Луиджи Пирандело
Някой се смее

Един слух плъзва сред събранието:

— Някой се смее.

Тук, там, навсякъде, където достигне този слух, сякаш изскача пепелянка или щуква щурец, или проблясва огледало, за да ослепи ненадейно очите.

Кой дръзна да се смее?

Всички внезапно се обръщат и с ядни погледи търсят този човек.

Четири големи кристални полилея осветяват огромната зала над тълпата, поканена на събранието. В горната си част залата е почти мъртва и пуста, унила в своята прашна старинност. Разтревожена изглежда само мазилката със стенопис от седемнадесети век, простряла се от единия до другия край на свода, която полага толкова усилия, за да потопи в чернилката на вечна нощ свирепата невъздържаност на рисунката. Човек ще рече, че с нетърпение очаква всяко движение долу да замре, та залата да остане празна.

Като се взре, човек може да открие някое и друго нацупено лице, което състрадателно и огорчено се разтяга в печална и вежлива усмивка. И тъй, да се усмихваш вежливо, е допустимо, дори е необходимо, ако е вярно, че събранието — макар и много сериозно — в същото време трябва да мине за едно от обичайните граждански увеселения по време на карнавала. И наистина на естрадата, покрита с черен килим, малък оркестър от плешиви черепи свири непрекъснато танцови мелодии и няколко двойки танцуват, за да придадат на събранието вид на танцувално увеселение. Те почват танците по покана, почти по команда на нарочно повикани фотографи. Но червеното и небесносиньото на някои женски тоалети са толкова крещящи и толкова отвратителна е мършавостта на някои голи рамене и голи ръце, че човек се пита дали тези балерини — живи играчки от други времена, консервирани и сега отново навити — не са изкопани специално за случая, за да представят този спектакъл. След като човек ги е погледнал, просто чувствува нужда да се улови за нещо грубо и обикновено: например за врата на този навъсен човек, седнал наблизо, който е станал морав, поти се и си вее с изключително бяла кърпичка. Или за идиотското чело на онази възрастна дама. Ала всъщност странно: на жалката маса за напитки цветята не са изкуствени. Това откритие навява тъга, като си помислиш за градините, от които тази сутрин са били откъснати под бистрия дъждец, който леко и пронизващо е ръмял. Колко жалко за тази бледна, вече почти разкъсана роза, която пази в увисналите си листчета умиращия мирис на напудрена плът.

Залутан сред тълпата, тук-там се вижда някой поканен с домино, който прилича на монах, откъснал се от погребална процесия.

Истината е, че всички тия поканени не знаят за какво са поканени. Поканата проехтя из града като сигнал за сбор. Сега, объркани, те се двоумят дали е по-подходящо да се уединят, или да застанат на видно място (а това никак не е лесно сред толкова народ). Дебнат се един друг и който забележи, че го наблюдават, докато се дърпа встрани или докато се опитва да привлече вниманието, посърва и замръзва, защото всички се подозират един друг и това недоверие сред навалицата създава раздразнение, което с усилие успяват да потиснат. Злобни и коси погледи се отправят към гърбовете на другите и щом бъдат забелязани, се отдръпват като змии.

— О, я гледай, и ти ли си тук?

— Ех, всички сме тук, както се вижда.

Ала междувременно никой не смее да попита защо всички са тук, като се страхува, че само той е в неведение, което вече би представлявало вина, в случай че събранието е обявено, за да се вземе някакво важно решение. Като гледат да останат незабелязани, неколцина търсят с очи ония двама или трима, за които се предполага, че биха могли да знаят. Ала не ги виждат. Навярно те са се събрали на съвещание в тайна заседателна зала, където от време на време някой бива извикан и притичва пребледнял, като оставя другите тревожно слисани. От общественото положение и от връзките на оня, който е призован, се опитват да извадят заключение какъв въпрос се решава, но не успяват да разберат нищо, защото преди малко е бил извикан някой със съвсем друго положение и връзки.

Сред всеобщата тревога поради царящата неяснота възбуждението расте непрекъснато. Известно е колко бързо се разпространява един тревожен слух и как, минавайки от уста на уста, един факт се изменя дотам, че става друг. По този начин от единия до другия край на залата се кръстосват приказки за такива невероятни безобразия, че зашеметяват хората. И тъй, от всички разбунени души се изпарява и разстила нещо като кошмарно видение, в което сред мъчителните и трескави звуци на малкия оркестър, сред обърканата оглушителна глъчка и отраженията на светлините в огледалата пред очите на всички се мяркат най-странни сенки и подобно на дим, на гъсти валма от съзнанията, спотаили огъня на неизповядани угризения, преливат страхове, малодушие и всякакви подозрения. У мнозина инстинктивният порив да прибегнат веднага до предохранителни мерки довежда до най-неочаквани последствия. Един мига непрекъснато, друг гледа съседа си, без да го вижда, и нежно му си усмихва, трети разкопчава и закопчава непрекъснато някое копче на жилетката си. По-добре човек да се преструва, че нищо не го вълнува. Да мисли за съвсем други неща. Тази година Великден се пада доста късно. Един познат се нарича Бонджорно. Да, но всъщност как ни задушава тази комедия с нас самите.

Фактът (ако е верен), че някой се смее, струва ми се, не би трябвало да прави такова впечатление, щом всички еднакво таят такива мисли. Какво ти впечатление! Той събужда яростно възмущение, и то тъкмо защото всички таят едни и същи мисли. Възмущение като от лична обида, възмущение, че някой може да има смелост да се смее открито! Кошмарът тегне непоносимо върху всички, защото всъщност всеки смята, че е забранено да се смее. Ако някой започне да се смее и другите последват примера му, ако целият този кошмар внезапно се разбие сред избухналия всеобщ смях, тогава край на всичко! При цялата тази несигурност и душевно напрежение е необходимо да се вярва и да се чувствува, че тазвечерното събрание е много сериозно.

Но действително ли съществува този някой, който продължава да се смее, независимо от слуха, плъзнал вече от доста време сред събранието? Кой е той? Къде е? Трябва да бъде хванат, сграбчен за реверите, да бъде блъснат в стената и всички с протегнати юмруци да го запитат защо се смее и на кого се смее. Изглежда, че не е само един. Ах, така ли, повече ли са? Казват, че са поне трима. Как тъй, в хор или всеки сам за себе си? Изглежда, дружно се смеят. А, тъй, значи! Значи, са дошли с твърдото намерение да се смеят. Изглежда.

Първо забелязват едно едро момиче, облечено в бяло, с пламнало, зачервено лице, с подчертани форми, малко недодялано, което се превивало от смях в един отдалечен ъгъл на залата. Отначало не обърнали внимание било защото е жена, било поради възрастта. Само ненадейното избухване на нейния смях подразнило околните и неколцина се обърнали, както се реагира при неуместна постъпка, дори може да се каже, при неприлична, но извинима постъпка. В края на краищата някакъв си смях на дете. Освен това тя веднага престанала да се смее, като забелязала, че я наблюдават. Избягала от ъгъла, превита, запушила уста с ръце и — логично било, разбира се, да я чуят оттатък отново да избухне в конвулсивен смях, може би поради това, че докато бягала, е потискала смеха си. Малко момиче? Хм, сега се узнава, че тя е поне на седемнадесет години и че има очи, които хвърлят искри. Изглежда, бяга от зала в зала, като че я гонят. Да, да, наистина я гонят, гони я един много хубав младеж, рус като нея, който също се смее като луд, докато я гони. И от време на време се спира поразен от безочието, с което тя се мушка навсякъде. Той иска да си придаде благоприличен вид, но не успява, обръща се насам-натам, сякаш някой го вика, действително си хапе устните, за да сдържи изблика на веселие, което бълбука в него и кара корема му да подскача. И ето, сега откриват и третия — едно пъргаво човече, което подскача и блъска късите си ръчички в кръглия си твърд корем, като че ли бие палки по барабан. Плешивите части на главата му лъщят сред венец от червеникави къдрави коси. Лицето му е блажено и сред него носът му се смее повече от устата, очите — повече от устата и от носа, смее се брадичката му, смее се челото му, дори ушите му се смеят. Той е във фрак както всички други. Кой го е поканил? Как са се вмъкнали на това събрание? Никой не ги познава. Нито аз дори. Но зная, че той е баща на тия две деца. Заможен господин, който живее на село заедно с дъщеря си, докато синът му учи тук в града. Сигурно са попаднали на този мним карнавален празник случайно. Кой знае какво са си казали, като са дошли тук, кой знае какви тайни шеги и какво тайно разбирателство открай време са установили помежду си, подигравки, известни само на тях, многоцветни потайни експлозивни смеси като за фойерверк, готови да избухнат при най-малкия повод, дори само при бегъл поглед. Там е работата, че не могат да стоят заедно. Затова пък се търсят с очи отдалеч и щом се зърнат, обръщат лица и в шепите си избухват в такъв смях, че просто това е скандал сред заобикалящата ги сериозност.

Кошмарният гнет от тази сериозност така тегне и потиска всички, че никой не може да предположи, че тия трима не са засегнати от него, че мислят за странични неща и че може би имат някакъв невинен, дори може би наивен повод, за да се смеят тъй, за нищо. Например момичето може би се смее само защото е на седемнадесет години и защото е свикнало да живее като кобилка сред цъфнала ливада, една кобилка, която пощръклява при всеки полъх на вятъра, скача и препуска щастлива, без сама да знае защо. Човек може да се закълне, че тя нищо не забелязва, че ни най-малко не подозира скандала, който предизвиква заедно с баща си и брат си, които също са радостни, чужди на средата и далече от всякакво подозрение, че вършат нещо нередно.

Те не подозират до такава степен, че се събират най-после на един диван в оттатъшния салон. Бащата е в средата между сина и дъщерята. Те са доволни и изнурени, имат голямо желание да се прегърнат заради приятните мигове на развлечението, което са си доставили, мигове, избликнали из самата тяхна радост, изливаща се във всички тези шумни смехове като шумотевица на краткотрайна пяна. Виждат срещу себе си като тъмен прилив под внезапно помрачняло небе как цялата тълпа поканени настъпва от трите големи стъклени врати бавно, бавно с мелодраматични стъпки на мрачно съзаклятие — и отначало нищо не разбират. Не вярват, че тази непохватна маневра се прави заради тях и все още леко усмихнати, си разменят погледи. Но усмивките им постепенно замират и се превръщат в израз на растящо удивление. Те не могат нито да избягат, нито дори да отстъпят, тъй като са се отпуснали на облегалката на дивана, и сега вече са не удивени, а ужасени. Вдигат инстинктивно ръце, сякаш за да спрат злокобната тълпа, която настъпва срещу тях. Тримата големци, ония, които се бяха събрали на съвещание в една тайна зала не за друго, а тъкмо заради тях, именно заради разпространилия се слух за недопустимия смях, са решили да ги накажат по тържествен и особен начин. Ето те влизат през централната врата начело на тълпата. Смъкнали качулките на своите домина чак до брадата, завързали на шега ръцете си с три салфетки като с белезници, сякаш са наказани престъпници, които идват при тримата смеещи се, за да просят милост от тях. Щом стигат пред дивана, всички поканени избухват в огромен сардоничен смях, смях, който неколкократно оглушително и ужасно отеква в залата. Клетият баща е потресен, блъска се насам-натам, успява да хване под ръка двете си деца и сгърчен, целият се тресе от тръпки, от които просто ще му се пукне сърцето. Съвсем объркан се измъква, преследван от ужасяващата мисъл, че всички жители на града внезапно са полудели.