Барбара Клевърли
Тигър в двореца (23)

Двайсет и трета глава

Напред бяха пуснати конници, за да съобщят новината в двореца. Шубхада настоя да отиде с тях, като каза, че е неин дълг да говори първа с махараджата. Никой нямаше желание да й оспорва тази съмнителна привилегия, макар че Клод, воден от чувство за дълг, предложи да я придружи лично. В крайна сметка услугите му бяха приети, макар и не особено радушно, както се стори на Джо. Първата група потегли още преди изгрев-слънце.

Връщането беше тягостно. Джо пътуваше сам с Едгар, който изброяваше събитията от предишния ден отново и отново, питайки се защо всичко се обърка толкова непоправимо. Джо за пореден път си зададе въпроса може ли човек да няма доверие на приятел, спасил живота му два пъти в продължение на няколко месеца? Не можеше да намери отговор, а инстинктът му подсказваше да не споделя с Едгар повече от минимално допустимото количество информация. Накрая Едгар взе да повтаря колко е загрижен за стария си приятел Колин и какви последствия може да има върху него и репутацията му смъртта на Бахадур. Това убеди Джо все пак да му разкаже за разкритията на доктора.

— Така че Колин наистина не е могъл да стори нищо, за да предотврати случилото се… ако сър Хектор е прав и наистина става въпрос за убийство. Може ли да се очаква организаторът на лова да предвиди възможността един от ловците да убие друг? Не мисля. Ловът се разви според предначертания план — е, поне до голяма степен.

— Това важи и за плана на убиеца. Само дето не беше предвидил наблюдателния доктор. Трябва да признаеш, Джо, че става въпрос за хладнокръвно планиране, съчетано с безскрупулност, от която може да ти настръхне косата. Кой би могъл да извърши подобно нещо? Как може някой да е толкова жесток, че да пререже гърлото на дете? И кой би имал тази възможност? Двамата с теб не сме се изпускали от очи през цялото време — от първия ловджийски рог до последната свирка. Тоест можем да се изключим взаимно.

— Не е толкова ясно — каза мрачно Джо. — Чух нещо, което ми заприлича на предупредителен вик на лангури, може би около половин час преди да прозвучи рогът. Но сега като си помисля, си давам сметка, че маймуните на моето дърво не отвърнаха. Знаеха, че викът не идва от член на тяхната група. Може би е бил зовът за помощ на Бахадур… или предсмъртният му вик. Ако някой е убил момчето преди началото на лова, е имал достатъчно време да се върне на дървото си… или на мястото си… защото не всички бяха на платформи… преди тигрицата да тръгне да бяга по долината. Да си представим и подобна сцена, Едгар. А сега нека за момент допуснем, че ти си убиецът. — Джо прекъсна потока от протести. — Качваш се на дървото си, като предварително си решил да вземеш със себе си ръкавици и одеяло — стандартни атрибути в седлото на всеки слон, с който се ходи на лов, — а щом всички се качат на платформите си, ти слизаш обратно, натоварен с тези неща, плюс някакъв нож — едва ли би избрал ножа за дране от седлото, тъй като е твърде голям. Проправяш си ловко път, което не е никакъв проблем за опитен ловец като теб (мисля си, че дори аз бих се справил), и се връщаш от другата страна на долината. При положение, че всеки е съсредоточил погледа си в своя периметър, не е проблем да го сториш. Половин час е предостатъчно време, за да стигнеш до дървото на Бахадур. Викаш го да слезе под някакъв претекст. Той ти се доверява и слиза, като издебва Шубхада да е с гръб към него. А може просто да ти е ден и изобщо да не се налага да го подмамваш долу; може той вече да се е изнервил и като повечето от нас да е обсебен от идеята да отиде да се изпикае, така че да е слязъл с такава цел…

— Не исках да те прекъсвам, Джо, но нека ти напомня, че край тялото имаше влажно петно земя, като че някой бе сторил точно това. Тогава си помислих, че се връзва с версията на Шубхада.

— Да разбирам ли, Едгар, че в онзи момент вече си мислел, че една или друга версия може да има нужда от потвърждение? Любопитно.

Едгар промърмори нещо уклончиво и Джо продължи.

— И така, хлапето стои в храстите с гръб към теб. Ти си си сложил ръкавиците и си прикрепил одеялото отпред така, че да попие евентуални пръски кръв, целта ти е да запушиш устата му с ръка и да забиеш ножа в гърлото му. В последния момент малкият усеща нещо нередно и започва да пищи, опитва се и дори успява да измъкне револвера от колана си. Но ти си по-силен. Когато преценяваш, че е мъртъв, нагъваш одеялото и ръкавиците — всъщност ако си бил достатъчно внимателен, може би изобщо е нямало да имаш нужда от тях — и после какво…?

— … и ги хвърлям някъде в храстите примерно. Никой не претърси района на повече от няколко крачки около тялото, пък и нямаше смисъл. И така, скатавам ги на някое дърво, изхвърлям ги или пък ги връщам тайно в лагера и ги изгарям? А може дори да ги пъхна в кладата на Бахадур — предложи услужливо Едгар.

— Да, защо не. А като се върна в Лондон, аз организирам цял отряд криминалисти да проверяват дали въпросните вещи не са изчезнали и дали по някое от седлата на слоновете няма следи от кръв — но от такова разстояние какво можем да направим, по дяволите? Мъжете ще са изминали половината път до двореца или ще са се прибрали в селата си. Изобщо, прекарваме на местопрестъпление минимално време, понеже всъщност никой не подозира, че това е местопрестъпление. Дали не трябваше да уведомим Аджит?

— Сигурен съм, че той никъде не мърда без уредите си за чупене на пръсти. Много добре знаеш защо не си казал на Аджит!

— Вярно. Убийството е извършено или от европеец, или от самия Аджит. Едно разследване, което би могло да спре дори него. За да се покаже пред нас, той би могъл да разпита няколко от селяните, да скастри някой и друг готвач… кой знае?… някой клетник може да получи безплатен еднопосочен билет за столицата.

— Подценяваш Аджит — отвърна замислено Едгар. — Което винаги е грешка. Но дай още веднъж да погледнем откъм очевидната гледна точка. Кой е имал възможност да го извърши?

— Всеки, който се е намирал в радиус от една миля — рече вяло Джо. — Тоест петимата души на платформите, Колин, който е обикалял из околността… Маделин и Стюарт? Между другото, те къде бяха? В лагера ли? Ако е така, значи можем да ги изключим.

— Не. Всъщност те също се присъединиха към нас. Чух ги да спорят по този въпрос точно преди да се качим на слоновете. Стюарт искаше да присъства на екшъна и помоли да му докарат слон. На Маделин не й се искаше, но когато ние потеглихме, той май още не се беше отказал. Кой ги знае къде са били, но всеки случай не е било далеч. Най-лесната работа е да накарат махута да остави единия от тях или и двамата за малко на земята… Проблемът е защо Стюарт или Маделин ще искат смъртта на Бахадур? Съмнявам се, че са го познавали отблизо, пък и какво биха спечелили от смъртта му?

Запазил ясни спомени от прекараната с Маделин нощ, Джо не каза нищо.

— Разбира се, щяхме да разберем повече, ако някой беше разпитал махутите — продължи след доста дълга пауза. Но как да стане? Там е запазеният периметър на Аджит. Пък и нали в крайна сметка разследваме тигър убиец.

— А не си ли склонен да мислиш — попита замислено Едгар, — че наистина е така. Не допускаш, че докторът може да е сбъркал, нали, Джо?

 

 

Джо премина през слонската порта и влезе в двора, изпълнен с мрачни предчувствия. Говинд го чакаше, стиснал в ръка поднос, върху който имаше лист хартия. Призовка! Толкова скоро? Сърцето му прескочи.

— Съобщение от сър Джордж Джардайн, сахиб. Опитваше се да се свърже с вас по телефона и изпрати красноречиви инструкции веднага щом се върнете, да му се обадите на този номер.

Джо взе листа.

— Идвам с теб — извика Едгар и въпреки възраженията на Джо настоя да го придружи.

Последваха Говинд до залата за комуникации, където имаше телефон, величествено кацнал на махагонова маса в центъра на помещението. Говинд предложи стол на Джо, намери един и за Едгар и се оттегли. Джо извади на масата полицейския си бележник заедно с молив, изтри в коленете потните си длани и вдигна слушалката. Помоли оператора да го свърже с номера в Симла. След малко гласът на сър Джордж изригна насреща му. Джо трепна и отдели слушалката от ухото си. Запита се дали някога ще успее да убеди стария си приятел, че с тази съвременна техника не е нужно да крещиш като във фуния. Даде си сметка, че Едгар ще чува всяка дума от разговора им.

— Ето те и тебе, момчето ми! Радвам се, че най-сетне успя да се добереш до телефон. Добре че Едгар се свърза с мен преди три дни, та да разбера, че Притви Сингх буквално е отлетял.

— Съжалявам, сър, тук наистина е голяма лудница — смутено започна да се извинява Джо.

— И аз така разбрах. Тези шахматни ходове са голямо изпитание за издръжливостта. Добре че Едгар прояви достатъчно организираност.

— Преди да продължим разговора, сър, бих искал да ви информирам, че Едгар седи до мен в този момент, докато разговаряме.

— Е, ами това е чудесно. Спестява ми допълнителния телефонен разговор. Ще говоря по-силно. И така, след като най-неочаквано ме сполетя новината за смъртта на Притви, се сблъсках с известен проблем. Проблем с протокола.

— С протокола ли? — попита слисан Джо. — Ние тук също имаме някои проблеми. Не бих казал, че не са свързани със смъртта на Притви, сър, но протоколът едва ли се нарежда…

— Да, вярвам ти и след малко ще ти дам възможност да споделиш проблемите си. Но преди това ме чуй, Джо. Във вторник вечерта нашият приятел Едгар ми телефонира, за да ми съобщи, че вторият престолонаследник е бил убит. И така, не знам докъде сте го докарали вие там, но при нас в Симла е петък — вчера, докато цял ден обикаляхте да преследвате тигри, получих официално писмо от махараджата. Надлежно изпратено по специален куриер. Запечатано и изпратено в деня преди смъртта на Притви. Доста необичайно писмо и сигурен съм, ще се съгласите, значимо. Съдържа официално предварително уведомление за годежа на втория син на махараджата, Притви Сингх, и… как беше името на момичето… — Прошумоляха листа, след миг сър Джордж продължи: — принцеса Нирмала, една от дъщерите на махараджата на щата Мюар. Разумен ход. Съюзничеството между Ранипур и Мюар винаги е звучало обещаващо за правителството на Негово величество. Предварително уведомление и тъй нататък, за да се проучи нашата реакция спрямо бъдещия брак. Доколкото знам, събитието е било предвидено за идния месец. Много мило от негова страна, че е решил да ме информира… и съвсем редно… но все пак разбираш ли къде ми е проблемът, Джо. Дали да отговоря на писмото, причинявайки болка и обида, или да го скъсам и да изпратя съболезнованията си за смъртта, за която все още не съм официално информиран, и евентуално пак да причиня болка и обида. Посъветвай ме.

— Джордж! Нямам никаква представа! Тук никой не е споменал нито дума за предстояща сватба — дори съпругата му… — извика Джо, изумен от чутото.

— А, да, въздушната танцьорка. Тя още ли е там?

— Да.

— Е, едва ли са щели да запазят тайната още дълго, но тъй като клетникът загина, преди да се осъществят тези планове, вероятно ще предпочетат да не се разчува заради принцесата. Типично по раджпутски. Няма да искат името й да се свързва с някой, който вече не е между нас — това би могло да навреди на перспективите й за в бъдеще. С малко късмет, сигурно ще успеят да отменят поръчката за поканите. Както и да е, ще стоя на позиция още ден-два, ще се ослушвам да видя дали няма да има развитие… А сега е ваш ред — какво имате да ми казвате.

С уморен глас Джо направи бърз преглед на събитията, случили се от пристигането му в Ранипур насам. Сър Джордж го слушаше, без да гъкне, дори веднъж-дваж Джо провери да не би линията да е прекъснала.

— Твърде рано ли е да попитам дали случайно нямаш някакво разрешение на тези мистерии? Три трупа?! Кой ли стои зад всичко това?

— Да, имам. Наистина мисля, че имам представа — отвърна Джо. — Сега, след като разполагаме с улики. Но ми е нужно още малко време, за да изясня нещата — додаде колебливо.

— Съгласен съм, голяма главоблъсканица — отвърна сър Джордж. — Но, слушай, струва ми се, че мога да ти бъда от полза поне за третия случай. Едгар още ли е при теб?

— Да, тук е.

— Чудесно. Точно той може да ти помогне. Би ли ми го дал за минутка?

Джо подаде слушалката на Едгар, но чуваше всяка дума от инструкциите, които сър Джордж продължи да дава.

— Можеш ли да се оправиш сам до оръжейната?

— Разбира се, сър Джордж.

— Тогава веднага заведи младия Сандиландс там. Покажи му багнака. Виж дали няма да му дойдат нови идеи.

Едгар отпусна слушалката с трепереща от вълнение ръка, на лицето му бе изписано изумление, примесено с въодушевление.

— Багнака! Мамка му — багнака! Ето как го е направил!

 

 

Изнервящо, като фокусник, който забавя изпълнението на номера си до последно, за да постигне по-голям ефект, Едгар не каза нито дума повече, а забърза по коридора към една врата, която Джо разпозна. Оръжейната.

Огледаха се, за да са сигурни, че никой не ги е проследил, и се вмъкнаха вътре, Едгар включи осветлението.

— И така, Сандиландс, спомняш ли си как онази нощ отхвърли поканата ми да разгледаш гладиаторските експонати, а? Този път няма да ти се размине. Заповед на Джордж.

— Стига с тая тайнственост, да не губим повече време! — озъби му се Джо.

Едгар отиде до една стъклена витрина и повдигна капака.

— О, както виждам, и двата са тук. Може и да е напразно, но ще разбереш какво имаше предвид Джордж. Гнусни оръжия. Викат им багнак. Съжалявам, нямаме си дума за тях. Пък не ни и трябва. Звученето на хинди е достатъчно красноречиво.

Пред погледа на Джо се разкриха два еднакви предмета. Две огромни тигрови лапи, закрепени на къси дебели дръжки. Джо потръпна.

— Е, това не са чесала за гръб — заобяснява Едгар. — Използват се за убиване, за какво друго?! Обичайното оръжие в гладиаторски схватки. Запазен е зловещият разказ на европейски пътешественик, висш военен. Махараджата, при когото гостувал, му организирал различни видове бой за забавление — бокс, борба и тъй нататък. Накрая, за кулминация, се появили неколцина здравеняци, въоръжени с ей тия неща, и започнали буквално да късат парчета от телата си. На госта му станало толкова зле от представлението, особено когато едно кърваво парче плът му се пльоснало върху лицето, че ги помолил да прекратят.

Словоохотливостта на Едгар не можа да заблуди Джо, който съзря в нея опит да се замаскира неописуем, потресаващ ужас. Взе едно от оръжията и го обърна. Двамата го огледаха внимателно.

— Божичко, голямо е колкото десертна чиния. Но не виждам нищо нередно — всичките нокти са си по местата. Дай да видим другото.

— Аха. Един нокът липсва.

— Трябва да го занесем на доктора. В стаята му има микроскоп и може би ще успее да сравни тези нокти с намерения в тялото на Бахадур… да, запазих го. А кой знае какво още може да се открие по това оръжие — освен ако следите не са били щателно избърсани, а май нямаше много време за подобно нещо. Но как, по дяволите, е успял да вземе такова нещо на лова, че и да го върне обратно? Без никой да забележи. При цялото опаковане и разопаковане от страна на прислугата…

— По същия начин, по който ние с теб ще го изнесем от тук — ухили се Едгар. — Виждаш ли онзи калъф за пушка? Изпразни го, ако обичаш, и ще го напъхаме вътре. Тук никой не обръща внимание на човек, понесъл ловните си принадлежности!

Докато минаваха покрай редиците ритуални ножове с обсипани със скъпоценни камъни блестящи дръжки, двамата забавиха ход, ококорили очи.

— Тук може да бъде задоволен всеки вкус и обслужена всяка цел — отбеляза Едгар. — От кастриране на слон до изрязване на собствените ти нокти на краката. Избирай. Какво ще кажеш за това? — посочи той един афганистански къс нож със зловещ вид. — Никакъв проблем да го скриеш, където си поискаш.

— Не, острието е твърде широко и триъгълно. Не пасва на профила на раната. Но я виж това — да!

Стояха пред редица от шест тънки ножа с най-обикновени стоманени дръжки без никаква украса.

— Досега не ги бях забелязал — призна Едгар. Сигурно защото не са украсени с лъскави скъпоценни камъни, които да ловят погледа. Средновековни ли са? Може би са европейски, а?

Джо въздъхна.

— На това място обикновено щраквам с пръсти и викам някой сержант, който организира всичко това да бъде увито в кърпи и отнесено в лабораторията. И час по-късно ми звънят по телефона и казват, че по веществено доказателство номер пет има скорошни следи от кръв и че от дръжката са снети всички отпечатъци. Но тук, според възможностите ни в тази конкретна ситуация… нека просто отбележим, че номер две от дясно на ляво е по-лъскав от останалите, което показва, че вероятно е бил почистван наскоро — промърмори Джо. — Би ли го прибрал в кутията, Едгар?

 

 

Придавайки си възможно най-небрежен вид, двамата с Едгар, който беше метнал през рамо калъфа, се отправиха към стаята на доктор Хектор Мънро. Той надзираваше разтоварването на оборудването си, но щом видя лицата им, тутакси освободи слугата. Беше достатъчно само да отворят калъфа и да покажат на доктора какво има вътре. С шумна въздишка, потрепервайки от отвращение, той мигновено разбра какво вижда пред себе си. Занесе оръжията до една маса, намести микроскопа си и се захвана за работа.

— Ножа няма нужда да го гледам — рече. — И така съм готов да се закълна, че пасва идеално в нанесената рана. После е излъскан до блясък. Единствените следи, които се виждат, са наслоявания от полиращо вещество.

С помощта на щипки и тампони докторът взе материал от лапата и го постави под микроскопа. Джо бе донесъл тигровата лапа увита в носна кърпа. Сега не им оставаше друго, освен да чакат заключението на доктор Мънро. На няколко пъти той ги повика да погледнат през микроскопа, за да потвърдят видяното от него.

— Чудесна работа свършихте вие двамата — рече накрая. Как изобщо се сетихте за това? Не бях чувал, камо ли да видя, за съществуването на подобно нещо. Но отговорно мога да твърдя, че това е оръжието, с което е извършено убийството на юварадж. Липсващият нокът отговаря напълно — и по цвят, и по степен на износеност.

Този предмет сигурно се пази в оръжейната от години. Вкарването му в активна употреба, така да се каже, за бойни цели, е довело ноктите да загубят своята стабилност, да не са така здраво закрепени за основата, както е при жив тигър. Така че не съм изненадан, че единият нокът се е разклатил и е останал в раната. — Направи кратка пауза. — Разбира се, не изключвам и възможността нокътят да е бил съзнателно изтръгнат от лапата и поставен в раната като подвеждаща улика. Доколкото си спомням, Джо, самият ти го определи като „визитна картичка“.

— Но май са прекалили с яйцата в пудинга, ако мога така да се изразя.

— Точно казано. И Колин определено ще се съгласи с мен. Не само той, но и всеки, който разбира от тези неща. Ти стигна донякъде след много мислене и разчепкване на миналите събития, както и с малко помощ отвън. Според мен нашият разбойник не е очаквал работата му да бъде гледана под микроскоп. Това ме подсеща да ви кажа, че материята, която открих между ноктите на лапата, както и по възглавничките, е плът и косми, но не от животно, а от човек. При това е там отскоро. Готов съм да се закълна, че не е оставена при последния гладиаторски бой, пък дори той да е отпреди седмица — което определено не е така. Следите са съвсем пресни. Някой се е постарал и е поработил усърдно с четката или гребена. Невъоръжено око не би забелязало нищо. Без микроскоп си загубен. А сега, моля те, ако обичаш, би ли прибрал това нещо някъде на сигурно място? — попита накрая докторът, истински отвратен.

Прибраха багнака обратно в калъфа и в следващия миг на вратата се появи слуга. Цял разтреперан и очевидно притеснен, той остави съобщение. В покоите на господаря имали спешна нужда от доктора. Махараджа Удай Сингх умирал. Поръчал да повикат и двамата сахиби — Трууп и Сандиландс.