Анита Бърг
Алчност (10)

Берлин — 1946—1947

Софи продължи да приема в дома си неприятелите — американски и английски войници. Дитер се чувстваше безкрайно огорчен от предателството й.

Притесняваше го и фактът, че майка му много бързо размени „съкровищата“ му, въпреки молбите му да ги запази като резерва — както баща му си държеше парите в банката. Най-много се ядосваше, че не набави срещу тях храна, олио и въглища, а ги пропиля за копринена покривка на леглото си, за още мебели и за самурено палто, макар че имаше друго от норка. Когато се опита да протестира, тя се разгневи, сякаш той нямаше нищо общо с това. Не беше права, защото беше разполагала с негова собственост.

Започна да я избягва, като прекарваше все по-малко и по-малко време вкъщи — пролетта беше настъпила и можеше да си го позволи. Освен това започна да учи. Учител беше организирал импровизирано училище в руините на собствената си стара къща на същата улица. Нямаха чинове — седяха върху дъски, подпрени на тухли. Налагаше се да си разменят малкото налични учебници, а хартия за писане и моливи се даваха само като награда за отличен успех. Иначе пишеха с тебешир върху плочи от покривите. Липсата на пособия принуждаваше децата да слушат внимателно и да запомнят учебния материал още в клас, което, без да го осъзнават, щеше да развие феноменална памет у тях.

Дитер беше вече на девет години, като умственото му развитие изпреварваше физическото. Беше значително по-нисък от връстниците си и ненавиждаше този факт. Всяка седмица мереше ръста си с надеждата, че е пораснал. Искаше да бъде висок и рус като баща си — истинския ариец. Презираше ниския ръст и тъмната коса на майка си, но за нещастие беше наследил от нея и двете. Макар че не беше русокос, очите му бяха сини и това му беше някаква утеха.

Учителят, господин Шрам, веднага схвана жаждата за знания на Дитер и започна да му обръща специално внимание. Юрген Шрам и съпругата му Лоте имаха повече късмет от много други жители на Берлин — половината от къщата им беше пощадена от бомбите. Юрген беше достатъчно предвидлив още в началото на войната да пренесе богатата си библиотека в мазето. Благодарение на запазените книги успя да основе малкото училище. Когато забеляза интелигентността и жаждата за познания на Дитер, започна да му дава книги за четене вкъщи — само на него оказваше такова доверие. Вечер, когато майка му излизаше, момчето оставаше с удоволствие само у дома, за да чете и учи.

Шрам беше добър учител и схващаше, че има пред себе си необикновено дете, което заслужава да се положат усилия за образованието му. Състави списък на книгите, които Дитер трябва да прочете, а когато установи, че ученикът му знае френски по-добре от него, започна да му преподава латински. Момчето проявяваше и математически способности и Юрген, който имаше научна степен по изкуствата, реши да потърси помощта на математик. Двамата учители осъзнаваха, че Дитер е толкова надарен, че би могъл в бъдеще да бъде полезен на Германия.

Момчето с удоволствие посещаваше семейство Шрам. Скоро започна да прекарва повече време при тях, отколкото вкъщи и понеже полицейският час още не беше отменен, вечер се промъкваше между сградите като привидение.

— Майка ти няма ли да се сърди, че си тук? — го запита една вечер Лоте, поставяйки пред него чиния с наденица и варени картофи.

— Тя не се интересува от мен — вечер никога не е вкъщи.

Лоте и съпругът й си размениха скришом съчувствени погледи.

— Е, много е млада и има нужда от малко забавление — добави извинително съпругата на учителя, която беше на средна възраст и очевидно се беше примирила с факта, че остарява.

— Забавление с неприятелите? — Момчето вдигна очи от чинията си. — Не мога да й го простя.

— Трябва да променим начина си на мислене, Дитер, ако искаме да сме в крак с новото време, което настъпва в Германия. Не можем да живеем повече с омраза в сърцата си.

— Аз мога — заяви упорито момчето.

— Не си ли помислял, че може би са ни заблуждавали? Че онези, които ни водеха, са били всъщност нашите истински врагове? — прошепна Юрген с променен глас.

— Не, не го вярвам. Никога няма да се съглася с това.

— Но те застреляха собствения ти баща — промълви Лоте.

— Сигурен съм, че е било нещастна случайност. Баща ми служеше достойно на отечеството — възрази разпалено.

— Навярно си прав, но след като се е различавал от останалите…

— Господин Шрам, баща ми беше офицер и благородник. Държеше на честта повече, отколкото на живота. Същото се отнася и до мен. — Момчето се изпъна на стола, сякаш се готвеше да отдаде чест.

— Успокой се — рече учителят му с непроницаемо изражение, взе лулата си от полицата над камината и внимателно я напълни с малко от скъпоценния тютюн.

— Искаш ли още наденица, Дитер? — Лоте се суетеше около момчето. Беше го обикнала и започнала да гледа на него като на внук, какъвто никога нямаше да има; единственият им син беше убит край Сталинград.

— Яж, а сетне ще се заемем със следващия пасаж на De Bello Gallico, нали, Дитер?

— О, с удоволствие — отвърна Дитер, а Юрген си помисли, че момчето се отличава от всички ученици, които беше имал досега.

 

 

Не можеше да си спомни кога точно узна, че майка му е проститутка. Разбра го, защото беше опознал света по-рано от връстниците си.

Често четеше до късно вечер и я чуваше да се връща по няколко пъти с различни мъже в една и съща нощ. Вече не го учудваха въздишките и стенанията й — знаеше какво означават. Една вечер, когато се връщаше от семейство Шрам, се натъкна в парка на мъж и жена, които лежаха полуголи в тревата.

Любопитството му надделя и той забави крачка с надежда да види голите гърди на жената и ако има късмет, и другото й „нещо“. Момчетата в училище често разискваха анатомията на жената и особено ги вълнуваше въпросът откъде излизат бебетата — имаше няколко теории. Дитер се скри в храстите и видя как мъжът пъхна своето „нещо“ в онова на жената, която лежеше с разтворени крака и се смееше. Сетне започна да стене и да крещи, а мъжът я удари по лицето. Тя извика по-високо и той я удари още по-силно. Докато Дитер се питаше какво да направи, жената внезапно се изсмя, обви крака около тялото на мъжа и го притегли към себе си. Момчето беше убедено, че майка му прави същото. Можеше да я наблюдава, ако желае — в стената между стаите им имаше цепнатина, която се уголемяваше застрашително. Но не го направи. Не би понесъл гледката — звуците достатъчно го измъчваха.

От разговорите на тази тема в училище научи, че някои жени го правят за пари; имало специални домове за тази цел, а други търсели клиентите си по улиците.

Започна да гледа на всички жени, които срещаше с подозрение — на всички, освен на Лоте; беше сигурен, че тя никога не би сторила подобно нещо.

Веднъж майката на един от приятелите му се запита на глас в негово присъствие, защо Дитер и майка му никога не се редят на опашка за храна, винаги имат достатъчно и дори я раздават. Тя посочи консервата, която им беше донесъл като подарък, за което моментално съжали.

Една вечер в началото на зимата, очертаваща се по-мразовита от всякога, той запита майка си, която гладеше роклята си и се готвеше да излезе:

— Мамо, за пари ли спиш с мъжете?

— Господи, какъв странен въпрос? — засмя се тя.

— Сигурен съм, че точно това правиш.

— Защо мислиш така?

— Защото водиш различни мъже в спалнята си, чувам възклицанията ти през стената и защото вкъщи има изобилие, каквото няма в домовете на приятелите ми.

— О, Дитер… не знам… — очите й се насълзиха. През последните две години не бе я виждал да плаче. Започна да съжалява, че я наскърбява с нетактичните си въпроси, сетне внезапно сърцето му се сви — спомни си колко често в миналото майка му ронеше сълзи безпричинно. Следователно плачеше, за да избегне неудобните въпроси.

— Как можа, мамо!

— Не бива да гладуваме.

— Но копринени шалове и красиви лампиони не ни трябват, нали?

— За мен са необходимост.

— Срамувам се от теб.

— Какво знаеш за живота? Още си дете.

— Знам, че онова, което вършиш, не е почтено.

— А кое е почтено според теб?

— Другите как се справят?

— Но аз не умея нищо друго.

— Поведението ти би разгневило баща ми.

— Баща ти е последният човек, който има право да ме съди — в гласа й прозвуча горчивина, която той не можа да си обясни.

— Баща ми не би ти простил никога, че допускаш неприятелите ни в леглото си. Дори не би го разбрал.

Остър, неприятен смях се изтръгна от гърлото й.

— Не мога да повярвам! — Тя стоеше пред него с ютия в едната ръка и с копринената рокля в другата. — Значи с германци е позволено, но със съюзниците — не. — Разсмя се отново така, че сълзи потекоха от очите й. — О, Дитер, много си забавен — възкликна и пристъпи към него.

— Не ме докосвай — изкрещя момчето и се отдръпна от нея.

Софи постави ютията на каменната плоча в края на дъската, която бе закрепила между два стола, за да й служи като маса за гладене.

— Дитер, моля те да ме изслушаш. Нека поговорим сериозно. — Отпусна се на един стол и посочи съседния на сина си, който се подчини с неохота. — Бях в безизходица. Нуждаехме се от храна, а не бях подготвена да се справям с трудностите — знаеш как се живееше в замъка и колко разглезена бях. Не можах да измисля друг начин за спасение, направих го заради теб…

— Не ти вярвам. Дадох ти моите кинжали и значки, а ти ги размени за ненужни вещи. Можехме да живеем от тях повече от година. Не си го направила от нужда.

— Имах нужда от приятели — зарида Софи.

— Защо не се сприятели с германци?

— Но те нямат нито пари, нито храна, бъди практичен — сопна се майка му и риданията й секнаха така внезапно, както бяха започнали.

— Хората говорят по твой адрес.

— Не ме интересува! — Тя отметна хубавата си коса. — Живеем в ненормални времена.

— Не искам да оставаме тук.

— Къде другаде бихме могли да отидем?

— Във Франция, нали си французойка.

Софи чупеше нервно пръсти, вперила поглед в тях, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Невъзможно е.

— Но защо?

— Заради баща ти.

— Не разбирам.

— Родителите ми не го одобряваха.

— Но ти си се запознала и оженила за него още преди войната. Две години преди започването й съм се родил и аз. Не си могла да предположиш какво ще се случи.

— Знам, но дори и тогава родителите ми не бяха съгласни с връзката ни. Все още помнеха Първата световна война. Когато отидох при Хайни… баща ми ми заяви, че не съществувам повече за него.

— Това е нелепо. Войната свърши, а татко е мъртъв.

— За някои хора войната никога няма да свърши. — Дитер кимна с разбиране. — Чувала съм, че жени, които са имали нещо общо с германци, са били малтретирани — отрязвали им косите, намазвали ги с катран… — Докосна нервно пищната си коса и потръпна. Впери поглед някъде зад него, сякаш се взираше в минало, изпълнено с мъка.

Той я съжали и докосна ръката й.

— Не се тревожи, мамо, ще се справим.

— Да, разбира се. — Софи погледна часовника си. — Боже мой, закъснявам…

Момчето се намръщи — очевидно целият разговор е бил напразно.

Върволицата от мъже и сладострастните възклицания обаче не престанаха. Дитер изпитваше безсилна ярост към майка си и поведението й. Някога тя беше неговият идол, който се бе оказал с глинени крака. Не можеше да проумее как е възможно да ляга с непознати и да позволява голите им тела да докосват нейното. С всеки сексуален акт, на който бе свидетел, част от обичта му към нея изчезваше. Не знаеше как да се противопостави на това, докато един ден откри, че и не желае.

 

 

Четири месеца по-късно, когато една вечер беше сам в жилището, някой почука нетърпеливо на входната врата. Когато отвори, видя, че на прага стои мъж, който потропваше с крака, за да се стопли.

— Няма ли да ме поканиш? — непознатият пристъпи в антрето.

— Папа! — възкликна Дитер развълнувано. — Папа? — повтори нерешително. Мъжът беше висок, рус, облечен в костюм. Беше по-слаб от баща му, но по всичко останало му приличаше. Дори с вълнение установи, че човекът се усмихва по същия начин.

— Съжалявам, младежо, но аз съм по-малкият брат на Хайнрих.

— О, разбирам. Заповядайте… — Почувства се неудобно заради грешката си, но и дълбоко развълнуван, че вижда роднина на баща си. Поведе гостенина към всекидневната.

— Добре сте се подредили — мъжът се огледа високомерно. Дитер не хареса арогантното му поведение.

— Майка ми е много сръчна — заяви той, сякаш да я защити.

— Научих го — засмя се чичо му отново и сега, на светло, момчето видя, че той въобще не прилича на брат си. Имаше надменно изражение и дори когато се усмихваше, очите му оставаха студени.

— Майка ти вкъщи ли е?

— Не.

— Ще се върне ли скоро?

— Вероятно.

— Тогава ще я почакам. — Седна на едно канапе, върху което Софи беше метнала красиво парче плат. Покривалото се събра под тежестта му и отдолу се показа износената тапицерия.

— Помните ли добре баща ми? — запита нетърпеливо Дитер.

— Разбира се.

— Беше много храбър.

— Разбира се.

— И почтен.

— Разбира се.

— Желаете ли нещо за пиене? — Изчака да чуе дали отговорът ще бъде отново „разбира се“.

— Уиски — нареди мъжът.

Момчето отиде в кухничката, където майка му държеше няколко бутилки с хубави напитки. В този момент се почувства като възрастен — представи си, налива уиски на чичо си! Страхуваше се от него, но не трябваше — нали беше роднина, при това благородник. Навярно е дошъл да им помогне — да ги избави от сутерена и от този начин на живот. Изпита желание да се хвърли в прегръдките му, както правеше някога с баща си, но някакъв инстинкт му подсказа да не го прави — стори му се, че това няма да зарадва гостенина. Поколеба се дали да му се довери, като му покаже кутийката с диамантите. Вече знаеше какво представляват стъкълцата и макар че не му беше известна стойността им, подозираше, че е значителна. Побиха го тръпки при мисълта колко лесно от неопитност би могъл да ги продаде на безценица. Беше започнал да разбира, че с тяхна помощ могат да променят коренно живота си — например да отидат в провинцията и да си купят имение. Сега чичо му е тук и положително ще им помогне. Все пак реши да не избързва с разкриването на тайната си — първо трябваше да е сигурен, че този човек заслужава доверие. Животът го беше научил, че не са много хората, на които може да се вярва. Върна се във всекидневната с чаша уиски в ръка.

Седнаха един срещу друг и прекараха следващия час доста неловко. Дитер бързо изчерпа темите за разговор, защото получаваше само едносрични отговори. Почувства се огорчен от поведението му.

— На колко години си? — запита чичо му.

— На девет, почти десет.

— Нисък си за тази възраст.

Момчето замълча обидено. Баща му никога не би проявил подобна нетактичност.

Откъм антрето долетя шум, което означаваше, че майка му се прибира. Той се надяваше, че е сама — не искаше чичо му да я види с някой „враг“, макар че бяха изминали две години от края на войната и представите бяха доста променени.

— Скъпи, измръзнала съм… направи на бедната си майка билков чай… — Софи влезе в стаята. Лицето й беше зачервено от студа, а в косата й блестяха снежинки. Изглеждаше много красива.

— Йоханес — възкликна тя, но личеше, че не е много зарадвана. Прекоси стаята, застана до сина си и го прегърна. — От кога си тук?

— От скоро.

— Кога пристигна в Германия.

— Преди пет седмици — руснаците не ме пускаха, но влиятелни американци се застъпиха за мен и бях освободен. Кошмарът приключи.

— Съжалявам за страданията, които преживя.

— Пленник ли бяхте? — попита с интерес Дитер.

— Трябва да напуснете къщата, Софи, нали знаеш? — заяви Йоханес, пренебрегвайки въпроса на детето.

— Йоханес, моля те, недей. Къде да отидем?

— Не ме интересува.

— Но детето…

— Той няма никакви права, също както и ти — заяви студено мъжът.

— Какво говорите? Тази къща е собственост на баща ми, следователно — и моя — прекъсна го решително момчето.

— О, нима не си му обяснила положението? Много глупаво от твоя страна, Софи. — Обърна се бавно към Дитер, който стоеше разтреперан, предчувствайки, че ще се случи нещо ужасно. — Къщата е моя, защото аз съм наследникът на баща ти. Ти си незаконороден.

Момчето погледна майка си и с раздразнение видя, че плаче. Как може да го засрамва така?

— Не разбирам. Какво означава тази дума?

— Незаконороден? — Йоханес се усмихна язвително. — Означава, че нямаш никакви права. Майка ти и баща ти не бяха женени — тя му беше само любовница. Следователно трябва да се изметете оттук. — Той си подаде чашата, сякаш искаше допълнително. Софи я напълни машинално, докато Дитер изпитваше желанието да я захвърли в лицето му.

— Не, не ти вярвам — изкрещя.

— Йоханес, моля те, знаеш, че Хайнрих ме обичаше. Известно ти е, че възнамеряваше да се ожени за мен, казвал ти го е — проплака жената.

— Не знам подобно нещо. Колко време прекарахте заедно — шест, седем години? Имал е достатъчно време, за да реши, не си ли съгласна? — Наклони се на сантиметри от лицето й. — Ти беше удобство за него, нищо повече.

— Но нали живеехме заедно в замъка!

— Само временно. След войната трябваше да се ожени за Фрида фон Цолен — бяха сгодени. Не ти ли го е казвал? Сигурно е забравил. — Мъжът се засмя, студено и невесело.

— Не ти вярвам, не мога — разрида се тя.

— Господине, мисля, че е по-добре да си отидете. — Дитер се изпречи пред него, все още в неведение за положението.

— О, не, господинчо, ти трябва да напуснеш. И понеже съм добър по душа, ще ви дам срок до края на седмицата. Тогава се нанасям тук.

— Йоханес, готова съм на всичко… — Софи се хвърли към него и го прегърна, но той се освободи от ръцете й, сякаш отстраняваше досадно насекомо.

— Не, Софи, много е късно. Имаше своя шанс, но го пропусна. Предпочете богатия брат, но сега, след като Хайнрих е мъртъв, се оказа, че изборът ти е бил погрешен.

— Ще се обърна към властите — обади се Дитер смело. Струваше му се, че оттук нататък ще трябва да вземе нещата в свои ръце — майка му изглеждаше безпомощна.

— О, така ли? Сигурен съм, че майка ти желае точно това. А с какви документи ще си послужиш? — Чичо му погледна Софи и се ухили. — Предполагам, че нямате такива.

— Разбира се, че имаме. Аз съм немски поданик, имам паспорт, а тя ми е майка — не могат да ни разделят.

— Ти? Немски поданик? О, Боже! Майка ти не ти ли е казала? Не си никакъв германец. Французин си, роден си във Франция, а доколкото знам там също не обичат копелета.

— Лъжеш! — изкрещя колкото му глас държи, хвърли се към чичо си и започна да го рита и удря с юмруци. — Немец съм и да не си посмял да твърдиш обратното.

Мъжът го удари силно по главата и той падна в безсъзнание.

Дойде на себе си в леглото си. Майка му седеше до него, държеше ръката му и нежно му говореше.

— О, Дитер, мислех, че те е убил. — Тя го притисна към себе си, но момчето нервно се освободи от прегръдката й.

— Мамо, моля те, кажи ми, че всичко това не е истина.

— Съжалявам, скъпи. Може би трябваше да ти обясня по-рано, предполагах… надявах се, че Йоханес ще умре като останалите, надявах се…

— Значи… е истина.

Софи беше вперила поглед в ръцете си.

— Мисля, че е било по-добре да ми го кажеш — прошепна детето.

Истината беше по-страшна, отколкото предполагаше. Родителите на майка му не живеели в голям замък, както си въобразяваше, а били собственици на бар в малък индустриален град в Северна Франция. Техните родители пък се препитавали от земеделие. Според Софи в сравнение с тях баща й бил преуспял.

— Искаш да кажеш, че са били селяни? — запита я студено.

— Да. Но бяха добри и възпитани хора. Когато баща ти посещаваше бара, посрещаха го добре…

— Запознала си се с баща ми в бар?

— Да.

— Защо ме излъга? Непрекъснато говореше, че родителите ти били богати, че сте се запознали с баща ми на бал в Париж, че току-що си била завършила училище…

— Не знам… — Софи плачеше, но сълзите й само го разгневиха повече, той имаше чувството, че на мястото на сърцето му има буца лед.

Тя продължи да разказва печалната си история. Забременяла и когато родителите й узнали, я изпъдили. Баща му я настанил в малък апартамент в Париж, където Дитер се родил. Софи си спомняше, че когато войната започнала, вече не било безопасно за млада жена с немски покровител да остане повече във Франция и затова графът ги прехвърлил в Германия, в замъка си, като никой от семейството му не подозирал за нейното и на Дитер съществуване, освен по-малкият му брат Йоханес.

— Но той ни обичаше — намръщи се недоумяващо момчето.

— Вярно е. Никога не го забравяй.

— Щеше ли да се ожени за тебе след войната?

— Разбира се. — Софи вдигна глава и се засмя.

— Искам да знам истината, мамо.

Тя впери в него големите си, тъмни очи, изпълнени с тъга.

— Не знам, Дитер.

Момчето седна в леглото и обгърна с ръце коленете си.

— Значи затова не искаше да се регистрираш?

— Да. За тебе беше лесно — толкова много сираци с изгубени документи има сега в Германия. Никой не задаваше въпроси.

— Остави ме да поспя, мамо. — Обърна й гръб изтощен.

Софи го целуна, посуети се още малко около него и излезе.

Тогава той седна отново в леглото, сви юмруци и дълго остана така, шепнейки в мрака:

— Германец съм, германец, германец, германец!