Барбара Тейлър Брадфорд
Ще помня… (8)

8

Клий гледаше съсредоточено десетината негатива, подредени върху голямата светеща кутия, в парижкия си офис. След няколко минути той се обърна към Жан-Клод Рош, директор на фотографската му агенция „Имаж“:

— Мисля, че това момче е същинско откритие, снимките наистина са хубави. Страшно хубави. Нека дойде при мен колкото може по-скоро. Бихме могли да използваме и някой друг добър местен фотограф, тъй като ще имаме повече работа, отколкото предполагахме.

Жан-Клод изглеждаше доволен.

— Марк Вилие е наистина страхотен, Клий. Прозорлив, агресивен и същевременно свръхчувствителен. И също като теб безстрашен. Сигурен съм, че ще го харесаш, как да ти обясня, той е… много приятен.

— Чудесно. Ако се съди по тези фотографии, работата му е превъзходна. Давай по-нататък. Имаме ли още нещо?

Жан-Клод поклати отрицателно глава.

— Не, всичко е наред. Задачите за следващата седмица са на бюрото ти. Включени са всички, с изключение на теб. Оставил съм те без ангажименти.

— Много добре. Бих могъл да си почина няколко дни след Пекин и Москва — зарадва се Клий на перспективата за малко свободно време. Обърна се, събра негативите и ги подаде на Жан-Клод.

— Благодаря ти — рече Жан-Клод, като ги поставяше в един голям плик. — Отивам у Марк и ще му кажа да дойде утре сутринта. Удобно ли ти е?

— Разбира се. Впрочем как стои въпросът с ангажимента ми към „Лайф“?

— Ще имат нужда от теб за около три седмици, от края на юли до средата на август. Искат първо да идеш във Вашингтон и да направиш снимки на президента и на госпожа Буш, „Лайф“ има тази привилегия.

— Да, ясно. През юли конгресът все още заседава, а през август Буш вероятно ще бъде или в Кемп Дейвид, или в Кенебънкпорт. А кой ще е следващият ми обект?

— Не са споменавали нищо, но искат да направиш няколко специални материала. Казах, че ще им съобщя възможно най-рано датата на пристигането ти. Те трябва да я потвърдят своевременно на Белия дом. Така че кога смяташ да пътуваш?

— Вероятно около четиринайсети. — Клий отиде до бюрото си. — Попитай Марк Вилие дали би могъл да дойде утре рано, около седем и половина — осем.

— Разбира се. — Жан-Клод тръгна към вратата, но преди да излезе, се извърна към Клий. — Няма проблем, ще дойде по всяко време, когато пожелаеш. Той мечтае да работи с тебе, Клий. Ти си негов кумир.

Клий се усмихна, без да каже нищо. Беше му добре известно какво означава да направиш от някого кумир.

Неволно обърна очи към снимката на Робърт Капа, окачена на стената заедно с няколко други. Прониза го онази позната болка, която обикновено изпитваше, щом зърнеше неговия образ. Единственото нещо, за което съжаляваше в живота си, беше, че никога не се бе срещал с Капа. Роден бе твърде късно, а трагичната смърт на големия фотожурналист беше толкова преждевременна…

За момент погледът му попадна върху книжата на бюрото и той взе да рови из тях без особен интерес — нещо характерно за него. Канцеларската работа не беше силната му страна; всъщност тя го отегчаваше. Защипа заедно писмата, драсна набързо върху едно от тях: „Луиз, справи се с всичко това както намериш за добре“ и постави купчинката при текущата кореспонденция.

Погледна часовника си и видя, че е почти шест. Ако искаше да отложи вечерята с приятелите си Хенри и Флорънс Девън, трябваше да действа незабавно. Хенри беше писател, работеше в парижкото бюро на „Тайм“ и Клий му се обади по директния телефон. Звъня дълго, докато накрая Хенри вдигна слушалката и се чу дрезгавият му глас с бостънски акцент:

— Ало, да?

— Хенк, обажда се Клий.

— Клий, само, моля те, не ми казвай, че отлагаш вечерята!

— Съжалявам, но се налага, Хенк. Нищо не мога да направя.

— Фло покани онзи фотомодел на Лакроа, не си спомням името й, но е страхотна. Нали няма да пропуснеш възможността да я видиш?

— Престанете да ми уреждате срещи! — Клий реагира леко раздразнено, но след това се засмя. — Просто няма начин да успея тази вечер. Имам много важна среща.

— Не се съмнявам. Знаем ги тези важни срещи…

Без да се увлича в спор с него, Клий подметна сдържано:

— Известно ми е, че за да избегне провал, Фло кани обикновено поне още двама души. Сигурен съм, че моделът на Лакроа няма да остане без мъжка компания.

— Вярно. Ала Фло искаше именно ти да се срещнеш с нея, Клий.

— И това ще стане, но друг път. Тази вечер просто не мога. Какво ще кажеш за утре, да обядваме заедно?

— Няма как. Ще летя за Ница. Работя върху един материал за семейство Грималди от Монако и трябва да взема няколко интервюта в Монте Карло — рече Хенк.

— Тогава ми се обади, когато се върнеш, и ще наваксаме пропуснатото.

— Дадено. Клий?

— Кажи, Хенк?

— Ще ни липсваш довечера.

— И вие ще ми липсвате. Моля те, извини ме пред Фло и я целуни от мен. — Остави слушалката и си каза наум, че на другата сутрин трябва да изпрати цветя за Флорънс. Взе телефона и позвъни отново. Женски глас отговори моментално.

— Ти ли си, Мел?

— Здравей, Клий, какво има?

— Нищо особено… Мел, аз…

— Предполагам, че отменяш срещата.

— Слушай, скъпа, съжалявам, но е пристигнал един редактор от Щатите и…

— Трябва да те види още тази вечер, защото пътува утре рано сутринта, а е жизнено необходим на агенцията — довърши тя вместо него, като че ли знаеше предварително какво ще каже.

— Точно така, позна.

— Защо не минеш след това, Клий?

— Ще бъде прекалено късно.

— Няма значение.

Настъпи кратка пауза.

— Предпочитам да се видим в края на седмицата, Мел, ако, разбира се, си свободна. Какво ще кажеш тази събота да излезем да се поразходим с кола извън града и да вечеряме някъде заедно?

— Съгласна съм — въздъхна тя, — но не мога да си обясня защо си позволяваш да се държиш така с мен, Клийланд Доновън? Ако някой друг ми беше погодил подобен номер, нямаше да му се размине така лесно.

— Защо?

— Ами защото постоянно гледаш да се измъкнеш.

— Е, добре. Мога ли да смятам, че сме се уговорили за събота вечер?

— Мисля, че вече казах „да“.

— Тогава ще ти се обадя утре и те моля да ме извиниш. — Сбогува се и затвори телефона. Утре ще изпратя на Мел цветя от „Лашом“, помисли той. Вдигна крака на бюрото, облегна се назад и затвори очи.

Клий почувства облекчение, че успя да отмени вечерята с Фло и Хенк, както и срещата си с Мел с помощта на няколко безобидни лъжи. Разбира се, че не беше ангажиран служебно, но пък и нямаше никакво настроение да вечеря нито с Девънови, нито с приятната и симпатична Мелани Лоу, която определено харесваше. Искаше му се да бъде сам, имаше много неща, върху които трябваше да помисли. Ето защо остана много доволен, когато Жан-Клод му съобщи, че го освобождава от ангажименти през следващата седмица, преди да отпътува за Щатите, за да изпълни поръчката на „Лайф“. Това щеше да му даде възможност да си почине и да се съсредоточи върху решаването на някои свои лични проблеми. Напоследък един от тях го занимаваше особено силно.

Клий стана, облече сакото си и се отправи към вратата. Спря за миг и се загледа в портрета на Капа. От всички негови фотографии, независимо дали в цивилни или военни дрехи, тази му беше любимата. На нея Капа и Дейвид „Чим“ Сиймър бяха седнали на железни градински столове, насред раззеленен парижки площад от началото на петдесетте години. Капа беше по шлифер, леко усмихнат, в очите му играеха подигравателни пламъчета, от устата му висеше цигаре. Едната му ръка лежеше върху коляното, виждаха се дългите изящни пръсти, от които Клий винаги се бе възхищавал. Колко загадъчно красив беше Капа на тази снимка.

Строгите мъжествени черти, гъстата черна коса и чувствените устни го правеха наистина невероятен.

Освен че имаше привлекателна външност, той беше изключително елегантен и чаровен и за Клий не беше трудно да си обясни защо Ингрид Бергман и толкова други жени са били лудо влюбени в него. Всички, които бяха писали за Капа, изтъкваха смелостта и дръзновението му на фотограф, представяха го като състрадателна личност и голям хуманист. Веднъж британското списание. „Пикчър Пост“, което вече не излиза, беше поместило снимка на Капа с текст под нея: „Най-големият военен фотограф в света“. Това бе самата истина и тя му струваше живота.

Капа паднал убит по време на френско-виетнамската война, на 25 май 1954 година, край град Дончитон, от една мина, поставена от Виетмин, на малко тревисто възвишение, близо до една дига. Бил е само две години по-възрастен от мен, пресметна Клий, като си мислеше колко преходно е всичко.

През 1955 година списание „Лайф“ и Задокеански пресклуб Америка учредиха наградата „Робърт Капа“ за най-добър фотографски репортаж от чужбина, изискващ изключителна находчивост и смелост. Клий спечели наградата със снимките си от войната в Ливан и тя се превърна в най-скъпото му притежание. Беше в специална кутия, подплатена със синьо кадифе, и той я постави върху една етажерка непосредствено до снимката на Капа, малко встрани от другите международни награди, които някога бе печелил.

Клий вдигна капака, погледна я и за кой ли път се опита да си обясни каква е причината да чувства толкова близък човек, когото никога не бе познавал. Беше силно озадачен, но без съмнение, макар и не между живите, Капа бе личността, оказала му най-силно влияние.

В коридора се чу гласът на Жан-Клод. За миг Клий забрави за Капа и излезе да види какво става.

— Хей, момчета, нещо ново? — попита той, като се приближи до Жан-Клод, който оживено разговаряше с Мишел Белон, талантлив фотограф и съдружник в агенцията.

— Нищо — каза Мишел и намигна на Клий.

— Прав е, нищо особено — намеси се Жан-Клод. — Просто обсъждаме достойнствата на различните ресторанти. Трябва да решим къде да дадем вечеря на Стив — обясни той, имайки предвид друг сътрудник на „Имаж“.

— Е, и какво предлагате? — попита Клий. — Може би моят глас ще е решаващ.