Лена Крун
В човешки дрехи (24)

Ятото

Вървяха бързо и безмълвно по банкета на широката автострада, но веднага щом последните къщи на града останаха зад гърба им, пеликанът спря.

— Сега можеш да си получиш дрехите обратно. Оттук нататък те вече не са ми нужни, защото ще летя.

— А!

Емил се изненада. Нямаше ли да изпрати пеликана до брега? Едва там смяташе да се сбогува с него, след като види семейството и приятелите му. Най-вече искаше да види морето, защото то му беше още непознато.

Птицата се съблече зад храстите и донесе на Емил дрехите, стегнати на вързоп. Докато той ги прибираше в чантата си, пеликанът го огледа от главата до петите.

— Ти колко тежиш?

— Около четирийсет килограма. Защо питаш?

— Размислям си нещо… Но ти нали каза, че си взел със себе си храна? Сега трябва да направим малка почивка.

Оттеглиха се по-далече от автомобилния път, в края на полето. Луната беше изгряла и купите сено хвърляха ясно очертани сенки. Седнаха на светло до една купа и разтвориха пакета с храната.

— Приспа ли ти се?

Емил не отговори — не можа, въпреки че чу въпроса. Отдавна беше минало полунощ и бяха вървели дълго. В ръката си държеше изяден до половината сандвич, а главата му се бе отпуснала на рамото.

— Спи — прошепна пеликанът.

Сега Емил имаше под главата си истинска пухена възглавничка и потъваше все по-дълбоко в нея.

На топло под крилото и заровен в перушината, той можеше да спи до късно през деня, но с изгрева на слънцето птицата го събуди.

— Слушай сега — каза тя настоятелно. — Непременно ли искаш да ме придружаваш до края? Предстои ни още дълъг път!

— Ще издържа — заяви Емил, макар на очите му да лютеше от недостатъчния сън. — Ти ще летиш отпред, няма нужда вече да ходиш. Сега спокойно можеш да си бъдеш птица. А пък аз ще те следвам, ако летиш малко по-бавно и достатъчно ниско.

— Аз също смятах да летя — рече птицата, — но това се отнася и за тебе.

— Че откъде крила у мене?

— Аз ще ти дам. Моите са толкова големи, че при такова пътешествие ще стигнат за двама. Ти си лек, а аз имам здраво телосложение.

Емил се усъмни в цялото начинание.

— Ами ако не издържиш и се забием в земята?

— Първо да опитаме. Това би ускорило пътуването ни, а аз така съм закопнял за близките си и морето…

Беше си го наумил, независимо че Емил и чантата му представляваха значителен товар. С момчето на гърба си пеликанът изобщо не можеше да планира, а трябваше през цялото време да размахва крила и за по-сигурно да лети доста на ниско.

Отначало Емил се страхуваше, ала скоро пътуването започна да му харесва. Свеж вятър от далечното непознато море подухваше в лицето му, а долу горите се полюшваха, ниски като тревата.

Денят преваляше, когато пристигнаха на брега. Бяха в най-южната точка на страната, отпред имаше само вода, а зад водата — чужди земи.

Хладен вятър духаше оттам, морето беше неспокойно и пепелявосиво, а брегът — пуст. Между жълтеещите се острови се виждаше хоризонтът. Емил беше чел за него, беше го гледал на картинки, но едва сега го виждаше в действителност. Когато беше малък, струваше му се, че думата „хоризонт“ крие в себе си нещо необятно. И ето я сега пред очите му въображаемата линия, която разделя въздуха и водата.

Стана му студено.

— Оттам сме дошли ние — каза пеликанът и вдигна крило към хоризонта. — И пак там ще се върнем. Ние сме чада на по-топлите области.

— А не може ли и аз да дойда с вас? — помоли го Емил. На него още не му се тръгваше обратно, при това самичък. — Човек на какво ли не се научава, защо да не се научи да живее и като птица?

Той погледна умолително пеликана, който стоеше безмълвно, обърнат към морето.

— Суровата риба сигурно няма толкоз лош вкус, щом се свикне с нея — каза той, но вече по-неуверено.

Пеликанът продължаваше да мълчи.

— Там, на юг, морето вероятно винаги е топло. Сигурно е чудесно да газиш в прибоя при изгрев-слънце…

Гласът му заглъхваше и накрая не се чуваше нищо друго освен шума на вълните, пронизван от крясъка на морските лястовици.

Пеликанът тръсна глава така, че къдравите пера на тила му щръкнаха.

— Като птица и като човек ще ти кажа, че е невъзможно. Аз най-добре знам това. Опитът ми да стана човек се провали най-печално. Сега се мъча отново да стана птица и не знам дали ще ми се удаде. Трябва да забравя толкова много неща… При вас чувах да казват: „Всеки да си знае мястото“. Аз си имам мое птиче място и би трябвало да си остана там. Ти пък си имаш човешко и не бива да го зарязваш.

Макар че беше хладно, момчето си бе събуло обувките — пясъкът изглеждаше толкова примамлив. Те стъпиха на мокрия бряг и краката им потънаха в него — плавниците на птицата и стъпалата на момчето. Там останаха до следващата вълна. Морето отново се приближи и запълни следите им, а когато се отдръпна, пясъкът беше гладък, както преди.

— Човекът има нужда от обувки и дрехи, от книги, картини и огледала. Има нужда от магазин, кино и университет. Нуждае се от акушерка и погребални обреди. Тук такива неща няма. Има неограничено количество солена вода, въздух, пясък и камъни… Такъв си е човекът и какъв ли още не. Толкова е сложен, че ужас ме обзема. И вече не му завиждам, ни най-малко. Доброволно му оставям и Вълшебната флейта — на него тя е много по-необходима отколкото на нас тук.

Вятърът разрошваше перушината на пеликана и косата на Емил. Птицата посочи към развълнуваното море, към чезнещата в далечината крайбрежна ивица, от която се носеше миризмата на водорасли и гнило дърво, и каза:

— Сега аз продължавам нататък. Там някъде са моите близки. А ти трябва да се връщаш.

— В града ли?

Въпросът беше излишен. Той погледна през рамото си. Там някъде се извисяваха кулите и фабричните комини на града. Оттук те не се виждаха, но въздухът в тази посока беше задимен, обвит сякаш в кълбест облак.

— Ако другата неделя си още тук, ще дойда да те видя.

— Другата неделя или другото лято ще дойдеш тук с Елза. С одеяло, кошница с провизии и бинокъл. Ще пиете кафе или лимонада, ще се надплувате, ще наблюдавате корабите и птиците с бинокъла…

— И тогава ще видим и тебе — прекъсна го момчето.

— Възможно е и мене да ме видите, ако още не съм заминал. Може да ме видите далече в залива, когато плувам, обкръжен от семейството и приятелите си.

— А откъде ще разбера, че ти си там? За мене всички пеликани изглеждат еднакво.

— Ще ти дам знак.

— Какъв знак?

Пеликанът разтвори човка и от гърлото му се раздаде дрезгаво крякане.

— Ами че нали всички пеликани говорят по тоя начин! — упорстваше момчето. — Откъде ще знам, че това си именно ти!

— Тогава аз ще бъда като всички пеликани и всички пеликани ще бъдат като мене. Друго не е нужно да знаеш, това ще бъде достатъчно.

— Разбирам — рече момчето, но не беше разбрало и след малко продължи: — Все пак ти не си като другите пеликани. Носил си вратовръзка и си живял в апартамент. Умееш да четеш и пишеш, да вдигаш шапка за поздрав. Пял си в хора на операта и си се занимавал с наука, с произхода на видовете, с органична химия.

— Всичко това ще бъде забравено.

— И буквите ли?

— Буквите също.

— Значи моята работа е отишла напразно…

Лицето на момчето помръкна. Птицата утешително обгърна рамото му с крило.

— Какво от това, че е отишла напразно? Нали беше приятно, докато траеше? И нали ги научих?

— Да, но сега искаш да ги забравиш, умишлено искаш!

— Трябва. Иначе няма да мога да живея като птица. Трябва да забравя и някои доста по-съществени неща, например смъртта. Аз трябва отново да стана вечен.

— Не разбирам.

— Животните и птиците са вечни, защото не знаят, че ще умрат. Само човекът е истински смъртен. За мен сега започва нов живот, който изобщо няма край. А оня живот, който живях с теб и с града, животът ми като човек — той сега свършва.

— Завинаги ли?

— Завинаги. Защото дори да се върна някога, това вече няма да бъда аз, разбираш ли? Този, който се връща, винаги е по-друг от оня, който е тръгнал.

Момчето обаче си мислеше само за азбуката и за забравянето.

— Значи и мене ще забравиш, така ли?

— Така е.

— Аз пък няма да те забравя, сигурен съм!

— Ти си човек, задачата на човека е да помни. Като човек аз съм мъртъв, а мъртвите забравят всичко — и азбуката, и целия живот. Но от това животът не става по-излишен.

— Става! — възрази момчето натъжено.

— Е, щом всичко е излишно, тогава излишно е също да се тъгува по излишното… Следователно, бъди весел! — подкани го пеликанът.

И понеже момчето само риеше пясък с палеца на крака си, той повтори:

— Хайде, бъди весел!

Каза го с такъв жар, че момчето неволно се засмя.

— Сега вече тръгвам — рече птицата. — Тръгвай и ти!

— Довиждане! — успя да промълви Емил. Той не беше си представял колко тягостно е да се разделяш.

— Сбогом! — каза пеликанът.

Свил глава между крилата, той с няколко маха се издигна срещу вятъра и сребристият му корем проблесна. Откъм тръстиките на далечния залив към него се насочи бяло ято с шумно размахани крила.

Радост окриляше завръщането на пеликана и ятото в миг го погълна сред себе си.

Къде беше сега? Кой от тях беше той? Дали онзи, който процеждаше вода през безформената си човка, за да хване разбягалите се на вси страни малки рибки, или оня кроткият, дето кръжеше над самата водна повърхност и се наслаждаваше на отражението си, или пък оня, който рошеше в захлас перушината по тила на една млада птица с кафеникави петна?

Това вече момчето не знаеше и никога нямаше да узнае.

То нахлузи обувките си и промъквайки се през изсъхналата трева, излезе на възвишението, по чийто гребен водещият към града път разнасяше праха си.

Преди обаче да стигне до там, зад него (или от собствените му гърди?) се разнесе пронизителен вик, изпълнен с най-горчив копнеж гърлен стон, който го прикова на място. Това беше ридание по изгубените възможности, по човешкия живот, чиято цена бе така невероятно висока. В него звучеше също скръбта на онези, които се бяха обичали на земята и които времето или моментният страх, принудата или случайността разделяха.

Но когато момчето се обърна, брегът беше опустял. Ятото беше изчезнало и денят угасваше зад един облак. Усилващият се вятър шареше със студените си пръсти под дрехите му.

Там, в града, хората запалваха лампите си и прогонваха мрака зад пердетата на прозорците. Събираха се край общите трапези и вдишваха взаимната си топлина преди съня и нощната разлъка.

Момчето ускори крачките си. И както животните на здрачаване забързват към леговищата си, така и то се устреми към града.