Александър Пушкин
Поетът и тълпата ^[0]

Александър Пушкин
Поетът и тълпата ^[0]

Procul este, profani!^[1]

Поетът лира вдъхновена

докосна леко и запя.

Край него все така надменна,

безстрастна и непросветена,

мълчеше тъпата тълпа.

 

И двоумеше се тълпата:

„Защо тъй звучно пее той?

И за каква ли цел чудата

тревожи нашия покой?

Какво дрънчи и пророкува?

Защо сърцата ни вълнува?

На чародея песента

е като вятъра свободна,

но като вятър е безплодна —

и за какво ли ни е тя?“

 

Поетът

 

Мълчи, безсмислен, тъп народ,

затънал в грижи роб и скот!

Аз мразя твоя ропот зверски.

Не божи син, а земна твар,

ти всичко мериш на кантар —

дори кумира Белведерски.^[2]

Ти полза в него не откри.

А той е мрамор, бог!… Но ето:

за теб по-ценно е гърнето,

че в него гозба се вари.

 

Тълпата

 

Добре, но ако си избраник,

ако на бога си посланик,

таланта си ни посвети —

сърцата тъмни просветли!

Виж: малодушни сме, коварни,

безсрамни, зли, неблагодарни;

с души студени на скопци,

сплетници, роби и глупци;

в сърцата ни цъфтят пороци —

с любов към ближния ни дай

най-съкровените уроци,

ще те изслушаме докрай.

 

 

Поетът

 

Махнете се! Поетът с песен

не може да ви утеши.

Тънете си в разврат и плесен —

за лира нямате уши!

Противни сте ми като гроба.

За свойта тъпота и злоба

до днес сте имали затвор,

камшик, бесилка и топор.

Достатъчно, слуги безумни!

Сметта по улиците шумни

метат — полезен труд, нали! —

 

Но кой, кажете, ще накара,

вместо да служат пред олтара,

жреците да държат метли?

Не, не за битки сме родени,

и не за корист, не за бяс —

а за молитви вдъхновени,

за сладки звуци и екстаз.

 

1828

Procul este, profani.

Поет шептеше вдъхновено

в ръка със лира с нежен глас.

Той пееше — ала надменно

непросветен народ студено

го слушаше без капка страст.

 

И казваше тълпата тъпа:

„Защо с такива стихове

той губи времето ни скъпо?

И към каква ни цел зове?

Какво си дрънка и защо ли

измъчва гордите ни воли

като капризен чародей?

Да, като вятъра свободен,

но като вятъра безплоден

стихът му празен се пилей.“

Мълчи, безумна, тъмна твар,

на жалки нужди надничар!

Презирам ропота ти мерзки!

Ти червей си, не звезден син

и оценяваш на аршин

дори кумира Белведерски.

О, полза, полза, ти крещиш,

не виждаш мрамора пресветъл;

цениш ти повече гърнето,

че в него каша си вариш.

Но ти, ако си ти избраник

и божи праведен посланик —

с таланта свой ни поучи:

всели в сърцата ни лъчи,

че малодушни сме, коварни,

безсрамни, зли, неблагодарни,

че сме клеветници, скопци

и долни раби, и глупци,

че в нас пороците са сбрани

и давят ни във свойта власт.

Ако учител ти ни станеш —

ще чуем мъдрия ти глас.

О, вий по дявола вървете,

следете жалкия си път!

Не ще ви стресне вас поетът

дори на лирата с гласът.

Душевно мъртви, вън от гроба

слуги на низката си злоба,

вий виждате пред своя взор

едно: тъмница, бич, топор.

Но стига с вас, стада търгаши!

В града от улиците ваши

сметта метачите метат,

а там видяхте ли, любезни,

във тези работи полезни

жреци метлите да държат?

Ний не за корист сме родени

и за полезни боеве:

родени сме за вдъхновени

и сладкозвучни стихове.