Ерик-Еманюел Шмит
Одисей from Багдад (9)

8.

Има мечти, които ни държат в дрямка, и мечти, които ни държат будни.

Желанието ми да замина ми даваше неизчерпаема енергия, постоянна, укрепнала сила, по-мощна от мен и способна да прекрачи всяка граница, включително тази на здравия разум.

Защо напуснах Египет, а не се заселих там? Ако бях уседнал там, ако бях оставил мечтите си за Запада край Нил, щях да си изградя солидно положение и да си спестя годините страдания и унижения.

Защо?

Нямаше да има нищо по-лесно от Багдад, една арабска столица, да попадна в Кайро, друга арабска столица.

Защо?

Когато се обърнем към живота си назад, ни изглежда, че той бъка от „защо“, които навремето не сме чували, и че гъмжи от кръстопътища, на които сме забелязвали само правите линии. Бях влязъл в града на фараоните, толкова решен да изляза от него, че мисълта да остана дори не ме бе докоснала. Благодаря ти, Саддам Хюсейн! Още веднъж благодаря на омразния диктатор, който продължаваше да ми влияе, макар ръката му вече да не можеше да ме стигне. Още от детството ми този чародей толкова ме бе заливал с арабската идея, арабската сила, арабската борба, арабското достойнство, че се бях отвратил от лозунгите. Когато избягах от Ирак, а после от Египет, отхвърлих не само страната си и нейната почти съседка, но и една част от себе си, онзи трепет, който Саддам би искал да възпламени: арабската ми душа. Навсякъде, където откривах тези идеали или дори техните отпечатъци, или дори далечно тяхно ехо, надушвах само лъжи, манипулации и привидност, и без да го формулирам за себе си, мразех арабския свят.

Пък и не си представях, че щом попадна в неарабския свят ще се превърна в дежурния арабин. Човек си мисли, че бяга от затвора, а носи решетките със себе си. Но това е друга история, която ще разкажа по-късно…

Верен на своята проницателност, Бубакар бе уцелил шестица, като бе свързал съдбата ни с тази на „Сирените“. Благодарение на тях щяхме да успеем да заминем и да се доближим до целта. Но да се свържем с тях се оказа, както ще видим, приключение, нелишено от опасности…

Кой по цялото земно кълбо, не познаваше „Сирените“? Тяхната известност толкова бързо бе надскочила родната им страна Швеция, че вече никой не се сещаше откъде идват, а и големият им хит на английски Herbal Tea, химн за дрогата, имаше световен успех.

Демоничните жени бяха започнали като трио под името „Демонични бебета“, след това разширили групата си до пет, под наименованието „Пастет от сирени“, като обясняваха, че „пастетът от сирени е подправен като всички редки пастети, например пастета от лястовичка, който е 80% свинско и 20% лястовиче“, а пък ние сме „80% мръсници и 20% певици“. И накрая, набъбнали до девет, се бяха прекръстили на „Сирените“.

Сирените не бяха илюстрация на дребната легенда и нямаха нищо общо с жените риби, никаква прилика с гологръдите красавици с трепкащи очи, чиито дъги коси закриват пъргава задница, завършваща с люспеста опашка, фатални същества, които, както изглежда, давели моряците, след като ги прелъстели. Но, „Сирените“ напомняха не толкова някогашните сирени, колкото днешните, електрическите аларми и пищящите йерихонови тръби, които се включват при пожар или нахлуване на крадец.

Който е присъствал на концерт на „Сирените“, знае, че те оправдаваха името си най-вече със своята пронизителност. Дънеха звука до дупка, култивираха грозното, деряха се в микрофона, за да направят неразличима всяка дума, развинтваха инструментите с металическия звук до непоносима деформация, на сцената се отдаваха на истерично мятане, по време на което, облечени в костюми от стари консервни кутии, предпочитаха да блъскат китарите си, вместо да свирят на тях, да крещят, вместо да пеят, да се гърчат непристойно, вместо да танцуват. Сатанински, скокливи, саркастични, сардонични, те не си даваха почивка и като армейски танкове властваха, като тъпчеха публиката. А тя имаше само два изхода от зрелището, адресирано не до ушите й, които продънваше, а до нейната издръжливост: да избяга, или да капитулира. И тогава спасението се състоеше в това да изпадне в транс.

Вечерта, когато започнах да работя с тях за последния им концерт в Кайро, след няколко припадъка в първите десет минути и извеждането на петима стъпкани юноши, шоуто премина към ритъма на нажежаването. Когато побеснелите „Сирени“ оскърбиха зрителите, като ги нарекоха лайна, те, укротени, заскандираха песни, които знаеха наизуст. Намирах това участие и възхитително, и неразбираемо: как успяваха да разпознаят мелодията сред трясъците? Дали изобщо разпознаваха думите зад дрезгавото мяучене? Откривах мистерията на феновете, тези същества, надарени със сили, от които обикновените смъртни бяха лишени, единствените индивиди, способни да открият уредба, която да не гръмне, докато свири запис на „Сирените“, единствените умове, способни да запаметят несвързан текст, единствените клиенти, които плащат цяло състояние за билетите си, за да не гледат, тъй като се поклащат със затворени очи под естрадата, и да не чуват, защото силата на звука пука тъпанчетата. Всъщност как ли успяваха да се навеждат, да пляскат с ръце и да ги вдигат към небето, когато бяха наблъскани, натъпкани като зрънца лепкав ориз? И какво удоволствие им доставяше да си дерат гласовете заедно? Все едно да пееш под бомбите…

Шоуто заслужаваше парадоксалната оценка: съвършен хаос! Нетърпимо от началото до края, без пропуски в лошия вкус, невероятно единство: нищичко красиво нито за зрението, нито за слуха, нито пък за обонянието, защото много скоро и певиците, и публиката започнаха да пръскат миризма на шуртяща пот. Накрая публиката извика „Сирените“ на бис, изпрати ги с овации и нестихващи аплодисменти, защото е вярно, че както природата се ужасява от празнотата, така публиката се ужасява от тишината!

Тази вечер си вършех работата: да преча на феновете да се качват на сцената. За тази цел стоях до огромни сандъци, несъмнено най-силните и най-мощни тонколони в целия шоу бизнес на планетата, и въпреки восъка в ушите и каската на главата, в края на концерта бях замаян и сякаш пиян.

Сърцето ми, чието туптене ритъмът на ударните бе ускорил, бе изпратило кръвта ниско под корема и въпреки волята ми, събуждаше у мен желание да правя любов.

Когато зрителите се разпръснаха, тишината нарасна, разду се и стана толкова оглушителна, колкото и шумът.

Със залитане стигнах до Буб в другия край на сцената, той бе получил същата задача като мен, да пази сигурността. Обикновено шоколадов, сега тенът му биеше на маслиненозелено и той се друсаше от крак на крак с ръка, напъхана в джоба на анцуга, като дете, което иска да пишка. Докато го питах как е, се усетих, че не чувам гласа си, а той, изненадан, ми отговори, като мърдаше дебелите си устни, от които не излизаше нито звук.

И двамата бяхме оглушали.

Ето защо продуцентът на „Сирените“ бе принуден всяка вечер да наема нелегални емигранти: службата унищожаваше служителя. Никой вече не искаше да изгуби сетиво за няколко долара, и той знаеше, че само работник без редовни документи, на когото плаща на черно, ще приеме тази работа и след това няма да го съди.

В съблекалните на стадиона Буб откри черна дъска и тебешир, щастлива находка, която ни позволи да си общуваме.

„Продължаваме ли?“ — надраска той.

Потвърдих с глава. Дума не можеше да става да се откажем. Ако останехме в екипа на „Сирените“, след Египет можехме да минем с камион през Либия, а след това през Тунис. Нямаше съмнение, че в една от тези страни щяхме да открием кораб за Европа.

Буб уреди със своята свръзка, един огромен негър от Ямайка, да можем да спим в огражденията.

На другия ден чувахме отчасти, което ни позволи да работим по преместването. Шест тежкотоварни камиона пренасяха електрическото оборудване на „Сирените“ — кабели, прожектори, тонколони — и товарачите с радост приеха нашето подкрепление за демонтажа, пренасянето и подреждането на елементите.

Към пет следобед „Сирените“ се събудиха, излязоха от караваните и се изсипаха под шатрата, която служеше за трапезария.

Макар да нямахме право да се доближаваме до тях — в договорите им пишеше, че никакъв работник, с изключение на продуцента и режисьора не може да ги заговаря, — видях жени, които, без грим и маскировка, изглеждаха различни от предния ден. Спокойни, красиви, въздържани, те се опитваха да възстановят енергията си, като гълтаха кафе и плодови сокове.

Момчето от Ямайка ни обясни тогава как действа индустриалното предприятие, в което „Сирените“, набедени за звезди, бяха само заменими инструменти. Рун, мениджър продуцентът, създател на концепцията, бе събрал порядъчни момичета, по-скоро добри музикантки, след това ги бе обучил да имитират основателките от „Демонични бебета“, три истински мръсници, безсрамни, арогантни, луди за връзване, които сега спокойно се друсаха на островите Фиджи, без публиката да е наясно с това. Тъй че възпитаните бяха взели превес над невъзпитаните. Дори един-единствен наблюдател да се доближеше до кръга, новачките влагаха много усилия, за да се държат като кучки, насилваха се да хвърлят мръснишки погледи на мъжете, за да изглеждат вечно разгонени, изразяваха се вулгарно, ядяха като диви прасета.

Ако някоя от тях сдадеше багажа, Рун я заменяше, а публиката нямаше никаква представа. Горкичките, не издържаха дълго. Въпреки топчетата в ушите, лекарските грижи и лечението с тишина, най-първите от тях бяха напълно глухи. Но две от тях останаха, защото бяха добри жокери при интервютата: това, че не чуваха, им помагаше да се държат нагло и да отговарят на журналистите каквото им падне. Пресата беше луда по тях.

През следващите два дни самите ние с Буб усетихме остри болки в главата и загуба на равновесие. Задължението да се крием между електрическото оборудване, за да избегнем граничния контрол на либийската граница, ни устройваше, защото, свити върху противоударния дунапрен в камионите, можехме да спим и да си почиваме.

В Триполи имахме късмета да останем две седмици за три представления. Буб изчезваше през деня, за да установи контакти, а аз работех като общ работник при ямаеца.

След третия концерт Буб дойде при мен превъзбуден и въпреки временната ни глухота, ми съобщи с жестове и преувеличено мърдане на дебелите си устни, че е открил пътечка.

Щом тежкотоварният камион, който щеше да се движи по средиземноморското крайбрежие, стигнеше до тунизийската граница, Буб и аз трябваше да скочим от камиона, да се претърколим в канавката, да помахаме за сбогом на „Сирените“, а след това да оставим кервана да продължи разтърсващото си турне със скоростта на охлюв.

В момента, когато излезехме отново на пътя, щеше да пристигне бяла кола, карана от Рун, а покривът, който откриваше лимузината, за да я превърне в елегантен кабриолет, щеше да е свален.

— Какъв тен само има тоя идиот! — възмути се Буб.

Под отворена риза върху космата гръд, подстригана с ножица, Рун излагаше на показ нереално кафяв загар, както нереални изглеждаха гъстотата и черният цвят на косата му, както архетипови изглеждаха и черните, капковидни очила, които го превръщаха във вечния плейбой, живеещ край басейните и прехранващ се с цветни коктейли.

— Нормално — промърморих. — Той никога не е стоял на цял концерт на „Сирените“. Да не е луд! Стои далеч, зад кулисите, защитен от звуците, и проследява концерта с наблюдателна камера.

Според инструкциите, които бяхме получили, трябваше да стигнем до пристанище Зувара, от което всяка седмица тръгваха по три кораба, които товареха нелегални.

По време на пътуването Буб настоя да бъдем дискретни, да вървим с наведена глава под памучните кърпи, безлични, неразпознаваеми като местни селяни.

Преди Зувара забелязахме временно селище от платнища, слама и картон, импровизиран бидонвил за нелегални емигранти. Веднага предложих да идем там.

— Ти си луд — възкликна Буб.

— Защо пък, те ще ни разкажат.

— Мислиш ли, че стръковете трева, които говедото яде, се питат помежду си дали на говедото дъхът му мирише на хубаво?

— Буб, без африкански поговорки, моля те. По отношение на мъглявите приказки вече имам баща си и той ми е напълно достатъчен. Какво искаш да кажеш?

— Че тия нещастници няма да ни се зарадват. Че са наши врагове, доколкото сме съперници при качването на кораба. И най-сетне, че е опасно да се хвърляме в устата на вълка.

— Какъв вълк?

— Кадафи. Президентът на Либия получава заповеди от Запада. Принуждават го да играе брегова охрана, да манипулира контрола и полицейските хайки, за да отказва кандидатите за пътуване. Европа трябва да остане непревземаема крепост, защитена от дебели водни стени. Денят си отива, да легнем по-натам, в канавката.

Прекарахме нощта, неудобно сврени между един насип и някакви трънливи храсти.

Но на сутринта не съжалявах. Буб бе прав! В седем сутринта пред лагера спряха коли и от тях изскочиха мъже, които без насилие, но организирано, евакуираха лагера, като натовариха задържаните във военни камиони. След това щяха да бъдат или изпратени по домовете им или задържани в лагери.

— Благодаря ти, Буб.

— Тъжно за тях, но радостно за нас. Ще има място на борда на следващите кораби. Може дори да успея да уговоря по-ниска цена, защото трафикантите ще се озъбят.

Внезапно осъзнах, че наистина щяхме да заминем.

— Колко струва пътуването?

— Не се грижи за това.

— Отговори.

— Засега по две хиляди долара на човек.

Новината ме смаза.

— Никога няма да успеем да платим това.

След като провери, че никой не ни гледа, Буб положи задник на земята и си събу дясната обувка, след това повдигна стелката и извади пачка банкноти.

— Заплатата ни. Две хиляди долара на човек.

— Какво? Спечелили сме всичко това?

— Майтапиш ли се? Слушай, след първия концерт в Триполи, „Сирените“ толкова не бяха на себе си, че прерових чантата на една от тях, докато си вземаше душ. Според мен дори не се е усетила, защото не е подала жалба.

— Буб!

— Какво, тя харчи това за един следобед, за да си купи поли до чатала!

— Буб!

— Това беше цената на нашата глухота.

Ходехме от укритие на укритие и чакахме удобен момент, а Буб откри свръзката, която му бяха дали в Триполи. Той спазари нашето пътуване. Най-сетне получихме и датата на голямото ни заминаване.

— В петък вечер по тъмно.

Буб ликуваше. А аз тъкмо осъзнах, че отново ще се озова на кораб.

Исках да постоя без своя спътник и останах сам, като казах, че ще пера до реката.

Там, на брега на една тясна локва, между няколко нежнозелени тръстики се съблякох и изчистих дрехите ни.

Тате не закъсня.

— А, ето те! Чудех се дали „Сирените“ не са те изплашили.

— Добре си се сетил, синко. При нас там, при мъртвите, вече си ги имаме същите такива, грозни и шумни, в не толкова посещаваните зони на царството, та не ми се щеше отново да се натреса на таласъми. И какво, отново влизаш във флота ли?

— Ох, не ми говори.

— Страх те е да не ти стане малко зле?

— Иска ми се да ми е много зле, ама толкова да ми е зле, че да изгубя съзнание, да ми е толкова лошо, че да изпадна в кома, така няма да усещам нищо.

— Прав си, синко. Малко лошо понякога е по-непоносимо от много лошо. Къде отивате?

— Лампедуза. Малък остров в Южна Италия. Щом стъпим там, ще сме вече в Европа.

 

 

В петък вечер отидохме на мястото на срещата, диво заливче близо до пристанището. Когато видях колко малко е корабчето и какъв е броят на кандидатите по скалите, помислих, че е станала грешка.

— Буб, побързай, да се бутнем напред, прекалено много сме, трафикантите ще бъдат принудени да избират.

Буб се заблъска, стигнахме до първите десет, за да подадем парите си на страховитите мъже, които организираха експедицията, и скочихме в лодката. Съвсем неочаквано, почувствах се успокоен чак когато напуснахме твърдата земя.

Но качването продължаваше. На все по-тясното място нелегалните бежанци, нагъчкани по пейките, отначало протестираха, а след това започнаха да обиждат онези от земята, които отговаряха също толкова настървено. Дървото запука. По време на тази словесна битка здравеняците, обикновени, спокойни, неумолими, помагаха на клиентите си да се качат. Корабчето потъваше все по-ниско във водата.

Преди да се настани и последният, разбрахме, че ще пътуваме петдесетина души на корито, предвидено за десет. Почти ни беше срам, че сме протестирали.

С наведена глава и сгърчени пръсти стисках перилото. Тъй че трябваше да търпя не само морето, но и блъсканицата. Пътуването започваше зле.

— Виж, Буб, в това пространство не сме по-набутани, отколкото феновете на „Сирените“ по време на концерта, но усещането е друго.

— Не бой се, Саад — изстена Буб.

Докато ми отговаряше, усетих противна миризма.

— А на всичкото отгоре смърди — рекох на смях. — Вземаш ни билети на тарифа за бизнес класа, а смърди.

— От мен смърди, Саад. Страх ме е.

Разблъсках хората, за да застана пред него; на лунната светлина видях само изплашените му очи, капките, които се стичаха по челото му, и усетих по лицето си миризлив и станал по-тежък и по-кисел от ужаса дъх.

— Не обичаш ли водата, Буб?

— Не мога да плувам.

Щом го видях така паникьосан, спрях да мисля за себе си и за своите страхове и се заех да го успокоявам.

— За какво ти е да плуваш? Мисля, че няма да има нужда да скачаш във водата, за да ни буташ. Видях един мотор и страшно мирише на нафта.

— Нафта ли? Ако не потънем, ще се подпалим!

— Да, може да успеем и в двете: първо да се опечем, а след това да удавим праха си. Добра захранка за рибите. Тази програма устройва ли те?

Корабът потегли.

Тази нощ си наложих да си запазя разсъдъка, да не повръщам, да не губя съзнание и да се грижа за Буб, който трепереше като лист. Толкова много му обяснявах, че плаването се развива по най-добрия начин и че корабчето се движи прекрасно, че накрая убедих себе си.

Разбира се, дума не можеше да става да спим, защото нямахме място да стоим дори прави, без да получим три лакътя в ребрата, какво оставаше за лягане.

На зазоряване видях по-ясно какъв странен конвой съставляваме: много тъмнокожи — мъже, жени и деца, повечето бангладешци, както и няколко египтяни от Загазиг, при делтата на Нил. Всички, или почти всички, се бояха от морето и водата. Всички вече страдаха от глад и жажда. А щом слънцето започна да се издига към зенита, всички започнаха да се боят и от жегата.

Равнодушен към виковете, страховете и заплахите, морякът се вглеждаше в хоризонта и поддържаше скоростта на плаването.

В средата на следобеда някой извика:

— Там! Там! Има някой!

Морякът изостави своята немота и неподвижност, поиска да му обяснят и се отправи към мястото.

Върху вълните забелязахме ранен мъж, целия в дрипи, вкопчен в една мрежа за лов на риба тон.

Той успя да вдигне слабата си ръка.

— Жив е — извиках, — още е жив.

Вместо бърз отговор, морякът ориентира кораба в обратна посока, като се върна към предишната си ос. Щеше да заобиколи човека, без да го извади.

Запротестирах.

Морякът се направи, че не ме чува, а след като продължих да упорствам, ми се разкрещя:

— Млъквай вече! Тук съм да ви отведа в Лампедуза. Нямам време да си играя на спасители.

— Но законът на морето…

— Какво знаеш ти за законите на морето, иракчанино? Ако видя моряк във водата, ще го спася. Но никой досега не е виждал моряк, закачен на мрежа за лов на тон. Глупакът, когото видя, е глупак като теб, глупак, паднал от същия кораб като този, на който си ти, глупак, който е платил на друг, а не на мен да го откара до Лампедуза. Не съм отговорен за него и нямам нищо общо с това. Сега, ако не си доволен, скачай и отивай при него. Доволен ли си?

Буб плъзна глава по врата ми и благо ми подшушна:

— Мисля, че си доволен.

— Но…

— Не се пали повече. Моля те. Заради мен.

Пътуването продължи и скоро си дадохме сметка за онова, което вероятно се бе случило. Колкото повече напредвахме, толкова повече подозрителни форми виждахме върху вълните, и ако първите можеха да бъдат разпознати като обувки, куфари и дрехи, то някои купчинки приличаха на хора, и скоро нямаше как човек да се колебае: трупове на мъже, жени и деца се носеха около нас. Изглежда някой кораб бе потънал и издавил товара си.

В нашето корито вратовете се вцепениха, няколко стенания се изтръгнаха от гърлата, но никой не коментира. Безмълвието бе единствената ни реакция. Може би се надявахме, че като си мълчим, ще заличим онова, което препречва погледите ни, и че ако откажем да изразим ужаса с думи, ще ограничим неговия размах или дори неговото съществуване?

Тъй като бе отгатнал какво занимава умовете ни, нашият моряк бе вирнал брадичка, горд, надменен, изпълнен с решимост. Знаеше, че оттук нататък страхът е запушил устите ни, че повече няма да оспорваме неговите заповеди и че докато стъпим на земя, той ще бъде нашият герой.

Въображението ми препускаше. Как ли се потъва? Защо се потъва? Оглеждах хоризонта, за да мерна рифовете, кривях си врата, за да съм сигурен, че небето не се покрива с облаци, излагах лице под морския вятър, за да подуша дали полъхът, който го шиба, е само от нашето движение, или от ветрове, развихрили се в далечината.

При падането на нощта морякът изключи двигателя и ни предупреди, че иска да поспи и ще тръгнем отново призори. За него направихме това, което не бихме направили за никого от нас: направихме му място да се изтегне на пода, докато, по-наблъскани от всякога, ние стояхме прави.

Нощта бавно изтече. Спях прав и непрекъснато се будех. Усещах как корабът се накланя към единия борд, щом отворех очи, той се изправяше, но когато спирах да го наблюдавам, отново се накланяше, в кошмарно полусъзнание смятах себе си за отговорен за нашата съдба, смешен стража, който се бори срещу корабокрушението единствено със силата на своите клепачи.

На зазоряване моторът отново изхърка и освеженият ни моряк отново запори вълните.

Внезапно той изкриви лице, а после изруга.

— По дяволите! Там са.

Като даваше заповеди на най-близкия пътник, той огледа хоризонта с бинокъла. Безпокойството кривеше чертите му, устните му шепнеха нещо, веждите му потрепваха, въртеше глава наляво, надясно и изглежда търсеше решението по бреговете.

Пусна бинокъла, пое дъх, изгледа ни и заяви:

— Сменяме посоката. Отиваме в Малта. Прекалено много подозрителни катери има около Лампедуза. Бреговата охрана се престарава.

Някои от нас запротестираха, но аз не се намесих. Знаех, че решенията на този човек са непоклатими, защото бях избрал да му поверя съдбата си.

Буб промърмори, за да ни успокои:

— Лампедуза или Малта, все едно.

— Не, Буб, Малта не е част от Европа. Още не.

— Сигурен ли си?

— Не съм сигурен в нищо. Но не вярвам. Във всеки случай ще се наложи да тръгнем от Малта и да стигнем до континента, както щеше да се наложи и в Лампедуза.

— Може пък да е по-лесно?

— Може би. Няма морско пътешествие без пристанище, нали?

Тъй като осъзнавахме, че сме загазили и са ни лишили от правото на избор, ние се насилихме да бъдем оптимисти, единственото действие, което все още зависеше от нашата воля.

Корабът се извъртя. На равни интервали морякът проверяваше дали не ни преследва бреговата охрана, но след няколко часа се отпусна.

С падането на нощта се наложи да повторим номера от предишната нощ, да приемем да му освободим място за спане, да го гледаме как яде и пие, докато храната на голяма част от нас привършваше, и да стоим кротко в танцуващата лодка. За щастие умората и обезверяването започваха да отнемат силата на способността ни да се тревожим.

Бледо, лениво, начумерено слънце събуди капитана ни. Той изръмжа, протегна се, изруга, плю, а след това отново включи двигателя.

— Ще бъдем в Малта тази вечер — заяви той в пристъп на добро настроение. Новината ни помогна да понесем още няколко часа неудобство. Някои жени и децата им се почувстваха зле. Всички решиха да им помогнат, като демонстрират истинско веселие: шегуваха се, пееха, смееха се, гъделичкаха се.

Усещахме, че мъчението ще свърши.

Малта се появи прелъстителна, монументална, с къщи, вградени като диаманти в короната на скалите. Нямаше съмнение — това вече бе Европа. Сърцето ми потръпна.

Нашият капитан без юнги си потърка главата. Каза, че знае един плаж, където ще ни остави, но който е много оживен денем.

С натежало сърце чухме как моторът спря и за пореден път трябваше да чакаме, смълчани върху океана.

Здрачът ми се стори безкраен. Слънцето се бе гмурнало в морето, но на гледката й трябваше безкрайно време, за да стане студена, да изгуби цветовете си, да заличи своите гънки.

Нашият кораб потегли чак в тъмна нощ.

Едва се бе придвижил на километър, и сирените забиха. Три кораба се втурнаха към нас, въоръжени с прожектори на предната част.

Капитанът пусна една ругатня, опита да маневрира, след това разбра, че е обграден. Изкрещя ни:

— Бреговата охрана! Ще ни арестуват.

Напусна мястото си на кормилото и разцепи групичката, за да се навре сред нас.

— Аз съм нелегален като вас. Никога не съм бил капитан. Кажете, че капитанът е паднал във водата в късния следобед. Не ме познавате, не сте ме виждали. Да не ви прихванат братята? Не ме издавайте. Защото аз рискувам затвора, а вие не.

Бързите катери се устремиха към нас.

Веднага се обърнах към Буб и го попитах:

— Ами ние, какво рискуваме?

— Нямам представа… да ни експулсират. Да ни изпратят у дома.

— Как ще разберат откъде идваме?

— По документите ни.

Идеята изплува в главата ми в същото време като решението.

— Буб, да си хвърлим документите в морето.

— Ти си луд.

— Да си хвърлим документите в морето. Така няма да знаят от коя страна идваме и няма да могат да ни заточат…

— Ама, Саад, даваш ли си сметка! Без никакви документи!

— Буб, гледай. Аз ги хвърлям.

Портфейлът ми полетя през борда и потъна сред вълните. Никой не забеляза.

— Ти си наред, Буб, бързо!

Буб се колебаеше. Той държеше документите си за самоличност в ръка, трескав и треперещ. Около нас пътниците крещяха от ужас, всеки на своя си език. Един от тях се бе хвърлил във водата.

Катерите ни крещяха заповеди през високоговорителите. Светлинните снопове започнаха да се спират по лицата ни.

— Ако не го направиш веднага, Буб, ще те видят и ще бъде твърде късно. Буб си прехапа устните, нададе вик и запрати документите си зад борда.

В този миг една кука бе прихванала лодката ни и двама полицаи скочиха между нас.

Една жена изкрещя, сякаш ни бяха нападнали пирати.