Лине Кобербьол
Дарът на змията (31)

Залата на шепота

Учителят Вардо се спря пред една зала от черно дърво с тежък обков.

— Свалете веригите — нареди той на пазачите. — Оттук няма как да избягат.

Не го каза особено заплашително, но въпреки това прозвуча някак… зловещо. Думите му убиха отчасти облекчението от свалянето на тежките окови от ръцете и краката ни. Спогледах се набързо с Нико и видях, че и той е притеснен. Знаех, че си мисли преди всичко за едно нещо — щеше ли да е тъмно вътре?

Учителят отключи вратата и положи длан върху ръката на Нико. Нико се втренчи в нея, сякаш бе крастава жаба.

— Залата на шепота — рече Вардо. — Слушай и учи.

Пристъпих през прага и Нико ме последва. На стражите не им се удаде случай да ни блъснат. Вратата зад нас се затвори, а ключът на Вардо щракна в ключалката. Залата на шепота? Какво ли означаваше това?

Поне не цареше пълен мрак. Някъде отгоре ни осветяваха тънки лъчи синя светлина. Аз пристъпих няколко крачки напред, а Нико тръгна след мен.

Това не бе точно зала, а по-скоро дълга аркада. Стъпките ни отекваха между сивите каменни стени. Погледнах нагоре. Сводестият таван бе много висок, почти като небето или като короните на дърветата в гората. И навсякъде имаше лица — по стените, по сводовете, да, дори и по пода.

Каменни лица, разбира се, не че си мислех, че са живи, но все пак изтръпнах. Всички до едно бяха с разтворени усти, като бездънни черни дупки. Аз се забързах леко. Дали те бяха шептящите?

В другия край на аркадата имаше врата. Натиснах дръжката за всеки случай, но и тя бе заключена и също толкова здрава като тази, през която бяхме минали. Нямаше прозорци. Никакъв път за бягство. Учителят бе прав, като каза, че тук не ни бяха нужни вериги. Поне не бе някоя мрачна, влажна, пълна с плъхове килия. Можеше да е много по-зле.

Нико гледаше каменните лица около нас.

— Те ни наблюдават — рече той. — През цялото време.

Гласът му прозвуча някак странно и протяжно под високия свод.

Ни… ни… ни…

Целия… целия… злия…

— Наблюдават? — повторих аз. — Струва ми се, че викат.

Думите ми отново отекнаха и се смесиха с тези на Нико.

Викат… викат… идиот…

Викат… злия… идиот… злия…

Изтръпнах. Не ме интересуваше дали ехото ми шептеше. Нямах желание да говоря повече.

Намерих едно място, където можех да седна, без да се настаня върху някое лице, и се отпуснах уморено до стената. След това веднага се изправих на крака. Щом докоснах стената, се чу някакво странно жужене и шумолене. Сякаш беше жива. Не като човек, може би, но като гора или като… като нещо друго, нещо магично. Какво беше това място? Макар с Нико да бяхме мълчали известно време, не бе тихо. Чуваше се шумолене, шепот, свистене… Дали през всички тези отворени усти не повяваше някакъв вятър, подобно на дъх? Може би виковете им не бяха така безшумни, както си мислех отначало.

Нико се обърна рязко и се втренчи в мен.

— Каза ли нещо?

— Гък не съм казал.

Погледът му бе измъчен.

— Извинявай. Помислих, че…

Помислих… помислих…

Вина… вина… вина…

Нико не довърши изречението. Така и не разбрах какво си бе помислил.

Вина… вина… вина… — шептеше ехото. Изведнъж и на мен ми се стори, че чух нещо, нещо различно от кънтежа на собствените ни думи.

Зъл… зъл… зъл

Лош… лош… лош

Веднага се изправих. Малкото шум, който вдигнах, проехтя през аркадата и се върна отново при мен, като създаде усещане, че не един, а стотици невидими хора бяха мръднали, че стотици чифта обуща бяха изскърцали по каменния под, че стотици ръкави на ризи бяха погладили стената. Зъл… зъл…

Лош… лош…

Някой шептеше. Погледнах лицата, но не ми се вярваше, че усти, изсечени в камък, можеха да говорят като живи хора. Каменните маски продължаваха да ме гледат втренчено. Навлажних напуканите си устни. Те наистина ни наблюдаваха. В някои от празните очи проблясваше светлина. Не, не вярвах да бе истина, но…

… малък… лош…

… страхлив… зъл…

… зъл… зъл… зъл…

Обвинителният шепот не стихваше. Откъде ли идваше?

— Има ли някой?

… някой… някой… зъл… някой зъл…

… някой убиец…

Прозвуча съвсем тихо, почти безшумно, но аз го чух. Някой убиец. Имаше ли тук убиец?

— Не съм…

Успях да спра, преди да изрека последната дума. Нямах ни най-малкото желание да слушам как стените шептят убиец убиец убиец през следващия час.

Стоях там, съвсем прав и скован, като кон, който е надушил кръв. Сърцето ми препускаше и макар тялото ми да крещеше за малко почивка, не исках да седна отново.

— Мълчи! — извика Нико изведнъж, високо и отчаяно, така че аз подскочих като изплашено дете.

… мълчи… — шепнеха стените.

… мълчи… мълчи… мълчи…

… мълчалив и мъртъв… така мълчалив и мъртъв… мъртъв… мъртъв… мъртъв

Стори ми се, че едно от каменните лица се превърна в човешко, в лице на човек, когото познавах. Виждах лика на Валдраку, гаснещите му очи, прерязаното му гърло и бликащата кръв.

— Не!

Не можах да се сдържа. Ехото подхвана думите ми, обърна ги и ми ги върна.

… не… не…

… ти… ти… ти…

… ти, който си убиец…

… страхливец… страхливец…

Притиснах кокалчетата на пръстите си към зъбите, за да не кажа нещо, за да не изкрещя и заглуша обвиненията с яростни викове. Валдарку се бе втренчил в мен, а кръвта се стичаше от прорязания му врат. Аз затворих очи и пристъпих крачка назад, но когато отново ги отворих, той все още бе там, сега на друго място, виждах го в четири лица, в пет… Стотици Валдраковци ме гледаха със застиналите си мъртви очи, като очите на заклано прасе. Аз бях, аз го убих, бях му прерязал гърлото в гръб, докато пълзеше в калта, бях го заклал, както се коли свиня. Убиец. Страхливец. Малък и зъл.

Седях свит на пода, без да знам кога бях седнал. Закрих главата си с ръце, както когато те бият, но въпреки това продължавах да чувам шума, постоянния шепот, който нареждаше, че съм убиец, жалък страхливец, който намушква хората в гръб.

Лош… лош… лош

— Давин…

Отне ми миг, докато разбера, че това не бе шептящият глас, а Нико. Бавно отворих очи.

— Давин, кажи ми… покрити ли са ръцете ми с кръв?

Погледнах втренчено. Лицето му бе сиво-бяло, а очите му бяха съвсем отчаяни. Приличаше на някой луд. Той протегна към мен ръце с разтворени пръсти, сковано и предпазливо, сякаш се боеше да не изцапа дрехите си.

— Не — отвърнах му аз.

… не… не… не…

… кръв… кръв… кръв…

Нико си пое въздух, като почти не изхлипа.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Слава Богу.

Но стените още дълго продължиха да шептят… кръв… кръв… кръв.

 

 

Не знам колко време мина, преди да дойдат да ни изведат. Навън беше тъмно. Не можеше да е същата вечер, нали? Трябва да бе изтекло повече време. Стори ми се като цяла вечност. Може би бе следващата нощ. Устните ми бяха сухи и напукани от жажда, но това нямаше значение. Единственото, което ме интересуваше в момента, бе как да накарам шептящите да замлъкнат. Залата на шепота не познаваше съня, само кошмара. Само едно нещо бе по-лошо от това да си буден — да заспиш.

Отведоха ни по един кратък коридор и ни оставиха в две отделни малки стаи. Бях толкова замаян, че на пазачите им се наложи да ме подпират, а когато затвориха вратата зад мен, дори не ми хрумна да проверя дали я заключиха.

Стаята бе празна, с голи, бели стени. Лунната светлина се процеждаше през едно малко квадратно прозорче. Беше тихо.

О, тишина.

Поглъщах я, както жадният поглъща водата.

Отпуснах се на малката койка, дръпнах одеялото до брадичката си и заспах дълбоко, дълбоко, дълбоко.

Но не бе за дълго. Когато пазачите ме раздрусаха и събудиха, луната все още бе на небето. Същата луна. Поне така си мислех.

Учителят Вардо изчака, докато се убеди, че бях съвсем буден.

— Ето, синко — рече той и ми подаде един бокал. — Пий.

Ръцете ми трепереха и аз подуших подозрително течността, но това бе просто вода. Пих, на големи жадни глътки.

— Погледни бокала, синко.

Разгледах го. Върху него от сребро бе изобразен герба на рода Драконис.

— Ти самият не притежаваш нищо. Всичко хубаво — вода, храна, почивка и живот — всичко идва от ръката на графа. Покажи благодарността си, синко. Целуни дракона.

Погледнах Вардо. Целият бе в черно, като се изключи голобрадото му лице без грам косми. То се извисяваше над мен като маска, като безплътна маска. Напомни на шептящите.

— Върви по дяволите — казах дрезгаво и хвърлих бокала на пода. Той се удари в каменните плочки с почти камбанен звън.

Лицето на Вардо не трепна. Бе като изсечено в камък. Кимна леко на пазачите и те ме хванаха под ръка.

— Залата на шепота — добави той просто.

 

 

Този път се съпротивлявах. Борех се колкото сила имах: удрях, ритах, хапех. Беше ми все едно, че гърбът ми прокърви отново. Но те носеха ризници и дебели ръкавици, подсилени с метални плочки. Струваше ми се, че по-скоро нараних себе си, отколкото тях. Един от тях обаче загуби търпение и ме удари отстрани по главата с тежката си, облечена в ръкавица ръка.

Учителят Вардо го спря.

— Стражар. Ако ще удряш, удряй по тялото. Съзнанието му трябва да е ясно.

Нямах никакво желание да запазя съзнанието си ясно. Точно в този момент щеше да ми дойде много добре да припадна. Само че нямах този късмет.

Те ме завлякоха в аркадата и ме бутнаха върху сивите каменни плочи. Един ме ритна в корема, само за да бъда безпомощен, докато излязат.

Свих се от болка и останах да лежа на пода известно време. Ушите ми бучаха, особено това, което бе обърнато към студения, гладък под.

Лош… лош… лош…

— Затваряй си устата — прошепнах аз. — Остави ме на мира…

… уста… зъл… зъл…

… чест… чест… няма чест…

Вратата непрекъснато се отваряше. В залата кънтяха стъпки.

— Давин? — една ръка докосна рамото ми.

Това, разбира се, бе Нико. Лицето му бе все още бледо, а от едното му око се стичаше нещо.

— Нико.

Приседнах, но отново се отпуснах. Коремът ме болеше твърде силно.

— Боли ли те?

… боли… зъл… зъл…

Естествено, че ме болеше, но аз поклатих глава, защото не беше толкова лошо. Всъщност бях благодарен за болката, защото тя отвличаше вниманието ми от непрестанния шепот на гласовете. Но лицата на стената зад Нико вече бяха започнали да се променят. Те ме гледаха втренчено, подигравателно и с омраза. В тъмните им дъна проблясваше светлина, студена като ненавистта, която таяха.

… страхливец… — шептяха те, — … страхливец… лош… убиец…

Очите на Валдраку ме гледаха. Кръвта се стичаше от гърлото му.

Обърнах се към Нико, единственото лице, за което бях сигурен, че бе живо. Той се бе превил от умора, бе обвил тялото си с ръце и бе пъхнал дланите под мишниците си.

— И сега ли има кръв по ръцете ти? — попитах аз.

Той кимна.

— Виждам я през цялото време.

— Защо?

— В Дунарк… в тъмницата. Имах кръв по ръцете и по дрехите. Кръвта на баща ми, на Адела и на малкия Биан. Не ми позволяваха да се измия. Не и преди Дина да дойде и да ги принуди. Прекарах почти цяло денонощие с кръвта на мъртвото ми семейство по ръцете ми.

Спомних си как веднъж хвърлих към него мъртъв заек. Чак сега разбрах защо така бързаше да се измие.

— Не ти ги уби — казах му аз.

… мъртви… мъртви… мъртви…

… уби…

— Давин, мълчи.

… тих… тих… тих… тих и мъртъв… тих и мъртъв…

— Но това е истината — казах аз високо, за да заглуша Шептящите. — Дракан беше!

— Но аз го направих възможно! Ако не бях…

Той млъкна.

… бях… бях… бях… — шептяха стените.

— Когато брат ми умря, обещах на Адела, че винаги ще може да ме потърси. Че ще се грижа за нея. Но къде бях аз, докато Дракан ги убиваше? Смъртно пиян в стаята си. Или в нейната. Дори това не знам. Не разбираш ли, че аз съм отговорен за смъртта им? — той бе започнал да вика.

Смъртта им, смъртта им, смъртта им — думите ехтяха из стаята, толкова високо, че за миг заглушиха подигравателния шепот на гласовете.

— Ти поне не си разсякъл някого в гръб — изръмжах аз с горчивина.

… в гръб… страхлив и в гръб…

… разсякъл… разсякъл… в гръб…

Нико стоеше с леко наведена глава, почти като граф Артос. Той слушаше, но не бях сигурен, че чува същото като мен.

— Мисля, че е най-добре да спрем да говорим — рече той накрая.

Кимнах, но стените продължиха да шептят каквото си знаеха:

… повече… повече… вече не е жив…

 

 

Лош. Лош убиец. Страхлив и лош. Дали гласът звучеше в главата ми или идваше отвън? Не виждах единствено лицето на Валдраку. Мъртви очи се взираха в мен от мъртви лица, понякога това бяха лицата на мама, на Мели или на Дина. В един момент ми хрумна, че сам можех да си причиня загубата на съзнание. Ако ударех главата си достатъчно силно в пода…

Не се получи. Само дето ме заболя още повече от преди. Гърлото ми бе толкова сухо, сякаш бях викал часове наред. А шепотът на гласовете не заглъхваше. Даже напротив. Жужеше още по-силно в главата ми с думите:

… зъл… лош и страхлив…

Само да можех да заспя. Но щом затворех очи, виждах още по-ужасни неща, отколкото като ги държах отворени.

Нико ме разтърси.

— Давин. Виж!

Той държеше нещо пред мен. Една… една кукла, както изглеждаше, направена от парцали и конци, а очите и устата й бяха неумело нарисувани с въглен.

— Беше ето зад тази колона.

Очите му вече не бяха замислени и виновни. Те искряха от ярост.

Не разбирах напълно гнева му.

— Не осъзнаваш ли какво означава това? — попита ме той.

Поклатих леко глава. Какво ли значение имаше какво мислех аз. Един злодей.

… лош… лош… лош…

— Те причиняват това и на децата!

Навлажних устни, или поне се опитах. Имах чувството, че дори слюнка не ми бе останала.

— Жалко — казах аз дрезгаво.

… жалко… жалко… жалко

— Давин, не бива да им позволяваме да победят.

Погледнах Нико. Кръвта се стичаше от гърлото му. Как успяваше да говори с прерязано гърло? Затворих очи. После отново ги отворих. Кръвта все още беше там.

— Не съм сигурен, че мога да издържа това — рекох му аз.

… навън… навън… навън… — шептяха стените.

Изход обаче нямаше.

 

 

Лежах на пода, макар че гласовете се чуваха по-ясно така. Вече не можех да се държа на крака. Учителят Вардо стоеше на вратата. Каза нещо на Нико, но не чух какво, защото ушите ми бучаха от шепота. Нико поклати глава и му обърна гръб. Един пазач го хвана, обърна го и го принуди да падне на колене, а учителят Вардо отново каза нещо и протегна ръка напред. Не успях да видя какво направи Нико, но явно постъпката му не се хареса на учителя Вардо, защото след малко Нико извика от болка, толкова високо, че за миг успя да заглуши шептящите. Лежеше превит на пода, а пазачите го прескочиха и се отправиха към мен.

Опитах да се изправя, но краката изобщо не ме държаха. Стражите ме хванаха за ръце и ме провлачиха до краката на учителя.

— Как си, синко? — попита той.

Дърто лице от камък, помислих си аз. Не ти ли е все едно?

— Отговори на учителя — нареди ми един от пазачите и ме вдигна, така че застанах на колене.

— Не — рече Вардо. — Не е нужно да отговаря. Достатъчно е да покаже малко добра воля. Той протегна ръка към мен. На черната ръкавица имаше пръстен с герба на граф Артос, изкован от сребро. — Целуни го.

„И дума да не става. За нищо на света. Махни оттук проклетия драконов герб и върви по дяволите.“

Такива мисли се въртяха из главата ми. Но нищо не му казах. Валдраку се взираше в мен с мъртвите си очи от стените и аз се почувствах лош и страхлив.

Целунах герба с дракона.

— Браво, синко — рече учителят Вардо. — Сега ще можеш да си починеш.

Навън все още бе тъмно. Дали бе изминал още един ден? Може би два? Или пък слънцето просто бе решило вече никога да не изгрява? Отведоха ме в същата малка стая с голите бели стени и същата малка койка. Легнах на нея и изпънах нараненото си тяло. Тишина. Сън. Хиляди хора по света получаваха и двете всеки ден — часове тишина и сън. Те не осъзнаваха колко ценна беше тишината. Затворих очи.

… малък… лош… страхлив…

Страхлив… страхлив…

— Не!

Скочих на крака. Огледах се около мен. Бели стени. Лунна светлина. Нямаше каменни лица. И все пак можех да ги чуя.

… лош… лош… страхлив…

Краката ми омекнаха и аз паднах обратно на койката. По бузите ми се стичаха сълзи. Не беше честно. Направих каквото ми каза. Целунах проклетия му драконов герб, макар че само от мисълта за това ми се повдигаше. И все пак не можех да заспя. Продължавах да се чувствам малък, лош и страхлив. Още по-голям страхливец от преди.

Поех си дълбоко въздух и се разридах. Нека свърши. Нека всичко да свърши. Опрях глава на бялата стена. Чувствах се като най-злия човек в света.