Борис Виан
Пяната на дните (64)

LXIII

Администрацията плащаше скъпо на Колин, но вече бе късно. Сега работата му беше всеки ден да посещава разни хора. Даваха му списък и той съобщаваше за нещастията един ден преди да се случат.

Всеки ден ходеше в богатите и в бедните квартали. Изкачваше множество стъпала. Посрещаха го доста зле. Замеряха го с тежки и опасни предмети, отправяха му сурови, пронизващи думи и го изхвърляха навън. Ала получаваше пари и в службата бяха доволни от него. Нямаше да го уволнят. Единственото, за което го биваше, бе именно това: да бъде изпъждан.

Умората го глождеше, вдървяваше коленете му и дълбаеше лицето му. Очите му не виждаха нищо друго освен грозотата на хората. Той непрекъснато уведомяваше за предстоящите беди. Непрекъснато го прогонваха с юмруци, с викове, със сълзи, с ругатни.

Той изкачи двете стъпала и извървя коридора. Почука, но тутакси направи крачка назад. Когато хората съзираха черната му фуражка, разбираха какво ги чака и се нахвърляха върху него, но Колин трябваше да понася всичко — нали за това му плащаха. Вратата се отвори. Той предаде съобщението си и тръгна. Една тежка цепеница го уцели по гърба.

Погледна в списъка следващото име и видя своето. Захвърли фуражката и пое по улицата, а сърцето му натежа като олово, защото знаеше, че на следващия ден Клое ще бъде мъртва.