Арчибалд Кронин
Северна светлина (18)

IV

Когато същата тази вечер Дейвид и Кора пристигнаха у дома си, Дейвид все още размишляваше върху странното държане на жена си по време на концерта. Само по себе си, внезапното й прималяване беше нещо, което досега не се бе случвало и въпреки че залата беше действително душна, това нейно обяснение му се стори само извинителна причина. По време на концерта, той с оная свръхизострена чувствителност, която беше злата му орис, бе почувствал, че причината за прималяването на Кора бе присъствието на редактора на „Кроникъл“, който седеше непосредствено зад тях. Сега Кора изглеждаше необикновено мрачна. Докато тя приготвяше скромната им вечеря, той не спомена нищо за това, което се бе случило следобед, надявайки се, че тя ще заговори първа. Но нейното мълчание, тази неестествена отвлеченост, която показваше, че мислите й бяха някъде другаде, затвърди подозренията му. Изведнъж тя каза, че я заболяло глава и се качи горе. Той се опита да поработи малко, не толкова за да свърши нещо, отколкото да изчака действието на аспирина, който й бе казал да вземе. Но когато влезе в спалнята и легна, тя все още беше будна и неспокойна и тутакси го обгърна в обятията си и прошепна:

— Обичаш ме още, нали, Дейвид? — Силно развълнуваният й глас, заедно с всичко онова, което се бе случило този ден, увеличи още повече неговото безпокойство.

— Знаеш, че те обичам.

Тя силно притисна тялото си към неговото.

— Сега поне с нищо не ми доказваш, че ме обичаш.

Той разбра, че тя го желае — чувстваше как сърцето й бие като затворена птичка — и той също я желаеше, но не искаше да се поддаде. Спокойно каза:

— Ти знаеш какво ти обяснявам от толкова време, Кора. Аз трябва да правя всичко, за да каля волята си във всяко отношение. Освен това, като се въздържаме, ние още по-силно ще се обичаме един друг.

— Но това не бива. Зле е и за двама ни.

— Не, не, това само възвишава и запазва нашата любов.

— Не разбирам… искам… и то тази нощ.

— Наложи си, Кора, мила… Освен телата си има толкова други неща, които можем да си предложим един на друг. Трябва да издигнем нашите физически желания на духовна висота.

— Изглежда не съм ти нужна — едва ли не с огорчение прошепна Кора. — Сега вече не съм ти нужна.

— Напротив, желая те и в това е именно цялата работа. Помниш ли, когато не исках да ям от ония пирожки, които беше приготвила оня ден? А толкова много ми се ядяха.

Тя дълго мълча, а след това бавно се отдръпна в своята половина на леглото. И тогава, като промени тона, каза:

— Мислех си за това, което каза, че ти омръзнала книгата… та се питах, дали не ще искаш да заминем за известно време. Една промяна ще бъде полезна и за двама ни.

От изненада той не можа да отговори веднага.

— Мислех, че ти харесва в Слидън.

— О, разбира се. Но ще бъде хубаво, ако променим малко въздуха.

— Къде би искала да отидем?

— Където и да е. Ти винаги си ми казвал, че искаш да ме заведеш във Франция. Бих искала да отида с теб в някое тихо френско селце…

Докато тревогата му растеше, трогна го вълнението, което се долавяше в гласа й; трогна го и наивността и липсата на каквото и да било двуличие, с които тя му се бе издала. Сега вече, изпаднал в паника, той видя, че в тази случайна среща с Най се крие нещо твърде сериозно, за да събуди у Кора инстинкта за бягство.

Той надали знаеше какво отговори, но съзнаваше, че остави въпроса открит. Тя не настоя и след малко заспа неспокоен сън. Като слушаше в тъмнината дишането й, той започна да търси причината за нейната тревога и да се измъчва, като предполагаше най-лошото. Очевидно преди него тя е познавала Най. Но в качеството на какъв? Бил ли е той неин работодател, неин съдружник, неин приятел? Остра болка разкъса нервите му. От всички мъже, които той би желал тя да не познава, този тип стоеше на първо място. Още от пръв поглед той изпита неприязнено чувство не само заради неговата враждебност към „Северна светлина“, но и заради нещо в самия него. Потънал в мрачни мисли Дейвид почувства нещо да стяга челото му. Той много добре знаеше колко опасно беше за него да се отдава на такива мисли и се помъчи да прегради пътя им до съзнанието си, както го бяха научили в клиниката да прави това. Но мирни, безучастни образи не се задържаха на фокус върху екрана на неговото зрение и той продължаваше да лежи неподвижно, прикован, измъчван от съмнения, подозрения, ревност и преди всичко от страх за самия себе си от оня възвратен страх, който го караше да изпада в крайности на самоотрицание с надежда да се освободи от него, и който редувайки се с кратки периоди на възторженост, затваряше постоянния кръг на неговото силно душевно разстройство.

Преди около две години той бе преживял нещо, което тогава вежливо нарекоха нервен припадък. То бе започнало с обща отпадналост и странна апатия и бе последвано от ужасно силна депресия. В това именно състояние на душевна помраченост той бе изпаднал в плен на своя страх не само защото му се струвало, че може да загуби напълно разсъдъка си, но и защото бил белязаната жертва на някаква ужасна злокоба. Развивайки се, това душевно състояние се бе оформило в мания за преследване и оттогава насетне в къщи той започна да крие под възглавницата си останалия му от войната пистолет, за да бъде готов да се справи с очаквания, но разбира се, несъществуващ враг.

В началото го лекувал д-р Бард, а след това го изпратил в частна клиника някъде по височините около Скарбъро. Там настъпил пълен мрак, време, за което той не си спомняше абсолютно нищо. Тогава му дали да плете кошници, нещо, което вършил в състояние на пълна невменяемост. Той си спомни как се бе изненадал, когато шест седмици по-късно открил, след като мракът започнал да се разведрява, че изработил собственоръчно повече от две дузини върбови кошове с капаци от твърде сложен модел, нещо, което никога не би могъл да извърши в нормално състояние.

Лекарят на клиниката д-р Ивънс, който страдаше от задух, нисък, пълничък човек, с фини, по-скоро светски маниери, с весела усмивка, му казал, че е преминал опасността. „Вие излязохте от гората, момко, и навлязохте в шубраците.“ И все пак, макар че стигнал до шубраците, по-нататък сякаш не могъл да отиде: продължавал да спи зле, все още изпитвал страх, бил мълчалив и потиснат, странял от живота.

По това време д-р Ивънс, за да му възвърне самоувереността, му разрешил да излиза от района на клиниката по един час всяка вечер, като го посъветвал да се поразтъпква по крайбрежната алея и да общува с хората там. Дейвид нямал никакво желание да излиза, но тъй като обикнал доктора, всъщност свикнал да му се подчинява автоматически, той излизал не по многолюдната алея, от която инстинктивно се плашел, а сред сравнителната усамотеност на старото рибарско пристанище, където седял и наблюдавал бавните приливи и отливи на сивия океан.

Една вечер някой му заговорил — първият човек, който го заприказвал през последните три месеца, без да има нещо общо с неговата болест. Повдигнал глава и видял една девойка, стройна, бедничко облечена, твърде бледа и прекалено слаба, която го гледала с големи тъмнокафяви очи. Нещо в израза на лицето й, отпечатък от неизмерима печал, му разкрило интуитивно нейната безнадеждност, също като неговата, ако не и по-дълбока дори. Той отговорил нещо твърде банално, но това, което казал, било достатъчно да я поощри да седне до него на скамейката. Самото й присъствие, лекото докосване до тънката й ръка под евтината й памучна блузка предизвикали у него слаб трепет. Той не я питал коя е. Нито пък тя проявила онова нетактично любопитство, което може да се очаква при такова случайно запознанство. Те чисто и просто се приели един друг без въпроси, като две самотни души в някой затънтен коридор на ада. Поговорили си твърде малко, и то за най-обикновени неща, но от това, което си казали, почувствали голямо успокоение. И когато дошло време да се прибере в клиниката, той се поколебал, започнал да позаеква и току изведнъж нещо се отприщило: той я помолил да се срещнат на същото място следващата вечер.

Те се срещнали и продължавали да се срещат; скоро започнали да се виждат всяка вечер, а също и в сряда следобед, когато тя ползвала полудневната си седмична почивка. Той започнал да чувства как мракът леко се разсейвал и да вижда света с други очи. При мълчаливите ласки на нейните прегръдки чувствата му се пробудили. Образи, които толкова време са били далечни, започнали да се приближават, цветовете се появили отново, той отново почувствал слънцето, росата по тревата, нежния летен дъждец. Станало тъй, сякаш животът му се възвърнал.

Д-р Ивънс следял развитието му с благосклонна осведоменост, която била трудно поносима. Той знаел за срещите с Кора: още в първите дни, когато Дейвид излизал на свобода, той наредил на един от своите служещи да го следи, тъй като се опасявал да не би „да извърши някаква глупост“, както той със свойствената си жизнерадост наричал самоубийството — оня мрачен облак, който дълго време тегнел над съзнанието на младия Пейдж. Но Дейвид нямал нужда от такова косвено насърчение, за да се забавлява — всъщност той дори се засягал. По свой особен начин той се влюбил в Кора. Спрямо нея не си правел никакви илюзии, виждал я такава, каквато е, с всичките непълноти в нейното възпитание, с липсата на граматически познания, с простотата в държането й, с не особено развития й ум. И все пак в тези явни недостатъци той открил именно ония качества, благодарение на които чувствал такова спокойствие, когато е с нея, че се освободил от тягостното напрежение и преди всичко от ония съмнения, неудобство и липса на самоувереност, които преди го потискали при мисълта за други жени. Със своята нежност тя му възвърнала вярата в собствените му сили, укрепила го с предаността си и ето че макар и още със страха за бъдещето, той могъл вече да си каже: „Ето кой ще ми помогне“.

Две седмици преди датата, когато трябвало да се завърне в Хедълстън, те регистрирали брака си в гражданската служба на Скарбъро.

Всичко това премина с нова сила през ума на Дейвид, както лежеше буден, мъчейки се напразно да открие в първите им дни някаква диря, с която да си обясни настоящото поведение на Кора. На разсъмване може би спа около един час. Когато се събуди, Кора беше слязла. Той отиде при нея в малката кухня и там закусиха с кафе и препечен хляб; и макар да се държеше както всеки ден, той разбра, че жизнерадостта й бе неестествена. Разговорът им вървеше някак принудено и никой нищо не спомена за това, което тя бе загатнала предишната вечер.

След закуската той не можа да си наложи да седне на бюрото. Когато каза на Кора, че ще излезе да се поразходи по вълнолома, би могъл да се закълне, че забеляза у нея облекчение. Колкото повече си мислеше за това, като крачеше надолу по каменистия път, толкова повече го измъчваше увереността, че тя поради някаква причина искаше той да излезе. Обзе го неудържимо желание да се върне и да се обясни с нея. Но не, той не биваше да стори това. Тя първа трябва да заговори, трябва да открие сърцето си пред него. Но защо… защо тя не направи това досега?

Разходката по вълнолома се превърна в мъчително разкаяние. Разкъсван от силно нетърпение да узнае какво ставаше в дома му, той въпреки това не си позволи да бърза. Към края на пристанището се спря, както това правеше обикновено, да поразмени някоя дума с Марта Дейд, старата жена, която държеше будката срещу магазина. Най-после се запъти към къщи, започна да изкачва хълма. И тогава, на завоя, до самата ограда на къщата, остра болка внезапно прободе сърцето му, закова се на място: най-лошите му подозрения се потвърдиха.