Хенри Гилбърт
Робин Худ (4)

Трета глава
Как Робин се бори с просяка шпионин и залавя шерифа

Зимата си отиваше и все още слабото пролетно слънце пръскаше светлина с лъчите си през голите кафяви дървета на Шеруудската гора, мек ветрец галеше ресите на леските, върбите и тополите. Дроздът, който живееше на поляната от пет зими, бе кацнал на върха на най-високия бряст и викаше на всеки, който искаше да го чуе, че вече никъде не вижда сняг, че всички дървета са напъпили и съвсем скоро ще се разлистят, че червейчетата са започнали да надзъртат от земята и че най-сетне храната, животът, любовта се завръщат в света, който от дълги седмици изглеждаше като завит завинаги в своя зимен саван.

Широка поляна, някак необичайно чиста, без никакви храсти се простираше надалеч пред него. От едната й страна имаше две огромни зелени могили, почти допрени една до друга. Едната се издигаше на открито в поляната, но над другата падаха сенки от ресите на дърветата.

Сякаш наоколо нямаше и следа от човешки живот. Виждаше се само малка пътечка, която тръгваше откъм зелената страна на по-високата могилка и отвеждаше към гората, но тя лесно би могла да се вземе за диря на двойка зайци, които са си направили дом в тази могилка и които, както е добре известно, винаги предпочитат да тичат все по една и съща отъпкана пътечка до своята паша.

Изведнъж от гората, откъм по-широката страна на поляната, притича една дребна мъжка фигурка и излезе на открито. Бърз като заек, дребосъкът затича по тревата и се изкачи по по-близката могилка. Светкавично стигна до върха й, а после сякаш изведнъж потъна в земята. Това бе Хоб О’Хил. Малко по-късно от онази страна на могилата, която бе обърната към гората, сякаш се отлепи и падна един чим зелен торф. От зейналия отвор излязоха Хоб и брат му Кет. Те се огледаха зорко, а торфената врата зад гърба им веднага се затвори и с бързи стъпки поеха по малката, едва забележима пътечка. И двамата непрекъснато поглеждаха назад, сякаш преценяваха разстоянието и искаха да се уверят, че са се отдалечили достатъчно както от могилката, така и от онзи край на гората, от който преди малко бе изскочил Хоб.

Не след дълго стигнаха до най-близките дървета на гората и хукнаха през сенчестите й пътеки под голите кафяви клони. За известно време — толкова, колкото да преброиш до двайсет — на поляната не се виждаше никакво движение. Но след това, откъм страната на гората, откъдето Хоб най-напред бе притичал, долетя тропот на копита и проблесна оръжие и по тясната пътечка дойдоха осем ездачи, които излязоха изпод дърветата на поляната, спряха и се загледаха напред.

Сред тях изпъкваше водачът им — мъж с фини, почти дворцови маниери и с красиви черти. На главата му имаше стоманен шлем, широкият му гръден кош бе покрит с ризница, а в дясната си ръка държеше кавалерийско копие. Отстрани до него, на дребен кон, яздеше мъж с меко и възпитано изражение, който приличаше на капелан^[1], защото бе облечен като църковен служител. След тях яздеха още шестима мъже, всичките с копия, ризници и шлемове, с колчани на гърба и лъкове, поставени на седлата им така, че да са бързо и леснодостъпни. Всеки един от тях имаше открит поглед и прямо изражение на свободен човек; очевидно бяха охрана на фрихолдър^[2].

— Е, мастър Гамел — каза служителят, като се оглеждаше, — сега накъде? По кой път да хващаме? Бих искал да знам, къде в този горски пущинак се надяваш да намериш избягалия си роднина?

— То е ясно като бял ден — каза мастър Гамел през смях, — „Зад двете могили“ — точно това бяха думите на селянина от Аутуудс — „през гората — един километър, докато стигнеш на открито. След това белег ще търсиш и…“ — тук мастър Гамел се засмя добродушно и жизнерадостно — „белег, като стрела между ребрата ти, защото Бог знае кога да ти каже, че твоят човек те вижда, макар ти да не го виждаш“. Следователно пътят е ясен, добри ми Саймън, той свършва там, където Робин е презимувал, така че да се устремим напред.

И като пришпори коня си, водачът — Алфред от Гамел или Гамуел, се втурна сред поляната, последван от служителя си и от шестте стрелци.

— Нека все пак да не минаваме прекалено близо до тези зелени могили — каза Саймън. — Човекът каза, че са обитавани от зли духове и могат да ни омагьосат, ако влезем в обсега на тяхната власт.

— Ти да не си селяндур — разсмя се мастър Гамел. — Тъдява има много подобни могили, пръснати из района, и досега не съм чул някой да е пострадал от нещо. Наистина, имаше една в пустеещите ми земи в Локсли и крепостните ми всячески ме молеха да не ги карам да я разкопават. Обясних им, че не бих ги затруднил, ако това не бе хубава земя, която можеше да се превърне в плодородна орна нива. Накарах ги да я разорат и какво? Отдолу не открихме нищо, освен една голяма дупка в средата и старо гърне с няколко изгорели кокала вътре, както и няколко кремъчни върха на стрели и парчета камъни. Подобни могили са най-обикновени стари гробници.

— Аз пък съм чел — продължи служителят, — че в такива високи, издигащи се на самотни места могили, се навлиза в тайнствения свят на вълшебния зелен сумрак, обитаван от духове, които сеят най-ужасни магии.

— Опасявам се — каза Гамел, — че в книгата, в която си прочел тези приказки, не се съдържа по-голяма доза истина, отколкото в песните и историйките на лъжливите странстващи комедианти, които могат да ти послужат само да убиеш час-два, но далеч не са достойни за доверието на мъдър и сериозен мъж.

Въпреки това служителят хвърляше притеснени погледи към зелената могила, покрай която яздеха, уплашен, че всеки момент оттам може да изскочи някакво мистериозно дяволче и да ги оплете във веригите на странна магия. Когато навлязоха в гората отвъд, той продължи да си държи очите отворени на четири, докато продължаваха да се придвижват по неясно очертаните, мрачни и затънтени пътеки. Саймън наистина не обичаше сумрачните горски дебри. Той бе градски човек и предпочиташе града, макар там да не се чуваше звук, по-приятен от крясъците на мъжете и жените по пазара, и да нямаше гледка, по-хубава от късчето небе между тесните улички, впримчено между високите покриви на сградите.

Яздиха още около половин километър през гората, когато внезапен писклив зов отекна покрай главите им. Като че ли птица пищеше в ноктите на ястреб и всички вдигнаха очи, за да видят какво става. В момента, в който се разсеяха така, един гръмовит глас викна:

— Стоооп, пътници, и нито крачка повече!

При тези думи те мигом свалиха погледи и какво да видят! Там, където преди малко бе само мракът на дърветата, сега стояха около двадесетина мъже в тъмни кафяви туники, клинове и качулки. Всеки един от тях държеше голям лък с натегната тетива^[3], а ръцете им бяха готови на колчаните, които висяха току до ушите им.

Един-двама от въоръжените телохранители, които яздеха зад господаря си, започнаха тихичко да проклинат и да ругаят под носа си и стреснато се оглеждаха, сякаш търсеха път за бягство, но установиха, че лъконосците са ги обградили. С тъмните си туники и клинове в цвета на околните дървета, те се сливаха с техните стволове и някой спокойно би могъл да ги вземе за чворести драки и глогове или за млади дъбове, докато отблясъкът на светлината от остриетата на стрелите не разкриеше заблудата.

Алфред от Гамел сви устни и очите му гневно присвятнаха, но чувството му за хумор и добродушната му жизнерадост надделяха над огорчението и неприязънта и той спокойно каза:

— Е, хубаво, добри хора, какво искате от мен?

— Да свалите оръжията — отговори му висок и як мъж, който се изправи до ствола на един дъб току пред тях.

Шестимата стрелци навъсено се подчиниха на заповедта и когато всички оръжия бяха положени на земята, дойде нова команда:

— Десет крачки напред!

Когато и това бе изпълнено, разбойникът нареди на трима от своите хора да вземат оръжието.

— А сега — каза той на мастър Гамел, ще трябва да дойдеш и да се срещнеш с нашия господар — владетеля на тези гъсталаци.

— Кой ли би могъл да е господарят ви, високи човече? — запита ядосано Гамел, още повече че мъжът бе сграбчил юздите на коня му и го дърпаше напред.

— Този, за когото говорим, де! — каза разбойникът. — И да се надяваме, че кесията ти е добре натъпкана, защото макар че ще даде обяд на теб и твоята компания, накрая ще трябва да си платиш сметката.

Мастър Гамел бе възпрепятстван да отговори от един вик, който дойде измежду дърветата пред тях. Погледна в тази посока и забеляза строен мъж, облечен в зелено, с плащ, който стигаше до коленете му, и с качулка, която скриваше главата и лицето му. Съпровождаха го две дребни човечета.

Разбойникът, който държеше юздите, спря коня на Гамел и го задържа, докато мъжът в зелено се приближи, а след това започна да му докладва:

— Мастър, тук има една група въоръжени глупаци, които са имали нетактичността да се загубят в твоята гора и се разхождат преспокойно, сякаш имат специалното ти благоволение, което дори сам кралят няма. Ще им дадеш ли обяд, или направо да вземем таксата от кесиите им и да ги пуснем вкупом да си вървят по пътя, по-леки и по-мъдри, отколкото бяха на идване.

Мъжът в зелено постоя за миг мълчешком, разглеждайки лицето на първия конник. След това с весел и искрен смях протегна широко разперената си ръка, освободи се от качулката и откри лицето си и каза:

— Ръката ти, братовчеде, и извинението ти за грубото поведение на моите момчета.

Стреснат и учуден, Гамел предпазливо погледна лицето на Робин Худ, защото мъжът в зелените дрехи бе не друг, а самият той. След това сграбчи протегнатата ръка на разбойника, разсмя се и каза:

— Робин, Робин, ах ти, негоднико! Би трябвало да се досетя, че това са твоите верни юнаци. Точно ти си човекът, когото съм дошъл да търся тук.

Алфред от Гамел скочи от коня си и двамата мъже се прегърнаха и разцелуваха по бузите. След това той хвана Робин за ръцете и го заоглежда, като проучваше полунасмешливо, полуочаровано загорялото му лице, светлите му очи, кафеникавите му коси и дългите му и здрави крайници.

— Кълна се в мощите на Уолсингам^[4]! — каза Гамел. — Едва те познах, толкова си се източил от последния път, когато се видяхме в Локсли. Робин, трябва да ти кажа с колко голямо съжаление научих, че си бил принуден да избягаш в гората — наистина съжалявам, но ти винаги си бил толкова непокорен и независим, безцеремонен в думите и прибързан в делата.

— А, не, момко — отговори Робин, — нищо подобно. Никога няма да постигнем съгласие по този въпрос. Ти беше този, който смяташе, че трябва да се отнасяш с най-голяма почит към лорда, чиито земи лежат до твоите, и да затваряш очите си за много неща, за които аз трябваше да говоря и срещу които трябваше да се боря. Остави! Я по-добре ми кажи, братовчеде, какво те води насам!

— За да видя теб, Робин, и да ти благодаря — отговори му Гамел, — а също и да те предупредя за нещо.

— Да ми благодариш?

— Аха. За благородната ти постъпка към Хавелонд — каза Гамел. — Ти успя да въздадеш справедливост на онзи изменник, който ограби бедната ни братовчедка, след като тя толкова дълго и напразно бе умолявала за правосъдие кралския съд, при това в най-върховните му инстанции.

Действително, след като изби тежковъоръжения отряд на абата, това бе делото, с което Робин бе придобил най-голяма слава в земите на Йоркшир, Дерби и Нотингам, заобикалящи големите хълмисти гори. Това се бе случило през есента, малко преди зимата да сграбчи в ледената си прегръдка земята. Робин имаше братовчедка на име Алис Хавелонд, която се бе омъжила за Бенет, заможен йомен, който държеше имота Скардейл в Йоркшир. Две години по-рано, плячкосващи всичко по пътя си, страховитите шотландски бандити на Галоуей с дивашка жестокост, като планински котки бяха връхлетели от север и палеха, опустошаваха и грабеха наред. Шотландският рицар бе отвлякъл Бенет и го държеше в затвор като заложник, за да получи откуп за него. Възползвайки се от отсъствието му, неговите съседи — Томас Патърли и Робърт Престбъри, бяха заграбили земите му в Хавелонд и си ги бяха поделили. Бяха разрушили сградите и дори бяха изхвърлили съпругата му лейди Алис от дома, в който живееше.

Бедната лейди не успя да получи правосъдие нито от кралския съд, нито от управителя на лорда, който бе собственик на наетите от нея и съпруга й земи. Бенет прекара цяла година в затвора, преди тя да смогне да събере парите за откупа му и да го плати. Когато се върна, изпълнен със справедлив гняв от заграбването на земите му, той влезе в тях като пълноправен собственик. Тогава враговете му го причакаха и го пребиха така жестоко, че едва оживя. Съпругата му отнесе жалбата си до кралския съд и след дълго и изтощително чакане получи отговор, който гласеше, че Бенет трябва лично да внесе съдебния си иск — макар клетият човечец да бе толкова осакатен от побоя, че не можеше да се движи и бе станал почти негоден за живот. Така стана ясно, че Томас Патърли и Робърт Престбъри, непоклатими в своята безскрупулност, ще останат необезпокоявани от нищо и никого да владеят заграбените земи.

Тогава Алис си спомни за роднините си. Тя отиде при Алфред от Гамел и той обеща да даде показания в съдебния прецедент^[5] и да вземе нейната страна пред кралския съд, но дамата вече се бе отчаяла от официалното правосъдие. Затова взе един кон и с една прислужница и един крепостен слуга се отправи към гората, в която разправяха, че се крие нейният храбър братовчед Робин Худ. След дълго и тежко бродене най-сетне успя да го открие, разказа му неволята си и го помоли за помощ.

Робин я успокои и я изпрати обратно, а тя запази в дълбока тайна посещението си при него. Изминаха няколко дни. В една нощ хората в Скардейл видяха, че надалеч от хълмовете горят две къщи, и разбраха, че някой отмъщава на двамата грабители. На следващия ден всички с радост приветстваха новината, че Робин О’Худ е убил Томас Патърли и Робърт Престбъри, а заграбените от тях земи са върнати във владение на Бенет.

— Казвам ти — подхвана Алфред и нескриваната възхита и уважение избликваха на благовъзпитаното му и непривикнало на насилия лице, — тази постъпка накара всички своеволни управници и владетели, които държат имения в горските околности и бяха свикнали да подлагат на тормоз и произвол не само крепостните си, но и съседите си, да се замислят, че следващия път може да дойде техният ред.

— Надявам се наистина да са убедени в това — отвърна му Робин и лицето му стана безпощадно и сурово. — Ако подминаваме такива престъпления ненаказани и неосъдени, ако хората остават онеправдани, както се случи с Бенет и братовчедка ни, то към кого да се обърнат за помощ изпадналите в беда? Не към твоите деликатни и изнежени свещеници, братовчеде, които всъщност сами ограбват бедните, при това не по-малко безскрупулно и жестоко от крадливите барони. И едните, и другите си пълнят кесиите с париците, изстискани от честните йомени. Но ти каза, че искаш да ме предупредиш за нещо. Разправяй, за какво става дума?

— За сър Гай от Гисбърн и за злостния заговор, който замисля. — Отговори му Гамел. — Вчера бях в Аутуудс, който сега е взет от съдебния кралски пристав — година и един ден след твоето обявяване извън закона^[6]. Там видях Крипс, стария надзирател, за когото знам, че ти е приятел, та той ми каза, че сър Гай не може да се примири с поражението, което му нанесе с твоите момчета. Той си беше зъл и отмъстителен още преди да изгорите къщата му и да го накарате да избяга презглава, но сега е още по-озлобен и нахъсан. Разправят, че е дал клетвен обет или да те залови, или да те убие.

— Но за какъв заговор ти е говорил старият Крипс?

— Негодникът се е съюзил с Ралф Мърдок, шерифа на Нотингам. Крепостните ми чули от някакъв скитник, че двамата заедно, сър Гай и мастър Мърдок, са платили на един злодей да се дегизира като просяк и са го спазарили да скита из горите, за да открие скривалищата ти, а после да съберат голям тежковъоръжен отряд и да те нападнат.

— Благодаря ти за предупреждението, братовчеде — каза Робин, като не изглеждаше да отдава особено голямо значение на чутото, — но сега е време заедно с хората си да приемеш един обяд от мен.

През това време бяха достигнали до едно тайно място на хълм, обрасъл с дървета, които се издигаха стъпалообразно покрай реката. Угощението вече бе приготвено и ги чакаше в една пещера, така че всички насядаха, за да отдадат заслуженото на майсторството на горските готвачи.

Робин и хората му заразпитваха Гамел, дали сър Гай не се отнася с крепостните още по-зле и от преди.

— Хората казват, че не го прави — бе отговорът; — и то поради много сериозна причина. Разправят, че когато абатът на манастира „Света Мария“ чул за убитите от теб войници и за бягството на крепостните, бил извънредно разлютен на сър Гай и го гълчал, че е увредил имуществото му, като е натоварил и преуморил хора от неговото собствено имение, и че трябва да е по-внимателен като управител, защото в противен случай той няма да го утежнява повече с тази служба. Така че хората сега са по-спокойни, но мразят сър Гай дори повече от преди.

— Какво чудо! — каза Скарлет презрително, като чу това. — Думи за милост, изречени от този дебелобузест и надут абат!

— Може би пък, чичо — каза малкият Гилбърт от Уайт Хенд, който мечтаеше да се научи да чете и да стане свещеник, — може би пък абатът наистина не е искал сър Гай да тормози хората от имението, а просто онзи го е правил от злото си сърце на тиранин.

Това беше нещо, в което много от разбойниците вярваха дълбоко в сърцата си — те просто не можеха да приемат, че абат, свещеник, Божи човек, може да бъде толкова безочлив и жесток.

Скоро след това мастър Гамел и свитата му се приготвиха за заминаване, а Робин и няколко от разбойниците тръгнаха да ги изпратят до края на гората. Те ги упътиха в правилната посока и ги оставиха на прекия път към Локсли, който се простираше на югозапад от малкото градче Шефилд.

Сега да видим какво се случи три дни по-късно, следобед, докато Робин се разхождаше покрай главния горски път, който отиваше от Понтерхакт до Олертон и Нотингам. Той точно си мислеше за предупреждението на братовчед си, че Гай от Гисбърн е замислил план да го залови жив или мъртъв, и както си вървеше под дърветата, чу куцукане и тътрене на крака. Погледна напред и видя един просяк да идва надолу по пътя.

Робин можеше да го вижда иззад дърветата, като самият той оставаше незабелязан. Мъжът се подпираше на голяма тояга и нашият герой се зачуди, дали наистина е просяк, или е шпионинът, когото Гай от Гисбърн щял да изпрати по дирите му. По наметалото му имаше поне петдесет кръпки, които му придаваха вид по-скоро на парцалена черга, отколкото на дреха. Нозете му бяха обвити в усукан дрипав клин, а на стъпалата му се мъдреха огромни щавени цървули. През рамото му, окачена на голям широк ремък, бе преметната торбата му с храна, а на пояса имаше нож в кожена кания. На главата си носеше широка и ниска капа, която бе толкова дебела и неудобна, че изглеждаше така, сякаш три шапки бяха съшити, за да направят това чудо.

Подозрението на Робин се изостри, защото мъжът изглеждаше по-скоро като преоблечен за някаква роля, а не като истински просяк. Още повече че очите му непрекъснато сновяха насам-натам из гората, докато вървеше по неравния път.

През това време „просякът“ стигна до мястото, където Робин се бе притаил, и чу вик:

— Стой, просяко! Защо така си се разбързал!

Онзи не отговори нищо, но ускори крачка. Робин се затича след него и мъжът сърдито се обърна и вдигна в отбранителна позиция тоягата си. Изражението на лицето му бе злобно, а от челото към бузата му минаваше дълбок белег.

— Какво искаш от мен, горянино? — разкрещя се той. — Не може ли човек свободно да пътува по кралския главен път, без всеки срещнат нехранимайко да крещи подире му!

— Много си кисел бе, просяко! — каза Робин. — Ще ти кажа защо ти наредих да спреш. Трябва да си платиш такса, за да продължиш през гората.

— Такса!!! — през смях изкрещя другият. — Ако седнеш да чакаш, докато точно аз ти платя такса, ти, земен червей такъв, няма да можеш и година да мръднеш от това място.

— Хайде, хайде — каза Робин, — развържи си кесията, човече, да видим какво има вътре. Като гледам как си облечен, ще вземеш да излезеш някой богат просяк, ако, разбира се, си такъв, а не преоблечен мошеник, който се преструва на честен бедняк.

Мъжът се намръщи, подозрително погледна Робин и хвана здраво тоягата си.

— Кротко, кротко, човече! — каза Робин добродушно. — Не се хващай така припряно за тоягата, не я стискай толкова силно. Сигурно все имаш някое излишно пени^[7] в кесията си, с което да платиш таксата на бедния горски човек.

— Грижи се за твоите си пенита, крадливи негоднико! — изръмжа просякът. — Нищичко няма да вземеш от мен. Не ме е страх от стрелите ти! Ще се радвам да те видя увиснал на бесилката, което, надявам се, скоро ще се сбъдне.

— И несъмнено ти — каза Робин — не би се спрял пред никакво злодеяние, стига да можеш с измама да припечелиш малко мръсни парици. Пък аз замалко да помисля, че си истински просяк. Но за мой късмет, мошеничеството и вероломството са изписани на лицето ти. Сега ме чуй! Знам, че си платен шпионин на един небезизвестен злодей, но няма да се откажа от моята такса. Хвърляй кесията си на земята, или широкото острие на стрелата ми ей сега ще се забие в теб.

Както си говореше, Робин се приготви да нагласи стрелата към тетивата на своя лък. Пръстите му обаче изпуснаха натегнатата връв и той сведе за миг очи, за да види по-добре какво прави. Този момент се оказа фатален. Просякът се метна като дива котка и мигновено, с един широк замах на тоягата си успя да избие лъка от ръката на Робин. Разбойникът отскочи назад и измъкна меча си, но просякът, бърз като светкавица, му нанесе жесток удар отстрани на главата. Робин падна в несвяст на земята тъкмо когато иззад дърветата покрай пътя се чуха викове. Просякът се озърна насам-натам, ръката му се стрелна към канията на ножа върху пояса му и за момент остана приведен, готов да скочи върху проснатия разбойник и да го убие.

В този момент обаче един мъж в кафяви дрехи изскочи от близкия храст, а веднага след него излязоха още двама души. Те видяха просяка, който веднага схвана ситуацията, незабавно си придаде безразлично изражение, престори се на „ни чул, ни видял“ и започна спокойно да си върви напред, като скоро се скри от погледите им зад завоя на тясната пътечка между дърветата.

Разбойниците останаха нищо неподозиращи на пътеката. Двама от тях бяха новобранци в бандата, а третият беше Дод, онзи войник, който бе избягал с Робин след убийството на Хуго от Лин. Те спокойно продължиха да си вървят по пътя, когато изведнъж Дод съзря лъка и стрелата на Робин, които бяха избити от ръцете му при схватката с просяка, и закова на място.

— Ей — каза той, — какво е ставало тук? Та това е лъкът на нашия главатар. Познавам го по размера, защото ничия друга ръка не може да го обтегне.

— Виж, виж! — извика единият от новаците, разгръщайки храста, в който Робин бе паднал. — Тук има ранен. Света Дево, та това е нашият господар. В името на свети Петър, кой ли е сторил това злодейство?

Дод бързо се озова до своя главатар, коленичи и постави ръка на жакета му, за да види дали сърцето му още бие. След това извика:

— Момчета, благодарение на светиите той е жив! Бягайте до потока покрай глогините и донесете вода в шапките си.

След миг те се върнаха и изляха донесената вода върху лицето на разбойника. Той взе да идва на себе си, въздъхна тежко, вдигна ръка към наболяващата го глава и отвори очи.

— О, мастър — каза Дод, — кой те подреди така ужасно? Сигурно е станало с измама. Колко души ти се нахвърлиха?

Робин се усмихна изнурено и мрачно към трите сериозни и напрегнати лица, надвесени над него. След малко се поокопити и се почувства достатъчно добре, за да седне.

— Един-единствен — отвърна той, — доста якичък и преоблечен като просяк. Хвърли се върху мен с огромната си тояга, докато нагласях стрелата на тетивата си, и преди да успея да се предпазя, ме повали в несвяст.

— Ахаа! Това трябва да е бил същият онзи негодник, когото видяхме, като излязохме на пътя. Колко невинен, простодушен и безвреден изглеждаше. Бегом, момчета! — каза Дод, като се обърна към другите двама. — Покажете колко ви бива. Тичайте и хванете този негодяй и го върнете обратно тук, за да може нашият мастър да му свети маслото, ако иска.

— Но внимавайте! — каза Робин. — Промъквайте се крадешком, старайте се да останете незабелязани, докато доближавате измамника. Виждате докъде ме докара това, че имах глупостта да застана близо до дългата му тояга. Ако го оставите да използва това огромно кросно^[8], може и да ви осакати.

Двамата новаци обещаха, че ще се промъкнат внимателно и предпазливо до просяка, и припряно тръгнаха, а Дод остана с Робин, за да го изчака да набере достатъчно сили да стане и да му помогне да се върне в бивака на разбойниците.

Междувременно двамата младежи, знаейки, че в гората има един-единствен път, който просякът може да поеме, бързо затичаха след него. Но скоро единият от тях, на когото казваха Бат или Барт, предложи да минат напряко между дърветата, за да го пресрещнат и да го изненадат от засада в най-тясната част на пътя. Другият се съгласи и с всички сили се втурнаха през гората. Ако и умът им бе така бърз, като яките им крака, всичко щеше да е наред. Но те се бяха отделили само преди три седмици от ралото и от тежката, изнурителна работа на нивите на техния господар, та още не бяха станали достатъчно наблюдателни и проницателни, както щяха да бъдат, ако бяха прекарали повечко сред опасностите на зелената гора.

И така тичаха между дърветата, през полянки и мочурливи долини, без да се плашат нито от тинята и локвите, нито от дупките и баирите. Накрая отново излязоха на главния горски път, който се стесняваше в дъното на една долчинка сред гъсти дървета. Тук заеха позиция, като се скриха зад два насрещни бука.

Не след дълго, както бяха залегнали в засада от двете страни на пътя и дебнеха готови за скок, чуха, че някой куцука по хълма. Надникнаха внимателно и зърнаха да идва същият просяк, когото бяха видели до мястото, на което откриха падналия си в безсъзнание главатар. Щом дойде в онази част на пътя, която бе между двама им, те се хвърлиха едновременно към него и преди да се опомни, единият изтръгна тоягата от ръката му, а другият измъкна кинжала си от канията и го опря в гърдите му.

— Вероломни измамнико — каза разбойникът, — не се съпротивлявай, или ще бъда твоят свещеник и ще те изпратя на оня свят.

Злобното лице на просяка потъмня от ярост, докато гледаше ту единия, ту другия и трескаво мислеше как да се измъкне. Не му трябваше много време, за да схване, че със сила няма да успее и веднага реши да прибегне до хитрост, за да излезе сух от сполетялата го беда.

— Любезни господа — скромно и покорно каза той, — пощадете ми живота! Махни този остър и грозен нож, преди да съм умрял от страх, човече! Какво съм ви направил, за да ме убивате? И каква полза ще имате от моите дрипи, ако убиете стария клетник?

— Лъжеш, лицемерна гадино! — свирепо изкрещя Бат. — Мисля, че ще е по-добре направо да ти разпоря корема. Ти почти уби най-достойния и храбър мъж в горите на Шерууд и Барнисдейл. Сега трябва здраво да те вържем и да те завлечем обратно, за да може този човек да произнесе присъдата ти. Ще видим дали ще бъдеш убит, пронизан от стрели, или ще те обесим на някое дърво, защото такава долна твар като теб е недостойна за стрела между ребрата.

— Любезни, прелюбезни господа — изцвили просякът, — нима съм щял да убия с тоягата си онзи горянин? За бога, та аз го ударих при самоотбрана! Ужасно съжалявам, че кьопавата ми сопа е щяла да убие човека.

— Благодари се, че не си могъл да го убиеш! — извика Бат. — Да не си мислиш, че с твоята мръсна тояга си в състояние да отнемеш такъв прекрасен, добродетелен и благочестив живот. Не, господарят ни оживя, за да те накаже, и сам ще видиш, че това няма да ти се размине. Давам ти най-много още час живот. А сега, Майкъл — обърна се Бат към своя другар, — да вържем този мошеник с въжето, което виси на собствения му пояс, и да го замъкнем при нашия мастър. И сега си достатъчно грозен, измамнико — продължи Бат, — но ще изглеждаш още по-грозно, като увиснеш и се залюлееш на бесилото.

Просякът видя, че Бат е изпълнен с решителност и че ако бързо не измисли нещо, с което да ги забаламоса и да се измъкне от ръцете им, наистина здраво ще си изпати.

— О, храбри джентълмени — каза той с мазен, потрепващ гласец, — бъдете добри и пощадете бедния стар просяк! Казвам ви, че безкрайно съжалявам, задето съм причинил зло на вашия благороден и смел главатар. Но съм готов да платя добро обезщетение за причинената от мен вреда. Пуснете ме да си вървя и аз ще ви дам двадесетте марки, които имам в торбата, заедно е всички сребърни петаци, скрити в дрипите ми.

При тези думи очите на Бат и Майкъл блеснаха. Никога в живота си не бяха имали пари и възможността да се сдобият с баснословната за тях сума от десет марки на човек беше прекалено съблазнителна, за да издържи пред нея верността към господаря им.

— Покажи ни парите, стар измамнико — каза Бат. — Убеден съм, че лъжеш. Хайде де, показвай ги по-бързо!

И пуснаха просяка, а той развърза плаща си и го остави на земята. Точно в този момент задуха вятър и се смрачи, а мошеникът се помайваше с гръб към тях. След това измъкна две големи торби, в които младежите мислеха, че има храна, и ги метна пред тях.

Накрая свали от врата си големия бандаж, на който висеше още една торба.

— Ето тук — каза той, — си крия парите за по-голяма сигурност. Пълна е с вехти дрипи и парцали, които натъпквам под дрехите си, за да се пазя от острия студ, пък и в цървулите си слагам, за да са ми топли краката.

Докато просякът сваляше бандажа през главата си, Бат видя, че точно под лявата му мишница на тънка каишка виси една малка кесийка. Тя беше скрита толкова изкусно, че разбойникът се замисли, дали в нея няма нещо изключително ценно, което негодникът иска да запази само за себе си с цялото това туткане. Затова, без много да му мисли, скочи напред, грабна тънкото ремъче и го резна с бързо завъртане на ножа си, след което кесийката се озова в ръцете му. Просякът веднага се хвърли срещу него и се опита да я изскубне обратно, но се спъна в огромната торба, която още държеше в ръцете си. Направи повторен опит, но двамата млади разбойници едновременно насочиха ножове в гърдите му.

— Стой, мръсен измамнико! — изкрещя му Бат. — Спри, ако ти е мил животът, защото ще те пречукаме и пак ще се докопаме до плячката. И внимавай повече да не разиграваш никакви номера и трикове, че лошо ти се пише.

Просякът виждаше, че Бат е станал по-подозрителен, и реши да спре с опитите си да измъкне кесията, която разбойникът вече бе натъпкал в пазвата на туниката си. С мрачно изражение и със святкащи очи, негодникът остави торбата си на земята и се наведе да я развърже. Младежите също се поизгърбиха, за да гледат дали пак не се кани да им погоди някой номер.

И ето че той бръкна в торбата, след това рязко стана и пръсна отгоре им огромен облак брашно. Заслепени от ситния прашец, двамата разбойници залъкатушиха напред-назад, като стенеха, проклинаха и заплашваха измамника, макар в момента да нямаха дори и представа къде се намира той.

В следващия миг обаче усетиха тежестта на тоягата му върху главите си, защото той веднага бе успял да я грабне и започна здравата да ги налага. Очите на Бат още смъдяха от брашното, но усети как ръцете на просяка почват да разкъсват туниката му там, където бе скрил кесийката. Издърпа се и успя някак да го мушне с кинжала си, който все още стискаше в ръка. Макар и като в мъгла, успя да види, че негодникът се отдръпва за момент заради разкървавената си ръка, но отново се приготвя да стовари сопата си върху главата му.

Разбойникът вече беше напълно убеден, че тази кесийка съдържа нещо много ценно. Затова инстинктивно побягна, и то точно в момента, в който тоягата се спусна надолу с такъв удар, че ако беше уцелила главата му, щеше като нищо да строши черепа му. Бат дори не погледна повече назад, а се затича колкото го държаха краката. Другарят му го следваше по петите с всички сили. Просякът ги преследва известно време, но тежките дрехи му пречеха и скоро се отказа от гонитбата.

Беше вече почти тъмно и двамата силно опечалени и достойни за съжаление разбойници се отправиха към бивака.

— Страхотни глупаци сме — каза Бат. — Аз доброволно ще си подложа гърбината на камшика на мастър Робин.

— Да, ама моите кокали така жестоко ме болят оплака се Майкъл — от зверския бой, дето изядох от тая яка тояга, че едва ли скоро ще моля да ме напердашат отново. Дори си мисля да взема да се скрия за известно време, докато ми позаздравеят раните и гневът на главатаря се поохлади.

— Ами, бягай тогава бе, магаре! — каза Бат ядосан и на себе си, и на другаря си. — Иди и умри от глад в гората, защото друго няма да те сполети. Или може даже да избягаш обратно в имението, за да те пребие управителят на лорда.

Майкъл обаче се страхуваше както от самотната гора, така и от бича на управителя, затова в края на краищата избра да тръгне с Бат и да понесе наказанието, което Робин щеше да им избере.

Стигнаха до лагера точно когато разбойниците се канеха да вечерят и Бат разказа всичко от игла до конец, с чистосърдечност, която показваше колко много се срамува от себе си. Робин го изслуша търпеливо и после рече:

— В теб ли е още кесийката, която си взел от измамника?

Бат не бе помислял повече за нея, но усети под туниката си, че е още там, и я подаде на Робин. Главатарят нареди на Бат да донесе една запалена главня, за да му свети, докато той проучва съдържанието на кесията.

Най-напред измъкна три монети, обвити в парцал, после — пръстен с гравиран монограм, и накрая от самото дъно извади парче пергамент, сгънато многократно. Той го разгъна, изглади го с ръка върху коляното си и започна да чете — бавно, наистина, защото написаното беше на латински и макар Робин да го беше изучавал като малко момче в чичовия си дом в Локсли, не бе го употребявал кой знае колко често, откакто бе влязъл в наследственото владение на бащиния си имот.

И така той бавно прочете латинските думи и когато схвана смисъла им, лицето му стана сурово и неумолимо. Защото преводът на тези думи гласеше следното:

До почитаемия мастър Ралф Мърдок, шериф^[9] на Нотингам и Дерби, с поздрави от нас! Уведомявам Ви, че преносителят на настоящото, Ричард Малбет, е този, за когото Ви говорих и който ми бе препоръчан от моя приятел сър Найджър ле Грим. Той е мъж храбър и с хитър и лукав ум и няма да се обиди от никаква работа, стига заплащането да е добро, нито ще трепне, дори пред най-безнадеждна или безразсъдна задача. Със своята ловкост, с хитрия си и коварен ум той умее да залага капани и да действа из засада. Но внимавайте и го пазете далече от виното, ако искате наистина да ви е от полза. Той е този, който ще Ви помогне да планирате заговора и да успеете да се доберете до онзи варварин, свирепата вълча глава Робин, за да изкорените завинаги разрастващата се пасмина от разбойници, които се тълпят около него. Надявам се скоро да чуя, че много добри неща са свършени за много кратко време.

Писмото не носеше подпис, защото в онези времена хората не подписваха писмата с имената си, а с полагането на своите печати. И това парче пергамент също носеше печат, на син восък, със знака на сър Гай от Гисбърн — глава на рошав варварин, с меч под нея.

Робин изгледа Майкъл и Бат, които стояха навели глави и явно много се срамуваха и очакваха наказание.

— Не ставате за разбойници — каза им той строго. — Оказахте се обикновени джебчии. Трябваше да избягате в града, да дебнете хората из кръчмите и да ги обирате, когато вече са напълно пияни и безпомощни. Когато ви пратих да направите нещо, вие трябваше да го сторите, независимо какви изкушения ще се изправят пред вас. Но вие сте още зелени, защото твърде наскоро сте напуснали кърската работа, така че този път ще си затворя очите и ще ви простя. Вървете — привърши той с най-благ и кротък тон — и се навечеряйте. Но помнете, че занапред ще очаквам да бъдете по-умни и съобразителни.

Никога преди в живота си Бат не бе чувал добра дума от някой по-висшестоящ от него и сърцето му дълбоко се трогна от думите на Робин.

— Мастър — каза той, като застана на едно коляно, — бях глупак и заслужавам камшик. Но щом не ми налагаш наказание, възложи ми тогава някаква трудна задача, за да изтрия с изпълнението й срама си, та и хората да не ме запомнят като глупак.

— Нека и аз да отида с него, добри ми господарю — каза и Майкъл, — защото и аз съм решен да ви служа вярно и самоотвержено.

Робин ги погледна за миг и се усмихна на техния ентусиазъм.

— Вървете сега да вечеряте, момчета — каза им той накрая — Ще видим. Може пък скоро да ви пратя да изпълните някаква задача.

Когато всички приключиха с храненето, Робин повика Литъл Джон при себе си и му каза:

— Джон, онзи славен, важен и горд грънчар от Уентбридж тръгна ли вече на своето пътешествие?

— А, мастър — отвърна му Джон, — замина още във вторник с кон и каручка, натоварена е цял куп паници и гърнета. Чевръст мъж е той и веднага щом снегът се стопи, не седи да си играе на отмък-примък край огъня.

Робин попита къде би могъл да е грънчарят тази нощ и Джон му каза. После Робин повика Бат и Майкъл при себе си.

— Искахте да ви поставя задача — каза той, — и ето сега ще ви я дам. Може би ще е малко трудничка, но можете да я изпълните или с рибарска кукичка, или с овчарска гега, или с хитрост, или със сила. Познавате добре горските пътеки оттук към Менсфилд, защото и двамата сте избягали от имението Уарсоп, което е в тоя край. Ето за какво става дума: искам от вас двамата още тази нощ да отидете в Менсфилд и да намерите славния и важен грънчар от Уентбридж от мое име. Кажете му, че лично аз го моля да ми помогне. Искам да ми даде дрехите си, грънците си, каручката си и коня си, за да отида на Нотингамския пазар, маскиран като него.

— Ще го направим на драго сърце, мастър — каза Бат. — Ей сега ще вземем тоягите си, мечовете и щитовете си и веднага тръгваме на път.

Литъл Джон сърдечно се разсмя.

— Говорите си така, сякаш това е като да кажеш „бау“ на някоя гъска, а? — каза им той. — Но ако не познавате важния и сприхав грънчар от Уентбридж, трябва да сте наясно, че той бързо ще поправи това с помощта на яката си четвъртита тояга!

— Знам, Литъл Джон — каза Бат със смях, — знам, че ти вече си получавал от него този урок.

— Така си е! — каза искрено Джон. — Дяволът ме наби, като го карах да плати такса на разбойниците миналото лято по жътва, и така ме фрасна три пъти, че никога няма да го забравя.

— Цялата Шеруудска гора е чувала за него — каза Бат, — важният грънчар бил много „любезен“ мъж, както съм чувал да го хвалят. Но както и да е, колкото и да е чепат характерът му и независимо дали му харесва, или не, ще трябва да отстъпи пред желанието на мастър Робин.

— Тогава утре, един час след разсъмване — каза Робин, — ще ви пресрещна във Форест Херн, където се отклонява пътят за Менсфилд.

— Няма да те разочароваме, мастър, ще бъдем там с всичко, което поиска — отвърна му Бат и двамата с Майкъл се отправиха към Мансфилд под звездното небе.

На следващия ден на пазара в Нотингам се появи едно малко, но добре охранено кафяво пони, което дърпаше каручката на грънчаря, пълна с глинени паници и гърнета — все отбрана стока. Грънчарят, мъж с яки крака и ръце, въздебеличко тяло и с червеникаво лице, носеше туника и наметало в ръждивокафеникав цвят, закърпени на няколко места, а косата му явно никога не бе виждала гребен. Робин наистина се бе маскирал добре.

Фермери, занаятчии, дюкянджии, продавачи, месари се тълпяха на пазара. Някои вече бяха отворили дюкянчета, щандове, будки и разпънали сергии, а други още бяха заети да разтоварват каруците си или кошовете на здравите си кончета и мулета. Нашият грънчар нареди грънците си покрай каруцата, даде на коня си овес и сено и след това започна да се провиква и да си хвали стоката.

Бе заел място на около пет стъпки от вратата на шерифския дом, построен от дърво и декориран с малко демодирана и причудлива украса. Къщата беше в едно издадено място на пазарния площад и очите на грънчаря непрестанно шареха от отворената й врата към хората, които впрягаха коня на шерифа и сновяха навън-навътре.

— Грънци, хубави грънци за продан! — провикваше се грънчарят. — Купете си от моите гърнета. Гърнета и паници! Евтино и качествено само днес! Насам, народе, насам, моми и невести! Украсете кухните си с моята чудесна стока.

Робин викаше така юнашки, че скоро около него се натълпиха селяни, които бяха дошли на пазара да си купят това-онова, и започнаха да се подкачат и шегуват с него. Той обаче не се пазареше — оставяше всеки да си вземе гърне или паница на цена, която сам предложи. Врявата, която се вдигна от тази евтиния, бързо се разнесе наоколо и скоро останаха само половин дузина гърнета.

— Този е магаре — каза една жена, — а не грънчар. Може и да умее да прави гърнета, но няма понятие от пазарлък. Няма да го бъде в този занаят.

Робин повика една прислужница, която току-що бе излязла от къщата на шерифа, и любезно я помоли да отиде при съпругата на господаря си, да й предаде специалните почитания на грънчаря от Уентбридж и да я попита, дали не би искала да приеме като подарък всичките глинени съдини, които му бяха останали. Само след няколко минути мадам Маргарет лично дойде при него.

— Бог да те поживи, добри ми търговецо. Благодаря ти за твоите хубави гърнета — каза госпожата. Тя имаше весели, радостни очи и се държеше изключително приветливо и дружелюбно. — С удоволствие ще ги взема, защото са хем много практични, хем много красиви, направо стават за украса. Следващия път, когато дойдеш в града, добри ми грънчарю, прати ми вест, за да си купя от стоката ти.

— Мадам — каза Робин, като галантно свали шапка и се поклони досущ като някой йомен, а не като прост занаятчия. — За теб винаги ще запазя най-добрата си стока. Никога няма да ти дам някое пукнато гърне или нащърбена делва от купчината. Напротив, всяка съдина ще звънти с най-чист звук, щом я почукаш.

Съпругата на шерифа реши, че грънчарят е самата любезност и почтителност, и се заговори с него. След малко откъм къщата се дочу звънец и дамата каза:

— Ако искаш, заповядай вкъщи, добри търговецо! Ела и бъди добре дошъл на обяда, който аз и съпруга ми даваме по случай пазарния ден.

Точно тези думи очакваше нашият герой. Той любезно поблагодари на дамата и охотно влезе подире й в дневната, където бяха насядали дъщерите й и усърдно бродираха. В този момент вратата се отвори и влезе шерифът. Робин внимателно огледа мъжа, когото досега бе виждал само веднъж. Той знаеше, че шерифът Ралф Мърдок е забогатял навремето като обущар и е откупил поста си^[10] от алчния епископ на Ели за огромна сума, която сега с всички сили се мъчеше да си възвърне с лихвите, като скубеше и изцеждаше всичко, каквото смогнеше, от хората.

— Погледни какви хубави неща ни подари този майстор — похвали му се мадам Маргарет и му показа гърнетата и паниците на масата пред тях. — Шест делви, все великолепна направа, като че ли са измайсторени в Ниските земи^[11]!

Шерифът бе висок и кльощав мъж с кисело изражение и враждебен вид. Той изгледа Робин, който учтиво и превзето му се поклони.

— Нали може добрият грънчар да обядва с нас, шерифе? — попита дамата.

— Добре дошъл е, нека да заповяда — отсечено каза шерифът, защото бе гладен, а и току-що го бяха изиграли в един пазарлък на площада. — Хайде да си мием ръцете и да сядаме да ядем.

Всички се отправиха към трапезарията на къщата, където около двадесетина души очакваха шерифа и съпругата му. Някои от тях бяха негови верни хора и служители, а други — богати търговци от пазара.

Шерифът и съпругата му заеха местата си на високата маса^[12] и цялата компания насяда. На Робин бе посочено място в средата на една от по-ниските маси в същата зала. Пред всеки стол бе поставена рогова лъжица, както и огромно парче хляб, което наричаха „тренчер“^[13], но за пиене имаше само по една калаена кана на всеки двама души. След това слугите от кухнята надонесоха печено месо на сребърни шишове. Те се поднасяха на всеки гост поотделно, който вадеше ножа от колана си, избърсваше го в крачолите си, уж за да го позачисти, отрязваше си колкото му душа иска от мръвките и слагаше порцията си върху дебелия комат хляб. След това, като използваха пръстите си, всички гости започнаха да късат парчета от месото и „тренчъра“ си.

По покрития с рогозки под на трапезарията кучета и котки чакаха да им подхвърлят кокали или месце, а пред вратата неколцина просяци надзъртаха и молеха за милостиня или мръвчица. От време на време някой от гостите около ниската маса хвърляше по тях някой кокал с намерението да удари някого. Просяците обаче успяваха да избегнат удара, сръчно хващаха кокалите и започваха да ги глозгат. Когато пък се случеше някой от тях да прояви прекомерна смелост и да рискува да се доближи почти до масата, някой от слугите го налагаше с тояга и го изхвърляше с ритници през вратата.

Както се хранеха, един здравеняк в просешки дрипи нахълта в трапезарията, безцеремонно подмина налягалите кучета и се насочи право към високата господарска маса. Един от слугите незабавно се хвърли отгоре му и го задърпа, за да го изхвърли навън.

— Трябва да говоря с шерифа — изкрещя просякът, като се боричкаше с прислужника. — Нося вест от рицар!

Слугата обаче дори и не даде ухо на думите му и започна да го влачи към вратата. Шумът от боричкането привлече вниманието на всички гости. Робин веднага позна „просяка“ — това бе не друг, а шпионинът на сър Гай, с чиято тояга той лично се бе сблъскал вчерашния ден и който бе успял да изиграе двамата млади разбойници, които бяха пратени от главатаря си да го заловят — Ричард Малбет, или казано на английски „Илбест“^[14].

Просякът яростно се бореше да се освободи, но пък и слугата бе напористо и яко момче и всичките усилия на Малбет оставаха напразни. Тогава той се разкрещя:

— Милост, сър шерифе! Нося вест от сър Гай от Гисбърн!

Шерифът вдигна поглед и едва сега съзря боричкащата се двойка.

— Остави скитника да говори — извика той.

Слугата спря боричкането, но продължаваше да държи просяка в здрава хватка. И двамата едва си поемаха дъх, а Ричард Малбет убийствено гледаше противника си.

— Хайде, говори, скитнико, след като негова милост заповядва — каза слугата, — и не пронизвай гърлото ми със злобните си очички, плашило такова, че…

— Идвам от Гай от Гисбърн — на един дъх изрече просякът, обърнат към високата маса — и нося важно и поверително съобщение само за твоите уши, сър шерифе.

— Казвай съобщението — грубо каза шерифът.

Просякът отчаяно огледа лицата на всички присъстващи гости, които се бяха втренчили в него. Някои открито и шумно се смееха на конфуза и нерешителността му, а други само тънко се подсмихваха.

— Той има поверително съобщение само за твоите уши, шерифе — със смях извика един грубоват и плещест фермер, — и тънки, сръчни пръсти за твоите скъпоценности.

— О, и не само това — добави друг през смях, — има и тънък кинжал за сърцето ти.

— Докажи с нещо, че носиш вест от него, бърборко! — ядосано му нареди шерифът. — Или ще те изхвърля от града като парцал.

— Дузина грабливи бандити ми се нахвърлиха в гората — каза Ричард Илбест — и ме ограбиха. Взеха ми и кесията, в която бях скрил писмото от сър Гай до теб.

Гръмогласен смях екна откъм гостите. „Това прилича на чиста басня“, мислеха си те и си разменяха майтапи помежду си.

— И за какво те изпрати при мен, негоднико? — извика шерифът. — Май дрънкаш празни приказки, а?

— Изпрати ме, за да ти помогна да заловиш онзи крадец и разбойник Робин Худ! — изкрещя Ричард Илбест, който бе излязъл направо извън кожата си от яд заради подигравките на гостите и бе загубил самообладание от ярост.

При тези думи смехът и подигравките гръмнаха още по-силно и високо.

— Ха! Ха! Ха! — крещяха хората. — Тази беше добра! Това си го биваше! Крадецът вика: „Дръжте крадеца!“ Лисицата била хваната от зайците, дето ги гонела! Ха! Ха! Ха!

— Махнете го оттук, разкарайте го веднага! — извика шерифът, почервенял от гняв. — Набийте мошеника и го изхвърлете от града!

— Не съм измамник! — крещеше Ричард. — Воювал съм в кръстоносните походи! Имам…

Но той така и не успя да довърши това, което бе започнал да казва: поне дузина слуги се хвърлиха отгоре му. В следващия момент Малбет бе изхвърлен на пазарището, плащът му бе съдран от гърба му, а торбите му бяха откъснати. Сякаш от всички страни отгоре му се силеха тояги и пръчки и с тази градушка от удари извергът, чието сърце бе жестоко и кораво като камък, а ръцете му бяха изцапани с кръвта на стотици ужасни деяния, беше безмилостно изхвърлен от града и напъден към гората.

Гостите на шерифа се посмяха още малко над просяка и след това разговорът се прехвърли на традиционните теми, които обикновено се подхващаха след добър обяд. Този път обаче от особен интерес за всички беше състезанието по стрелба между войниците на шерифа, което щеше да се проведе извън града и да донесе на победителя награда от 40 шилинга, предоставени от началника им.

Когато обядът приключи, повечето гости се приготвяха да присъстват на стрелбата, при която войниците на шерифа щяха да стрелят поред. Робин, естествено, нямаше търпение да погледа това спортно забавление. Когато видя, че нито един от участниците не улучи мишената, макар разстоянието да бе на половината от обичайното за стрелба с лък, той се провикна:

— За бога! — и се обърна към шерифа. — Макар че сега съм грънчар, някога бях добър с лъка и ми се прииска и аз да изпъна тетивата и да пусна една стрела. Ще позволите ли на чужденеца да си опита късмета с един-два изстрела, сър шерифе?

— Ама защо да не се опиташ? — каза шерифът. Наглед, си як и добре сложен мъж, и сигурно си доста здрав и силен, макар червеното ти лице да издава, че обичаш доста да надигаш собствените си грънци, пълни с някое добро ликьорче, към устата си.

Робин се разсмя заедно с цялата тълпа на подигравката срещу себе си, а шерифът нареди да донесат три лъка. Робин си избра най-здравия и широкия и го заопитва с ръка.

— Направен си от недоброкачествено дърво — промърмори той, като вдигна лъка и дръпна тетивата като струна до ухото си, — и ако виеш така нещастно още при обтягането, колко ли пък слаб ще е изстрелът ти?

Той взе една стрела от колчаните на шерифските бойци и я нагласи на лъка. След това изпъна тетивата до краен предел, прицели се и стреля. Хората зорко и любопитно се вторачиха и търговците нададоха викове, като видяха, че стрелата на грънчаря е попаднала с около десетина сантиметра по-навътре в целта от всички останали изстрели на другите участници в състезанието.

— Втори рунд! — нареди шерифът на офицерите и служителите си. — И нека грънчарят пак стреля с вас!

Вторият рунд започна и всеки стрелец се стремеше да подобри предишното си постижение. Но никой не успя да попадне поне наблизо до стрелата на грънчаря, а когато и последният от тях стреля, те застанаха отстрани с мрачни и навъсени лица и загледаха как занаятчията пристъпва и обтяга стрелата си на тетивата.

По всичко личеше, че този път влага по-малко усилие, отколкото при първия си опит. Стрелата избръмча и в тишината, в която зрителите се бяха вторачили, ясно се чу глухият звук от попадението й в широката мишена, поставена на триста метра. Зрителите не можаха да повярват на очите си. Тя бе пронизала центъра на биволското око^[15] или поне бе непосредствено близо до него.

Мъжът, който обслужваше мишената и имаше задачата да докладва за всеки изстрел, се доближи до нея, за да отчете резултата, и след това припряно и развълнувано затича към стрелците.

— Разцепи чепа в дървото! — крещеше той.

Чепът представляваше специално късче твърдо дърво, което се поставяше в самия център на биволското око. Всеобщ и толкова силен вик се вдигна от всички зяпачи, че разлюля ресите на високите тополи над главите им. Мнозина от търговците започнаха да стискат ръката на Робин или да ръкопляскат от задните редици.

— За бога! — рече един. — Ти си доста глупав за търговец, но си твърде добър стрелец за грънчар, направо си като някой горски стражар.

— Или като самия Робин О’Худ, който, макар и вълча глава, разправят, бил царят на стрелците — каза мелничарят на града, който се имаше за голям шегобиец.

Хората на шерифа гледаха все по-мрачно, защото се срамуваха, че са победени не от друг, а от въздебелия грънчар, но шерифът им се изсмя и като се доближи до Робин, му каза:

— Грънчарю, ти наистина си голям мъжага! Където и да отидеш, няма да се посрамиш с лъка.

— Ами, обичам го аз лъка още откакто едва щъпурках — каза грънчарят. — Стрелях по малки птички и винаги ги свалях. Стрелял съм с доста добри стрелци и дори в каручката си имам лък, който спечелих от онзи нехранимайко Робин Худ, с когото много пъти сме се надстрелвали.

— Какво!? — каза шерифът и лицето му стана твърдо и сериозно, а очите му се изпълниха с подозрителност. — Стрелял си с онзи долен негодник? А знаеш ли местата, по които се спотайва сега?

— Мисля, че е в Уич Ууд^[16] — безгрижно каза грънчарят. — Докато слизах насам, чух, че презимувал там. Миналата есен той ме спря и ми поиска такса. Казах му, че няма да платя такса за кралския път на никого, освен на самия крал, а после му предложих да се състезаваме в бой с тояги или да изстреляме по двадесет стрели, за да видим дали не съм по-добър стрелец от него. Негодникът направи четири рунда с мен и ме призна за майстор на лъка, а после каза, че съм свободен да се движа из гората, докато краката ме държат.

Това си беше самата истина и точно така се бе завързало приятелството между Робин и гордия грънчар, което много бе улеснило задачата на Бат, изпратен да вземе дрехите му и да ги отнесе на Робин.

— Давам сто паунда, грънчарю — каза шерифът мрачно, — за да видя пред себе си този долен разбойник.

— Хм, добре — каза грънчарят, — ако се вслушаш в съветите ми и ме последваш на сутринта заедно с войниците си, мога да ви заведа до мястото, на което, както разбрах, негодникът живее през зимата.

— Можеш да ми вярваш — каза шерифът, — че щедро ще те възнаградя, ако изпълниш това, което казваш. Ти се показа като достоен и силен мъж.

— Длъжен съм обаче да ти кажа — додаде грънчарят, — че заплащането ти наистина трябва да е добро, защото ако Робин разбере, че водя кучета към бърлогата му, направо ще ме разкъса като вълк и няма да мога да си събера кокалите, за да направя и крачка през гората.

— Ще бъдеш щедро възнаграден — отвърна му шерифът, — имаш думата ми на кралски офицер.

Всички обаче знаеха, че подобно обещание нищо не струва, защото шерифът прекалено много обичаше паричките си и трудно се разделяше с тях, но грънчарят даде вид, че е удовлетворен от казаното. Когато събеседникът му предложи наградата от четиридесетте шилинга, предназначена за победителя в стрелбата, той с благороден жест тактично я отказа, с което спечели сърцата на шерифските войничета.

— Не, не — каза грънчарят, — дай ги на този от твоите хора, който направи най-доброто попадение. Може вятърът случайно да е помогнал на моята стрела.

По-късно грънчарят вечеря с шерифа и свитата му и всички пиха за него и го провъзгласиха за достоен другар и свестен човек. Вечерта мина във веселие, а накрая на Робин бе предложено дори легло в един топъл ъгъл на трапезарията. След това всички се отдадоха на почивка и заспаха.

На следната утрин, още преди разсъмване, всички бяха отново на крак. Всеки получи по кана ейл и голям къшей ръжен хляб за закуска. След това докараха конете, заедно с понито и каручката на грънчаря, и той поведе шерифа заедно с десет от неговите хора по горските пътища.

Навлизаха все по-дълбоко в дебрите на гората и минаваха по самотни пасища и полянки и по тесни еленови пътечки, по които никога до този ден нито войниците, нито самият им началник бяха стъпвали. На много места можеше да ги дебне засада и затова се оглеждаха предпазливо край себе си и се чудеха дали през този знаменателен ден ще успеят да си спасят кожата.

— Сигурен ли си, че знаеш пътя, грънчарю? — час по час питаше шерифът.

— Разбира се, че го знам! — смееше се грънчарят. — Та как иначе бих могъл да кръстосвам Шеруудската гора надлъж и нашир, без да си знам пътя? Да не те е страх, че те водя по твърде опасни и затънтени местенца? Ти да не мислиш, че този вагабонтин, този нехранимайко, тази „вълча глава“ ще си направи леговището току до главния път, та да може всеки скитащ тъдява копой да го надуши?

— Ама ти откъде точно знаеш, че този върл разбойник е презимувал в онова място, дето го каза? — попита шерифът с внезапно появило се подозрително пламъче в очите.

— Ами селяните ми казаха, в селото, през което минавах на път от Уентбридж — отговори грънчарят. — Ще те отведа на половин километър от Уич Ууд, а после ти сам трябва да измислиш как да заловиш негодника.

— Що за място е това Уич Уудс? — запита го шерифът.

— Чувал съм да разправят, че е страховито местенце! — каза грънчарят. — Казват, че е свърталище на някаква ужасна вещица и е пълно с кокалите на измрели хора. Отвън изглеждало свежо и приятно, заобиколено със зелени клонести дървета и храсти, но вътре имало мрачни пещери и стръмни канари, където вещицата витае над зловещите кости. А един селяк пък ми каза, че Робин О’Худ е толкова близък с нея, сякаш му е роднина, и че докато е в зелената гора, се намира под нейната закрила, та затова нищо не може да го нарани и е неуязвим за човешка ръка.

— Как така? — запита шерифът, а хората му още по-страхливо се заоглеждаха и се скупчиха един към Друг.

— Ами разправят, че тази вещица е горският дух и че със силата си може да убие всеки, който нахлуе сред дърветата, а ако пък го залови жив, го затваря в стъблото на някое дърво или го омагьосва и той заспива в странен сън.

— А какви ли са тези неща отпред? — попита шерифът и посочи нещо пред тях.

В момента минаваха през едно открито пространство в гората, където дърветата отстъпваха място на едно възвишение, покрито с ниски храсталаци. Посред гребена на този хълм растеше величествен дъб, чиято огромна корона се простираше нашироко върху земята, а под нейните сенки имаше три изправени камъка, наклонени един към друг така, сякаш си шепнеха нещо.

— Мястото се нарича Тристан Ридж^[17] — каза грънчарят. — Хората разправят, че през деня това са най-обикновени големи сиви камъни, но щом забуха бухалът и нощният вятър разлюлее храстите, камъните се превръщат във вещици, които препускат наоколо като вихър и изпълняват заповедите на главната вещица, тази, дето е горският дух. Носят чума по добитъка, проклятие за посевите по нивите или пък правят зли заклинания и носят беди на хората.

Мъжете отново се спогледаха един друг, но бързо отвърнаха глави, защото всеки един се срамуваше да гледа страха в очите на другаря си и никой не искаше да забележи, че и в неговите собствени очи се е стаил ужас. Всички хора в онези времена вярваха във вещици и в зли магьосници — дори кралят и неговите най-мъдри царедворци и съветници.

— Аз мисля — рязко и грубо натърти шерифът, — че ти трябваше да ни кажеш всичко това още преди да сме се захванали за тая работа. Можех поне да взема и свещеник с нас. Ако е така…

Точно в този момент ужасяващ смях прокънтя иззад близките дървета. Това бе толкова изненадващо и стряскащо, че конете заковаха и затрепериха на място, а ездачите им започнаха бързо-бързо да се кръстят и да се оглеждат зорко в тъмнината на горския мрак. „Да се връщаме“ — чуха се викове и един-двама дори обърнаха конете си по тясната пътека и започнаха да се измъкват.

Лудешкият смях прогърмя още веднъж. Звучеше така, сякаш идваше от всички страни на тъмната и безжизнена гора около тях. Сега вече почти всички войници пришпориха конете си и независимо от виковете и командите на шерифа да не мърдат, презглава препуснаха надалеч от зловещото място.

Грънчарят, който се бе изправил в каручката си, и шерифът, с най-мрачния си и начумерен вид, слушаха тропота на конските копита, който все повече се отдалечаваше.

— Страхливи тъпаци, малодушни дръвници! — закрещя шерифът, скърцайки със зъби. Но въпреки цялата си самонадеяност, той също бе уплашен и предпазливо се оглеждаше из дърветата.

Изведнъж грънчарят изплющя с камшика си. Незабавно се чу ясен звук от рог, който прокънтя над откритата поляна. В следващия момент ги заобиколиха двадесетина мъже в кафеникави дрехи, които сякаш се пръкнаха изпод земята или изникнаха от вейките на храстите. Някои дори като че ли паднаха от клона, под който шерифът току-що бе стоял.

— Е, как е, господин грънчарю? — попита един висок, брадат и гологлав юнак. — Как мина търговията в Нотингам? Продаде ли си стоката?

— А, направо да не повярваш! — каза мнимият грънчар. — Продадох я до последната стомничка и взех страхотна цена за нея. Гледай, Литъл Джон, та аз успях да взема самия шериф срещу тази стока!

— Настина ли!? За бога, добре е дошъл тогава! — изкрещя с всичка сила Литъл Джон и избухна в буен сърдечен смях, който бе подет като от ехо от всички разбойници край тях. Като видяха нарастващото и ядосано учудване на шерифа, смехът им се усили.

— Ти, долен негоднико! Ти, гад измамна! — закрещя той, а лицето му зад металния предпазител на шлема почервеня от срам и разочарование. — Само да бях разбрал кой си!

— Благодаря на добрата Дева, че не го разбра — каза Робин, като хвърли наметалото на грънчаря на земята, а после свали и туниката, която бе натъпкана с парцали, за да изглежда по-дебеличък. — Но сега, щом си тук, шерифе, ще трябва да споделиш с нас обяда ни, приготвен от тлъст и вкусен кралски елен. След туй, за да платиш таксата си, ще трябва да ми оставиш коня си, доспехите си и цялото си останало снаряжение.

Така и стана. Шерифът, волю-неволю, трябваше да изяде голяма пържола, отрязана от изпеченото младо еленско, като полива ястието с хубав лек херес^[18], което в друга ситуация много щеше да се услади на обикновен изгладнял човек.

След това остави коня, оръжието и доспехите си на Робин Худ и се приготви да се прибере у дома пеша, но разбойникът заповяда да доведат един дребен яздитен кон и нареди на шерифа да го яхне.

— Върви си у дома, шерифе — каза му той, — и предай моите почитания на съпругата си. Тя е толкова любезна, благонравна и учтива, колкото ти си надменен, кисел и груб. Кончето е подарък за нея от мен и аз вярвам, че тя ще си спомня с добро за грънчаря, макар и да не смея да се надявам на същото от твоя страна.

Без да обели и дума, шерифът си замина. Той изчака да се стъмни достатъчно, за да отиде при портите на Нотингам и да поиска да го пуснат да влезе. Вратарят се зачуди на странното завръщане на шерифа, който яздеше това дребно дамско конче без оръжия по пояса и без металния си шлем. Но слуховете вече бяха плъзнали, защото хората, учудени от сконфузените лица на завърналите се по-рано войници, бяха измъкнали от тях и последната срамна подробност за случилото се. Затова шерифът, който се надяваше, че ще се промъкне незабелязано у дома си, бе неприятно изненадан да завари улиците пълни с хора, които го зяпаха с отворени уста. На всичките им въпроси той даваше отсечени, едносрични отговори, но когато слезе от кончето пред своята врата, чу зад гърба си приглушен смях, който преливаше в ужасен кикот и постепенно обхващаше цялата насъбрана пред дома му тълпа. Вече вътре, зад стените, той чу как смехът се отпуши и прерасна в гръмогласен весел рев от хиляди гърла.

На следния ден нямаше по-разгневен човек от шериф Мърдок. Целият град — от надутия управител на замъка с неговите стотина рицари до най-малкото конярче в конюшните — всички до един се усмихваха, само като си помислеха как шерифът е тръгнал със своето опълчение, за да залови разбойника Робин, подведен от мнимия грънчар, който се бе оказал самият Робин, и как накрая преследвачът сам бил заловен и ограбен.