Клара Ярункова
Братът на мълчаливия вълк (26)

На сутринта мама стана още по тъмно. Уми се, вчеса се и облече тъмносивата си рокля.

Ние с Юла разтребвахме стаичката. Когато изнасях пепелта, на терасата намерих Вук. Чакаше зазоряването.

Станаха момчетата от Подбрезова. Един по един се нижеха към умивалнята, а после, вече обути, излязоха при Вук на терасата. Ернест, блед като платно, се мъчеше да закопчае якето си с лявата ръка. Дясната му висеше на шал, вързан около врата. Забелязах кърпичката, станала съвсем черна и тогава видях, че пръстите му бяха подпухнали и потъмнели. Изтичах при Юла, за да извика лекаря, който през нощта даваше прахове на мама.

В кухнята татко приготвяше закуска. Мама обуваше черните си туристически обувки върху грубите чорапи.

— Остави, Терезка — казваше й татко, — ще ги посрещна сам. Ела ми дай риза и нарежи хляба. Вече трябва да отивам.

Ако родителите на Яна са се качили на влака през нощта, ще пристигнат със сутрешния автобус.

Юла ме изпрати да подредя в столовата и да изчистя печката. Радвах се, че ми намери работа. На драго сърце изсипах пепелниците и ги изтрих с влажен парцал, на драго сърце обръщах покривките и отривах в тъмното снега от стъпалата. Изметох и плочника, който минаваше покрай столовата и цялата тераса. А като се развидели ще взема дървената лопата и ще разчистя всички пътечки.

Страж и Бой не можеха да дочакат деня. Изскочиха през столовата и се заровиха в пресния сняг. Погледнах небето. Звездите светеха ясно, сякаш не беше сутрин, а дълбока нощ.

Чух татко да заминава. Стана ми мъчно за него, оставих метлата и викнах от терасата:

— Татко, да дойда ли с теб?

Страшно се боях, че ще спре и ще каже: „Ела, сине. Ела…“.

Но той ми нареди да остана.

— И горе не отивай — върна се той няколко крачки. — Остани с майка си… И помагай. Хората трябва да ядат.

Исках да отида горе на лавината. Но след като татко ми забрани, разбрах, че всъщност не искам. Вчера, докато вярвах, че ще намерим Яна жива, не исках да се махна, но днес… ми се искаше и Вук да не ходи там.

Не отивай, Вук! Не отивай… Стъпалата скърцат, някой слиза, чувам Яна да казва: „Лека нощ, Йожко… У вас е толкова хубаво“.

Толкова хубаво!

Не отивай горе, братле! Да можеше да не отидеш.

Аз и Юла раздаваме закуската, момчетата вземат и си заминават. Вук върви, заобиколен от цялата група, а с тях е и вчерашният пиян гост. Никога през живота си не съм виждал толкова добър и толкова тъжен човек.

Юла ми наля топла вода в легена, за да мия чашите. Мия ги, бърша ги и ги подреждам в бюфета. Мама седи. Очите й са хлътнали и е скръстила ръце в скута.

Дойде Габка, неумита, още по нощничка, с намусено личице, задето се е събудила сама в чуждата стая. Прецапа кухнята с боси крачета и се покатери в коленете на мама. Мушна лице в роклята й, мама я притисна и бавно я залюля.

Навън почти се бе развиделило. Дърветата, побелели от снощния сняг, по-бързо улавяха утринния светлик.

Погледнах часовника и казах на мама:

— Време е да се облече.

Габка не искаше, изгледа ме изпод вежди и ми се сопна:

— Ти мълчи.

Но Юла донесе нещата й, взе Габка в стаичката и я пусна вън, вече облечена. Видях, че не й беше надянала анцуга, а тъмносинята рокля и белите чорапи.

Затова и аз отидох да си взема чиста, бяла риза.

Тогава от стаичката видях, че татко пристига с някакъв нисък господин с черна шапка. Пред тях вървеше бледо момче в клин и дълго палто. Петер! Или Павол. Братът на Яна… Майка й не беше дошла…

Обадих в кухнята. Мама стана и тръгна по коридора навън. Вървеше по терасата, надолу по стъпалата и по снега — срещу бащата на Яна. Габка се мъкнеше подире й. Хванах я за ръка и я задържах на стъпалата. Когато мама спря, господинът вдигна главата си и видях неговото лице. Не очите. Те бяха скрити зад очила със златни рамки. А отстрани видях мамините светли коси и пепелявото й лице под тях.

— Само господ може да ви утеши, ако още го има — каза тежко тя, — а на нас… трябва да ни простите… ако можете.

Бащата на Яна стоеше и гледаше мама в очите. Стискаше зъби, а по бузата му играеше малко мускулче. Чух тежкото му дишане и видях, че брадичката му затрепери. Той кимна с глава, свали шапката си и подаде ръка на мама. После продължи и заедно с момчето бързо влезе след татко в коридора.

Не исках да пущам Габа в стаичката. И аз не отидох. Само че Габка се изскубна от ръцете ми и през вратата я видях как отива при брата на Яна и го пита:

— Ти Петер ли си? Или Павол?

Момчето се притисна към баща си.

— Махай се! — каза на Габка, но с такава омраза, че се уплаших. — Чуваш ли?! — викна то, лицето му се изкриви и й обърна гръб.

Грабнах Габа и я отнесох в кухнята при Юла.

После изскочих навън без шапка, взех ските и избягах в гората.

Снегът ме заслепяваше, полепваше по топлите ски, но аз вървях, вървях, без да спирам, задъхвах се и бързах. Не към лавината. Напреки през гората, все по-високо и по-високо над хижата, за да не срещам вече никого и най-после да остана сам.

Спрях, починах си и погледнах към долината.

Иззад близкия хълм се показаха няколко души с лопати на рамо. След тях шейна… Намерили са Яна, вече я карат… завита с розово одеяло! Розовото одеяло проблясва, отразява се от снега, а отгоре й лежи нещо зелено. Подир шейната вървят още хора, с лопати и без лопати.

Шествието се движи бавно. Дори надолу по склона никой не се спуска със ски.

Върнах се в къщи, но не влязох. Ще почакам отвън и ще вляза с Вук.

Няма да го пусна да влезе сам. Няма да го изоставя. Няма да позволя…!

Под сайванта иззвъняха звънчета. Юла беше отишла там за борина и се бе блъснала в шейната. Звънчетата запяха, аз свалих ските и изтичах в сайванта, а когато Юла излезе, смъкнах звънчетата от шейната. Отидох към ледника и ги запратих в най-дълбокия сняг, да ръждясат там и вече никога да не звънят.

Шествието спря пред хижата. Вук бавно се отправи вътре. На дневната светлина видях, че през нощта лицето му бе посърнало още повече.

Другите хора останаха под терасата при Яна. Не я виждах. Виждах само розовото одеяло, ските сложени до дясната й ръка и големия венец от клек в краката.

Вук срещна бащата на Яна в кухнята.

Спря се, сведе глава и сякаш се вкамени.

— Аз… — искаше да каже нещо той, — моята… — но гласът му не го слушаше, само раменете му трепереха, изстена тежко и се разхълца.

Не издържахме. Никой от нас не можеше да издържи това.

Яниният баща пристъпи към Вук. Сложи ръка на рамото му, после на шията, придърпа главата му и заплака:

— Какво ще правим, сине?!

Когато се откъсна от Вук, той взе черната си шапка, хвана момчето за ръка и заедно с татко и мама излезе навън.

Вук рухна на един стол и захлупил глава на масата плачеше глухо и страшно.

Исках да отида при него, но Юла ме спря. Заведе ни с Габка в стаичката.

— Оставете го — зашептя тя, — съсипан е. Ще му олекне…

Стоях до прозореца и гледах навън.

Шейната потегли, венецът от клек се залюля. Яна заминаваше. На своята тиха шейна заминаваше тихата принцеса от далечния север.

Хората мълчаливо стояха под терасата.

Само бащата на Яна, брат й и мама, и татко неуверено крачеха подир шейната.

От чистото небе прехвръкна ситен снежец. Посипа Яна със сребърни искрици.

Обърнах се и изтичах в нашата стая. Толкова отдавна не съм бил тук! Толкова отдавна в нея не бе влизал никой. Толкова отдавна… Нима наистина това стана едва онзи ден! Оглеждах стаята, тиха и подредена, дръвчето, на което се полюляваха празни хартийки и не можех да повярвам, че са изминали само два дни, че за по-малко от два дни са могли да се случат толкова страшни неща.

Тихо прекосих стаята и легнах на кревата си. Загледах се в белия таван и полека-лека, полека-лека започнах да вярвам, че всички тези страшни неща не са станали тук, а някъде другаде, в някакъв друг, по-лош свят…