Владимир Мусаков
Предговор

Живот и творчество

Само до преди месец в издателския план бе предвидено този предговор да бъде от автора, а не за автора. Арнолт Бронен с готовност бе дал съгласието си лично да въведе българските читатели в тази своя книга. И редакцията очакваше вече с нетърпение увода, когато вместо него пристигна скръбната вест: „След неколкократен сърдечен инфаркт писателят Арнолт Бронен почина в Берлин на 12 октомври 1959 година.“

Още по-тъжна е тази загуба за това, защото именно с последното си произведение, с романа си за Езоп, изтъкнатият драматург и журналист Арнолт Бронен завоюва заслужено признание и като белетрист — историк. В него той постигна вглъбяване, което не бе присъщо на дотогавашните му белетристични творби, блестящи по-скоро с вълнуващото си репортажно майсторство. И макар че в подзаглавието на „Езоп“ сам Бронен се поставя скромно в положението на преводач на „Романа за Езоп“^[1], в основата на който лежи прочутата Йонийска книга от шести век преди нашата ера, макар да твърди, че само е „допълнил според източниците“ този старинен документален разказ, специалистите — филолози и литературните критици в родината му и в чужбина единодушно дадоха висока оценка на това негово постижение в областта на историческия роман. А какво ли би могъл да даде още Бронен, ако бе продължил усилията си в тази насока? Какво щеше да даде, ако бе имал възможност да разгърне пред нас и друга от страните на своя безспорно многообразен талант? Това са само догадки. Нека по-добре спрем накратко погледа си върху онова, което бе, върху онова, което даде писателят Арнолт Бронен.

Роден на 19 август 1895 година в семейството на беден гимназиален учител, бъдещият творец и драматург израства във Виена сред оскъдица, израства сред сивите условия на „умиращата Дунавска монархия“. Твърде рано започва той своите литературни опити. Още от ученическата скамейка работи върху първите версии на пиесите си: „Правото на младежта“ и „Рождението на младежта“. И е едва осемнадесетгодишен, когато през 1913 година д-р Винекен приема да отпечата в списанието си „Анфанг“ драмата му „Отцеубийство“, в която начеващият студент по право с изненадваща широта и голяма задълбоченост третира конфликтите между бащи и синове. Ала това е и първото запознанство на Бронен с цензурата. Имперските „пазители на обществения ред“ забраняват публикуването на „Отцеубийство“.^[2]

И настъпват военните години. „Отраснал във великогерманската атмосфера — пише Бронен, — още с избухването на войната аз бях обхванат от «патриотичната треска» и се записах доброволец. В резултат бях ранен в гръкляна и рамото и прекарах три и половина години пленничество на остров Сицилия.“

През 1919 година, окуражен от голямото издателство „Фишер“, Бронен заминава за Берлин, където остава през следващите двадесет и пет години. Но трудно било да съществуваш само като писател, и то като още неутвърден писател, през онова време в милионния град. Бронен изкарва хляба си като вестникопродавец, дребен служащ, третостепенен вестникарски дописник. Докато най-сетне през 1922 година „Дойчес Театер“ в Берлин го „открива“. Драмата „Отцеубийство“ бива последвана от „Анархия в Силиан“, „Каталонската битка“, „Ексцеси“ и от първия му опит в областта на белетристиката „Животът на Барбара Ла Мар“. Дълго време името Бронен се изговаря на един дъх с това на Брехт („Портрет на А. Бронен“ от Хайнц Дитер Чьортнегр, „Бьорзенблат“ от 27 юли 1957 г.).

Ала по други пътища тръгва през ония смутни години развитието на Бронен. Скоро пиесите му почват да добиват шовинистичен оттенък, все повече и повече затъва той в дясно радикалните течения. Нима бунтарят, яркият социал — критик, отявленият враг на буржоазната демагогия Арнолт Бронен, другарят и съратникът на Бертолт Брехт се е отрекъл вече от своето верую? Не, той просто временно се е заблудил в истинската същност на нацизма; а трябва да кажем, че в края на двадесетте години не само с него се случва така. Опомнянето наистина идва, но идва бавно. Решителният прелом настъпва, когато нацистите взимат властта. Ала произведенията, които Бронен написва оттогава насетне, вече не могат да стигнат до публиката. Отново червеният цензорски молив слага дебела черта върху творчеството му. Поставянето на старите, а и на новите му пиеси е забранено. Известно време не пречат на дейността му като радио драматург и филмов режисьор, но скоро настъпва моментът, когато открито го обявяват за „неблагонадежден“ и го изхвърлят на улицата.

И тогава прецизната машина на Гестапо влиза в действие: обиски, разпити, арести… А в това време светът е пламнал в нова, още по-унищожителна война. Бронен се завръща в родината си. Ала когато през 1944 година изчерпват и последните си резерви от „пушечно месо“, нацистите натикват във военна униформа и „неблагонадеждния“ писател. За кратко. Защото много скоро тая военна униформа се заменя от затворническия халат. Обвинението гласи: „Държавна измяна. Опит за разложение на армията“.

В затвора Бронен се свързва с австрийски дейци на съпротивителното движение и дава своя принос в съпротивата. „Сетне, по молба на политически активни гойзерчани, през 1945 година станах кмет на Гойзер и положих усилия да помогна на заплашеното градче в тия тежки за него дни“ — пише скромно той. Неговите колеги — писатели обаче недвусмислено заявяват: „Това, че през Втората световна война Бронен не само със слово, но и с оръжие в ръка излезе заедно с австрийските патриоти срещу безумните изстъпления на есесовците… показа неговото непоколебимо решение завинаги да скъса с неправилния си път на развитие“^[3]. От тия последни военни месеци датира и членството на Бронен в Австрийската комунистическа партия.

След войната много театри в Австрия и Германия поставят пиесите му „Михаел Колхас“ и „N“, забранени по времето на нацизма, а също и новите му антивоенни пиеси „Глориана“ и „Нощта на Страшния съд“. Вестник „Зонтаг“ печата в подлистници вълнуващия му репортаж „Германия не е зимна приказка“, който излиза през 1955 година и като отделна книга. В него Арнолт Бронен страстно и аргументирано отхвърля недостойните хули, които западните вестници сипят върху Германската демократична република. Излиза и документалната му книга „Арнолт Бронен дава сведения за протокола…“.

Не ни е известно колко време е работил авторът върху своя роман за Езоп. Навярно ако беше успял да напише встъпителните думи към настоящата книга, той щеше да сподели с читателите откога го е занимавала тая тема. Едно нещо обаче може да се каже с положителност, върху неговото произведение лежи отпечатъкът на дългогодишен, упорит труд, на голямо познаване и широко разбиране на епохата, на пълно овладяване на трудно достъпния и трудно смилаем материал. И като се има предвид, че тъкмо за личността на Езоп данните в античните извори са твърде оскъдни, можем да си представим колко трудно е било правдивото възпроизвеждане на неговия живот, създаването на един убедителен образ. Обширният списък на ползваните източници, посочен от автора в края на книгата, свидетелствува за задълбочените изследвания, които Бранен е направил. „Обаче онова, което ни възхищава най-много — пише критичката Херта Зингер е, че въпреки цялата тая наличност на изследвания и исторически справки от романа за Езоп не лъха застоялата миризма на библиотека или архива, а на истинска, свежа художественост; че в нея достоверността и поетическата интуиция вървят ръка за ръка.“

Иска ми се да прибавя: не само за изграждането на Езоповия образ трябва да благодарим на Бронен. Дълъг низ от релефно охарактеризирани образи движат наред с него действието и всички те изпъкват пълнокръвни и убедителни пред нас. „Броненовият Езоп преди всичко е роман — извънредно пъстър, изпълнен с голямо напрежение, а и твърде поучителен. Авторът свободно борави с историческите факти, умело свързва неоспоримо доказаното със свободните хрумвания на творческата си фантазия; но прави това — за да успокоим онези, които държат на историческата достоверност — въз основа на обширни и подробни познания върху античността. Много неща… които на пръв поглед ни се струват измислени, се оказват исторически факти, щом си дадем труд да надникнем в античните източници. Исторически фигури са не само Ксант, Талес, Сафо, Крез, Пизистрат и десетки други лица в романа, а и онези, които изглеждат плод на авторовото въображение — като например хетерата Родопис, за чийто живот и участ като «другарка по съдба на роба Езоп» се споменава още в хрониките на Херодо“ — пише в списание „Нойе дойче литератур“^[4] Волфганг Йохо.

Тия хора, далечното време, в което са живели, икономическите условия, политическите и класовите борби — цяло едно петдесетилетие е възкресил авторът пред нас. И то така живо, че ако не бяха древните надписи, поставени в началото на всяка глава, както и извънредно умело вплетените басни в текста, бихме чели биографията на Езоп, както се чете съвременен роман.

Но по-добре е за достойнствата на книгата да съди самият читател.