Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогията „Бяла черква“ (2)
Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 344 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Словото

(Публикуването на романа „Под игото“ е резултат от сканирането на текстове, извършено от работна група за въвеждане на българска класика, в която участват Живко Иванов, Петя Бъркалова, Светла Черпокова, Красимира Чакърова. Текстът е въведен от Самуил Алвас, Стоян Савов, Даниел Арзуманян — Пловдивски университет, Филологически факултет. Корекции: Мартин Митов)

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Множество корекции от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Под игото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

Под игото
АвторИван Вазов
Създаден18871888
Одеса, Руска империя
Първо издание1894 г.
ИздателствоТодор Чипев
Оригинален езикбългарски език
ЖанрИсторически
Видроман
СтранициОт 354 до 431
Начало„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“
Край„Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

„Под игото“ е роман в три части от българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г.

Определян е като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Творбата е най-популярното произведение на автора, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство „Т. Ф. Чипев“.

През 2009 година романът печели първо място в конкурса „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).[2]

Подзаглавието му е „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, в три части, с 25 илюстрации в текста.[3] Създаден е през 1887 – 1888 г. в Одеса (тогава в Руската империя, сега в Украйна).

Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина". През 1890 г. в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. романът излиза като самостоятелна книга на английски („Under the Yoke“, изд. „William Heinemann“) и на български („Под игото“, изд. „Т. Ф. Чипев“). Българското издание от 1894 г. е с илюстрации на Антони Пьотровски, Йозеф Обербауер, Антон Митов и Иван Мърквичка и с портрет на Вазов. Първоначално са фотографирани актьорите от театър „Сълза и смях“, след което художниците рисуват персонажите по снимките, като използват и своя почерк.[4] Следващите 3 издания на български (1896 г., 1910 г., 1920 г. – юбилейно), са издадени от Т. Ф. Чипев, с илюстрации на известни художници.

Литературната критика приема произведението нееднозначно. Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина.

„Под игото“ е първият роман в младата българска литература. Заглавието насочва към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

„Под игото“ е силно повлиян от френския романтизъм.

Сюжет

Бяла черква. Чорбаджи Марко Иванов вечеря заедно с многочелядното си семейство. Неочаквано в нощта се чува стряскащ шум. Марко отива в обора и разпознава в сенките Иван Кралича, избягал от Диарбекир. На входната порта заудря онбашията с няколко заптиета и беглецът прескача зида. Докато се разразява буря, Кралича се измъква от няколко стражи, които се докопват единствено до палтото му. Заточникът се укрива в извънградска воденица, където спасява воденичаря и невръстната му дъщеря от гаврите на двама турци. Дядо Стоян му помага да погребат мъртвите главорези, след което откарва непознатия да се укрие в близкия манастир при дякон Викентий. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша вкъщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителите. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си, вярна ти любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Персонажи

  • Иван Кралича/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.
  • Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
  • Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Първоначално е нейна прислужница, после послушница, а накрая започва да работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов. Любовта ѝ е трагична.
  • Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. От самото начало той се превръща пръв враг на Огнянов и Соколов. Жената на Стефчов Лалка е влюбена в Соколов и накрая умира – неволна жертва на омразата на Стефчов към последния. Стефчов неколкократно предава Огнянов на турците.
  • Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“
  • Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.
  • Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и главна сплетница в селото. Рада Госпожина е бивша нейна храненица. Впоследствие Калугерката я изгонва. Тя също е сред главните врагове на Огнянов и Соколов (а впоследствие и на Рада)
  • целият женски метох – представени като сплетници и умалени копия на хаджи Ровоама. Колчо има „тропар“ в който приписва на всяка от сетрите „благодетел“, точно обратна на греха който притежава – скъперничество, лакомия, липса на смирение и пр.
  • Игумен Натанаил – игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Бивш хайдутин и добър стрелец с пушка. За известно време укрива Огнянов. Когато турците започват да издирват Огнянов е сред първите, които отиват да го предупредят.. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.
  • Дякон Викентий – плах и нерешителен свещеник, от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. В хода на събитията Викентий израства революционно. Той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.
  • Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.
  • Колчо Слепеца – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент. На два пъти се жертва в труден момент – когато Огнянов трябва да бъде спасен от заптиета и втори път – когато Колчо дава собствените си дрехи, за да се намери начин да се преоблече (и укрие) Огнянов
  • Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата
  • Безпортев (Редактора) – Буен мъж, леко хром. Член на Тайния комитет. В подготовката на въстанието дотолкова се опиянява от идеята, че яхва като кон един турчин пред цялото множество от хора. Турчинът дори не поглежда към силяха с оръжието си. Редактора е един от малкото въстанали в Бяла Черва, заедно с Кандов, Попов, Муратлийски и Соколов. Той пада жертва на революцията.
  • Муратлийски – другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност. Брат на Муратлийски укрива Бойчо в най-тежките моменти, по-късно Рада отива да живее в Клисура при г-жа Муратлийска, докато води своята агитационна дейност. Муратлийски е една от жертвите на революцията
  • Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците
  • Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, училищен настоятел, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.
  • Христаки Заманов – българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото
  • Фратю – заклет републиканец и член на комитета. Прави впечатляващ дебют като основен антагонист в „Многострадална Геновева“. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.
  • Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.
  • Марийка – девойка, което Бойчо спасява от изнасилването на двама турци. В края на романа отново се появява, натоварена е със задачата да предаде важно съобщение от Огнянов на Соколов.
  • Шериф ага – онбашият на Бяла Черква. Лукав, един от враговете на Огнянов
  • Тъмрашлията – каймакаминът на околността. Представен е като леко наивен, донякъде и благосклонен към българското население (като за турчин)
  • Тосун бей – кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина. Показва изключителна жестокост.
  • Тодор Каблешков – представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.
  • Лалка – дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка, племенница на хаджи Ровоама и съпруга на Стефчов. Влюбена в Соколов. Омразата в дома ѝ спрямо бунтовниците я задушава, тя умира като нейна косвена жертва.
  • Недкович – разумен и трезвомислещ мъж, член на комитета. родственик на чорбаджи Юрдан, но това не го спира да се обвърже с каузата на бунтовниците. Занимава се по агитацията. Недкович се опитва да пресече клеветите по адрес на Рада спрямо отоношенията ѝ с Кандов – но без успех.
  • Клеопатра – мечето на Доктор Соколов
  • Кака Гинка – либерална и смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образец за свободомислеща жена. Тя явно демонстрира симпатиите си към Огнянов и обкръжението му; открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието; пренебрегва личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин. Кака Гинка се появява и в трета част на трилогията „Бяла Черква“ – „Нова земя
  • Генко Гинкин – заврян зет, на чорбаджи Юрдан, който приема името на кака Гинка
  • Хаджи Смион – герой познат ни още и от „Чичовци“. родственик на чорбаджи Юрдан по женска линия. Хаджи Смион е политически хамелеон, той често си мени мнението според силният на деня. Симпатизира тайно на бунтовниците, но за разлика от кака Гинка не смее да изкаже явно тези симпатии.
  • Отец Йеротей – монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Преводи

Първият превод на „Под игото“ е подготвен през 1896 година от Атанас Димитров, докато следва в Йенския университет, но е публикуван едва през 1918 година.[5]

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор – Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков.

Бележки

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.
  2. „Голямото четене“ Архив на оригинала от 2012-07-07 в Wayback Machine., сайт на БНТ.
  3. Как „Под игото“ се появи на бял свят – любопитни и неизвестни факти, архив на оригинала от 11 май 2020, https://web.archive.org/web/20200511173726/https://bulgarianhistory.org/pod-igoto-liubopitni-neizvestni-fakti/, посетен на 11 февруари 2020 
  4. Защо „Под игото“ излиза първо на английски език? // Българска телеграфна агенция, 7 юли 2020 г. Архивиран от оригинала на 28 април 2021 г. Посетен на 24 август 2020 г.
  5. Marushiakova, Elena et al. Atanas Dimitrov // Marushiakova, Elena et al. Roma Portraits in History. Roma Civic Emancipation Elite in Central, South-Eastern and Eastern Europe from the 19th Century until World War II. Leiden, Brill & Paderborn, 2022, 39 – 40 pp. (на английски)

Външни препратки

XVIII. В Ганковото кафене

Няколко деня след това произшествие Ганковото кафене отрано, както винаги, пълно с посетители, гърмеше и димеше. То беше сборният пункт и на стари, и на млади и там се разискваха общинските въпроси, и възточният, и всичката вътрешна и външна политика на Европа. Един малък парламент. Но засега представлението на Геновева беше на дневен ред и даваше най-много пиша на разговорите. То щеше впрочем да ги занимава още за дълго време и впечатлението от него щеше да бъде по-дълбоко. Много се спираха и върху бунтовната песен, която пораждаше най-живи препирни. Сега, при хладнокръвно размишление, мнозина осъждаха Огнянова, комуто остана вече името „граф“, както се случва въобще с всички любители актьори, които са силно импресионирали зрителите; също и господин Фратю остана „Голос“. Даже тая заран той, учуден, срещна намръщения поглед на някои почтени старци, които не можеха да му простят поведението с Геновева. Една бабичка го спря на пътя и му каза:

— А бре, баби, защо направи така? Не беше ли те грехота от бога?

Но влизането на чорбаджи Мича Бейзадето в кафенето премести днес разговора пак в безграничната област на политиката.

Чорбаджи Мичо Бейзадето беше стар, нисък и чернолик човечец, облечен в шалвари и сукнена салтамарка. Както своите връстници, той беше малообразован и с ограничено развитие, но животът и многото изпитания го бяха направили опитен и разсъдлив. Черните му живи и подвижни очи блещяха умно на сухото му лице, набраздено с дълбоки бръчки. Една странност, която го направи пословичен между съгражданите му, беше крайното му пристрастие към политиката и непоколебимото му убеждение в скорото падане на Турция. Естествено, той беше русолюбец до nec plus ultra, до фанатизъм, до смешност. Всички помнят как той се разсърди на един изпит, когато един ученик каза, че Русия била победена на Севастопол.

— Грешка имаш, синко, Русия, не може да се победи; ти да си вземеш парите от даскала, който те е учил — каза му чорбаджи Мичо ядосан.

Но понеже учителят още там, с историята в ръце, доказа, че Русия била бита в Кримската война, Мичо се развика, че неговата история лъже, и понеже беше настоятел училищен, той не допусна да бъде условен учителят занапред.

Природно нервен и горещ човек, той се раздразнюваше изведнъж, колчем се осмеляха да противоречат на заветните му убеждения. Той тогава пламваше, крещеше и псуваше. Днес той беше весел и като сядаше още, каза с победоносен вид:

— Пак са яли бой нашите!

— Как? — извикаха радостно учудени няколко гласа.

— Любобратич и Божо Петрович изтрепали няколко хиляди турци — каза бай Мичо, който отпущаше по малко от новината, та да продължи удоволствието си.

— Браво, да са живи! — изкрещяха няколко гласа.

— И Подгорица взета — продължи бай Мичо.

Удивлението порасте до висока степен, като че е превзета не Подгорица, а Вена.

— Оръжие, доброволци, колкото щеш: идат из Аустрия!

— Истина??!

— И Босна гори пак. Сърбия мърда и готви войски. А мръдне ли Сърбия, то ще бутне и нас. Спукана му е работата на нашия.

— Взеха го дяволите!

— А Аустрия ще си наляга парцалите, защото Горчаков от Петербург ще й каже: „Стой! Колят ли се, бият ли се, то си е тяхна работа там.“ Спукана, спукана е.

Всички наостриха уши и слушаха с благодарение приятните новини, които даваше чорбаджи Мичо.

— До колко души са избити? — попита Никодим.

— Турци ли? Аз ти казвам с хиляди, речи ги две, речи пет, речи ги десет, няма да сбъркаш. Ония синковци херцеговци не знаят шега.

— То добро, ако е вярно.

— Аз ти казвам, че е вярно.

— Отде научи това? — попита чорбаджи Марко.

— От вярно място, джанъм. Кир Георги Измирлият завчера се научил от спицерина в К., Янаки Дафнис, че това го е писал „Клио“, триестки вестник.

— Не вярвам херцеговците да могат да направят голяма работа. Ще се бият, ще се бият, па ще се уморят. Колко хора са?

— Шъпа народ — каза Павлаки, като потърси в погледите на другите одобрение на мнението си.

— И аз тъй казвам, Павлаке, херцеговците какво са? — Една шъпа народ. Туркия се не бои от тях — отзова се Хаджи Смион, като си поглади чорапа на левия крак.

Чорбаджи Мичо отговори загорещен:

— Ти, Павлаке, да ме прощаваш, и ти, Хаджи, си пешак. В политиката от нищо става нещо. Сам Горчаков е казал, че из Херцеговина ще изхвръкне искрата, която ще запали пожара в цялата турска царщина.

— Аз мисля, че Дерби беше казал тия думи — каза господин Фратю важно.

Чорбаджи Мичо се навъси.

— Дерби, като ингилизин, не може да каже такива противни думи за султана. Английската политика я знаем: „всичко добро в Туркия, всичко цъфти в Туркия“. Аз ти казвам, че Дерби не може да каже такива думи.

— Фратю, така, така, не е казал — потвърди Хаджи Смион.

— Камо да избухне един пожар, да изгори Цариград, та да се отървем веднъж за всякога от тия поганци — обади се Иванчо Дудото, кундураджият, който, право да си кажем, беше новак в политиката.

— Тука за други пожар се приказва, Иванчо — забележи Павлаки сериозен.

— Истинският пожар ще пламне, когато пламне България — забележи господин Фратю.

— Защо ще пламва България? Не ми трябва да пламне България. Да си налягаме дрипелите. Не видяхме ли оня ден каква каша пламна в Заара? — отговори намусено чорбаджи Димо.

— Ти, Фратю, казваш тъй — отзова се Данчо фурнаджият, — защото, когато стане това, ти ще се озовеш на Подумогушой във Влашко и ще викаш оттам: дръжте! — а пък нам тук ще трошат главите! Ти мене ми не говори. Бай ти Данчо пасе хората.

— Напротив, и аз ще бъда тук и ще давам жертви.

— А бе то ако пламне, нека пламне по-скоро. Това царщина ли е? Тя и сега гори, само не дими. Взеха ни ризите от гърба, не смееш да си покажеш носа извън града. Това царщина ли е? Боклук.

— Вие не берете грижа, това не ще иде за много — каза бай Мичо, — писано е, че Туркия ще падне скоро.

— Турция е съвсем изгнила държава, скелет, нищо повече, бутни го, ще падне! — каза един.

— И ако го не бутнем, ахмаци сме! — каза поп Димчо разпалено.

— Така е, така е — обади се поп Ставри, — замътило се е. Та ти виж, че малко и голямо все за това говорят. И женорята, и дечурлигата дор, сядат и стават все с такива разговори. И песните им слушай, няма вече „ах“ и „ох“, ами все пушки и саби звънтят: „таламбази като бият, сърцето ми играе“; „станете с турци да се бием“ и други бесотии нови. А младежите, подири ги — все в манастирската ливада; баубум, баубум, цял ден с пушките — челяк не може помина за Бозалан. Мой Ганко е събрал де да си са пищови и пушки и като пусне децата от школото, само с тях си играе. „Защо ти са бе, синко, питам го, тия вехтории?“ „Те скоро ще потрябват, тате, отговаря. Ще дойде време, когато един калпав пищов ще се купува на тегло със златото.“ Аз, между нас да си остане, ама това барутливо време ще измъти нещо. Боже сохрани!

Простодушните и откровените думи на дяда поп Ставри бяха верни. От няколко месеца насам, кажи от появяването на Огнянова, както бе съгледал и Стефчов, забелязваше се някакво кипение на духовете, което всеки ден се усилваше, особено подир септемврийското движение в Стара Загора.

Във веселите дружини се държаха патриотически наздравици и се говореше за въстание, открито; манастирските околности цял ден ехтяха от пушечна стрелба, на която се обучаваха младежите. Бунтовните песни станаха модни и проникнаха всъду: в къщята, в седенките и оттам изскокваха на улиците; навред патриотическите мотиви изместиха лигавите любовни песни на песнопойките. Човек се възчудваше, кога чуеше момите на тлъките, че пееха:

Ах, майко, майко, жалостив!

Не плачи, майко, не жали,

че станах ази хайдутин,

хайдутин, майко, бунтовник.

Или пък почтени майки на многобройна челяд, че гласяха разпалено:

Кураж, дружина, вярна сговорна,

ний не сме веке рая покорна!

Но това бяха само платонически викове, на които турците си правеха оглушки, защото ги презираха. Ала след нещастното старозагорско движение, през септемврия, турското население се сепна и яростта му избухна в кървави злодейства над българите. На пушечните гърмежи въз голите сипеи то отговаряше с куршуми на български меса; на бунтовните песни на българките отговаряше с изнасилване сестрите им или с прерязване гърлата на братята им. Турците убиваха безоръжни пътници, палеха, пленяха и деляха със заптиетата плячките. Цяла Тракия писна кански от насилия и зверщини.

Като се съгласяваше по много въпроси с бай Мича, чорбаджи Марко беше съвсем на друго мнение по въпроса за въстание. Той наричаше безумие такава една мисъл и строго мъмреше Огнянова, когото обичаше и закриляше, за всяка опасна дума, пусната пред него.

— Аз се чудя и не на ума на ветрогонците, дето отиват да се бият с манастирския яр и бълнуват дивотии; но не мога да се начудя на побелели хора, отде и тям да бръмчи тоз бръмбар в главите. Играем си с огъня! Как, петстотингодишно царство, дето е плашило цял свят — стропаля ли се от няколко хлапаци с чекмаклии пушки? Вчера срещнах и наш Василя, че повлякъл шишането ми към манастира — и той ще да стропаля Турция! Аз го карам да заколи пиле, а той отива да моли някого от пътя, та да отреже врата: страх го е да види капка кръв. Назад, му рекох, лудетино, ти когото ще убиваш, него по-добре господ да го убие! Ние сме тука в ада. Бунт? Такова нещо, не дай боже, то ще бъде пропаст! Няма да остане камък на камък тука.

Ганко кафеджият се обади:

— Право има бай Марко. Въстанието е цяла пропаст за нас. — И той погледна потона, дето стояха вересиите му във вид на цели полкове драски от тебешир.

Марковият укор поразсърди Мича.

— Марко — каза той, — ти мъдро приказваш, но от нас има по-мъдри хора, които са предвидели, че всичко това ще се сбъдне. Турция, как-как, трябва да падне.

— Аз не вярвам на вашите пророци — каза Марко, като подразбираше с това Мартин Задека, в когото религиозно вярваше бай Мичо. — Не твоят Задек да ми го каже, ами цар Соломон да дойде тука, пак няма да му вярвам, че можем направи нещо. Детински работи не ща.

— Ама виж, Марко, ако е речено от бога? — забележи поп Ставри.

— От бога е речено да си налягаме парцалите ние, дядо попе. Ако той е решил да погуби Туркия, то няма да възложи на нас, сополковци, такава работа.

— Кой ще бъде, то се знае отсега, джанъм — каза Павлаки.

— Дядо Иван, дядо Иван! — избъбраха мнозина. По чорбаджи Мичовото лице се прочете удовлетворение; той подзе живо:

— А бе, та това на мене ли ще казвате? И аз, като казвам, разбирам, че ние ще вървим напред, а той ще върви подир нас с топуза, чак до „Света София“! Без негово питане бива ли? Нима и Любобратич щеше да ги трепе по хиляди тия кучета, ако да се не облягаше на силен гръб? Но думата ми е, че на турското царство са прочетени дните, както на един охтикалия. Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си. Слушайте пак, който не вярва: „Константинополь, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролития. Турецкое государство в конец разорят, глад и мор будет, окончажем сих бедствый, они сами от себя погибнут жалостнейшим образом!“ И на друго място пак е казано: „Мечета ваши разорени, а идоли ваши и алкоран вовсе изтреблени будут! Мохамед! Ти, восточний антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепель обращеным будут.“

В разпалението си бай Мичо беше се изправил и сечеше въздуха с ръка.

— Но това кога ще се изпълни? — попита поп Ставри.

— Казвам ви скоро, часът е ударил!

В същия миг вратата се отвори и влезе Николай Недкович; той държеше в ръка вестник „Век“, току-що приет.

— Новият ли е, Николчо? — извикаха няколко души. — Чети, чети!

— Дай да видим много ли зелки са паднали от ножа на Любобратича — казаха други нетърпеливо.

— Аз ви казвам с хиляди бе. Седни тук, Николчо! — И бай Мичо му стори място до себе си, Николай Недкович разгърна вестника.

— За Херцеговското въстание чети най-напред — заповеда бай Мичо.

Недкович зачете сред тържествена тишина. Всички напрегнаха уши, но приятната новина за победата, явена от „Клио“, не се потвърдяваше. Напротив, известията от бойното поле бяха лоши: не само Подгорица не беше взета, но и последнята чета на Любобратича беше разбита в пух и прах и той сам беше забягнал в Австрия.

Носовете на всички увиснаха. Голямо разочарование и скръб се прочете по всичките лица. Сам Недкович биде разстроен и гласът му пресипна и отслабна.

Мичо Бейзадето, облян от внезапен пот, побледнял и разтреперан от яд, извика:

— Лъжи, лъжи и лъжи! Те на кирливия ми фес да разправят бабини деветини! Любобратич ги е бил, та ги е поразил! Вие не вярвайте ни една дума от тоя вестник!

— Но, бай Мичо — забележи Недкович, — тия телеграми са взети от разни европейски вестници. Ще да има нещо истина.

— Лъжи, лъжи — турски лъжи, ковани в Цариград! Ти „Клио“ намери да четеш.

— И аз не вярвам — каза Хаджи Смион; — вестникарите лъжат като цигани. Аз в Молдовата помня, имаше един вестник, каквото кажеше — все лъжа.

— Уйдурмасиони.

— А бе аз нали ви казвам? Турските известия наопаки трябва да ги разбираш: ако пишат, че са паднали сто херцеговци, наздраво знай, че са сто зелени, ако кажеш хилядо, не ще да сгрешиш.

Думите на бай Мича поуспокоиха духовете. Те бяха убедителни, защото отговаряха на тайното желание на всекиго. Известията трябваше да бъдат неверни, защото бяха лоши. И вестникът не беше за вярване. Но когато същият вестник съобщаваше за успехите на Любобратича, никому не скимна да подложи на съмнение достоверността им. При все това днешните новини разстроиха духа на гостите в Ганковото кафене. По-нататъшните разговори завехнаха, всекиму тежеше нещо на душата. На самия бай Мича беше неловко. Той беше сърдит на себе си, на вестника и на всичкия свят, задето не намери потвърждение новината от „Клио“. Затова той кипна, когато Петраки Шийков каза иронически, сред общата тишина:

— Каквото се види, бай Мичо, твоята херцеговска искра ще си остане само искра, и после нищо. Ти мене слушай — Турция ще си остане жива и здрава и тая година, и догодина, и подир сто години, а ние ще се лъжем с твоите пророчества, додето умрем.

— Шийка! — извика Мичо разярен. — Твойта куфалница не достига дотам, ти да си мълчиш! На такива говеда като тебе с даул да им блъскат, няма да разумеят нищо.

Избухна караница, но появата на Стефчова тури край и ней, и на опасните разговори за падането на Турция.