Джонатан Келерман
Оцеляват само силните (13)

13.

Захапал угаснала пурета, Майло се появи с анонимната кореспонденция на консула в огромен, неадресиран бял плик.

— За една година. — Той ми подаде плика, без да влиза.

— Какво правят с по-старите?

— Не зная. Кармели ми даде това. Или по-точно секретарката му ми ги даде. Още не ме пускат по-навътре от коридора. Благодаря ти, Алекс. Аз се връщам при телефона.

— Още нищо ли няма?

— Очаквам да ми върнат много обаждания. Хукс се е заел с Монтес. Засега човекът е чист. Напълно. За всеки случай проверих досиетата. Няма го и там. До скоро.

Потупа ме по рамото и тръгна да си ходи.

— Майло, чувал ли си за скандали в дирекцията? И по-специално в Уест Ел Ей или Холивуд?

Майло застина на място.

— Не. Защо?

— Не мога да ти кажа.

— О, онова хлапе Дейл. Някой да не го е натопил? Ти знаеш ли нещо?

Поклатих глава.

— Сигурно прекалявам, но психотерапевтът му намекна, че не бива да задавам прекалено много въпроси.

— Без причина?

— Лекарска тайна.

— Хм. Не, нищо не съм чул. Но макар и да не съм самата популярност, все щях да чуя, ако е било нещо сериозно.

— Добре, благодаря ти.

— А-ха… приятен анализ.

* * *

Изпразних плика на бюрото си. Към всяко писмо бе забодено синьо листче, на което пишеше Ел Ей и се уточняваше датата на получаване.

Имаше общо петдесет и четири писма, най-скорошното отпреди три седмици, а най-старото — отпреди единадесет месеца.

Повечето бяха кратки и яростно лаконични.

Бяха анонимни. Съдържаха три основни теми.

1. Израелците са евреи и следователно са врагът, защото всички евреи са капиталисти банкери/масони/членове на Тристранната комисия, които участват в конспирация да завладеят целия свят.

2. Израелците са евреи и следователно са врагът, защото всички евреи са комунисти/болшевики/космополити, които участват в конспирация да завладеят целия свят.

3. Израелците са врагът, защото са колониални узурпатори, които откраднаха земя от арабите и продължават да потискат палестинците.

Писмата бяха пълни с правописни грешки, а и отдавна не бях виждал по-разхвърляни писания.

В третата група писма — Израел срещу арабите — имаше най-много правописни грешки и тромави фрази, и заключих, че някои от авторите очевидно са от чуждестранен произход.

В пет от писмата от трета група се споменаваше за убити палестински деца и аз ги отделих настрана.

Но никъде нямаше изрични предупреждения за отмъщение срещу деца на служещи в консулството, нито пък се споменаваше за DVLL.

Заразглеждах пликовете и марките. Всичките бяха изпратени от Калифорния. Двадесет и девет от територията на Ел Ей Каунти, осемнадесет от Ориндж Каунти, шест от Вентура и едно от Санта Барбара.

От петте писма, в които се споменаваше за деца, четири бяха от града и едно — от Ориндж Каунти.

Отново ги прочетох. По никакъв начин не можех да свържа тази евтина и банална расова омраза с Айрит.

Вратата на кабинета се отвори и Робин влезе със Спайк. Докато го чешех по врата, Робин плъзна поглед към писмата.

— Анонимни послания — обясних.

Тя прочете един ред и извърна очи.

— Ужасни са. До бащата на момичето ли са били изпратени?

— До консулството. — Засъбирах пликовете.

— Не си изоставяй работата заради мен.

— Не, аз вече свърших. Какво ще правим за вечеря?

— Тъкмо идвах да те питам.

— Мога да приготвя нещо.

— Искаш ли?

— Нямам нищо против да се почувствам полезен, особено ако си съгласна на нещо бързо и просто. Например агнешки пържоли. Имаме замразени. Ще задуша и малко царевица. Салата, вино, сладолед — и всичко останало.

— Вино и всичко останало? Девичето ми сърце тръпне в очакване.

 

 

Готвенето на скарата ми подейства отпускащо. Седнахме да вечеряме навън — бавно, спокойно, а след час бяхме в леглото. В седем и половина Робин беше във ваната, а аз лежах върху чаршафа.

Десет минути по-късно се обади Хелена и каза:

— Вече мога да изляза, но наистина няма нужда да се ангажирате.

Отидох в банята и казах на Робин.

— Защо пък не? Тук направи достатъчно добрини.

 

 

Сикамор беше приятна, сенчеста улица, която се намираше точно до западния край на Ханкок Парк, застроена с помпозни двойни къщи от двадесетте години. Къщата на Нолан Дейл беше от същата реколта, само че по-далечен братовчед. Грапава бяла облицовка, без архитектурни украси, тесни, наподобяващи рани прозорци, няколко юкови растения под предния прозорец, неясно очертана квадратна морава. По нищо не личеше да е станала жертва на друго, освен съкращения в бюджета.

Пристигнах две минути преди Хелена.

— Извинявам се, имах да довърша едни формуляри за изписване. Надявам се, че не сте ме чакали дълго?

— Тъкмо идвам.

Тя размаха един ключ и обяви:

— На долния етаж.

Влязохме през предната врата, включихме лампата и се намерихме в дневната, потънала в пълен безпорядък и затъмнена с тежки, златисти кадифени пердета, на вид стари колкото самата къща. Помещението беше просторно, с таван с открит гредоред и кремавобели стени, но въздухът беше застоял и вонеше на пот — сякаш тук се бе водило сражение. Оцелелите мебели бяха преобърнати и повредени: наоколо се търкаляха сгъваеми дървени столове с изпочупени крака; дъното на тапицирания с кафяво кадифе диван, обточен с изкуствена кожа по облегалките, бе разпорено и отвътре стърчаха пружини и дунапрен. Евтина керамична лампа се бе разбила на парчета върху зеления вълнен килим и купчината бе посипана с бели отломки. Освен тъмните очертания на виселите някога картини, по стените нямаше нищо.

В трапезарията намерихме маса за карти, запратена до стената с такава сила, че мазилката се бе напукала. Още няколко сгъваеми стола. В мъничката кухня чекмеджетата на всички шкафове бяха наизвадени, а повечето бяха изпразнени до дъно. Скромната колекция от прибори на Нолан беше разпиляна по целия неравен под, покрит с линолеум. Както бе казала Хелена, всички съдове липсваха.

Хладилникът — стар бял „Адмирал“, прекалено голям за отделената му ниша — бе като изваден от оказион. Отворих го. Беше празен.

Нолан очевидно е водил живот на самотен ерген. Беше ми добре познат. Едно време.

— Влезли са оттук, през кухненската врата — обясни Хелена и посочи сервизната верандичка до празната кофа за смет.

На задната врата имаше прозорец, чието стъкло бе разбито. Съвсем грубо — още стърчаха стъкла. После е било съвсем лесно да се отвори резето.

Най-обикновено резе, нямаше дори секрет.

— Не е много обезопасено — отбелязах.

— Нолан винаги се е гордеел, че умее сам да се грижи за себе си и сигурно му се е струвало, че няма нужда много да се заключва.

Тя вдигна от пода счупена купа. После я остави с измъчен вид.

Опитвайки се да си представи как е живял брат й, плъзна поглед по разхвърляните вещи.

Тръгнахме по нисък тесен коридор, подминавайки облицована в зелени плочки малка баня, където зееше празна аптечка. На пода се въргаляха четка и паста за зъби и свити на кълбо хавлиени кърпи. Кабинката под душа беше суха.

— Явно са му свили дори лекарствата.

— Ако изобщо е имал лекарства. Нолан никога не боледуваше. Не взимаше дори аспирин. Още по времето, когато го познавах добре — докато живееше в къщи.

В жилището имаше две спални. Първата беше съвършено празна, с плътно спуснати завеси. Хелена дълго се взира от прага в тъмното помещение, преди да се насили да продължи нататък. Почти целият под в другата стая, където Нолан бе спал, бе зает от огромен матрак два на два метра с пружина. Тук имаше и талашитен скрин с чекмеджета — също доста овехтял — който бе отместен от стената и всичките му чекмеджета бяха извадени на земята. Целият под беше осеян с бельо, чорапи, ризи. До леглото имаше алуминиева поставка за телевизор, но самият апарат липсваше. В ъгъла стоеше стайна антена. Изпод отметнатата черна пухена завивка се подаваха бели чаршафи с петна от пот, а самият матрак бе наполовина измъкнат от рамката на леглото. До стената като два пребити до безсъзнание призрака се мъдреха две омачкани възглавници.

Кръгло петно на стената над леглото издаваше, че някога там е висял часовник.

И това бе всичко.

— Единственото, което не разбирам — каза тя, — е къде са всичките му книги. Книги поне винаги е имал в изобилие. Обожаваше да чете. Мислите ли, че крадците може да отмъкнали и тях?

— Грамотни престъпници — отбелязах аз. — Сред тях имаше ли ценни издания?

— С колекционерска стойност ли? Не зная. Просто помня стаята на Нолан вкъщи — цялата беше затрупана с книги.

— Значи никога не сте идвали тук?

— Не — каза тя с тон, сякаш правеше признание. — По едно време живееше в Долината и съм ходила там няколко пъти. Но след като постъпи в полицията, се премести на другия склон на хълма…

Тя сви рамене и докосна завивката.

— Възможно е просто да ги е раздал — предположих аз.

— Защо би направил подобно нещо?

— Понякога хората, които замислят самоубийство, раздават вещите, на които държат. По този начин сякаш узаконяват пред себе си финалната крачка.

— О! — Очите й се навлажниха и тя се извърна, а аз бях сигурен, че си помисли — „Не ги е дал на мен“.

— А може би съществува друга причина, Хелена. Казвате, че Нолан променял възгледите си доста ненадейно. Ако книгите са били политически, с идеи, в които вече не е вярвал, може би е решил да се отърве от тях.

— Както и да е. Да се махаме оттук. Да вървим да проверим дали колата все още е в гаража.

 

 

Задният двор бе по-добре поддържан от моравата отпред — няколкото кайсиеви и прасковени дръвчета бяха добре подкастрени, а въздухът ухаеше на цъфнали цитрусови храсти. Гаражът беше двоен. Хелена отвори лявата половина. Вдясно от входа висеше шнурче, с което включихме осветлението и пред нас се разкри ниско помещение със струг до стената.

Аленочервеното фиеро бе покрито с тънък слой прах, а гумите му бяха почти спаднали. Отдавна не е било карано.

Обиколих колата и надзърнах през лявата врата. Ламарината до ключалката бе доста нагъната и стъклото беше напукано, но все още цяло.

— Опитали са да задигнат и нея, Хелена. Или са се изплашили, или не им е останало време.

Тя се доближи и въздъхна.

— Ще трябва да извикам Пътна помощ.

Останалата част от гаража бе заета от дървен тезгях, етажерки, запълнени с кутии с боя и изсъхнали четки, велосипед с едно колело, спаднала баскетболна топка и няколко кашона, завити с омачкан водолазен костюм. Поставката за инструменти над тезгяха бе празна.

— И сечивата му ги няма — рече Хелена. — Имаше ги още от училище. Беше изпаднал в артистичен период — резбоваше дърво — и убеди мама и татко да му купят пълния комплект. Скъпи неща. Но скоро изгуби интерес… А в онези кашони сигурно има книги.

Тя отиде да провери и отметна неопреновия костюм. Най-горният кашон беше незапечатан.

— Празен е — обяви младата жена. — Това е чиста загуба на… я виж ти!

Тя повдигна втория кашон. Изглеждаше доста тежък, съдейки по напрежението на ръцете й.

— Но е запечатан: — Тя безуспешно се опита да разреже лепенката с ключа от входната врата. Аз извадих джобното си ножче и направих по-дълбок прорез.

Тя ахна.

Вътре имаше кожени албуми в различни цветове. Най-горният беше черен и беше надписан със златни букви: „СНИМКИ“. Хелена бързо го разтвори и отвътре изпод целофанени листа се усмихнаха избледнели лица.

Тя запрелиства страниците бързо, почти нервно.

Все същите хора в различна обстановка: едра майка, кльощав баща, две силно руси деца, а отзад ту дървета, ту океан, виенско колело, или просто синьо небе. На всички тези снимки Хелена бе на не повече от дванадесет години. Нима тогава семейният живот е спрял?

— Семейните ни албуми — обясни тя. — Търся ги откакто мама почина и изобщо не съм подозирала, че той ги е взел.

Тя отгърна следващата страница.

— Татко и мама… изглеждаха толкова млади. Това е толкова… — Тя затвори албума. — Ще ги разглеждам после.

Вдигна кашона и го занесе в мустанга си. Постави ги на предната седалка и хлопна вратата.

— Е, поне намерих нещо важно — благодаря ви, доктор Делауер.

— Моля ви.

— Утре ще изкарам и колата. — Тя притисна ръка към гърдите си. Пръстите й трепереха. — Нолан е взел албумите от мамината къща без да обели и дума. Защо не ми е казал? Защо не споделяше нищо?