Рейчъл Кейн
Среднощна алея (3)

2

— Е — каза Ева, докато караше Клеър на лекции, — ще ми кажеш ли какво беше това с Моника? Имам предвид, че трябва много да внимаваш с нея. Дори повече от преди.

— Звучеше ми искрено. Със сигурност не й е било лесно да дойде и да ми се извини.

Ева й хвърли един от онези погледи, допълнително подсилен от факта, че идваше от момиче с мъртвешки бял грим, катраненочерна очна линия и яркочервени устни.

— В света на Моника да бъдете приятелки, означава да правиш каквото Моника поиска и когато Моника поиска. А някак си ми е трудно да си те представя като една от безмозъчните й почитателки.

— Не! Не е… Не съм казала, че искам да бъдем приятелки, просто… ами ти попита и… — Клеър скръсти ръце пред гърдите си и се намести в седалката на древния кадилак на Ева, като се опита да си придаде упорито изражение. — Тя не ми е приятелка, окей? Ти си ми приятелка.

— Значи, когато Моника започне да води готината си тайфа в библиотеката, за да учите заедно, ти просто ще си тръгнеш? Как ли пък не. Прекалено си мила, за да го направиш. Много скоро вече ще се движиш с тях и преди да си се усетила, ще започнеш да ги съжаляваш и ще се опиташ да ме убедиш как Моника всъщност не е лоша, просто никой не я разбира. Не след дълго двете ще си сплитате косите, ще се кискате и ще си говорите за момчешки групи.

Клеър издаде звук, сякаш повръща.

— Никога няма да го направя.

— О, моля ти се! Ти харесваш всички. Харесваш дори мен. Харесваш и Шейн, а нека си го кажем направо — той е голям идиот, поне в момента — очите на Ева се присвиха при мисълта за Шейн. — И като си говорим за него, ако в най-скоро време не започне да се държи нормално, ще му ударя един по муцуната. Всъщност, за да бъдем съвсем точни, ще му ударя един и ще хукна да бягам колкото ме държат краката.

Клеър си представи картинката и едва не се разсмя на глас. И най-добрият удар на Ева можеше най-много да изненада Шейн. Тя просто виждаше недоумяващото изражение, което щеше да се изпише на лицето му — „сега пък какво направих?“.

— Аз не съм от популярните момичета — заяви Клеър. — Моника не ми е приятелка и нямам намерение да започна да се движа с нея. Никога. Точка по въпроса.

— Заклеваш ли се?

Клеър тържествено вдигна ръка.

— Заклевам се.

— Хмм — Ева не звучеше особено убедена. — Както кажеш.

— И след като сме приятелки, какво ще кажеш да ме черпиш една мока?

— Използвачка.

— Е, нали ти си тази, която има работа.

Следобед заваля дъжд, нещо необичайно за Морганвил — студен есенен дъжд, който се изливаше като из ведро. Както поне деветдесет процента от студентите, Клеър не си бе взела чадър и сега унило шляпаше покрай празните пейки в университетския двор и подгизналите табла за съобщения на път към лабораторията по химия. Обичаше лабораторията по химия и ненавиждаше дъжда. Мразеше да е мокра до кости и честно казано, животът в тази част на Тексас правеше риска това да се случи доста малък. В раницата й нямаше място за нищо ненужно, като например дъждобран. Тревожеше се, че учебниците й ще подгизнат, но пък нали раницата уж беше непромокаема.

— Май ти е студено — разнесе се глас зад нея, после дъждът изведнъж спря и тя чу потропването на дъждовни капки върху отворен чадър.

Клеър вдигна поглед, изтри водата от очите си и видя, че някой бе разтворил над главата й грамаден чадър, под който можеха да се поберат четири или пет като нея или пък една като нея и един като този, който го държеше. Защото той беше огромен. И готин, по онзи масивен, типичен за играчите на американски футбол начин. Пред него дори Шейн би изглеждал дребен, но му отиваше, тъй като беше добре сложен и сигурно бе висок поне два метра. Имаше шоколадовокафява кожа, страхотни кафяви очи и изглеждаше… свестен.

— Аз съм Джером — представи се той. — Здрасти.

— Здрасти — отвърна тя, все още изумена, че някой, който очевидно не бе кой да е, би спрял, за да й предложи чадъра си. — Благодаря. Ъ–ъ–ъ, аз съм Клеър.

Тя премести подгизналата раница в лявата си ръка и му протегна десницата си. Той я улови в своята (която бе поне три пъти по-голяма от нейната и Клеър бе готова да се обзаложи, че с лекота можеше да обхване футболна топка) и я разтърси.

Джером носеше тениска на спортния факултет на университета, така че не беше трудно да се досети какво учи.

— Къде отиваш, Клеър?

— В лабораторията по химия — отвърна тя и посочи сградата, която се намираше в далечния край на двора; Джером кимна и се насочи натам. — Виж, много мило от твоя страна, но няма нужда…

— Няма проблем — той й се усмихна и тя видя, че има трапчинки. — Чувам, че по това време на годината в Катедрата по естествени науки е готино. Пък и нали е за приятелка.

— Ама аз не съм…

Джером кимна на няколко момичета, които се бяха скупчили на сухо под навеса на Катедрата по езици. Хубави момичета. Моника Морел стоеше в центъра на групичката и когато видя Джером, му изпрати закачлива въздушна целувка.

— А! — каза Клеър. — За тази приятелка.

Мнението й за Джером започна да се срива главоломно, достигна дъното и продължи да копае надолу.

— Виж, оценявам жеста ти, но не съм направена от захар и няма да се разтопя.

Тя се измъкна изпод чадъра и се отдалечи с бърза крачка. Джером я настигна само с две стъпки и без да каже нищо, я закри с чадъра си. Тя го изгледа сърдито и той повдигна вежди.

— Мога да играя на тази игра цял ден.

— Добре тогава — каза Клеър. — Но услугите на Моника не са ми притрябвали.

— Момиче, това е просто един чадър, не е спортна кола — изтъкна той напълно основателно. — Дори не ти го давам назаем. Не е кой знае каква услуга.

Клеър стисна устни и продължи да крачи напред, свела глава към земята. Спряха чак когато достигнаха стълбището на Катедрата по естествени науки. Клеър го изкачи на един дъх и побърза да се мушне под арката на входа, където имаше и други студенти, криещи се от дъжда. Когато се обърна, тя видя Джером да й се усмихва и да махва с ръка. Погледът й беше привлечен от проблясъка на медна или може би бронзова гривна.

Джером беше Защитен. Най-вероятно беше роден в Морганвил.

— Не съм й приятелка. Това не беше по моя вина — опита да се оправдае тя пред Ева, която дори не беше там.

После кихна, подсмръкна и се запъти, подгизнала до кости, към лабораторията.

Дъждът продължи да вали до края на деня, не спря и през нощта. Проясни се едва на следващата сутрин, когато слънцето най-сетне се показа, бледосребристо и далеч не така изпепеляващо, както Клеър очакваше. Всъщност беше доста приятно. Тя вече се бе изкъпала, когато Ева се появи в банята, залитайки и с много по-мъртвешки вид, отколкото повечето вампири. Тя измърмори нещо неразбираемо и без да обръща внимание на Клеър, се залови с кранчетата на душа. Клеър побърза да довърши тоалета си и слезе на долния етаж. Завари Майкъл в кухнята да чисти филтъра на кафемашината. Колкото и да беше странно, като вампир той далеч не беше същата нощна птица, каквато беше преди. А може би просто му харесваше отново да се наслаждава на утрините, вместо да се превръща в безплътен призрак с изгряването на слънцето.

— Ева стана, така че гледай да го направиш колкото се може по-силно.

По устните на Майкъл пробяга усмивка — мимолетна, ала въпреки това напълно способна да спре сърцето на което и да е момиче. За щастие, той знаеше точно на коя степен да включи чара си, за да няма жертви.

— Толкова ли е зле?

Клеър се замисли за миг, докато си вземаше купичка и кутия с оризово мюсли. Откри млякото полускрито зад бутилките с бира (контрабанда от Шейн).

— Гледал ли си онзи филм, където зомбитата ядат мозъците на хората?

— „Нощта на живите мъртви“?

— Е, видът й може да изплаши дори тях.

Майкъл сипа още една лъжица кафе в новия филтър. Изглежда добре, помисли си Клеър. Висок, силен, уверен. Беше облечен с хубава синя риза и не много овехтели дънки и освен това носеше обувки. Вярно, маратонки, но все пак — обувки. Клеър се взря в тях.

— Ще излизаш ли?

— Намерих си работа — отвърна той. — В музикалния магазин на Джей Ти на Трета улица. От десет часа, докато затвори. Най-вече ще показвам китари и ще ги продавам, но Джей Ти каза, че ако искам, може да давам и частни уроци.

Това беше толкова… нормално. Съвсем нормално. А и Майкъл определено звучеше щастлив. Клеър прехапа устни и се опита да сложи ред в многобройните въпроси, които напираха в главата й.

— Ами слънцето? — попита тя; това като че ли беше най-сериозният проблем.

— Отпуснаха ми кола. В гаража е. С пълна защита от слънцето. А при Джей Ти има подземен гараж. В Морганвил повечето места имат подземни гаражи.

— Отпуснаха? Кой ти я отпусна? — попита Клеър, без да обръща внимание на погледа на Майкъл, който красноречиво казваше „хайде де, мислех те за по-умна“. — Градът? Амели?

Вместо отговор, Майкъл затвори кафемашината и натисна копчето за приготвяне на кафето. Разнесе се обичайното съскане и в каната започна да се процежда черна течност.

— Казаха ми, че това било обичайната процедура — отвърна Майкъл най-сетне. — Правели го за всички нови вампири.

— Не че е имало такива от петдесет години, нали? Майкъл сви рамене. Очевидно бе, че въпросите й го карат да се чувства неловко, ала Клеър не бе в състояние да се въздържи.

— Разбра ли защо… защо толкова отдавна не е имало нови вампири?

— Не мисля, че сега е най-подходящият момент да се задават твърде много въпроси.

Клеър го разбираше, разбираше и че той не говори само за себе си, ала беше по-силно от нея.

— Майкъл, те ли ти намериха работата?

— Не. Познавам Джей Ти и сам си я намерих. Те ми предложиха… — той не довърши; очевидно смяташе, че вече е казал предостатъчно.

— Предложиха ти някаква работа във вампирската общност, нали? — предположи Клеър. — Или пък…

О, Боже!

— Да не би да ти предложиха да станеш Покровител? — прошепна тя.

— Не, не веднага — отвърна Майкъл на кафемашината. — Трябва да се издигнеш дотам. Поне така ми казаха.

Майкъл. Да притежава хора. Да прибира част от приходите им, досущ като някой мафиотски бос. Клеър се опита да не показва колко й се гади дори от идеята, че той изобщо го е обмислял.

Майкъл изведнъж я погледна, сякаш бе прочел мислите й.

— Аз не приех. Сам си намерих работата при Джей Ти, Клеър — увери я той и пристъпи към нея. Тя неволно потръпна и Майкъл рязко си пое дъх и извинително разпери ръце. — Съжалявам, понякога забравям… Не е толкова лесно да се научиш как да се движиш в присъствието на хора, когато си толкова бърз. Но никога не бих те наранил, Клеър. Никога.

— Шейн смята…

В очите на Майкъл припламна светлина, ярка и плашеща, ала той премигна и тя изчезна.

— Шейн греши — каза, като полагаше усилие да говори тихо. — Аз няма да се променя, Клеър. Все още съм ти приятел и ще се грижа за теб. За всички вас. Дори за Шейн.

Тя не отговори. Честно казано, колкото и да го харесваше (всъщност чувствата й граничеха с обич), днес у него се долавяше нещо различно. Нещо объркано, тревожно и странно.

Да не би да беше… гладен? Той се взираше в нея… не, не в нея, а в нежната кожа на шията й и тя неволно вдигна ръка към врата си. Едва забележима розовина обагри бледото лице на Майкъл и той побърза да извърне очи.

— Никога не бих! — този път тонът му беше различен, почти уплашен. — Повярвай ми, Клеър. Но е… трудно. Ужасно трудно.

Клеър му повярва най-вече защото почувства страданието и болката в гласа му. Тя си пое дъх, пристъпи към него и го прегърна. Майкъл беше висок и главата й едва достигаше брадичката му. Силните му ръце й вдъхваха сигурност и ако тялото му не беше топло, то бе само защото в кухнята беше доста студено. Което не беше вярно, но й подейства успокояващо.

— Никога не бих те наранил — прошепна той. — Но не мога да отрека, че ми се иска. Цял живот ненавиждах вампирите, а виж ме сега!

— Нямаше друг избор — напомни му Клеър.

Въздишката му премина през тялото й.

— Не е вярно — възрази той. — Шейн е прав. Имах друг избор. Само че аз избрах това и сега трябва да се науча да живея с него.

Той я пусна и тя отстъпи назад. Никой от двамата не знаеше какво да каже, затова Клеър се зае да вади четирите различни чаши, които използваха на закуска. Тази на Майкъл беше най-обикновена керамична чаша, грубовата и масивна. Тази на Ева беше малка и черна, с рисунка на прозяващ се вампир; върху чашата на Шейн беше нарисувано усмихнато лице с кървава дупка от куршум в средата на челото, а на Клеър се беше паднала една с Гуфи и Мики Маус.

— Как вървят лекциите? — попита Майкъл. Неутрална тема. Очевидно нямаше желание да споделя и предпочиташе да задържи всичко в себе си. Не че Клеър бе изненадана. Майкъл открай време беше прекалено затворен, повече, отколкото бе добре за самия него.

— Прекалено са лесни — въздъхна тя и си наля кафе. Двамата седяха край масата и отпиваха от чашите си, когато вратата се отвори и Шейн, облечен в долнище на пижама и избеляла, прокъсана тениска, влезе в кухнята. Без да поглежда към Майкъл, той си взе чашата, напълни я до ръба и излезе, без да каже нито дума.

Майкъл, чието лице бе застинало в каменно изражение, го проследи с поглед.

Клеър се почувства длъжна да защити Шейн.

— Той просто…

— Знам — прекъсна я Майкъл. — Повярвай ми. Познавам го много добре. Което не означава, че това ми харесва.

Определено трябва да спра да се изживявам като посланик на добра воля в къщата, помисли си Клеър, макар да знаеше, че няма да престане. В края на краищата, все някой трябваше да го прави. Така че, след като си изпи кафето, тя отиде да поговори с Шейн.

Вратата на стаята му бе открехната и Клеър я побутна и пристъпи вътре. Миг по-късно се закова на място, а всичко, което си бе намислила да му каже, изхвърча от главата й, тъй като Шейн се обличаше.

От гледката мозъкът на Клеър даде накъсо, а здравият й разум капитулира. Шейн беше с гръб към нея. Беше обут, но все още не си бе облякъл тениската и Клеър застина като омагьосана от стегнатите мускули на гърба му, от гладката кожа, от начина, по който разрошената му коса докосваше раменете му и я предизвикваше да я приглади с ръка…

Звукът от вдигането на цип я върна на земята и тя побърза да излезе в коридора, притваряйки вратата след себе си. След това почука.

— Какво?

Долетелият отговор определено не беше дружелюбен.

— Аз съм — каза тя. — Може ли да вляза?

Отвътре се разнесе нещо средно между изръмжаване и въздишка и тя отвори вратата. Шейн тъкмо нахлузваше тясна тъмносива тениска, която му стоеше страхотно. Е, не можеше да се сравнява с липсата на такава отпреди малко, но Клеър се опитваше да не мисли за това, защото споменът разпалваше в нея приятен огън.

— Това нова тениска ли е? — попита тя в отчаян опит да пропъди образите, които упорито изникваха в съзнанието й. В отговор получи ново изсумтяване. — Хубава е.

Шейн я погледна насмешливо.

— За дрехи ли ще си говорим? Почакай, ще ида да си взема „Мода за начинаещи“.

— Аз… забрави. За Майкъл…

— Спри — прекъсна я Шейн и я целуна по челото. — Знам, че не искаш да се заяждам с него, но то е по-силно от мен. Дай ми малко време, става ли? Трябва да си изясня някои неща.

Клеър наклони глава назад и този път устните на Шейн откриха нейните. Трябваше да е сладка и мимолетна целувка, но някак неусетно тя се проточи, стана по-дълбока и по-чувствена. Устните му бяха влажни и меки като коприна, в пълен контраст с коравите очертания на тялото му, притиснато до нейното. Силните му ръце се обвиха около кръста й и я привлякоха още по-близо до него. В гърдите му се надигна гърлено ръмжене, животински, изпълнен с копнеж звук, от който краката й омекнаха.

Задъхан, той откъсна устни от нейните, но продължи да я притиска до себе си.

— Добро утро и на теб. Човече, просто не мога да ти се сърдя, когато правиш това.

— Какво правя? — попита тя невинно, макар че изобщо не се чувстваше невинна, нито пък на шестнайсет, почти седемнайсет години.

Ни най-малко. Шейн винаги я караше да се чувства по-голяма. Много, много по-голяма. Готова за всичко. Добре, че Шейн не беше чак толкова глупав, колкото хормоните й.

— Освен ако не искаш да избягаш от лекции и да си останеш вкъщи, нямаме време да говорим за това — каза той и многозначително повдигна вежди. — Е, искаш ли да избягаш от лекции и да се целуваме?

Тя го плесна през ръката.

— Ох! — интонацията му красноречиво говореше, че изобщо не го бе заболяло. — Ти си странно момиче. С Ева ли ще ходиш?

— След като престане да бъде сърдито зомби и отново се превърне в човек — да. Предполагам, че за това ще й трябват още две чаши кафе.

— Сигурна ли си, че нямаш нужда от телохранител?

Въпросът му беше напълно сериозен — Шейн не работеше и Клеър не бе сигурна дали изобщо можеше да си намери работа след наскорошните подвизи на баща му в Морганвил. Май беше най-добре известно време да не привлича излишно внимание върху себе си. С колкото по-малко вампири (и поддръжници на вампирите) си имаше вземане–даване сега, толкова по-добре. Все още го смятаха за съучастник в свирепото отмъщение на баща му и въпреки че кметът официално го беше оневинил, това не се беше понравило никому.

Ставаха злополуки.

— Не, нямам нужда от телохранител — отвърна тя. — Никой не ми е вдигнал мерника. Дори Моника напоследък е крайно дружелюбна.

Тези думи го накараха да й хвърли строг поглед, който никак не се връзваше с меките му устни, които просто я мамеха да ги целуне.

— Аха. И защо?

Клеър сви рамене и избягна погледа му.

— Не знам.

Шейн повдигна брадичката й с пръст.

— Значи вече се лъжем, така ли? Мислех, че това обикновено става след вълнуващия, секси меден месец.

Тя му се изплези и за неин ужас той се наведе и я близна по езика.

— Гадост!

— Тогава не се плези — засмя се Шейн. — Ако ще се мотаеш в стаята ми и ще ме изкушаваш, ще трябва да си платиш съответната глоба. Всяка допълнителна минута ще ти струва една свалена дреха.

— Перверзник.

Шейн заби пръст в гърдите си.

— Момче, осемнайсет години. Какво очакваш? — Толкова си…

— Я кажи, имаш ли плисирани миниполи и чорапи до коленете? Страшно си падам по…

Тя изписка и избегна ръцете му, които посегнаха към нея, после си погледна часовника.

— О, по дяволите! Наистина трябва да вървя! Ти нали… нали всичко ще бъде наред?

Усмивката му се стопи, оставяйки само едва забележима диря в тъмните му, потайни очи.

— Да — увери я той. — С мен всичко ще е наред. Бъди внимателна, Клеър.

— Ти също.

Тя се запъти към вратата, ала се обърна, когато чу стъпките му зад себе си. Той я притисна до стената, повдигна лицето й към своето и я целуна толкова пламенно, че краката й омекнаха, а в главата й избухна същинска заря от звезди.

— Това за довиждане ли беше? — попита Клеър, когато той се отдръпна на милиметри и тя отново си пое дъх.

— По-скоро стимул да се прибереш бързо — отвърна той и се оттласна от стената. — Сериозно ти говоря, Клеър. Тревожа се за теб и искам да се пазиш.

— Знам — усмихна се тя. Колената й още бяха като направени от гума, а светлината в главата й грееше все така ярко. — Между другото, това беше най-добрата целувка досега.

Той повдигна вежди:

— Ти да не пишеш оценки?

— Хей, ти сам вдигна летвата. А аз оценявам много строго.

Макар и неохотно, тя го остави и отиде да си вземе раницата и да провери дали Ева все още е в настроение да яде човешки мозъци, или е готова да я закара до университета.