Сюзън Уигс
Болезнено щастие (1)

1.

Дневник

Четвърти януари, петък

Десет мъчения за Къртни Проктър:

1. Да й кажа в лицето, че най-накрая остарява.

2. Да организирам бойкот на спонсорите за предаванията й.

3. Да й изпратя двусмислена силиконова табелка.

4. Да намеря каторжник, който да я засипва с почитателски писма от затвора.

5. Да разправя на всички кой й е бил гадже и защо я е зарязал.

— … официално обявено за нещастен случай, но въпреки това, за сънливия крайбрежен град Рай, една жена е виновна за трагедията, която отне живота на бележития политик Виктор Уинслоу — неговата млада, красива вдовица Сандра. Въпреки официалното постановление, обявено снощи от държавния медицински следовател, обезпокоителни въпроси продължават да ни тревожат.

Синкавият екран премигна, когато камерата фокусира обектива върху русата телевизионна репортерка.

— Свидетели, последни видели държавния сенатор Уинслоу жив през нощта на девети февруари, заявиха, че по това време е водил разгорещен спор с жена си. Според анонимно обаждане, колата на Уинслоу се е движела с висока скорост, когато е загубила контрол на моста Секонсет и е полетяла в пролива. По-късно следователите откриха куршум, загнезден в таблото на колата. Следи от кръвта на жертвата бяха пръснати по дрехите на госпожа Уинслоу. Нищо от гореизложеното не бе достатъчно да докаже, че е извършено убийство, но ние обещаваме да разследваме с подробности нишката, водеща към съпругата на починалия сенатор Уинслоу — единствената наследничка на значителна сума от застраховка „Живот“.

Водещата русокоса впери поглед в камерата.

— И така, Сандра Уинслоу, наричана от съгражданите си Черната вдовица от Блу мун бийч, е насаме със съвестта си. Аз съм Къртни Проктър, за новините по УРИК.

Сандра Уинслоу захвърли дневника и химикалката. Взе дистанционното управление и го насочи към стегнатото благодарение на хирургическа намеса лице на репортерката от сутрешния блок.

— Бум — извика тя и го изключи. — Мъртва си. Какво не разбра от обявено за нещастен случай, Къртни Прокурортър?

Стана и се приближи до широкия сводест прозорец, обгърнала с ръце празнината в себе си. Обзе я слабо чувство на триумф — най-сетне издадоха постановление за нещастен случай, — но местните новини все още й създаваха проблеми. Независимо от постановлението на медицинския следовател, винаги щеше да има хора, които да я смятат за отговорна.

Остър вятър, предвестник на задаваща се буря, разлюля с фучене тревата по пясъчните дюни и разпени морето в пролива. Ръчно изработена цветна призма под формата на птица завибрира на прозореца и събуди спомени, от които не можеше да избяга.

Сандра се чувстваше толкова отдалечена от човека, който някога беше, и не само защото след изписването й от болницата се премести в старата къща на брега. Допреди една година седеше на централната маса на бала в яхтеното пристанище Нюпорт, облечена в розов плетен костюм с черни нишки и обувки в същия цвят, скръстила ръце в скута си. Мъжът й ораторстваше от подиума с характерното си наперено поведение и говореше с подкупващо сладкодумие за отдадеността си на благото на гражданите, които съвсем скоро го бяха избрали за втори мандат. Той говореше за служба, благодарност и семейство. И любов. Когато Виктор заговореше за любов, успяваше да убеди дори и най-преситеното сърце.

Той нарече Сандра неговата сигурна котва в променливото море на политиката. Семейството и приятелите му я обвиха в пашкул от сърдечност и привързаност, сякаш наистина беше една от тях. След речта тя пи кафе, разменя незначителни реплики и усмивки с другите, взема в ръце чужди бебета и после крачи гордо редом с известния си съпруг.

Мъжът, чието тяло не беше намерено и който бе обявен за мъртъв.

Тя се втренчи през прозореца и пъхна зацапаните си с мастило ръце в задните джобове на дънките.

За Сандра думата обявен не съществуваше за смъртта на Виктор. Тя знаеше.

Смръщеното утринно небе, потъмняло в разгара на зимата, се смрачи още повече вместо да просветлее с настъпващия ден. Загледана в сивите сенки на плажа, Сандра почувства пронизителна самота, толкова остра и смразяваща, че я побиха тръпки и тя се сгуши във възголемия си пуловер.

Пуловерът на Виктор.

Затвори очи и вдиша, потръпвайки от връхлетелите я чувства. Все още ухаеше на него. Лек, остър дъх, дъх на чистота, примесен с… неговия аромат. Просто неговия аромат.

Проклетият Виктор! Как можеше да постъпи по този начин, да й наприказва онези неща и да умре? В един момент обичаш някого, мислеше си тя, вярваш, че си свързан с него завинаги, а в следващия миг съдбата разкъсва връзката. И няма къде да излееш цялото си разочарование и разбити надежди.

Тя отново взе тефтера, прелисти страниците и се зачете в записките за разказа, върху който работеше. Редакторът вече й бе отпуснал шейсет дни отсрочка, а тя приближаваше до края на втория срок. Ако скоро не предадеше ръкописа, най-малкото щеше да й се наложи да възстанови аванса за романа.

Парите — колкото и скромна да беше сумата, бяха отдавна похарчени за такъв лукс като бакалските стоки и таксите за юристи. Макар и да не беше обвинена в престъпление, тя бе натрупала удивителна сума за адвокатски хонорари. А сега най-сетне щяха да й изплатят сумата от застраховката „Живот“.

Изтръпна от погнуса при мисълта да се облагодетелства от смъртта на Виктор. Но трябваше да стори нещо, трябваше да събере отново живота си и да реши как да продължи. За нея бе истинско мъчение да живее в Рай сред хората, които обожаваха мъжа й. Понякога за ежедневните дреболии отиваше чак до Уейкфийлд просто защото не искаше да среща никой, който познаваше Виктор.

Бедата бе там, че всички познаваха Виктор. Благодарение на фамилията му и устремната му пламенна политическа кариера, последвана от зрелищната му гибел, сега целият щат го познаваше. На Сандра щеше да й се наложи да пътува доста далеч, за да избяга от сянката му.

Ето че най-накрая имаше шанса да го стори. Нещо неочаквано се случваше в нея. Тя бе свободна, неангажирана. Вече нямаше нищо, което да я задържа — нито политическият календар на Виктор, нито пък, естествено, някакви социални ангажименти. Нарастващо чувство на свобода се надигна като ято птици от мочурище.

Сега, когато разследването на смъртта най-сетне приключи, тя взе решението, което от месеци обмисляше. Можеше да стегне мястото, да го продаде и да поеме нанякъде. Нямаше значение накъде, важното бе да избяга.

Тя вдигна една рекламна брошурка, която бе взела от таблото пред пощата. „Строителство — реконструкция и дизайн, Рай. Договор и застраховка. Препоръки.“ Преди да успее да размисли, Сандра грабна телефона, набра номера и чу съобщението на гласовата поща — факт, който не я изненада особено.

Поколеба се какво да каже. Къщата й бе в изключително занемарено състояние. Имаше нужда от специалист. В крайна сметка остави адрес и телефонен номер.

Вихрите отвън брулеха дивите морски рози под прозореца й. Бодлите им се удряха в заскрежените стъкла на прозорците. Нищо чудно, че в тези води корабите се губеха — тя едва различаваше в далечината бавното премигване на фара, разположен на нос Джудит.

Пронизващият до кости леден студ на зимната буря промуши невидимите си пръсти през пукнатините и цепнатините на старата къща. Сандра потрепери и взе една цепеница за печката. Последната в кошчето. Вратата на печката се отвори с ръждиво проскърцване и тя постави цепеницата върху жаравата. Насочи духалото и го натискаше дотогава, докато мъждукащата сърцевина на въглените се зачерви и пламна с малки огнени езици, които заблизаха долната част на дървото. До съвсем скоро Сандра си нямаше и представа как се пали огън. Но сега това се бе превърнало в ежедневна рутина като миенето на зъбите.

Когато пламъкът се стабилизира, тя нагласи вентилационните отвори и отново взе дневника си.

Десет предимства да си беден:

1. Научаваш се да стъкмяваш огън за топлина.

2. Можеш да пратиш телефонните рекламни агенти по…

Кого баламосваше? Никога нямаше да измисли десет. Сандра захвърли тефтера и се втренчи в малкия, яростно пламтящ огън.

Почувства се като малката кибритопродавачка, изгорила целия си запас от кибрит. Героинята на Ханс Кристиан Андерсен бе в безизходица, а оцеляването й — под въпрос. Сандра си представи, че е изгорила последното дърво и е останала без топлина, свита като ембрион пред печката. Кой щеше да я намери? Представи си как откриват избелелите й кости след години, когато споменът за нея нямаше да бъде нищо повече от скандално петно в историята на града, а някой строителен предприемач наема бригада да срути древната къща и да я замени с високи жилищни блокове на брега на океана.

Зачуди се дали на другите хора им минаваха подобни мисли, когато изчерпеха запасите си от дърва за горене.

Някои от местните момчета припечелваха пари като цепеха и нареждаха дърва за летовниците, които обичаха да палят огньове на плажа и да пекат миди. Но въпреки това Сандра бе абсолютно сигурна, че никой няма да пожелае да й нацепи дърва, не и в този град.

Леденият вятър зави в кресчендо под стряхата на старата къща на брега и се промъкна през пукнатините, подигравайки се на немощния огън от последното дърво в печката.

От поколения насам огромната къща принадлежеше на бащиния й род, построена преди повече от век като място за отдих през лятото. Оттогава тази стара къща стоеше изоставена и занемарена като избелял скелет на лодка в средата на нищото. Макар къщата да не бе с подходяща за зимата изолация, в момента Сандра нямаше друг избор освен да се пренесе в нея. Поне имаше покрив над главата си. Но съпругът й бе мъртъв и независимо каква бе истината, всички смятаха нея за виновна. В сърцето си пазеше тайни, които щеше да отнесе в гроба.

Сандра отново се загледа през бруления от дъжда прозорец и се опита да не обръща внимание на студа, вцепеняващ я до мозъка на костите й. Бурята вършееше безжизнените трънаци в полето до къщата. Плажната ивица бе потъмняла от изхвърлените на брега водорасли и боклуци. Крехка корица от скреж бе посребрила всичко наоколо — дюните, скалите, прозорците на къщата, която не можеше да си позволи да отоплява.

Отопление. Започваше да става абсурдно.

Тя навлече тежко карирано палто, нахлузи гумени ботуши и излезе. Дъждът бе понамалял, но острият вятър вилнееше из имението. Сандра прекоси пътечката към гаража и навеса и с крайчеца на окото си зърна пърполеща хартия отстрани на пътя.

Когато в началото плъзнаха слуховете, Сандра нерядко намираше захвърлени от коли рула тоалетна хартия, закичили порасналия жив плет край пощенската й кутия. Трябваше вече да е свикнала с това унижение, но не беше.

Пощенската й кутия бе типична за вилните райони — стърчеше от живия плет от трендафили и не бе нищо особено, нямаше дори име. Само номера на къщата. Малката метална кутия, разкъсана на парчета, се въргаляше в канавката встрани от пътя. Изкривеният червен сигнален флаг лежеше в средата на тротоара и сочеше на юг. Останките от поцинкования стоманен корпус се гърчеха извити и смачкани — миниатюрно подобие на самолетна катастрофа.

— Божичко! — извика Сандра през треперещите си зъби. — Сега пък какво?

Пиратки: вероятно самоделна бомбичка на някое от местните хлапета или пък М-80. Как не беше ги чула? Навярно снощната буря бе заглушила шума, или пък е помислила, че авансът на някоя кола чука.

Подхвърляна от силния вятър, пощенската кутия се търкаляше и премяташе по канавката на пътя. Сандра разпозна корицата на каталог за дамско бельо, от което никога не си бе поръчвала; куп купони за смяна на масло, които щеше да забрави да използва, докато им изтече срока; редовните реклами за кредитни карти. Дори и целият свят да беше настроен срещу теб, компаниите с кредитни карти продължаваха да те увещават да пазаруваш от тях.

Сандра разбута с крак остатъците и зърна издайническо късче бледо розова хартия, наведе се и го взе. Беше същият цвят като чековете, които й изпращаха от литературната агенция. Съвсем сигурно в пощенската кутия е имало чек.

Когато Виктор беше жив, скромните й припечелвания бяха доста удовлетворителен бонус. Но сега, когато го нямаше, парите означаваха оцеляване.

Подозираше, че вандалите пет пари не даваха за нейното оцеляване. Хората все още я смятаха за Черната вдовица.

Сандра смачка хартията в ръката си. Достатъчно. Всичко си имаше граници. Нещо в нея се пропука и бавно се разпадна подобно на айсберг, ударил се в скала.

Достатъчно!

В навеса до гаража Сандра изгледа яростно купчината дебели, изсъхнали пънове. Захвърли настрана скъсания чек, грабна брадвата от кукичката, търкулна с крак един пън върху безцветната трева и го изправи. Замахна, стовари под прав ъгъл острието на брадвата право в сърцевината на пъна и го разцепи. Вътрешността му бе бледа, леко влажна, с аромат на чисто. Сандра изправи сцепените половинки и ги нацепи една след друга, изненадана от изключителната си точност с брадвата. Накрая вдигна всяка нацепена четвъртинка и ги захвърли в ръждивата количка, с която щеше да ги пренесе в къщата.

Продължи със следващия пън, след това следващия, замахвайки целенасочено с мисълта за новия стоплящ огън. Изгуби представа за изминалото време, а купчината цепеници в количката нарастваше прогресивно. Тя бе като робот — изтегляше пън, разцепваше го, цепеше отново и отново, докато потта се примеси със сълзите, стичащи се по лицето й.