Луиджи Пирандело
Делвата

Благодатна беше и за маслините оная година. Стари дървета, които бяха отрупани и предната година, сега родиха отново, напук на мъглата, която ги беше поразила по време на цъфтежа.

Дон Лоло Цирафа събираше добра реколта от своя чифлик, на височините в Примосоле, и като предвиждаше, че петте му стари делви от гледжосана глина, които държеше в зимнина си, няма да му стигнат за всичкия зехтин от новата реколта, беше поръчал навреме една още по-голяма, шеста делва, в Санто Стефано ди Камастра, където ги правеха. Тя беше висока до гърди, издута и величествена, сякаш беше игуменка на другите пет.

То се знае — беше се карал и с тамошния грънчар заради тази делва. А с кого ли не се беше разправял дон Лоло Цирафа? За всяка дреболия, даже за някое камъче, отронено от оградата му, дори за една сламка от неговата слама той се развикваше да му оседлаят мулето, та да препусне до града да заведе дело. Поради ожесточението, с което завеждаше искове и даваше хонорари на адвокати, като призоваваше на съд ту тоя, ту оня, накрая се налагаше да плаща разноските за всички. И тъй почти се беше разорил.

Разправяха, че неговият съветник по правните въпроси, на когото му омръзнало да му се появява два-три пъти седмично, за да се отърве от него, му подарил една книжка, подобна на ония за литургия — законника, та да се оправя сам, като сам си търси правните основания за делата, които смята да започва.

По-рано всички, с които се караше, му викаха, за да го дразнят: „Оседлайте мулето!“ А сега се обаждаха: „Справете се с наръчника!“

А дон Лоло отвръщаше:

— Разбира се, и всички ви ще поразя, кучи синове!

Новата делва, заплатена с четири унции суха и звънка пара, в очакване да й се отвори място в зимнина, бе временно настанена в помещението за мачкане на грозде. Подобна делва никой не беше виждал. Настанена в подземието, вмирисано на мъст и на оня остър и суров дъх, който се задържа там, където няма въздух и светлина, тя будеше съжаление.

От два дни беше започнало бруленето на маслините и дон Лоло беше бесен, понеже не знаеше как да раздели усилията си между брулачите и мулетарите, дошли с мулетата си, натоварени с тор за полагане на купчини по склона с тазгодишните насаждения от бакла. Не знаеше кого да надзирава по-напред. Ругаеше като хамалин и заплашваше да порази и едните, и другите, ако една маслина, ако само една маслина бъде пропусната, като че ги беше броил една по една по дърветата. Или ако всички купчинки тор не са еднакви! С голяма бяла шапка, по риза, разгърден, с пламнало лице и целият в пот, тичаше тук и там, като въртеше вълчите си очи и потъркваше ядно бръснатите си бузи, по които бурната брада прорастваше почти веднага след като я острижеше бръсначът.

Сега, на края на третия ден, трима от селяните, които бяха брулили, влизайки в помещението за мачкане на грозде, за да оставят там стълбите и прътовете, замръзнаха пред новата и хубава делва. Тя беше разполовена, сякаш някой със сигурен замах бе разрязал цялата изпъкналост на корема й, като беше свалил предната част.

— Вижте, вижте!

— Кой ли е направил това?

— Майчице! Ами сега, кой ще се разправя с дон Лоло? Жалко, съвсем нова делва!

Първият, по-уплашен от другите, предложи да поемат веднага през вратата, да се измъкнат тихомълком, като оставят облегнати на стената вън стълбите и прътовете. Но вторият рече:

— Луди ли сте? Имате работа с дон Лоло! Той е в състояние да повярва, че ние сме я счупили. Стойте всички тук!

Излезе пред зимнина и като сложи ръцете си като фуния, извика:

— Дон Лоло! Ах, дон Лоло!

И ето го — появи се там под склона заедно с разтоварачите на тор. Както обикновено жестикулираше ядосано, като нахлупваше от време на време с две ръце голямата си бяла шапка. Поради това често нахлупване понякога се случваше да не може да я изтегли от врата и челото си. В небето вече изгасваха последните огньове на привечерта и сред спокойствието, което се спускаше над полето заедно с вечерните сенки и приятната свежест, биеха на очи жестовете на този винаги ядосан човек.

— Дон Лоло! Ах, дон Лолооо!

Когато се изкачи и видя пакостта, сякаш щеше да полудее. Най-напред се нахвърли върху тримата, сграбчи единия за гърлото и го притисна към стената, като му викаше:

— Мръсни проклетници, ще ми я платите!

След като на свой ред другите двама го сграбчиха с изплашени, посивели и диви лица, той обърна към себе си яростния си гняв, удари шапката си о земята, започна да се пляска по бузите, като тупаше с крака и кряскаше като ония, които оплакват мъртъв роднина:

— Новата делва! За четири унции делва! Още неизползувана!

Искаше да знае кой му е строшил делвата! Възможно ли беше сама да се е счупила? Някой нарочно трябва да я беше счупил, от злоба или от завист! Но кога и как? Нямаше и следа от външен удар! Дали не беше пристигнала счупена от работилницата? Не е възможно! Звънтеше като камбана!

Щом селяните видяха, че първият пристъп на гнева му стихна, започнаха да го призовават да се успокои. Делвата можеше да се поправи. В края на краищата не беше лошо счупена. Само едно парче. Някой опитен грънчар — дето може да поправя стомни, щял да я оправи, та да стане като нова. Та нали чичо Дима Ликази бил открил един чудотворен клей, чиято тайна ревниво пазел? Някакъв маджун, дето и с чук да го удряш, не можеш да го разлепиш, стига да прихване. Точно така — ако дон Лоло иска, утре, щом пукне зората, чичо Дима ще дойде и като две и две четири — делвата ще стане по-здрава от преди.

Дон Лоло се противеше на тия увещания, казваше, че всичко било безсмислено, че нямало средство да се поправи повредата, ала накрая се остави да го убедят.

На другия ден в ранни зори, точният чичо Дима Ликази се представи в Примосоле с кошница инструменти на гърба. Той беше прегърбен старец, със схванати и възлести стави като дънер на древно сарацинско маслиново дърво. Думите от устата му трябваше с кука да ги вадиш. Изкривеното му тяло беше пропито с високомерие или може би с печал, а също и с подозрение, че никой не може да разбере и оцени неговите достойнства на изобретател, който още не е добил признание. Чичо Дима искаше да говори с дела и освен това трябваше да се оглежда на всички страни, за да не му откраднат тайната.

— Я по-напред ми покажете това лепило — рече му като начало дон Лоло, след като го оглежда дълго и недоверчиво.

Чичо Дима с достойнство кимна отрицателно.

— Работата ще покаже.

— Ама хубаво ли ще се залепи?

Чичо Дима положи на земята кошницата, измъкна от нея голяма кърпа от червен памучен плат, раздрана и завързана на вързоп, започна да я разгъва бавничко, сред вниманието и любопитството на всички, и когато накрая извади очила със счупени на няколко места и закрепени с канап рамки, той въздъхна, а другите се засмяха. Чичо Дима не обърна внимание, почисти пръстите си, преди да докосне очилата, сложи си ги, после много авторитетно започна да разглежда делвата, изнесена на хармана.

— Ще стане — рече.

— Само че на твоя клей не се доверявам — постави условие Цирафа, — искам и шев.

— Отивам си — отговори начаса чичо Дима, като се надигна и постави кошницата отново на гърба си.

Дон Лоло го улови за ръка.

— Къде? Слушай, свадлив глупако, тъй ли се пазариш? Я го гледай ти какви капризи, сякаш е Карл Велики! Слушай, нещастнико, магаре такова, аз тука трябва да слагам зехтин, а олиото ще таи! Цял километър пукнатина, и ще я лепи само с клей! Искам шев. Лепило и шев. Аз нареждам.

Чичо Дима стисна уста, затвори очи и поклати глава. Всички са такива! Отнемаха му удоволствието да върши работата си чисто, да изработи всичко съвестно, по всички правила на изкуството и да докаже качествата на своя клей.

— Ако делвата отново не звънти като камбана… — каза той.

— Не съм съгласен — прекъсна го дон Лоло. — Шев! Плащам лепило и шев. Колко трябва да ви дам?

— Ако е само с клей…

— Ей, че твърдоглав човек! — възкликна Цирафа. — Ти не чуваш ли какво говоря? Казах: искам шев! Ще се споразумеем, като свършиш работа: нямам време за губене с тебе.

И отиде да наглежда хората си.

Изпълнен с яд и обида, чичо Дима се залови за работа. И ядът и обидата му растяха с всяка дупка, която пробиваше с бургията в делвата и в откъртеното парче, за да прекара през тях желязната тел на шева. Придружаваше пърполенето на свределчето с постепенно засилващо се и все по-често ръмжене, лицето му ставаше все по-зелено от злъч, а очите — все по-злобни и искрящи от яд. Като привърши тази първа операция, той захвърли гневно бургията в кошницата. Прилепи отчупеното парче към делвата, за да провери дали пробитите дупки са на равни разстояния и съвпадат една с друга, после с клещи отряза от желязната жица толкова парченца, колкото шевове трябваше да сложи и повика на помощ един селянин, който брулеше наблизо.

— Смелост, чичо Дима! — каза му тоя, като видя измененото му лице.

Чичо Дима ядосано вдигна ръка. Отвори тенекиената кутия, в която държеше своя маджун, и го издигна към небето, сякаш за да го предложи на господа, тъй като хората не искаха да признаят достойнствата му, после с пръст започна да маже целия ръб на отчупеното парче и на дупката. Взе клещите и късчетата желязна жица, приготвени от преди, и се вмъкна в отворения корем на делвата, като нареди на селянина да положи откъртеното парче на мястото му, както сам той беше направил преди малко. И преди да започне да слага шевовете, се обади от делвата:

— Дърпай! Дърпай с все сила! Я кажи, отлепя ли се? Гръм да порази оня, който не вярва! Чукай, чукай! Звъни ли, или не звъни като камбана, макар че аз съм вътре? Хайде, върви да кажеш на господаря си!

— Ех, чичо Дима, който е отгоре, той командува — въздъхна селянинът, — а който е отдолу, се измъчва! Сложете шев! Сложете шев!

И чичо Дима започна да препъхва железните жички, като Свързваше две по две дупките — едната отсам, другата оттатък залепения ръб, после завиваше двата края с клещи. Трябваше му цял час, за да направи всички шевове. В делвата се лееше пот като из чешма. Докато работеше, се оплакваше от нерадостната си съдба. А селянинът отвън го успокояваше.

— Сега ми помогни да изляза — каза накрая чичо Дима.

Но колкото коремът на делвата беше дебел, толкова шията й беше тясна. Заслепен от яд, чичо Дима не беше обърнал внимание. Сега правеше опит след опит и все не можеше да излезе. А селянинът, вместо да му помогне, се запревива от смях. Чичо Дима беше затворен, затворен в току-що поправената от него делва — и друг начин нямаше, за да го освободят: трябваше да строшат делвата отново и окончателно.

Привлечен от виковете и смеховете, притича дон Лоло. Чичо Дима, вътре в делвата, беше като побесняла котка.

— Пуснете ме да изляза! — ревеше той. — По дяволите! Искам да изляза! Веднага! Помогнете ми!

Дон Лоло отначало остана като гръмнат. Не можеше да повярва.

— Ама как? Вътре? Зашил се е сам вътре?

Приближи се до делвата и извика на стареца:

— Помощ ли? Че каква помощ мога да ти дам аз? Глупав дъртак, ама как и защо не си взел първо мярка? Хайде, опитай! Първо едната ръка… ето тъй… главата… Не, тъй не! По-полека! Брей! Долу, чакай. Долу, долу, долу… Но как тъй го стори? Ами сега делвата? Спокойно! Спокойно! Спокойно — започна да препоръчва на околните, сякаш не той, а другите бяха загубили спокойствие. — Главата ми пламна! Спокойно! Това е нов случай… Мулето!

Почука делвата с кокалчетата на пръстите си. Наистина звънтеше като камбана.

— Прекрасно! Поправена е, сякаш е нова… Чакай! — извика на затворника. — Отивай да оседлаеш мулето! — нареди на селянина и като си почеса с всички пръсти челото, продължи да си говори: — Я виж ти какво ми се стовари на главата! Това не е делва! Това е дяволска клопка! Кротко! Кротко там!

И притича да задържи делвата, в която чичо Дима бясно се блъскаше като животно в капан.

— Това е нов случай, драги, това само адвокатът може да го разреши! Аз не се наемам! Мулето! Мулето! Отивам и веднага се връщам, имай търпение! В твой интерес е… А през това време стой спокойно, кротко! Аз си гледам интереса. И преди всичко, за да защитя моето право, изпълнявам задължението си. Ето: плащам ти труда, плащам ти надницата. Пет лири. Стигат ли ти?

— Нищо не искам! — извика чичо Дима. — Искам да изляза!

— Ще излезеш. Но аз междувременно ще ти платя. Ето тук пет лири.

Извади ги от джобчето на жилетката си и ги хвърли в делвата. После услужливо попита:

— Закусил ли си? Хляб и нещо с хляба — веднага ще получиш! Не искаш ли? Хвърли го на кучетата! На мене ми стига, че съм ти предложил.

Нареди да му дадат, възседна мулето и препусна галоп към града. Всеки, който го видя, помисли, че отива сам да се затвори в лудницата, по толкова необикновен начин жестикулираше?

За щастие не бе принуден да чака в чакалнята на адвоката, но трябваше да изтрае, докато той престане да се смее, когато научи какъв е случаят. Засегна се от смеха му.

— Какво толкова смешно има, извинете? На ваша милост не му е припекло… Делвата е моя!

Но оня продължаваше да се смее и искаше дон Лоло отново да му разкаже случая, как е станало всичко, та да се посмее още. Вътре, казваш? Сам влязъл вътре, а? А той, дон Лоло, какво иска сега? Да, да… да го задържи вътре, ха, ха, ха… ох, ох, ох… да го задържи вътре, за да не загуби делвата?

— Бива ли да я загубя? — попита Цирафа със стиснати юмруци. — Да понеса щетите и срама?

— Ама вие знаете ли как се нарича това? — каза му накрая адвокатът. — Насилствено затваряне на лице!

— Затваряне? Че кой го е затворил? — възкликна Цирафа. — Той сам се затвори. Каква вина имам аз?

Тогава адвокатът му обясни, че има две положения. От една страна, той, дон Лоло, трябва веднага да освободи затворника, за да не отговаря пред закона за насилствено отвличане и затваряне на лице. От друга страна, поправачът грънчар трябва да отговаря за щетите, които неговата некомпетентност или неговата завеяност са причинили.

— Ах! — въздъхна облекчено Цирафа. — Значи, ще ми плати делвата!

— Полека! — забеляза адвокатът. — Само че внимавай — ще я плати не като нова делва.

— А защо?

— Ами защото е била счупена, нали така беше!

— Счупена! Съвсем не! Сега е цяла-целеничка. По-здрава е от преди — той сам го каза. И ако сега аз се върна и я счупя, повече няма да може да се поправи. Ще загубя делвата, господин адвокат!

Адвокатът го увери, че всичко ще се вземе под внимание и затова нека иска да му я платят колкото струва в сегашното й състояние.

— Дори — посъветва го — накарай го да я оцени сам той.

— Целувам ви ръцете — рече дон Лоло, като се отдалечаваше тичешком.

Като се върна надвечер, намери всички селяни събрани като на празненство около делвата. В празненството участвуваше и кучето-пазач, което скачаше и лаеше. Чичо Дима не само се беше успокоил, но изпитваше и удоволствие от необичайното приключение и се смееше, обзет от злобното веселие на човек в нещастие.

Цирафа разблъска всички и се надвеси да погледне в делвата.

— Аха! Добре ли се чувствуваш?

— Отлично. На хладина — отговори оня. — По-добре, отколкото в къщи.

— Приятно ми е да чуя това. Да знаеш, предупреждавам те, че тази делва като нова ми струваше четири унции. Колко мислиш, че струва сега?

— Заедно с мене вътре ли? — попита чичо Дима. Селяните се разсмяха.

— Тишина! — изрева Цирафа. — Едно от двете: или твоето лепило струва нещо, или то нищо не струва. Ако не струва нищо, ти си мошеник, а ако струва нещо, делвата трябва да има добра цена. Колко? Я ти я оцени!

Чичо Дима доста поразмисли, преди да каже:

— Отговарям. Ако вие ми бяхте позволили да я оправя само с лепилото, както исках, най-напред аз нямаше да се намирам вътре и делвата щеше да струва, кажи-речи, колкото преди. А тъй, повредена от тия шевове, които трябваше да направя по необходимост отвътре, каква цена може да има? Горе-долу една трета от това, което е струвала.

— Една трета? — попита Цирафа. — Една унция и тридесет и три?

— По-малко може, повече — не.

— Добре — рече Цирафа. — Дай ми дума, че ще ми платиш една унция и тридесет и три.

— Какво? — рече чичо Дима, сякаш не беше чул.

— Ще счупя делвата, за да можеш да излезеш — отговори дон Лоло. — А ти — тъй каза адвокатът — ще ми я платиш, колкото сам си я оценил. Една унция и тридесет и три.

— Аз да плащам? — захили се чичо Дима. — Ваша милост се шегува. Тук ще изгния.

И измъкна с известно усилие от джоба си своята задръстена луличка, запали я и започна да пуши, като издухваше дима през гърлото на делвата.

Дон Лоло остана неприятно изненадан. Нито той, нито адвокатът бяха предвидили възможността чичо Дима да не иска да излезе от делвата. А сега? Как ще се справи? За малко да нареди отново: „Мулето!“ Но се сети, че вечерта настъпва.

— Тъй, значи — рече. — Ти искаш да квартируваш в моята делва? Всички сте свидетели! Не иска да излезе от делвата, за да не я плати: аз съм готов да я счупя! Щом иска да стои вътре, утре аз ще го дам под съд за незаконно заемане на квартира и за това, че ми пречи да използувам делвата.

Първо чичо Дима изпусна навън кълбо дим, после спокойно отговори:

— Съвсем не. На нищо не искам да преча. Аз да не стоя тук за удоволствие? Извадете ме и доброволно ще си отида. А да плащам… дори и на шега нямам това намерение, ваша милост!

В пристъп на гняв дон Лоло вдигна крак да ритне делвата, но се сдържа, прегърна я с две ръце, разклати я, като целият трепереше.

— Виждате ли какво здраво лепило? — обади се чичо Дима.

— Обесник такъв! — изръмжа тогава Цирафа. — Кой стори белята, аз или ти? И да трябва аз да плащам? Умри от глад там вътре! Ще видим кой ще надвие!

И си отиде, без да си спомни за петте лири, които беше му хвърлил сутринта в делвата. Като начало с тези пари чичо Дима реши да направи гощавка заедно със селяните, които бяха закъснели заради необичайното произшествие и щяха да прекарат нощта на хармана, сред полето, под открито небе. Един от тях отиде да купи нещо от близката кръчма. Сякаш нарочно имаше луна, та беше светло като ден.

По едно време дон Лоло, който си беше легнал, бе събуден от адски шум. Показа се на един балкон на мандраджийската къща и видя под луната на хармана много дяволи: пияните селяни, уловени за ръце, играеха около делвата. Чичо Дима отвътре пееше ли, пееше с цяло гърло.

Този път дон Лоло не можа да издържи — хвърли се като разярен бик и преди ония да имат време да му попречат, с един тласък търкулна делвата надолу по склона. Като се търкаляше, сподиряна от смеховете на пияните, делвата отиде, та се строши в дънера на едно маслинено дърво.

И чичо Дима надви.