да разчитам наивните ребуси, изобразени на фигурните плетеници по решетките на старите питиепродавници, където се вижда някоя дюля или комета, изковани от желязо. Все по-изтънченият ми ум се интересуваше вече само от дюкянчетата, където се продаваха репродукции, от изложените за продан стари вещи и книги.

О, стари евреи от улица „Шерш-миди“, простички търговци на книги по кейовете, учители мои, колко голяма признателност ви дължа! Както професорите от университета и дори повече от тях, вие ме изградихте интелектуално. Мили хора, вие разстлахте пред очарованите ми очи тайнствените форми на живота в миналото и какви ли не ценни паметници на човешката мисъл. Защото, като се ровех из вашите шкафове, като разглеждах прашните щандове, натежали от жалките реликви от нашите предци и от техните красиви мисли, аз неусетно се почувствувах пропит от едно извънредно здраво светоусещане.

Да, приятели мои, от общуването ми с проядени от червеи книги, с ръждясали железни предмети и с червясали дървении, които вие продавахте, за да се прехранвате, аз още като дете бях обхванат от дълбокото чувство за преходността и за нищожността на всяко нещо. Бях отгатнал, че хората са само някакви променливи образи в илюзорния всемир и още оттогава имах склонност към тъга, кротост и състрадание.

Школата вън от къщи ми даде, както виждате, значителни познания. Домашната школа бе още по-полезна за мен. Семейните обеди — така приятни с бялата покривка, гарафата, пълна с бистра вода и ведрите лица — всекидневните вечери, придружени от дружески разговори внедряват у детето влечение и разбиране на нещата, свързани с дома, на простичките и свети неща в живота. Ако то има щастието да притежава като мен умни и добри родители, разговорите, които чува на масата, му вдъхват усет за справедливост и желание да обича. То яде всеки ден от оня благословен хляб, който нашият духовен баща разчупил и дал на поклонниците в странноприемницата в град Емаус. И като тях си казва: „Вътре в мен моето сърце гори от топлина“.

Храненето на пансионерите в трапезарията няма тази сладост, нито такива качества. О! Какво чудесно училище е школата на дома!

Обаче мисълта ми би била съвсем зле разбрана, ако се сметне, че се отнасям с презрение към класическото образование. Според мен за изграждането на интелекта няма нищо по-добро от изучаването на двете античности по методите на старите френски хуманисти. Думата „хуманитарно образование“ — а то ще рече изящество — приляга напълно на класическата култура.

Момченцето, за което преди малко ви говорех със симпатия (а тя може би ще ми бъде простена, като се помисли, че не е егоистична и че се отнася за една сянка), момченцето, което прекосяваше Люксембургската градина, подскачайки като врабче, бе — моля вярвайте ми! — доста добър познавач на древността. Детското му сърце ценеше римската мощ и големите образи на античната поезия. Всичко, което то виждаше и чувствуваше поради благотворната свобода на приходящ в пансиона ученик, който се шляе из магазинчетата и вечеря с родителите си, не го правеше нечувствителен към хубавия език, на който го учеха в училище. Съвсем не — то се държеше като атически елин и подражател на Цицерон толкова, или почти толкова, колкото това е възможно в ученическата среда, ръководена от почтени педанти. То малко се трудеше за слава и не блестеше по списъците на удостоените с награди, работеше обаче много за свое удоволствие, както казвал Лафонтен. Преводите му на френски бяха много добре изпипани, а латинските речи можеха да заслужат похвалите дори на господин инспектора, ако не бяха някои граматически грешки, които обикновено ги загрозяваха. Не ви ли разказа вече как на дванадесетгодишна възраст разказите на Тит Ливий пълнели очите му със сълзи?

Обаче то видя красотата във великолепната й простота, когато стигна до Гърция. Откри я късно. Отначало Езоповите басни му бяха помрачили душата. Обясняваше му ги един гърбав преподавател — гърбав телесно и душевно. Представяте ли си Терсит^[27] да води младите галатейци в горичките на Музите? Това момченцето не можеше да го разбере. Може да се допусне, че, след като се е заловил специално с тълкуване на Езоповите басни, гърбавият му учител е бил подходящ за такава работа: но не! това бе един двуличен човек, исполински гърбушко, неинтелигентен, безчовечен, склонен да върши зло, най-несправедливият от всички хора. Не го биваше за нищо, дори и да обясни мислите на един гърбав човек. Впрочем, тия кратки, хапливи и суховати басни, които носят името на Езоп, са достигнали до нас, окастрени от някакъв византийски монах с тонсура на тясната му и безплодна глава. В пети клас не знаех произхода им, а и малко ме беше грижа да го науча, но и тогава мислех за тях точно така, както мисля и сега.

След Езоп ни преподадоха Омир. Видях Тетида как се появява като бяло облаче над морето, видях Навзикая и дружките й, делоската палма, небето, земята и морето, и усмивката през сълзи на Андромаха… Разбрах и почувствувах… Цели шест месеца ми бе невъзможно да изляза от „Одисеята“. Това стана причина за множество наказания. Но какво ме интересуваха наказанията? Аз бях заедно с Одисей „по теменужното море“! След това открих трагическите автори. Не разбрах кой знае какво от Есхил, но Софокъл и Еврипид ми разкриха омагьосания свят на герои и героини и ме посветиха в поезията на злощастието. При всяка прочетена трагедия това бяха нови сълзи и вълнения, нови тръпки.

Алцест и Антигона породиха умен най-възвишените мечтания, които едно дете е изживявало някога. Забил глава в речника на изцапания с мастило чин, аз виждах божествени образи, ръце, сякаш изваяни от слонова кост, отпуснати по бели туники и чувах как се вайкат благозвучно гласове, по-красиви и от най-хубавата музика.

Това също ми докара нови наказания. Те бяха справедливи — занимавах се с неща без връзка с урока. Уви! Този навик ми остана. В който и клас на живота да ме поставят за остатъка от дните ми, боя се, че и съвсем остарял вече, пак ще си навлека упрека, който ми правеше моят учител във втори клас: „Господин Пиер Нозиер, вие пак се занимавате с неща, нямащи нищо общо с урока!“.

Но най-вече се опиянявах от тези зари, от тази музика през зимните вечери по улиците, на излизане от колежа. Под уличните лампи и пред осветените витрини на магазините четях стихове, които после вървешком си преповтарях полугласно. По тесните улички на обгърнатия от мрак квартал вече цареше оживлението на зимните вечери.

Често ми се случваше да се блъсна в някой сладкарски работник с панер провизии на глава, понесъл своята мечта, както аз носех моята, или да почувствувам внезапно на бузата си топлия дъх на някой нещастен, теглещ каруцата си кон. Действителността не накърняваше замечтаността ми, защото аз много обичах старите улици на моя квартал, чиито камъни ме бяха видели да раста. Една вечер прочетох на светлината от фенера на един продавач на кестени стиховете, произнесени от Антигона:

„Гроб! О, брачно ложе…“

и след четвърт век не мога, като си ги спомням, да не видя продавача овернец как духа в книжната кесия или пък да не почувствувам отстрани жарта, на която се печаха кестените. Споменът за оня добър човек се слива хармонично в паметта ми с воплите на тиванската девица.

Така научих много стихове. Така придобих полезни и ценни познания. Така получих моето хуманитарно образование.

За мен този мой способ бе добър, за някой друг той не би струвал нищо. Бих избягвал да го препоръчвам на когото и да било.

Впрочем трябва да ви призная, че макар и закърмен с Омир и Софокъл, когато постъпих в класа по риторика, нямах художествен вкус. Това ми бе заявено от моя преподавател и аз напълно го вярвам. Рядко се случва вкусът, който имаш или който проявяваш на седемнадесет години, да е добър. За да ми го подобри, преподавателят ми по риторика ми препоръча да изучавам внимателно пълните съчинения на Казимир Дьолавин^[28]. Не последвах съветите му. Софокъл ми бе създал навици, от които не можех да отвикна. Този учител по риторика не ми се виждаше — и сега все още не ми се вижда — да е бил с изискана ерудираност, той обаче притежаваше редом с невеселото разположение на духа горда душа и прям характер. Макар и да ни научи на някои литературни ереси, той все пак ни показа чрез личния си пример какво представлява почтеният човек.

Такава наука също има своя стойност. Господин Шарон бе почитан от всичките си ученици. Защото децата преценяват съвършено точно нравствената стойност на учителите си. И днес още мисля за оскърбителния гърбушко и за почтения Шарон така, както мислех за тях преди двадесет и пет години.

Ала нощта припада над яворовите дървета в Люксембургската градина и призованият от мен малък призрак потъва в мрака. Сбогом, мое изгубено малко аз, вечно бих жалил за теб, ако не те намеря още по-красиво у моя син!

Миртовата горичка

Като дете съм бил много умен, но към седемнадесетата си година оглупях. Стеснителността ми тогава бе такава, че не можех нито да поздравя, нито да седна между хора, без пот да избие по челото ми. Женското присъствие ме хвърляше в уплаха. Придържах се буквално към предписанието в „Подражанието на Исус Христос“, на което ме бяха учили в не знам кой от долните класове и го бях запомнил, защото стиховете — а те са от Корней — ми се бяха сторили особени:

„Избягвай грижливо общуването с жени;

Чрез тях врагът узнава слабостите ти;

Поверявай на милостта всевишна онези,

Чиито добродетели красят душата.

Срещай ги, но само за кратко,

Обичай ги, но в името на бога.“

Следвах съвета на стария монах-мистик, следвах го, но съвсем против волята си — щеше ми се да срещам жените не толкова „за кратко“.

Между приятелките на майка ми имаше една, с която особено ми се искаше дълго да стоя и разговарям. Бе вдовицата на един пианист, починал млад и известен: Адолф Ганс. Наричаше се Алис. Никога не съм разглеждал внимателно нито косата й, нито очите, нито зъбите й… Как да разглеждаш нещо, което се движи, блести, искри, заслепява? Тя ми се струваше по-красива от блян и със свръхестествен блясък. Майка ми имаше навика да казва, че ако се разгледат поотделно, в чертите на госпожа Ганс нямало нищо необикновено. Всеки път, когато майка ми изкажеше това мнение, баща ми поклащаше недоверчиво глава. Защото и той — този мой чудесен баща — сигурно е правел като мене: не е разглеждал поотделно чертите на госпожа Ганс. Каквито и да бяха те поотделно, всички заедно даваха нещо прелестно. Не вярвайте на мама: уверявам ви, че госпожа Ганс беше красива. Тя ме привличаше — красотата е нещо сладко, плашеше ме — красотата е нещо страшно.

Една вечер, когато баща ми имаше някакви гости, госпожа Ганс влезе в приемната с някакво изражение на доброта, което малко ме поокуражи. Понякога тя приемаше сред мъжете израз на разхождаща се жена, която храни птичките с трохи. После внезапно ставаше надменна, лицето й се вледеняваше и тя помахваше ветрилото си бавно и намръщено. Не можех да си обясня тези неща. А днес си ги обяснявам напълно. Госпожа Ганс беше кокетка, това е всичко.

Та, разказвах ви, че като влезе в приемната онази вечер, тя подхвърли на всички и дори на най-незначителния — какъвто бях аз, — по една трошица от усмивката си. Не я изпуснах от поглед и повярвах, че откривам в хубавите й очи израз на тъга; почувствувах се разстроен. Защото аз бях добро същество. Помолиха я да посвири на пиано. Тя изсвири едно ноктюрно от Шопен — никога не бях чувал нещо толкова хубаво. Струваше ми се, че усещам как самите пръсти на Алис — нейните дълги и бели пръсти, от които беше извадила пръстените — докосват ушите ми с небесна милувка.

Когато свърши, аз отидох инстинктивно и без да мисля, да я отведа на мястото й и да седна до нея. Вдишвайки благоуханието на нейната гръд, затворих очи. Тя ме запита обичам ли музиката; усетих тръпка от гласа й. Отворих очи и видях, че ме гледа, този поглед ме погуби.

„Да, господине“ — отговорих смутено…

Щом земята не се отвори в този миг, за да ме погълне, значи, че природата е безразлична към най-пламенните човешки пожелания.

Прекарах нощта в стаята си, наричах се „глупак“ и „животно“ и се удрях с юмруци по лицето. На сутринта, след като дълго размислях, пак не можах да се помиря със себе си. Казвах си: „Да искаш да кажеш на една жена, че е красива, много красива, че умее да извлича от пианото въздишки, ридания и истински сълзи и да не можеш да й кажеш друго, освен тия две думи: Да, господине, значи, че си лишен повече, отколкото е позволено от способността да изразяваш мисълта си. Пиер Нозиер, ти не си в ред, не се показвай пред хората?“

Уви! не можех дори и да се скрия съвсем. Трябваше да се показвам в училище, на масата, на разходка. Доколкото можех, криех ръцете си, краката, врата си. Но пак ме виждаха и бях много нещастен. Със съучениците си поне имах възможността да раздавам и да получавам юмруци — това е форма на поведение. Но с приятелките на майка ми бях жалък. Почувствувах доброто в онова предписание на „Подражанието“:

„Избягвай грижливо общуването с жени“

„Какъв спасителен съвет! — казах си. — Ако бях избягвал госпожа Ганс през онази злокобна вечер, когато, свирейки така поетично ноктюрното, тя внесе във въздуха сладострастни тръпки, ако тогава бях избягал от нея, тя нямаше да ме запита: «Обичате ли музиката?» и аз нямаше да й отговоря: «Да, господине.»“

Тези две думи „Да, господине“ кънтяха неспирно в ушите ми. Споменът за тях бе непрекъснато пред мен или по-скоро по силата на някаква ужасна проява на съвестта, струваше ми се, че времето внезапно е спряло и че аз съм застанал до безкрайност в мига, в който бяха произнесени невъзвратимите думи: „Да, господине“. Не че ме измъчваше угризение. Угризението е нещо приятно в сравнение с онова, което изпитвах. Прекарах в мрачна меланхолия шест седмици, когато най-после и моите родители забелязаха, че съм се видиотил.

Моята видиотеност се допълваше и от това, че колкото бях смел умствено, толкова бях стеснителен в държането. Обикновено интелигентността на младите хора е груба — моята беше непреклонна. Аз смятах, че притежавам истината. Бях буен и революционно настроен, когато бях сам.

Сам! Какъв юначага, какъв смелчага бивах тогава! Впоследствие много се измених. Днес не се боя толкова много от съвременниците си. Заемам, доколкото ми е възможно, мястото си между тези, които имат повече ум от мен, и онези, които имат по-малко, и разчитам на снизхождението на първите. Обратно, не съм вече така самоуверен… Но аз ви разказвам една случка от седемнадесетгодишната ми възраст. Сами разбирате, че тогавашната смесица у мен от стеснителност и смелост ме превръщаха в някакво съвършено абсурдно същество.

Шест месеца след ужасното приключение, което ви разказах, след като приключих горе-долу с чест моята риторика, баща ми ме изпрати да прекарам ваканцията на чист въздух. Изпрати ме при един от неговите най-скромни и най-достойни събратя — стар селски лекар, който практикуваше в Сен-Патрис.

Там именно отидох. Сен-Патрис е селище на норманския бряг — опряно на една гора, то се спуска неусетно към затворения между две скали пясъчен плаж. Тогава този плаж бе див и пуст. Морето, което виждах за първи път, както и дърветата, чието спокойствие бе така сладостно, предизвикаха отначало у мен някакво очарование. Смътните очертания на вълните и на зеленината бяха в хармония със смута в душата ми. Препусках на кон из гората, търкалях се полугол по пясъка, изпълнен с копнеж по нещо неизвестно, което отгатвах навсякъде и не намирах никъде.

Сам по цял ден, аз се разплаквах без причина, понякога ми се случваше да почувствувам внезапно как сърцето ми така силно се разпъва, че ми се струваше, че умирам. С една дума, изпитвах силно вълнение — нима имаше на този свят спокойствие, равностойно на изпитваната от мен тревога? Не. Нека ми бъдат свидетели дървесата, чиито клони шибаха лицето ми, скалата, където ходех да гледам как слънцето пропада в морето — нищо не може да се сравни с първите блянове на човека! Ако желанието прави по-красиво всяко нещо, на което се спре, то желанието за неизвестното прави по-красива вселената.

Винаги съм проявявал, и то с много чувствителност, странна наивност. Може би още много дни щях да продължавам да не разбирам коя е причината за безпокойството ми и за неопределените ми желания. Един поет ми я откри.

Още от колежа бях придобил влечение към поетите, което за щастие бях запазил. На седемнадесет години обожавах Вергилий и го разбирах почти съвсем добре, все едно, че преподавателите ми го бяха обяснили. През ваканцията винаги носех по едно томче от Виргилий в джоба си. Беше един неугледен „Виргилий“ — английско издание на Блис, още го имам. Пазя го така грижливо, колкото ми е възможно да пазя нещо — всеки път, когато го разтварям, от него падат изсъхнали цветя. Най-старите са от гората на Сен-Патрис, където на седемнадесет години бях тъй щастлив и толкова нещастен.

И така, един ден, както минавах самичък по края на тази гора и вдъхвах с упоение мириса на окосената трева, а вятърът, който духаше откъм морето, солеше устните ми, изпитах някакво непобедимо чувство на умора, седнах на земята и дълго гледах облаците по небето.

После отворих по обичая си моя Вергилий и прочетох: Hic, quos durus amor…

„Скрити из тайнствени алеи, там ходят онези, които безмилостната любов е накарала да чезнат в жестоко униние, а миртовата горичка разстила наоколо своята сянка…“

„А миртовата горичка разстила наоколо своята сянка…“ О! Познавах тази горичка от миртови дървета, тя цялата бе в мен. Но не знаех името й. Вергилий ми откри причината на моята болест. Благодарение на него знаех, че съм влюбен.

Обаче още не знаех в кого. Това ми се разкри през следващата зима, когато отново видях госпожа Ганс. Вие без съмнение сте по-проницателни от мен. Отгатнали сте, че бях влюбен в Алис. Полюбувайте се на тази съдбовност! Обичах точно онази жена, пред която се бях толкова изложил и която сигурно мислеше повече от зле за мен. Имаше от какво да се отчае човек. По онова време обаче отчаянието бе излязло от употреба — понеже бащите ни го бяха прекалено много използували, то се беше износило. Аз не извърших нищо страшно, нито велико. Не отидох да се скрия под порутените сводове на някоя стара обител, не разнесох тъгата си в отшелничество, не призовах северните ветрове. Бях само страшно нещастен и изкарах зрелостния си изпит.

Дори и щастието бе жестоко за мен, защото виждах и чувах Алис, но си мислех: „Тя е единствената жена на света, която мога да любя, а аз съм единственият мъж, когото тя не може да понася“. Когато свиреше на пианото, аз й обръщах страниците, загледан в пухкавите игриви косъмчета по белия й тил. Но за да не се изложа да й кажа пак „Да, господине“, дадох си дума никога вече да не я заговарям. Скоро в живота ми настъпиха промени и аз изгубих Алис от погледа си, без да престъпя клетвата си.

Това лято срещнах отново госпожа Ганс на бани в планината. Половин век тежи днес върху красотата, предизвикала у мен първите и най-възхитителни вълнения. Но в съсипаната й красота все още има прелест. Сам аз — вече с посивели коси — се освободих от обета на моята младост.

— Добър ден, госпожо — казах на госпожа Ганс.

И този път, уви, вълнението на младежките години не смути нито погледа, нито гласа ми.

Тя ме позна не особено трудно. Общите спомени ни свързаха, така че, разговаряйки, си помагахме взаимно да направим приятно еднообразното пребиваване в хотела.

Скоро между нас се създадоха от само себе си нови връзки, и то много здрави: изградени от изнуреността и болката от едни и същи неща. Ние разговаряхме всяка сутрин на една зелена пейка на слънце за ревматизма си и за скъпите ни покойници. Това бе тема, даваща повод за дълги разговори. За развлечение смесвахме миналото и настоящето.

— Колко бяхте красива, госпожо! — казах й един ден. — И колко много хора се възхищаваха от вас!

— Вярно! — отговори ми тя с усмивка. — Сега, след като съм вече стара, мога да кажа: харесваха ме. Този спомен ме утешава за старостта. Била съм обект на доста съблазнително внимание. Но навярно много ще ви изненадам, ако ви кажа коя от всичките прояви на влюбеност най-много ме е трогнала.

— Любопитно ми е да го чуя.

— Ще ви кажа. Една вечер, оттогава измина много време, един младеж, ученик, изпита такова вълнение, като ме гледаше, че на нещо, което го питах, ми отговори „Да, господине“. Няма друго свидетелство за възхищение от мен, което толкова много да ме е поласкало и зарадвало, от това „Да, господине!“, както и изражението, с което бе казано.

Сянката

Когато бях на двадесет години, ми се случи особено приключение. Понеже баща ми ме бе изпратил в долни Мен да уреждам някакви семейни дела, аз потеглих един следобед от красивото градче Ерне, за да посетя, на седем левги оттам, в бедната енория Сен-Жан къщата — която понастоящем е запустяла, — давала подслон в продължение на повече от двеста години на семейството ми по бащина линия. Бяха първите дни на декември. От сутринта валеше сняг. Пътят, който водеше между живи плетове, бе разбит на много места, които конят ми и аз гледахме с голяма мъка да избегнем.

На пет-шест километра от Сен-Жан обаче видях, че шосето не е толкова лошо и въпреки появилия се яростен вятър и снега, който ме шибаше по лицето, пришпорих в галоп. Дърветата, ограждащи пътя, бягаха от двете ми страни, сякаш безформени страдалчески сенки в нощта. Бяха ужасни: черни обезглавени дървета, покрити с отоци и с рани, с изкривени клони. В долни Мен ги наричат „безмъхки“. Те ми вдъхваха страх заради разказаното предната вечер от един викарий от Сен-Марсел в Ерне. Едно от тези дървета — разправи викарият, — един от тези стари инвалиди, някакъв кестен с отрязано вършине от повече от двеста години и кух като кула, бил разцепен от гръм от горе до долу на 24 февруари 1849 година. Тогава през цепнатината вътре видели един човешки скелет, застанал съвсем изправен, с пушка отстрани и броеница. На часовника, намерен в краката му, прочели името Клод Нозиер. Този Клод, прачичо на баща ми, бил контрабандист и разбойник. През 1794 година участвувал във войната на шуаните^[29] в бандата на Третон, по прякор „Сребърния крак“. Тежко ранен, преследван, гонен от „сините“^[30], той дошъл да се скрие и да умре в хралупата на този „безмъхко“. Нито приятелите, нито враговете му узнали какво е станало с него — едва половин век след смъртта му старият шуан бил открит след един гръмотевичен удар.

За него си мислех, като гледах как бягат „безмъхките“ от двете страни на пътя, и карах коня си да препуска все по-бързо. Когато пристигнах в Сен-Жан, бе черна нощ.

Влязох в странноприемницата; от вятъра веригата на табелката й скърцаше тъжно в мрака. След като лично заведох коня си в яхъра, влязох в ниското помещение и се отпуснах до огнището в едно старо кресло с висока облегалка. Докато се топлех така, видях на светлината на пламъка лицето на съдържателката. Беше лице на отвратителна старица. Покрито вече сякаш леко с пръст, на него се виждаше само един разяден нос и две мъртви очи в кървавочервени орбити. Тя ме разглеждаше недоверчиво като чужденец. Затова, за да я успокоя, й казах името си, което тя сигурно познаваше. Като поклати глава, тя отговори, че няма вече никой от рода Нозиер. Но все пак се съгласи да ми приготви вечеря. Хвърли наръч дърва в огнището и излезе.

Бях тъжен и уморен, и терзан от някаква неизразима мъка. Връз мен връхлитаха буйни и мрачни образи. За момент се унесох, но в полудрямката продължавах да чувам в комина стоновете на вятъра, чиито вихрушки изсипваха пепелта от огнището по ботушите ми.

Когато след няколко минути отворих очи, видях нещо, което няма да забравя никога — видях ясно в дъното на помещението, на варосаната бяла стена една неподвижна сянка, бе сянката на младо момиче. Профилът й бе така нежен, чист и чаровен, че като го видях, почувствувах как цялата ми умора и всичката ми тъга се стопяват в някакво прекрасно чувство на възхита.

Гледах я, както ми се стори, цяла минута — възможно е все пак моята очарованост да е продължила повече или по-малко, защото нямам никакъв начин да преценя точно колко. После обърнах глава, за да видя кой хвърля тази толкова красива сянка. В стаята нямаше никой… никой освен старата кръчмарка, която застилаше масата с бяла покривка.

Отново погледнах стената — сянката не беше вече там.

Тогава нещо като любовна мъка ми обзе сърцето, а току-що преживяната загуба ме изпълни с отчаяние.

Помислих няколко мига при съвсем бистър ум, а после казах:

— Стрино! Кой беше тук преди малко?

Изненадана, съдържателката отвърна, че не е видяла никого.

Изтичах към вратата. Обилно падащият сняг покриваше земята и никакви стъпки не личаха в него.

— Стрино! Сигурна ли сте, че в къщата няма жена?

Тя отговори, че няма друга освен нея.

— А сянката? — викнах аз.

Тя замълча.

Тогава се опитах да уточня съобразно точните закони на физиката мястото на тялото, чиято сянка бях видял и като показвах с пръст това място, повтарях:

— Тя беше там, там, ви казвам…

Старицата се доближи със свещ в ръка и втренчи в мен ужасните си безжизнени очи, а после каза:

— Сега виждам, че не ме мамите и че наистина сте от Нозиеровите. Да не би да сте синът на Жан, парижкия доктор? Познавах чичо му Рене. И той виждаше някаква жена, която никой друг не виждаше. Това трябва да е божие проклятие над цялото семейство заради греха на Клод, шуана, който погубил душата си с жената на хлебаря.

— Да не би да говорите за Клод, чийто скелет бил намерен с пушка и броеница в хралупата на един „безмъхко“?

— Млади господине, броеницата не му помогнала. Той се осъдил на вечни мъки заради една жена.

Старицата не ми каза нищо повече. Едва можах да вкуся от хляба, яйцата, сланината и ябълковото вино, което тя ми поднесе. Очите ми се обръщаха непрекъснато към стената, където бях видял сянката. О! Видял я бях отлично! Беше точна и по-откроена, отколкото би могла да бъде сянка, получена естествено при треперливата светлина на огнището и мъждивия пламък на една свещ.

На другия ден отидох в запустялата къща, където на времето живеели Клод и Рене, обиколих този край, поразпитах свещеника — не научих обаче нищо, от което да мога да узная коя е девойката, чиято сянка бях видял.

И днес още не зная дали трябва да вярвам на старата кръчмарка. Не зная дали някакъв призрак не е посещавал в тежката самотия на „Бокаж“ селяните, от които произхождам, и дали наследствената сянка, която натрапчиво е спохождала суровите ми и мистично настроени предци, не се е показала с нова прелест на мечтателния им наследник. Семейния демон на Нозиерови ли видях в странноприемницата на Сан-Жан, или по-скоро през онази зимна нощ ми бе известено, че ще имам по-добрия дял от нещата на този свят, че снизходителната природа ми е отредила най-скъпия си дар — дара да мечтая?

$type=повест