Иван Вазов
Немили-недраги (3)

III.

Завърнаха се в кръчмата на Знаменосеца. Странджата беше сготвил вече обяда за обикновените си посетители хъшове: тенджерата с фасуля, свалена от огън, изпущаше топла пара. Очакваха се само гостите. Скоро те хванаха да дохождат по един, по двама и длъгнестата маса насред кръчмата се заобиколи от изгладнели хора, които с лъжица в ръцете нетърпеливо чакаха да им напълни Странджата блюдата. Бяха там и всичките снощни нам познайници. Скоро обядът се почна шумно, устните засърбаха, устата загвачиха, гърлата загълтаха. Разговорите станаха оживени и разнообразни. Приказваха за политиката, за снощното строшаване касата на един богат търговец, за „народните изедници“, за пристигналия богат турчин от Мачин, който трябва да се премахне, за по-ланските битки в полетата на България и за скъперничеството на чорбаджиите. Всичките, с изключение Бръчкова, зимаха живо участие в тия важни разговори. Когато гаврътнаха по няколко чаши от киселото евтино вино на Странджата, очите пламнаха и думите станаха по-буйни. Псувните зачестиха и заканванията се заповтаряха. Гърмяха въз известен богаташ българин, пресичаха се, раздражаваха се.

— Аз това дебело шкембе, ако го не разпоря като един надут мях, да не ме викат Станчо Дерибеят — викаше един едър момък, като дъвчеше бързо и ожесточено.

— Проклетникът проклети! Не дава счупен бан… остави ни да мрем от глад… ще го изкърмуша, ако ми падне на ръце — викаше друг един чер брадат господин, като държеше застрашително набодката си.

— Чувате ли? Тия чорбаджии се хранят с потта на сиромасите… Аз казвам, че преди да изтребим турците, трябва да изколим тях… няма друго спасение — викаше третият, който беше върл читател на Свобода.

— Я го виж — пресече го един друг, — работи, господине, поизпоти се малко, па тогава викай против другите… Като че чорбаджиите за това печелят пари, за да ги изтърсят в пазвата на Петка Мравката!

Петко Мравката се обърна учудено към лицето, което смееше да хвърли тия думи в лицето му.

После каза запалено:

— Аз съм работил и съм се потил в Балкана; аз съм заслужил на народа и съм лял кръв; а тебе да видим… ти тогава продаваше куврици.

Но първият кипна и като изпи чашата си до дъно, каза:

— Дали съм продавал куврици, то аз зная. То не е твоя работа. Но ако искаш, да ти покажа раните си на крака… Не си само ти ходил на бой; но хората не реват като тебе…

Няколко гласа извикаха:

— Димитро̀! Мълчи! Мравката има право… Чорбаджиите са предатели и изедници!

— Всичките да ги изколим! — отвърнаха други.

— Долу чорбаджиите! Да живее народът!

— Да живее комуната! — изрева Спиро Македонски и удари силно с юмрука си по масата.

По онова време комуната беше нещо ново и затова на мода.

А между това чашите с евтиното вино бяха в постоянно движение. Мълвата се увеличаваше. Двама души, които стояха до защитника на чорбаджиите, бяха успели вече от дума на дума, от рязкост на рязкост да се хванат за косите и се давчаха. „Предател! Шпионин!“ — чуваха се викове из борбата. Духът за борба зарази и осталата част от обществото. Едни се застъпиха за Димитрото, който ревеше като опушнат, другите повечето изявяваха негодуванието си против него. Всичките се струпаха.

— Навън! Навън! — викаха много гласове.

— Навън чорбаджийският приятел! — повториха други и няколко жилясти ръце подемнаха омаломощения Димитро̀, за да го сложат на стълбата, сиреч да го изпратят из вратата.

— Ще пушна: пусни ме! — изкрещя Димитрото, като измъкна револвера си.

Това смущение щеше да има по-печална сетнина, ако Странджата да се не бе намесил.

— Стойте! Оставете Димитрото! — викаше той, като разтика освирепелите хъшове.

— Той е мекере! — извика Мравката.

— Не е! — каза Странджата.

— Не е? А какъв е?

— Народен, като вас. Аз го видях в битката… юнак е, нямате право…

— Странджа! — изръмжа Хаджият. — Дето ще се каже, ние сме криви, а той е прав… Ние, разбираш ли? Не щем съдия!

— И вие сте прави, защото сте бедни и презрени страдалци, както съм и аз… и имате право да сесърдите.

Тия думи задоволиха за една минута поразсърдените гости.

— Да живее Странджата, храбрият наш знаменосец! — извика Македонски, като взе чашата си.

— Да живее! — обадиха се всички. — Да се чукнем.

И чашите зачаткаха. Странджата дойде в умиление и като вдигна чашата си с разтреперена ръка, каза развълнувано:

— Благодаря ви, братя мили, за честта. Няма по-голяма радост за мене, стар хъш, отколкото да се намирам между вази, свои братя. Нашите славни битки в отечество България ги помни народът… Те разбудиха народа и му вляха в сърцето желание за свобода и за правда. Но ще кажете: днес кой ни зачита? Кой ни признава? Мирувайте! Ние сме човеци, ние сме българи, ние изпълнихме нашата света длъжност към отечеството. Нищо повече. Какво ни трябва друго? Пари ли? Пари не щем, за пари не сме проливали кръвта си, защото е по-скъпа от всичките пари на влашките богаташи… Имот ли искаме, или къщи? Та ние зарязахме нашия имот и къщи доброволно. Ние нямаме потреба от имоти. Ние се жертвуваме за свободата на България и ако найдем отплата, то тя ще бъде: освобождението на България, ни повече, ни по-малко. Наистина, мъчно е за вас да гладувате и да се скитате немили-недраги по чуждите места, мъчно е и за мене със старите кокали и с болните гърди да върша тия работи, аз, дето едно време носех левското знаме, ази, храбрият Странджа, тая ръка сега държи лъжицата! Станахме баби… Ах, братя мили!…

Всичките станаха прави и мълчаха.

Странджата пак вдигна чашата и продължи:

— Братя, няма защо да жалим. Ако ние тука сме скитници и голтаци, в България нашите бедни братя са хилядо пъти по-зле. Там турците глобят, събличат, убиват, позорят и народът пищи кански в робството и няма какво да стори. Ние сме поне свободни. А като имаме свободата, имаме всичко. Не трябва да се отчайваме. Додето имаме ръце и крака, и кръв в жилите си, и огън в сърцата си, нашето отечество все има нужда от нас. Ако не днес, то утре ще удари пак часът. Ние трябва пак да сме готови — аз със старите си кости пак ще взема байряка, бари още един път да го издигна в Балкана, па тогава да умра. Можем още дълго време да страдаме, може още много да чакаме, да гнием и да умираме по влашките полета, но няма нищо. Народ без жертви не е народ. България има цял народ от роби, нека има и няколко мъченици днес, а хъш значи да се мъчиш, да гладуваш, да се биеш, с една дума, да бъдеш мъченик. Ама ние сме били тия мъченици, нека! Колкото ги повече има, толкова по-добро за България. Но, да свърша. Мен все ми се чини, че работите ще се променят: скоро ще се размири политиката и нашите ръце не ще останат празни, и нашите сърца ще затуптят и ще викнем: смърт или свобода. И ще умрем със слава и в борба, и няма да издъхнем като кучета по тия улици. Ще се бием още, братя мили! Ще се бием за свободата на България! Да живей България!…

Един страшен и възторжен вик повтори най-последните думи на знаменосеца. Кръчмата екна от тоя вик. На всички очите бяха пламнали, светеха с пламъка на чистия патриотизъм, сиреч на самоотвержението. Чашите се изново наляха. Едно внезапно разбуждане на духовете и сърцата се забележи. Всичките тия лица, одеве груби и свирепи, изведнаж се обляха с някакво изражение на благородство и решителност. Минувачите, които чуха тоя грамаден вик „Да живей България“, се спряха и се натрупаха пред вратата и впиваха любопитно погледите си в мрака на кръчмата. Бръчков цял трепереше от умиление и възторг. Нему се искаше да прегърне тия странни хора, които тъй страшно го привличаха със своята отвратителност и гордост. Той видя в тая хора въплощение на една висока мисъл. Сториха му се, че това са висши същества, родени за страдания, за борба и за слава — не като другите смъртни. Даже Македонски, на когото му беше криво от тая заран, му се стори сега человек благороден, человек голям. А думите на Странджата, силни и трогателни, още ехтяха на уште му. Той зема чашата и сред минутната тишина, що се въдвори, извика със своя ясен и звънлив глас:

— Юнаци! Да живей храбрият Странджа!

— Да живей! — извикаха всички.

— Да вдигнем Знаменосеца, да го вдигнем! — И няколко жилести ръце повдигнаха нагоре развълнувания и трогнат стар знаменосец. Очите на Бръчкова светеха, бузите пламтяха, цялото му тяло се тресеше от възторг. Наздравицата, що пи тъй ненадейно, направи да обърнат на него внимание. Всичките го изгледаха н му се учудиха. Той им стана симпатичен. Странджата му хвърли няколко погледа, пълни с чувство.

Изведнаж Македонски издигна чашата и каза декламаторски:

— Господа, Бръчков е пристигнал снощи от Турцията, защото неговото благородно сърце не може да търпи повече тиранията на нашите петвековни неприятели. Той дойде при нас, та с нас заедно да дели залъка, глада и страданията. Той направи като нас. Той е наш брат и достоен син на майка България. И тъй, аз пия за най-младия ни другар Бръчкова: да живей Бръчков!

— Да живей! — отзоваха се всичките гръмогласно.

— Да живей българската младеж! Да го вдигнем! Да го вдигнем! — и десетина ръце издигнаха смутения и разтревожен Бръчков до потона.

Това обстоятелство беше, тъй да се каже, кръщението на Бръчкова в хъшовството.

Велики чувства на вьзпоминания се разбудиха сега в душите на сподвижниците Хаджи Димитрови, Тотюви, Панайотови. Трябваше тия силни вълнения да намерят един изход, за да се излеят из стеснените и разтупани гърди на юнаците.

И гръмна песента:

„Тръба звучи, Балкан стене…“

Мъжките звукове на тая народна песен (както се наричаха тогава всичките патриотически песни, що тайнствено и с ръкопис се разнасяха и пееха из цяла България) изпълниха кръчмата, излязоха на улицата, прескочиха по-нататък. Гаче тесният изход на тая подземна изба беше душник на някоя тайна пещера, из която излизаха демоническите гласове на някои Стенатори. Стана една голяма навалица пред входа на кръчмата, която се увеличаваше на всяка минута. А дружината продължаваше да пее с въодушевление. Сам Странджата пригласяше прав на песента и когато се запя стихът: „ах, любезно отечество, за теб ще се бия!“ — той дойде в извънредно вълнение, очите му се наляха с кръв и той побара револвера, който беше на гърба му. Когато песента се изкара до последния си куплет, дружината пак насяда на столовете си. Лицата станаха по-спокойни. Едно отрадно и утешително чувство подействува като сладък балсам въз душевните рани на скитниците.

Множеството се разотиде, а по дъното на избата стигнаха думите па някои от зрителите власи:

— Булгари бѐци! — А това значеше: пияни българи.

Отгоре от стълбите се зададе един бледолик момък, облечен доволно изящно, с цилиндър и бастун.

— А! Владиков! — извикаха хъшовете.

Владиков, едновремен волентир в българската легия, събрана от Раковски в Белград, после хъш в Панайотовата чета, която се лута из Стара планина, и дълго време скитник по влашките градища, беше сега учител в българското училище в града.

— Добра ви веселба, момци — каза засмяно и фамилиарно Владиков и сложи лъскавия си цилиндър на масата, цяла измокрена с вино. — И тоя път шапката ми не ще да излезе безнаказано из твоята кръчма, Странджа. Е, как си — коткаш ли момчетата? А бе, а propos, знаете ли защо ида?

— За да те почерпим и тебе една чаша — каза Македонски, като му наля.

— Хай, наздраве. Но аз за друго ида. Искаме да дадем до друга неделя в училището представление. Кой от вас иска да вземе риля?

— С някаква народна цел ли? Ако е така, аз взимам участие — каза Хаджият.

— С народна цел и с пренародна даже — касае се… да съберем една достатъчна сума за разноски по човека… — Владиков се озърна важно и предпазливо — за човека, когото ще ги изпратим да убие султана — завърши той съвсем ниско. После шепнешком им обясни великото значение, което би имало такова произшествие за българската революция.

— Прието, всички ще играем.

— Аз земам роля, но ако играя царя — каза Македонски, който беше играл вече ролята на някой цар не знам в каква Войникова драма. Нему му се искаше пак да почувствува трепета и очарованието на царското величие.

— Аз ще играя войводата пък — каза скромно Мравката, — нали има войвода в представлението?

— Няма ни цар, ни войвода: драмата е Изгубена Станка.

— Поврага ти изгубената Станка и пропадналата Лалка! Аз в такива бабешки игри участие не вземам! — разкрещя се Македонски, който пръв път чуваше за такава драма.

— Ти ще играеш Желю, хайдутина.

— А? Има ли хайдутин?

— Има и кръвопролитие, боеве, гърмежи…

— Каквото аз обичам — каза Македонски, като си засука кръвожадно левия си мустак.

— Ти, Хаджи, ще играеш Татарчето.

— Нека бъде — каза Хаджият. — Аз в „Стоян войвода“ бях арапин, сега ще съм татарин. Печеля пак.

— А ти, Мравка… тебе да ти дам… кое искаш ти?

— На мене дайте нещо като команда да бъда — каза скромно Мравката.

— Тебе ще те направим бабичката, защото си гърбавичък и нисичък. Па и гласът ти мяза… Не ме гледай такъв… ролята на бабичката е най-първата. Аз ще играя стареца. Ти, Димитро, земи Йова, а ти, Недов — Василия, а вие пък останалите — второстепенни и малки роли…

— Ами Станка кой ще бъде? — попита внезапно Странджата, който беше в течението на българската драматическа литература.

— Станка?

— Да, Станка, момата…

— Как? Има ли и мома? — попита кръвожадният Македонски.

— Действително — каза Владиков, като се замисли, — изщукна ми из ума най-главното. И после, като изгледа дружината, прибави:

— Нея някой мъж да я играе, някоя по-млад като…

Учителят се пресекна, като гледаше в Бръчкова. Той не се познаваше с Бръчкова.

Лицето на Бръчков цяло пламна в огън.

— Ах, не се сетих одеве… да ви запозная — каза бързо Македонски. — Бръчков, Владиков.

— Как, ти да не си поетът? — попита зачудено Владиков, като протегна и стисна за ръка Бръчкова. — Аз съм чел вашите поеми… нали са ваши?

Бръчков още повече се изчерви и смутено избърбора:

— Мои, а, нищо не са…

— Радвам се, радвам се, че се запознахме. Кога допаднахте?

— Снощи е пристигнал — пое Македонски — от Турция и макар да не иде от балканските усои, както ние, а от магазията на баща си, той е славен хъш. Той е вече наш приятел, на всички ни… Поет, а? Майки, не знаях тази заран, ами го оскубах… — прибави той, като сдъвка думите си. — Но се едно, няма да го оставим.

Владиков подзе:

— И тъй, г. Бръчков приема ли ролята на Станка? Тука жена не би се намерила да играе…

— Приемам с благодарение, макар че не съм мома — отговори Бръчков.

— Нищо. Като те накичим и попременим, няма да те познае никой. Ще позамажем с малко белило черните косъмци под носа ти и работата е свършена.

— Ба, може и тъй — каза Македонски, — какви му са мустаците? Мъх. Няма нищо от толкова. Лани помниш? Гицата наш стана Райна Княгиня с мустаки като на пъдар, но пак мина за Райна. Тия работи се не гледат в театрото.

Бръчков, който се беше за кратко замислил, се изсмя.

— Защо се смеете?

— Знаете ли — каза той, като се почеса в тила примижа: — Мисля за целта на това представление. Наистина грандиозиа цел.

— Друга не е, вярвай — каза Владиков.

— И ако се сполучи всичко докрай — каза Бръчков — и сумата, която съберем от представлението, постигне назначението си, историята донявга праведно ще може да каже, че изгубена Станка е убила султан Азиса. Не е ли тъй?

— Та отде знаеш? Може и да го каже това историята… тя толкова чудесни работи нн разказва, щото нищо за невярване няма. Големите работи са ставали от малки причини… и тая изба може да разтрепере цяла империя, но наистина и аз си мисля, какво ли ще да бъде?

Странджата се приближи до учителя.

— А мене забрави — каза той, като желаеше да бъде участник във великото дело…

— Ти? И ти искаш? Тогава ти ще си на бюфета… само че и за тебе трябва костюм… с тоя омазан кожух, мукански, не бива… па тия две дълбоки резки от сабя на бузата ти ще причинят припадък на някои нервически госпожи… Аз, бедни мой Странджа, по̀ бих желал да те видя всред Стара планина, със знамето, там е твоята сцена…

Още от нея вечер се раздадоха всекиму ролите и подир една неделя се почнаха всяка вечер репетициите. На другата неделя трупата беше се приготвила вече и обявленията се залепиха по улиците.

А султан Абдул Азис нищо още не знаеше за това.