Лий Голдбърг
Г-н Монк и двете асистентки (26)

25.
Г-н Монк и големият арест

Монк се взира във вратата в продължение на цяла минута, след като Стотълмейър си тръгна, после се обърна към нас двете.

— Какъв му е проблемът? — попита той.

— Ти, Ейдриън — рече Шарона.

— Току-що разкрих две убийства — каза Монк. — Би трябвало да ми благодари и да арестува онзи негодник.

— Ти си себичен, егоцентричен и напълно обсебен от собствената си личност — каза Шарона. — Трябва целият свят да се върти около теб, а ако това не става, ти превърташ.

Той ме погледна.

— Какъв й е проблемът?

— Господин Монк, знаете, че имам огромна вяра в способностите ви на детектив — казах.

— Както и би трябвало — изтъкна Монк. — Аз винаги съм прав.

Шарона изстена. Помъчих се да не направя същото.

— Струва ми се обаче, че мисленето ви по този случай е силно повлияно от враждебността ви към Йън Лъдлоу — казах. — Като ви слушам днес, ми се струва, че сте твърдо решен да поставите себе си на преден план и в центъра на събитията, дори ако това означава да изопачите фактите, за да изкарате Лъдлоу злосторник.

— Наистина ли мислиш това за мен?

Премислих внимателно отговора си. Монк никога не грешеше, когато ставаше въпрос за убийство, но винаги има първи път и изглеждаше, че този пръв път може би е именно сега. Заключенията му изискваха по-голям логически скок от всички заключения, до които беше достигал по подобен начин преди.

— Да, господин Монк, мисля го — казах. — Не мисля, че го правите преднамерено. Просто така избирате да тълкувате фактите.

— Фактите са, каквито са — рече Монк. — Има само един начин да се тълкуват.

— Това ти е проблемът, Ейдриън. Винаги трябва да е на твоята — рече Шарона. — Всички трябва да виждат нещата както ги виждаш ти, да действат, както действаш ти, иначе извършват престъпление срещу природата. Пази боже да не би ти някога да се промениш заради някого.

— Йън Лъдлоу е измамник. Не го ли виждаш? Един невеж самохвалко — каза Монк. — Той е убиецът, който натопи съпруга ти.

— Това, което ме наранява най-много, не е, че грешиш и че истинският убиец е още на свобода, а това, че не можеш да превъзмогнеш себичността си, за да ми помогнеш — заяви Шарона. — Имах нужда от теб, Ейдриън, повече, отколкото някога съм се нуждаела от някого. Ти ме предаде. — Тя излезе, като затръшна вратата зад гърба си и ме остави сама с Монк.

— Прав съм — каза Монк. — Знаеш, че съм прав. Дълбоко в сърцето си го знаеш.

— Ако сте прав, господин Монк, защо Лъдлоу се интересува толкова много от вас?

— Защото съм блестящ — каза Монк. — А той не е.

Радвах се, че Шарона я нямаше да го чуе как казва това.

— Отказвам се да защитавам тезата си по случая — казах.

— Не си изложила теза, от която да се откажеш — рече Монк.

— Позволявате на егото си и на несигурността си да ви оставят сляп за други възможни обяснения.

— Не мисля така — възрази Монк.

— Разбира се, че не мислите — казах.

Беше безполезно да споря с него. Шарона беше права. Той никога нямаше да се промени. Обърнах се да си вървя.

— Не можеш да си отидеш — каза Монк.

— Днес е свободният ми ден — казах.

— Но аз имам нужда от теб — тихо каза той.

— Сега знаете как се чувства Шарона — казах. Бях почти на вратата, когато влезе капитан Стотълмейър, с мрачно изражение на лицето.

На лицето на Монк разцъфна широка усмивка.

— Знаех си, че ще разберете, че говоря разумно. Дошли сте да ме вземете, за да извършим големия арест.

— Страхувам се, че не, Монк — отговори Стотълмейър. — Натали, трябва да дойдеш с мен.

Почувствах тръпка на ужас.

— Джули добре ли е? Да не се е случило нещо с нея?

— Не, тя е добре — каза Стотълмейър. — По-добре и ти да дойдеш, Монк.

— Какво става, капитане? — попитах, докато излизахме след него навън. — Къде отиваме?

— Обратно в къщата ти — каза Стотълмейър.

— Защо?

Но точно когато зададох този въпрос, за своя огромна изненада забелязах, че моят джип „Чероки“ вече не беше паркиран пред дома на Монк. Нямаше го. Колата на Стотълмейър беше паркирана точно на мястото, където преди това беше моята.

— Някой ми е откраднал колата — казах.

— Не е открадната — отговори Стотълмейър. — Вдигната е.

— Кой я е вдигнал? — попитах. — Не бях паркирала неправилно и нямам неплатени глоби.

— Не затова я вдигнахме — каза Стотълмейър.

— „Ние“ ли? — възкликнах.

Но Стотълмейър не каза нито дума повече. Не ми хареса как прозвуча това.

 

 

Улицата пред къщата ми беше задръстена със служебни полицейски коли — черно-бели коли, детективски седани без отличителни знаци и две камионетки от отдела по криминалистика.

Последния път, когато в къщата ми се беше събрала подобна група, беше когато убих един натрапник, който се опита да убие мен. Така се запознах с Монк.

Сега къщата ми отново беше местопрестъпление. Това означаваше, че в къщата или беше извършено престъпление, или там можеха да се намерят предмети, свързани с престъпление. Не ми харесваше нито един от двата варианта, които можеха да бъдат сглобени от това. Бях сигурна, че независимо от обяснението съседите ми вече разнасяха наоколо писмено искане да се преместя.

Капитан Стотълмейър беше останал мълчалив по време на краткото пътуване, но когато спряхме на бордюра пред къщата ми, той погледна през рамо към задната седалка, където седях, и най-после проговори:

— Не знаех нищо за това — каза той. — Нито пък Ранди. Научих за това, след като си тръгнах от дома на Монк. Лъдлоу е действал без наше знание и разрешение.

— Лъдлоу ли? — попита Монк. — Какво общо има той с това?

— Това си е неговото представление — каза Стотълмейър и всички излязохме от колата.

Йън Лъдлоу, Дишър и Шарона ни чакаха във всекидневната ми. Други униформени полицаи, цивилни детективи и съдебно-медицински експерти се бяха пръснали наоколо. Не знаех какво толкова правят, та са толкова заети, нито пък защо го правеха.

Бях оставила къщата заключена. Сега всички тези хора бяха в къщата ми и тършуваха из нещата ми, без първо да ме попитат. Това ме вбесяваше. Бях сигурна, че имат заповед за обиск, но въпреки всичко това не ги оправдаваше.

Дишър изглеждаше също толкова мрачен като шефа си, а Шарона излъчваше гняв. Не можех да проумея защо са я домъкнали в дома ми. Но пък не знаех и защо аз съм там.

— Благодаря, че дойдохте — каза Лъдлоу.

— Аз живея тук — казах сопнато.

— Наистина — каза Лъдлоу.

— Поредното блестящо умозаключение — каза Монк.

— Какво правим тук? — попита Шарона.

— Помислих си, че бихте искали да узнаете кой е убил Елън Коул — каза Лъдлоу.

— Точно вие казахте, че е бил съпругът ми — каза Шарона.

— Сгреших — каза Лъдлоу. — Когато чух какво разказа Монк на лейтенант Дозиър, осъзнах, че съм бил подведен от доказателствата и веднага реших да не позволя нищо да ми попречи да се добера до истината.

— И открихте истината във всекидневната ми? — попитах.

— Всъщност — каза Лъдлоу, — да.

— Е, изплюйте я — каза Шарона. — Кой е убил Елън Коул?

Лъдлоу й се усмихна.

— Вие вече знаете отговора на този въпрос.

— Ако знаех — обясни Шарона, — нямаше да питам.

— Вие сте убила Елън Коул — каза й Лъдлоу.

Хвърлих поглед към Монк. Изглеждаше озадачен, чертите на лицето му бяха присвити, докато се мъчеше да схване тази нова концепция.

Стотълмейър и Дишър гледаха Шарона.

— Имате късмет, че тук стоят две ченгета — каза Шарона, като гледаше разгневено Лъдлоу. — Иначе щяхте да сте проснат по очи на пода и да си търсите зъбите.

— Това ли е най-убедителният ви аргумент? — попита Лъдлоу. — Още насилие?

— Първо казвате, че я е убил съпругът ми — каза Шарона. — Сега пък казвате, че съм аз. Какво имате против нас? Да не сме ви прегазили котката или нещо от този род?

— Познавам Шарона от години — рече Стотълмейър. — Просто не вярвам, че е способна на убийство.

— Точно този ваш начин на мислене ме подтикна да се обърна без ваше разрешение към заместник-комисаря, за да издействам тази заповед за претърсване и да уредя капитан Топлин да извърши претърсването — каза Лъдлоу, като посочи през стаята към набит мъж, който вероятно беше въпросният Топлин.

Топлин отвърна на погледите ни с безизразно кимване. Беше достатъчно близо, за да ни чуе, но извън нашия кръг: стоеше до картонена кутия, пълна с торбички със събрани доказателства. Но доказателства за какво?

— Знаех, че вие ще сте твърде пристрастен, за да видите фактите в обективна светлина — каза Лъдлоу.

— Убедете ме, че греша — каза Стотълмейър.

Ако Лъдлоу смяташе Шарона за убийца, защо ченгетата бяха плъзнали из моята къща и защо бяха вдигнали моята кола, а не нейната? Какво общо имах аз с каквото и да било от това?

— Шарона е убила Елън Коул и е натопила съпруга си за убийството — каза Лъдлоу. — Направила го е, за да се измъкне от един неприятен и оскърбителен брак.

— Ако исках да се измъкна от брака си, нямаше да ми се налага да убивам някого — каза Шарона. — Щях просто да си тръгна. Правила съм го преди.

— Да, правили сте го. Направили сте го, защото Тревър е смотаняк, неудачник и некадърен баща. Но какво се е случило? Той се е върнал. Била сте всмукана отново в брака, макар да знаете, че той си е същият неудачник, какъвто винаги е бил — каза Лъдлоу. — Безпомощна сте да устоите на чара му и го знаете.

Монк кимна в знак на съгласие. Шарона го изгледа гневно.

— За какво кимаш, Ейдриън? В момента този човек ме обвинява в убийство — каза Шарона. — Няма ли да направиш нещо по въпроса?

— Слушам — каза Монк.

— Слушаш и кимаш — каза Шарона.

— Само на онази част за Тревър — каза Монк, — не заради онази част, в която се твърди, че си убила някого.

— Не съм убила никого — каза Шарона. — Там е въпросът, Ейдриън. Трябва да му кажеш, че греши.

— Знаела сте, че има само един начин да спасите себе си и сина си — каза Лъдлоу. — Трябвало е да намерите начин да изхвърлите Тревър от живота си завинаги.

— В такъв случай защо просто не го е убила? — попита Стотълмейър.

— Защото е щяла да бъде най-очевидният заподозрян — каза Лъдлоу. — Далеч по-логично е било да убие напълно непознат човек, който не би могъл да бъде свързан с нея, да натопи за убийството съпруга си и той да бъде затворен под ключ завинаги.

— О, да, много логично — каза Шарона. — Ако си невменяем. — Тя отново погледна към Монк за подкрепа, но той изглеждаше откъснат от реалността, вглъбен в собствените си мисли.

— Това ли ще изтъкнете в своя защита? — попита Лъдлоу. — Временна невменяемост?

— Тя няма да се нуждае от защита, защото нямате нищо срещу нея — каза Стотълмейър. — Всичко това са безумни спекулации. Къде са ви доказателствата?

— Всички веществени доказателства срещу Тревър, на първо място — каза Лъдлоу, обръщайки се към Шарона. — Те сочат право към вас.

— Как определихте това? — попита Стотълмейър.

— Човекът, който има най-добра възможност да направи регистрация в eBay на негово име, като използва номера на разплащателната му сметка, и да подхвърли откраднатите вещи в камиона му, сте били вие — каза Лъдлоу. — Имали сте свободен достъп. И в невероятната си дързост и безочливост сте казали на лейтенант Дозиър как сте го направили.

— Казах му как някой е могъл да го направи — каза Шарона.

— Може би най-разобличаващото от всичко е, че така и не сте се обадили на стария си работодател, Ейдриън Монк, за да ви помогне — каза Лъдлоу. — Той е един от най-добрите детективи на Земята, а въпреки това вие не сте потърсили помощта му. Защо? Защото сте знаели, че той ще открие истината: че вие сте убили Елън Коул.

— Не се обърнах към Ейдриън за помощ, защото си мислех, че ме мрази, задето съм го напуснала, и защото мислех, че Тревър е виновен — каза Шарона. — Сгреших и по двата въпроса.

— Но в един жесток обрат на съдбата, въпреки това сте се сблъскали с Монк и новата му асистентка Натали — и внимателно обмисленият ви план е започнал да се разнищва.

Осъзнах, че Лъдлоу не толкова говореше, колкото пишеше на глас. Всичко, което казваше, щеше да бъде изречено от устата на неговия герой детектив Маршак, когато книгата бъдеше написана.

— Има хиляда начина, по които един разумен човек би могъл да тълкува всичко, което ни казахте — каза Стотълмейър, — и да стигне до напълно различно заключение.

— Например — казах, гледайки към Лъдлоу, — може би вие сте убили Елън Коул.

Обърнах се към Монк, очаквайки да се хване за тези думи, но той продължаваше да мълчи. Бях шокирана. Стотълмейър вероятно изпитваше облекчение. Бях сигурна, че последното нещо, с което капитанът искаше да се занимава, бяха две абсурдни теории за убийството от двама твърдоглави егоисти едновременно.

Дори при това положение, ще ми се Монк да беше направил нещо. Ще ми се да го беше направил заради Шарона. Но той отново я изоставяше, когато тя се нуждаеше най-много от него. И не знаех защо.

— Хайде, това просто е глупаво — обърна се Дишър към мен. — Тук става дума за Йън Лъдлоу. Той е нашият човек.

— Ами аз, Ранди? — попита Шарона. — Наистина ли мислиш, че бих убила жена, която дори не познавам, и бих натопила за това съпруга си?

— По-вероятно е да го направиш ти, отколкото най-великият автор на криминални романи от нашето поколение — каза Дишър, после се обърна към Лъдлоу. — Но просто не мисля, че сте прав за това. Не разполагате с никакви доказателства, за да подкрепите обвиненията си.

— Преди три дни не разполагах — каза Лъдлоу. — Но после ти се обади и ме помоли да дойда да разбера как някой е бил убит от алигатор на нудистки плаж.

— По какъв начин убийството на Роналд Уебстър доказва, че Шарона е убила Елън Коул? — попитах.

Лъдлоу ми се усмихна.

— Защото си го убила ти, Натали.