Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Трилогията „Бяла черква“ (2)
Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 344 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2011 г.)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: Словото

(Публикуването на романа „Под игото“ е резултат от сканирането на текстове, извършено от работна група за въвеждане на българска класика, в която участват Живко Иванов, Петя Бъркалова, Светла Черпокова, Красимира Чакърова. Текстът е въведен от Самуил Алвас, Стоян Савов, Даниел Арзуманян — Пловдивски университет, Филологически факултет. Корекции: Мартин Митов)

История

  1. — Добавяне (от Словото)
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Множество корекции от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Под игото от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Под игото.

Под игото
АвторИван Вазов
Създаден18871888
Одеса, Руска империя
Първо издание1894 г.
ИздателствоТодор Чипев
Оригинален езикбългарски език
ЖанрИсторически
Видроман
СтранициОт 354 до 431
Начало„Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с челядта си на двора.“
Край„Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.“

„Под игото“ е роман в три части от българския писател Иван Вазов, цялостно публикуван за първи път през 1894 г.

Определян е като първия пример за този жанр в българската литература.[1] Творбата е най-популярното произведение на автора, както и най-четената и превеждана българска книга.

Романът е написан по време на изгнание на Вазов в Одеса и е пренесен в България с руската дипломатическа поща. Публикуван е от издателство „Т. Ф. Чипев“.

През 2009 година романът печели първо място в конкурса „Голямото четене“ (класация на най-любимите и четени книги на българите).[2]

Подзаглавието му е „Роман из живота на българите в предвечерието на Освобождението“, в три части, с 25 илюстрации в текста.[3] Създаден е през 1887 – 1888 г. в Одеса (тогава в Руската империя, сега в Украйна).

Първата част е публикувана за първи път през 1889 г. в „Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина". През 1890 г. в същия сборник са публикувани и останалите части. През 1894 г. романът излиза като самостоятелна книга на английски („Under the Yoke“, изд. „William Heinemann“) и на български („Под игото“, изд. „Т. Ф. Чипев“). Българското издание от 1894 г. е с илюстрации на Антони Пьотровски, Йозеф Обербауер, Антон Митов и Иван Мърквичка и с портрет на Вазов. Първоначално са фотографирани актьорите от театър „Сълза и смях“, след което художниците рисуват персонажите по снимките, като използват и своя почерк.[4] Следващите 3 издания на български (1896 г., 1910 г., 1920 г. – юбилейно), са издадени от Т. Ф. Чипев, с илюстрации на известни художници.

Литературната критика приема произведението нееднозначно. Романът събира в себе си носталгията за родния град на Вазов и за едно героично време в контраст на „епохата на дребните характери“, настъпила след Освобождението.

Основни опозиции: срам – слава, тъмнина – светлина.

„Под игото“ е първият роман в младата българска литература. Заглавието насочва към историческото време (към османското владичество), а подзаглавието „Из живота на българите в предвечерието на Освобождението“ отново насочва към време на робство, но и на пробуждане, на промяна в мисленето на общността.

„Под игото“ е силно повлиян от френския романтизъм.

Сюжет

Бяла черква. Чорбаджи Марко Иванов вечеря заедно с многочелядното си семейство. Неочаквано в нощта се чува стряскащ шум. Марко отива в обора и разпознава в сенките Иван Кралича, избягал от Диарбекир. На входната порта заудря онбашията с няколко заптиета и беглецът прескача зида. Докато се разразява буря, Кралича се измъква от няколко стражи, които се докопват единствено до палтото му. Заточникът се укрива в извънградска воденица, където спасява воденичаря и невръстната му дъщеря от гаврите на двама турци. Дядо Стоян му помага да погребат мъртвите главорези, след което откарва непознатия да се укрие в близкия манастир при дякон Викентий. На другия ден се връща и игуменът Натанаил, който носи лоши новини от града. Доктор Соколов през нощта е бил арестуван и откаран. Когато Иван го питал предния ден за Марковата къща, докторът му подарил дрехата си, защото беглецът бил дрипав. Иван сложил в джоба си бунтовнически книжа, а дрехата останала у турците. След тия известия той решава да отиде да се предаде, за да избави този добър човек.

Същата сутрин обаче чорбаджи Марко се засича с онбашията в кафенето и турчинът забравя там писмото с обвинението и доказателствата против доктора. През това време чорбаджията съумява да подмени книжата и така спасява Соколов от тежко наказание.

На връщане Соколов се среща на пътя с Иван Краличът и дякон Викентий, които са тръгнали да му помогнат. Така се запознават двамата революционери и между тях се заражда най-искрено приятелство. Двамата измислят новата самоличност на беглеца, с която той е въведен в обществото на Бяла Черква.

Скоро след появата му в града, по адрес на Бойчо Огнянов са пуснати лъжливи слухове, дори че той е турски шпионин. Но след намесата му на годишния изпит на ученичките от девическото училище, той печели на своя страна всички честни сърца. Подлият Стефчов прави неприлично предложение на младата учителка Рада Госпожина и раздразнен от отказа, решава да я компрометира пред училищното настоятелство. Той задава сложни и неразбираеми въпроси на ученичките, на които те не могат да отговорят. В този момент на помощ на учителката идва новопристигналият чужденец и ученичките се представят много добре на същите въпроси, но зададени просто и разбираемо. Тази постъпка настройва всички добре към него и особено красивата учителка. Планът на Стефчов е осуетен, но ненадейно детето на чорбаджи Мичо, без да иска, издава революционните приказки, които слуша вкъщи. Това дава нов повод на Стефчов да нападне Рада, но тази подробност е скоро забравена.

За да остане по-трайно в града и да оглавява комитета, Огнянов се наема като учител. Това му позволява да се вижда често и с Рада, в която се влюбва. Това, наред с революционната му дейност, настройва Стефчов срещу него. Поради любовта си с Рада, Огнянов си печели враг също в лицето на Мердевенджиев, който също я обича и праща тайно сантиментални писма, над които двамата млади се надсмиват.

Скоро след това край града се появява Муратлийски и Огнянов го посещава в една воденица, където са го приели. На връщане оттам той среща игумена и се разговаря с него току до зловещата воденица, където е извършено престъплението. В памет на това дело, на което Мунчо дълбоко се възхищава, той трупа камъни на мястото, където са заровени труповете. За нещастие по пътя се задава онбашият, който отива на лов и става свидетел на появата на хрътката на Емексиз Пехливана, която напада злобно Огнянов, като враг на стопанина си. Тази случка е докладвана от Шериф ага, но не предизвиква особен интерес.

Група доброволци от града представят благотворително пиесата „Многострадална Геновева“, където главната роля се изпълнява от Огнянов. Представлението, въпреки наивността си, се радва на голям успех и трогва до сълзи зрителите. Гост в града по това време е и Каблешков, който накрая на представлението вместо традиционната любовна песен подхваща „Къде си, вярна ти любов народна“. Никой обаче не се възмущава и всички изпяват дружно песента. Дори беят, който присъства на пиесата, се наслаждава на песента, тъй като неговият преводач умело го лъже за значението на текста.

Персонажи

  • Иван Кралича/Бойчо Огнянов – син на заможен видински търговец, заточен в затвора в Диарбекир поради участието си в чета през 1868 г. След осемгодишен престой в крепостта той избягва и се завръща в България. Установява се в Бяла черква под името Бойчо Огнянов с намерение да продължи революционното дело. Той е с черна къдрава коса и е среден на ръст. Влюбва се в Рада Госпожина.
  • Соколов – доктор в Бяла черква (той всъщност не е доктор, но помага с билки и най-различни лекове). Известен като голям веселяк – ерген, склонен към екстравагантен живот и приключения; човек с несериозно отношение към живота – пълно отрицание на уседналия домашен бит. Отглежда в дома си мечката Клеопатра, която е силно привързана към него. Срещата с Огнянов обаче пренарежда битието му – превръща несериозния младеж в саможертвен бунтовник. Влюбен е в Лалка.
  • Рада Госпожина – сираче от дете, отгледана е от Хаджи Ровоама, която е калугерка в женския метох. Първоначално е нейна прислужница, после послушница, а накрая започва да работи като учителка в девическото училище към метоха. Тя е високо, стройно и хубаво момиче, с простодушен и светъл поглед и с миловидно, чисто и бяло лице, носи черна забрадка. Влюбва се в Огнянов. Любовта ѝ е трагична.
  • Кириак Стефчов – син на богат чорбаджия, който е облагодетелстван от турската власт, открито шпионира и слугува на властта и е горещ противник на революционното движение. Той използва всеки удобен момент да наклевети бунтовниците. От самото начало той се превръща пръв враг на Огнянов и Соколов. Жената на Стефчов Лалка е влюбена в Соколов и накрая умира – неволна жертва на омразата на Стефчов към последния. Стефчов неколкократно предава Огнянов на турците.
  • Чорбаджи Марко Иванов – заможен търговец, патриот и приятел на бащата на Кралича. Възпитава децата си на почтеност и любов към родината. Чорбаджи Марко е главата на семейството и символизира типичния българин – почтен, разумен, прогресивен и родолюбец. Героят е петдесетгодишен, с исполински ръст, леко приведен, но строен. Лицето му е загрубяло от слънцето и ветровете, големите му вежди засенчват сините му очи. Марко е човек на реда, внимателен и добросърдечен, изпълнява християнските норми и държи на приличния вид и образованието на децата си. Самият той обича „учението и учените.“
  • Чорбаджи Юрдан Диамандиев – привърженик на султана и поради това неблагонастроен към революционерите. Той е брат на Хаджи Ровоама и баща на Лалка и на кака Гинка. Противоречиво на неговите убеждения всичките му деца са патриотично настроени. Героят е на години, болнав, намръщен и нервен – „Той беше човек на миналото“. Чорбаджи Юрдан е безскрупулен и жесток в страстта си за власт и пари.
  • Госпожа Хаджи Ровоама – калугерка в метоха, сестра на Юрдан Диамандиев и главна сплетница в селото. Рада Госпожина е бивша нейна храненица. Впоследствие Калугерката я изгонва. Тя също е сред главните врагове на Огнянов и Соколов (а впоследствие и на Рада)
  • целият женски метох – представени като сплетници и умалени копия на хаджи Ровоама. Колчо има „тропар“ в който приписва на всяка от сетрите „благодетел“, точно обратна на греха който притежава – скъперничество, лакомия, липса на смирение и пр.
  • Игумен Натанаил – игумен на мъжкия манастир в околностите на Бяла черква. Бивш хайдутин и добър стрелец с пушка. За известно време укрива Огнянов. Когато турците започват да издирват Огнянов е сред първите, които отиват да го предупредят.. Той и дякон Викентий също споделят революционния идеал.
  • Дякон Викентий – плах и нерешителен свещеник, от Бяла черква. Той е носител на други разбирания – за постепенното освобождаване на народа от старото, за израстването му най-напред като сбор от личности, а политическата свобода да бъде функция от личността. В хода на събитията Викентий израства революционно. Той жертва вижданията си в името на обществото, пада като герой в бунта.
  • Мунчо – бавноразвиващ се глухоням, който живее в манастира. След като става свидетел как Иван Краличът убива двама турци, той се привързва силно към него и му се възхищава. Благодарение на предупреждението му Краличът е спасен от смърт. Накрая на книгата той единствен се опълчва срещу убийството на Бойчо и е „обесен на кланицата“, както се изразява Вазов.
  • Колчо Слепеца – предан приятел на Огнянов, който не го изоставя в труден момент. На два пъти се жертва в труден момент – когато Огнянов трябва да бъде спасен от заптиета и втори път – когато Колчо дава собствените си дрехи, за да се намери начин да се преоблече (и укрие) Огнянов
  • Кандов – студент в Русия, увлечен по социалистическите идеи. Той е носител на идеите на младостта – всеобща свобода, равенство и братство. Намира се в града по здравословни причини, но скоро става съперник на Огнянов в любовта, а по-късно революционер и негов близък приятел. Кандов е готов да даде всичко в името на целта, на идеала си, жертвайки не само себе си, а и другите в името на Свободата
  • Безпортев (Редактора) – Буен мъж, леко хром. Член на Тайния комитет. В подготовката на въстанието дотолкова се опиянява от идеята, че яхва като кон един турчин пред цялото множество от хора. Турчинът дори не поглежда към силяха с оръжието си. Редактора е един от малкото въстанали в Бяла Черва, заедно с Кандов, Попов, Муратлийски и Соколов. Той пада жертва на революцията.
  • Муратлийски – другар на Бойчо от четата от 1868 г., който също като него се установява в Бяла Черква под самоличността на австрийския фотограф Ярослав Бързобегунек и продължава революционната си дейност. Брат на Муратлийски укрива Бойчо в най-тежките моменти, по-късно Рада отива да живее в Клисура при г-жа Муратлийска, докато води своята агитационна дейност. Муратлийски е една от жертвите на революцията
  • Поп Ставри – поп в градската църква, също благосклонен към бунтовниците
  • Чорбаджи Мичо Бейзадето – заможен чорбаджия, училищен настоятел, краен русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя и член на белочерковския комитет.
  • Христаки Заманов – българин, работещ като турски шпионин. Той се възползва от това, като изнудва българи и турци за пари, но не издава никакви тайни около делото
  • Фратю – заклет републиканец и член на комитета. Прави впечатляващ дебют като основен антагонист в „Многострадална Геновева“. В навечерието на борбата страхът го прави изменник.
  • Иван Боримечката – революционер от съседното село Алтъново. Той е с гигантски ръст и сила, простичък и недодялан, но добродушен, отзивчив на общонародните настроения и всеотдаен в участието си в освободителното дело. Верен другар на Огнянов.
  • Марийка – девойка, което Бойчо спасява от изнасилването на двама турци. В края на романа отново се появява, натоварена е със задачата да предаде важно съобщение от Огнянов на Соколов.
  • Шериф ага – онбашият на Бяла Черква. Лукав, един от враговете на Огнянов
  • Тъмрашлията – каймакаминът на околността. Представен е като леко наивен, донякъде и благосклонен към българското население (като за турчин)
  • Тосун бей – кръвожаден турчин, изпратен с многобройни башибозуци да потуши въстанието в Стремската долина. Показва изключителна жестокост.
  • Тодор Каблешков – представен като 26-годишен момък, среден на ръст, твърде сух и слаб, с едва поболи мустаци, черна като въглен коса, притежава живи очи с огнен поглед. Той е будна и бурна личност, посветила се изцяло на революционното дело.
  • Лалка – дъщеря на чорбаджи Юрдан, сестра на Гинка, племенница на хаджи Ровоама и съпруга на Стефчов. Влюбена в Соколов. Омразата в дома ѝ спрямо бунтовниците я задушава, тя умира като нейна косвена жертва.
  • Недкович – разумен и трезвомислещ мъж, член на комитета. родственик на чорбаджи Юрдан, но това не го спира да се обвърже с каузата на бунтовниците. Занимава се по агитацията. Недкович се опитва да пресече клеветите по адрес на Рада спрямо отоношенията ѝ с Кандов – но без успех.
  • Клеопатра – мечето на Доктор Соколов
  • Кака Гинка – либерална и смела жена, с весел нрав. Тя е голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Юрдан. Кака Гинка е образец за свободомислеща жена. Тя явно демонстрира симпатиите си към Огнянов и обкръжението му; открито и най-активно се включва в подготовката за въстанието; пренебрегва личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си. Омъжена е за Генко Гинкин. Кака Гинка се появява и в трета част на трилогията „Бяла Черква“ – „Нова земя
  • Генко Гинкин – заврян зет, на чорбаджи Юрдан, който приема името на кака Гинка
  • Хаджи Смион – герой познат ни още и от „Чичовци“. родственик на чорбаджи Юрдан по женска линия. Хаджи Смион е политически хамелеон, той често си мени мнението според силният на деня. Симпатизира тайно на бунтовниците, но за разлика от кака Гинка не смее да изкаже явно тези симпатии.
  • Отец Йеротей – монах, книжовник, скромен, тих, незабележим, но изключително активен към каузата. Той си дава парите, жертва ги за нещо ново, различно от досегашната му дейност.

Като второстепенни герои се появяват също персонажите от повестта „Чичовци“ (Иванчо Йотата, Хаджи Смион, Ганчо кафеджията и др.) тъй като действието и на двете произведения се развива по приблизително едно и също време в същата област.

Преводи

Първият превод на „Под игото“ е подготвен през 1896 година от Атанас Димитров, докато следва в Йенския университет, но е публикуван едва през 1918 година.[5]

Киноадаптация

Романът е филмиран през 1952 г. Режисиран е от Дако Даковски. В него участват Мирослав Миндов, Лили Попиванова, Петко Карлуковски, Васил Кирков и други. Музиката е на Филип Кутев. Сценарий: Павел Спасов, Георги Крънзов. Оператор – Бончо Карастоянов.

Втората му филмова адаптация е през 1987 година, по случай 100-годишнина от публикуването на славната книга, възвеличаваща подвига на Априлската епопея. В ролите: Андрей Слабаков, Елена Маркова, Георги Черкелов, Илия Караиванов, Минка Сюлеймезова, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и др. Режисьор-постановчик: Нина Янкова, Музика: Георги Генков.

Бележки

  1. Някои изследователи определят като роман жанра на издадената през 1873 година историческа трилогия на Любен Каравелов, включваща частите „Отмъщение“, „После отмъщението“ и „Тука му е краят“.Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 333.
  2. „Голямото четене“ Архив на оригинала от 2012-07-07 в Wayback Machine., сайт на БНТ.
  3. Как „Под игото“ се появи на бял свят – любопитни и неизвестни факти, архив на оригинала от 11 май 2020, https://web.archive.org/web/20200511173726/https://bulgarianhistory.org/pod-igoto-liubopitni-neizvestni-fakti/, посетен на 11 февруари 2020 
  4. Защо „Под игото“ излиза първо на английски език? // Българска телеграфна агенция, 7 юли 2020 г. Архивиран от оригинала на 28 април 2021 г. Посетен на 24 август 2020 г.
  5. Marushiakova, Elena et al. Atanas Dimitrov // Marushiakova, Elena et al. Roma Portraits in History. Roma Civic Emancipation Elite in Central, South-Eastern and Eastern Europe from the 19th Century until World War II. Leiden, Brill & Paderborn, 2022, 39 – 40 pp. (на английски)

Външни препратки

XXVIII. Във Веригово

Огняновото лекуване отиваше успешно, макар и не тъй скоро, както предсказа чичо Марин. Гостолюбивата му челяд пригаждаше всякак на болния, за да намали мъкотията му. Сам чичо Марин му стана лекар — той отбираше нещо, — баба Мариница се беше възпретнала да покаже своето готварско изкуство. Отточиха бъчвите с бялото средногорско вино; всяка сутрина по едно пиле се тръшкаше обезглавено на двора — за да украси после трапезата на Огнянова, който ядеше сам, защото бяха коледни пости.

Обиколен с такова топло внимание и грижливост в тая българска къща, Огнянов прекара три недели, от ден на ден по-добре. Само го мъчеше нетърпение да узнае по-скоро какво ставаше в Бяла черква, с Рада, с приятелите му и с делото, от което го откъснаха злополучни обстоятелства. Той молеше чичо Марина да прати някого там да узнае, но чичо Марин се не съгласяваше.

— Не, аз никого не пращам, сам ще ида другата неделя, да си назема едно-друго за празника. Дотогава потърпи, синко… Ти си бъди само мирен, да оздравяш само по-скоро. Господ си има милост.

— Но до друга неделя аз сам ще мога да ида.

— Пущам ли те? То е моя работа. Аз ти съм докторът, от мене се пита то… — забележваше с чадолюбива строгост селякът.

— Барем да обадят на Рада, че съм жив.

— Даскалицата знае, че си жив, щом не си в турски ръце.

И Огнянов се покоряваше.

Неколцина верни селяни го навестяваха; те подир много молби бяха изпросили от Марина воля да влизат при болния. Жедни бяха душите им да чуят разпаленото слово на „даскала“ и всеки път излазяха от него с бодри лица и светнали погледи. Най-свободен достъп при Огнянова имаше поп Йосиф, председателят на комитета. Той още отсега бе избран за войвода и пряпореца криеше между свещените одежди в черквата. Доваждаше още дядо Мина, старият даскал. Огнянов беше уверен, че освен тях и чичовата Маринова челяд никой друг не знаеше в село тайната. Така го уверяваше и домовладиката. Между това той забелязваше учуден, че от ден на ден трапезата му ставаше по-богата: пържени пилета, яйца с масло, ориз с мляко, баница, даже често диви патки и зайци; разни вина се появяваха на трапезата му. Тоя разкош го безпокоеше; той се срамеше някак за разноските, които ставаха за него. Понякогаж, като излазяше на двора, виждаше, че курника беше опустял. Той каза на чича Марина:

— Чичо Марине, та ти ще се разсипеш. Ако си не събереш ума, аз ще се откажа от твоите гозби и ще си купувам от бакалницата хляб и бито сирене… то ми стига.

— Ти недей пита̀ разсипвам ли се или не. Аз съм ти доктор и както зная, тъй лекувам. Тъй знае баба, тъй бае… Не ми се бъркай в работата.

И Огнянов замълчаваше покъртен.

Той не знаеше, че цялото село се надваряше да угощава любимия си даскал.

Тайната му беше обща.

Но издайство не беше мислимо.

Той се радваше на голямо съчувствие сега. Слухът, че утрепал двамата кръвници, го въздигна високо пред очите на най-равнодушните. Юначеството от всичките добродетели най-силно обайва простия народ.

Но раната на Огнянова заздравяше полека и приковаваше на едно място тая жива и нетърпелива натура. Огнянова мъчеха безпокойства. Между посетителите най-много му облекчаваше мъкотнята добрият дядо Мина. С него Огнянов всеки ден прекарваше по няколко часа: той се свикна и не можеше вече без него. Дядо Мина беше една антика, една жива останка от онова измряло поколение даскали на наустница и псалтир, които първи отвориха прочутите килии-училища в България. Той сега беше навършил седемдесетте години; побелял, плещест, широколик и ходеше в шалвари. Подир многодетен подвижнически живот той беше хвърлил котва в това глухо село и доживяваше тихо дълговеката си старост. Изостанал от времето си, като не можеше да ползува със старото си учение, той още пееше безвъзмездно в черква: там преобразованията нямаха право, ни достъп. Селяните, в празнични дни, го забиколяха и слушаха зяпнали увлекателните му старчески разкази, които приличаха на проповеди, подмешани с изречения от светото писание. То само съставяше всичкия му прочит и пища за душата. Огнянов се любуваше на тая древност и с благодарение слушаше мъдрите размишления на побелелия труженик — жив отглас на една забравена епоха. Когато человек се намира под удара на страданието, нравствено или физическо, душата му се настроява религиозно; той намира ненадейна утеха в словото на великата книга. То успокоява като врачебен балзам мъките му. Огнянов пръв път изпитваше обаянието на боговдъхновените думи, с което старецът озаряваше своите. Когато най-напред го навести на леглото, дядо Мина каза строго:

— Пак жертва християнска! Пак кръв невинно пролитая! Доколе, Боже, поноситъ врагъ?… вскую отвращаеши десницу твою?… Востани, Боже!… Суди… воздвигни руце твои на гордини ихъ въ конецъ!…

И той го здрависа и разпита с участие. Но Огнянов, като поиска да се обърне, изохка от силна болежка, която му причини движението.

— Крепи се, синко. Блаженій плачущий ако тій оутешатса — продума той скръбно.

— Ех, дядо Мина, било ни писано малко теглилце… нали сме се нарекли апостоли, пусто и върло? — каза полуусмихнат Огнянов.

— Тежко е, тежко е, даскале, вашето деяние на земята; но то е славно и похвално, защото сам бог ви е вразумил да слугувате на народа. Вы есте светъ міра: не можетъ градъ оукритися верху горы стоя… Нали е казал Христос на своите апостоли: Жетва оубо многа, делателей же мало… Идте се азъ посылаю вы яко агнци посредъ волковъ?

Тия прости думи внасяха сладка утеха и бодрост в Огняновата душа. Той помоли стареца да му даде някоя свещена книга да прочете и той му донесе псалтира. Огнянов се залови с жар да чете това вдъхновено умотворение, дето блика извор от такава висока поезия. Тия песни на борби, на отчаяни вопли и на възторжени молитви извикваха отклик в смутената му душа. Давидовите псалми не падаха от ръцете му.

Най-после дойде времето и чичо Марин отиде за Бяла черква. Огнянов тревожно очакваше завръщането му. Мисли от лоши по-лоши му минуваха през ума. Той от месец и повече насам не знаеше що става с най-близките до сърцето му люде. Какво чинеше Рада? Подир избягването му какви ли не оскърбления, какви ли не гонения трябва да е изтърпяла за него! Тя едничка е посрещнала всичката буря на обществото, може би и яростта на властта. Бедната, не й било съдено да добрува с него. Ето я нещастна, изложена пак на ударите на съдбата, убита в най-благите си мечти и опозорена в общественото мнение. Хорската жестокост ще й вмени в престъпление привързаността й към него и ще я направи да изкупи с люти огорчения малкото радости, които й достави това чувство. И той не е там да я утеши и да подкрепи това слабо дете…

Потънал в тия тъжни размишления, той с истинска радост посрещна идването на дядо Мина. Поне имаше кому да се изкаже. Дядо Мина го изслуша угрижено.

— Надежда, надежда, даскале, на бога; не унивай; всевишният не оставя страждущите, които имат упование на неговата милост. Надъющіи ся на господа яко гора Сіона Яко не оставитъ Господь жезла грешныхъ на жребіи праведныхъ. Сіющіe слезами радостію пожнутъ…

Като да се оправдаят от малко тия благи думи, вратата се отвори и чичо Марин влезе.

Огнянов, възтреперал, поиска да прочете вестите по челото му.

— Добра вечер! Стой, стой, даскале! Да ти разправя… Па да не си много мърдал? — каза той, като сваляше тежката си наметалка.

— Вашите касабалии — подзе пак чичо Марин — са чудни хора: като сенки — не можеш да ги уловиш да си побъбреш…

— Ами не отиде ли право при доктора?

— Запрян е той.

— А при дякона, на манастира?

— Скрил се дяконът.

— Дяда Стояна намери ли го?

— Бог да го прости, оставил ни здраве: умрял същата нощ, когато го затворили, от бой; казват, че изказал работата, горкият, под мъката.

— Ах, клетият дядо Стоян!… А Радка, Радка?

— С нея не можах да се видя.

— Как, какво е станала Рада?

Той пребледня.

— Там си е, не грижи се, но я извадили из школото.

— Да беше погледнал у калугериците, у госпожа Хаджи Ровоама! — викаше Огнянов безпокойно.

— Изпъдила я калугерката немилостиво.

— Боже мой, тя е останала на пътя! Тя е убита!

— Прибрал я чорбаджи Марко у една негова роднина, но не можах да налуча къщата, а другарите бързаха… Но аз разпитах, момичето добре е.

— Тоя бай Марко, няма да му се наплатя. А какво се приказва за мене?

— За тебе? Та тебе там ти викат всичките едно друго име… докато да се сетя, побелях съвсем.

— „Графът“ ли?

— Хъ, графът, за графът всички казват, че бил опушнат в аиевското бранище от ловци.

— То е истина.

— Не е дотам право: ти си жив, а тебе те мислят за умрял — и по-добре, казвам аз.

Огнянов скокна като клъцнат от змия.

— Как? Ами тя? И тя ме мисли за убит? Само това и не стигаше на нещастната!

Той закрачи из стаята, като че се опитва.

— Не ходи, да не развреждаш раната.

— Аз мога вече да пътувам — каза с решителен вид Огнянов.

— Къде да пътуваш? — попита стреснато чичо Марин.

— За Бяла черква.

— Ти луд ли си?

— Не съм, но ще стана, ако се бавя още един ден. Извади ми дрехи. Даваш ли ми коня си?

Чичо Марин знаеше твърдоглавството на Бойча, затова нито се опита да го задържи.

— И дрехите, и коня вземи. Само ми е жално за твоите младини — каза той посърнал. — По друмищата кръстосват читача: обирите и пакостите нямат чет… не жалиш ли себе си?

— Не се грижи за мене, аз ще се върна при тебе като сокол, жив и здрав. Само ако не ме изпъдиш… — прибави Огнянов полушеговито.

Старецът го изгледа мрачно.

— Не! Ти няма да тръгнеш! — каза той решително. — Аз ще събера цялото село и то насила ще те затвори тука. Ти нам си потребен като комка божия — а отиваш да те убият! Аз не ща после да каже светът: чичо Марин пусна даскала Бойча, нашия апостол, да стане зян! — крещеше сърдито чичо Марин.

— По-полека, чичо Марине, че се чува надалеко — забележи му Огнянов.

Дядо Мина̀ се усмихна под мустак. И Мариновото лице се развесели лукаво. Огнянов ги изгледа учуден. Навярно неговите последни думи ги разсмяха.

— Що се смеете? — попита той.

— Ех, да те поживи господ, даскале! Та ти от кое се пазиш? Цялото село, дор и децата, знаят, че си у мене… За твоята софра цяло село се трудеше… Ние сме прости хора, но християнин не издаваме, а като за тебе — и душа даваме!

Сега и Огнянов се усмихна, като узна, че тайната му била селска.

Подир доста препирни Огнянов възтържествува над страхуванията на домовладиката и тръгването бе решено.