Брет Батълс
Чистачът (11)

10.

Върнаха се в хотела. Куин взе карта на града и каза на Нейт, че за известно време ще го остави сам.

— Обаче недей да спиш — предупреди го.

— Няма.

— Говоря сериозно.

— Казах, че няма.

Картата не беше толкова подробна, колкото му се искаше, но намери улицата, която търсеше. Беше решил да отложи тази екскурзия до сутринта. Да се наспи, за да е по-бдителен. Дори беше обмислял дали да не я зареже напълно. Инстинктът му подсказваше, че това е грешка, но беше дошъл във Виетнам не само заради нуждата от място, където да се покрие, но и защото им трябваше помощ. И след като откри скривалището в гривната, знаеше, че се нуждаят от помощ колкото се може по-скоро.

Излезе от „Рекс“ и тръгна към редицата таксита, но в последния момент промени намерението си и реши да наеме моторикша.

Мотористът, мъж към тридесетте, не говореше английски, така че Куин написа адреса на гърба на картата. Мотористът го погледна, усмихна се и кимна.

Сайгон — Куин не можеше да се насили да го нарече Хо Ши Мин — беше лудница. Истинска лудница! На него обаче му харесваше. Градът излъчваше бликаща енергия и вълнение, каквито липсваха на много други места.

Улиците бяха претъпкани със стандартните мотоциклети, велосипеди, вело и моторикши, скутери. Колите и камионите бяха доста по-малко. Куин беше виждал подобна менажерия от превозни средства и в други градове в Азия, но тук за пръв път видя петчленно семейство да се вози на петдесеткубиков мотопед.

Това не беше единствената гледка, която привлече вниманието му. Имаше и големи триколесни мотоциклети, превърнати в малки камионетки. На коша беше закрепена шперплатова плоскост, което позволяваше на моториста да превозва всичко: от кафези с пилета до купчини стари гуми, кашони и щайги, пълни с какво ли не.

Другото, което забеляза — нещо твърде типично за повечето страни от Третия свят — беше, че пътните знаци са по-скоро предложение, отколкото действащ закон. Имаше и полицаи, но докато движението не спираше, те изглеждаха доволни да оставят нещата такива, каквито са.

Водачът на моторикшата го прекара през някаква особено многолюдна част на града. Тротоарите бяха пълни с улични търговци, които продаваха всичко — от живи животни и фойерверки до тенджери и тигани. Миризмата беше съкрушителна. Риба, пот и боклуци се смесваха със сладостта на цветята, плодовете и печащия се хляб.

Водачът на рикшата се наведе напред и каза:

— Чолон.

Куин беше видял това име в една от брошурките в хотелската стая. Това беше китайският град в Сайгон.

След двайсетина минути завиха и спряха пред дълга двуетажна сграда.

— Това ли е? — попита Куин, забравил за миг, че виетнамецът няма да го разбере. Осъзна грешката си и посочи адреса на картата.

Виетнамецът се усмихна широко, кимна към сградата и каза:

— Ici.

— Parlez-vous francais? — попита Куин.

— Un peu, monsieur.

Кук бръкна в джоба си и попита:

— Combien?

— Два долара — отговори виетнамецът на английски.

 

 

В мига, когато Куин слезе от моторикшата, заваля. Той хукна по разкъртения тротоар и се скри на сушина под козирката на сградата точно когато капките се превърнаха в порой. Отвори вратата и влезе.

Млада виетнамка, облечена в западни дрехи, седеше на рецепцията в дъното на фоайето. Куин си лепна любезна усмивка и тръгна към нея.

— Говорите ли английски?

— Разбира се — отвърна тя. — Какво обичате?

— Не знам дали не съм сбъркал адреса. Търся агенцията за подпомагане „Трай-Континент Релийф Ейджънси“.

Тя се усмихна.

— Не сте сбъркали. Вторият етаж, вляво. Стая 214. Да ви заведа ли?

Куин поклати глава.

— Не, благодаря. Ще се оправя.

— Приятен ден.

Куин се качи по стълбището и спря пред стая 214.

Вратата беше от скъпо дърво. В центъра й имаше медна табелка, на която на английски беше изписано: „Трай-Континент Релийф Ейджънси, Хо Ши Мин“. Под този надпис с по-ситни букви беше преводът на виетнамски.

Куин се поколеба. Беше пред пословичната точка, от която няма връщане. Можеше просто да се обърне и да се върне в хотела. И да зареже цялата работа.

Пое дълбоко дъх, вдигна ръка и почука.

След миг вратата се отвори и един нисък виетнамец на средна възраст го погледна питащо.

— „Трай-Континент Релийф Ейджънси“? — попита Куин.

Мъжът се усмихна.

— Заповядайте.

Помещението не беше голямо. Всъщност беше със същите размери като хотелската му стая в „Рекс“. Върху старо дървено бюро бяха струпани папки. Още купчини книги и списания бяха струпани покрай стената. Срещу вратата имаше два прозореца, които гледаха към вече мрачното небе.

Вдясно имаше врата, леко открехната. На Куин му се стори, че чува музика. Заприлича му на Едит Пиаф.

— Аз съм господин Во — представи се мъжът. — С какво мога да ви помогна?

— Тук ли е директор Жанг?

— Да, тук е. За кого да предам?

— Куин.

Мъжът изчака за още информация, но щом стана очевидно, че такава няма да последва, се обърна и влезе в съседната стая.

Куин направи крачка към голямото табло за съобщения на стената. Беше покрито с десетки бележки. Той бързо прочете няколко. Всички бяха съобщения за местоположенията на бедствия в Югоизточна Азия.

Тъкмо четеше за предстоящата среща, на която щяха да се обсъждат някакви регионални здравни проблеми, когато я усети. Не я беше чул да влиза. Бавно се обърна.

Гледаха се мълчаливо няколко секунди. Накрая Куин се усмихна и каза:

— Здравей, Орландо.

Тя поклати глава, тръгна към входната врата и подхвърли през рамо:

— Не тук.

 

 

Орландо, известна във Виетнам като директор Кейра Жанг, изведе Куин навън. Дъждът вече беше спрял. Тя мълчеше. Куин пък я поглъщаше с очи.

Не се бе променила много от последния път, когато я беше видял — преди четири години. Обичайните червени отблясъци в дългата до раменете черна коса бяха изчезнали. Носеше и тесни очила с рамки от прозрачна синя пластмаса. Това беше нещо ново. Но иначе си беше същата. Кожата й беше гладка, като се изключеше една бръчка точно над носа, която се появяваше, щом се намръщеше. Беше дребничка и можеше да мине за всякаква: за японка, китайка, филипинка или дори за виетнамка или малайка. В действителност майка й беше корейка, а баща й наполовина тайландец и наполовина американец от ирландски произход. Куин беше един от малцината, които знаеха това.

Тя беше негова приятелка, довереница и колега, когато и двамата започнаха от нулата, а после натрупаха опит в бизнеса. Беше на негово разположение, когато времената бяха трудни, а той се опитваше да й отвърне със същото. Но не беше толкова добър и това беше причината да не са разговаряли от четири години.

Освен тази имаше и друга причина. Самосъхранение. Близостта му до нея го караше да иска нещо, което никога не можеше да има. Не му трябваше подобен вид психическо мъчение. Орландо беше забранена територия и той го знаеше.

Влязоха в един тих парк. Небето вече се изясняваше.

— Откъде знаеш къде да ме намериш? — попита тя.

Все още нямаше усмивка, нито „как си“. Дори здрасти нямаше. Разбира се, последния път се бяха разбрали никога повече да не се виждат. Това беше единственото, за което постигнаха съгласие през онзи ден.

— Защо пък точно този въпрос? — попита той. — Агенцията за подпомагане е чудесно прикритие.

— Не е прикритие — бързо отговори тя.

Той вдигна вежди.

— Да де, не изцяло. — Подпомагането на другите й беше нещо вродено. Беше научил това в деня, когато я срещна за първи път. Така че не беше изненада, че дори след като беше излязла от полезрението му и се бе преместила на място, където да може да се покрие, все пак бе намерила начин да помага където може.

— Защо си дошъл? — попита тя.

— Дощя ми се да те изненадам.

Тя го изгледа сърдито.

— И май се получи — отбеляза той.

Тя не каза нищо.

Куин погледна земята, след това нея.

— Трябва да ми помогнеш.

— Да ти го начукам.

— Някой се опитва да ме убие.

— Не ми пука. — Лицето й остана безизразно. Нито следа от съчувствие.

— Може. На мен обаче ми пука.

— Тогава си намери някой друг да ти помогне и ме остави на мира. Обеща, че няма да ме търсиш. И идваш. Значи си лъжец.

— Нямаше да дойда, ако имаше къде другаде да ида.

Тя поклати глава, очите й бяха втренчени в неговите.

— Това не е мой проблем.

— Трябва да ми помогнеш — повтори Куин.

— Няма да стане. Край на обсъждането.

И си тръгна.

Той подвикна:

— Ако можех да го върна, щях да го направя.

За миг тя забави крачка и Куин си помисли, че може да се върне. Но не би.

 

 

Орландо си тръгна от работа малко след пет с един стар скутер „Веспа“. Куин се беше подготвил. Бе наел един младеж с раздрънкан мотоциклет да го вози където пожелае. Момчето говореше достатъчно английски, така че Куин можа да му обясни, че има човек, когото иска да проследи. Както се надяваше, виетнамецът, който се беше представил като Дат, реши, че интересът на Куин е любовен или поне сексуален, така че беше доволен да му помогне.

Дат се представяше почти професионално. Никога не се доближаваше прекалено, но и никога не изгубваше Орландо от поглед. Помагаше му това, че тя не бързаше. Последваха я през Чолон, а после известно време на север, преди да завият на изток.

Скоро обаче Куин започна да се тревожи. Беше прекалено лесно. Затова почти изпита облекчение, когато Орландо зави рязко надясно. Внезапно и неочаквано. Ход на човек, който знае, че е следен.

Дат можеше и да е добър, но не й беше равен.

Орландо зави надясно по друга улица. Куин и Дат я последваха, но веспата я нямаше. За част от секундата Куин си помисли, че са я изгубили, но после я видя. Орландо беше спряла до тротоара. Кракът й беше на земята. Беше готова да потегли веднага.

— Спри — каза Куин.

Очевидно и Дат я беше забелязал. Бързо намали и спря зад веспата. Куин слезе и му подаде десет долара. Виетнамецът се ухили широко и попита:

— Да ви чакам ли?

Куин поклати глава.

— Не, благодаря.

— Няма защо. Ако имате отново нужда, обадете ми се.

Извади от джоба си няколко листчета и подаде едно на Куин. На листчето имаше телефонен номер. Куин се усмихна и го прибра.

Дат потегли, а Куин се приближи до веспата и спря. Лицето на Орландо беше също толкова безизразно, както в парка. Тя го погледна за миг, после погледна покрай него към сградата, пред която бяха. Куин се обърна.

Бяха пред хотел „Рекс“. Беше се сетила къде е отседнал.

— Не си стояла без работа, откакто говорихме — подхвърли Куин.

— Защо Гибсън се е опитал да те убие? — попита тя.

— Уха! Хич не си си губила времето.

— Отговори на въпроса ми.

— Не знам.

— Какво е станало с Офиса?

— Отговорът е същият.

— Опитай нещо по-добро.

— Разцепление.

Тя се изсмя кратко и подигравателно.

— Няма такова животно.

— И аз си мислех така.

Замълчаха за няколко секунди. Около тях светът продължаваше да се върти. Таксита качваха и оставяха пътници пред хотела, уличните търговци се опитваха да привлекат вниманието на минаващите пешеходци, хората или отиваха на работа, или се прибираха вкъщи, или излизаха да се забавляват. Но в момента Куин и Орландо бяха в своя собствена малка капсула: осъзнаваха света, но същевременно не бяха част от него.

— Защо дойде при мен? — попита тя накрая.

Той се замисли, после каза:

— По две причини. Това е последното място, където някой ще ме търси. И трябваше да намеря човек, на когото мога да се доверя, човек, който може да ми помогне.

— А приятелите ти?

Той отново замълча за малко.

— Не може да се каже, че имам много приятели.

— Не си дошъл сам. — Това не беше въпрос, а заключение.

— С Нейт съм — обясни Куин. — Моят чирак. Ако го бях оставил, вероятно вече щеше да е мъртъв.

Тя си пое дълбоко дъх и за първи път лицето й омекна, макар и само малко.

— Все си си същият.

Той вдигна рамене.

Орландо се вгледа в него, после поклати глава и измърмори:

— Гадняр такъв. Качвай се, преди да съм си променила мнението.

Куин понечи да се усмихне, но се въздържа и бързо се качи на задната седалка.

 

 

Апартаментът й беше голям и обзаведен в западен стил. Намираше се в район, в който живееха множество чуждестранни служители.

Не му предложи да му го покаже. Куин беше наясно, че все още е на изпитателен срок, така че дневната беше единственото, по което трябваше да преценява. Имаше дълъг мек диван и две кафяви кресла. Стените бяха покрити с лавици, натъпкани с книги. На една видя кутия от оксидиран метал — единственото нещо в помещението, което вече беше виждал. Но не го спомена.

Тя му каза да седне на дивана, след това изчезна някъде и се върна с две бутилки вода.

— Разкажи ми — каза, докато му подаваше едната, после седна на креслото срещу него. — Всичко.

И Куин й разказа. Не пропусна нищичко, а и нямаше причина да го прави. Ако получеше помощта й, тя така или иначе трябваше да знае всичко.

Отне му почти час. Когато свърши, тя отбеляза:

— Изглежда така, сякаш си се забавлявал.

— Да бе. Страхотно забавление — изсумтя той.

— И мислиш, че всичко е свързано? Колорадо, Офисът, Гибсън и разцеплението?

— Абсолютно.

— Носиш ли гривната?

Куин бръкна в джоба и извади малък найлонов плик, стегнат с ластичета.

Подаде й го, но тя му каза да почака, стана, излезе и се върна с два комплекта гумени ръкавици. Предложи едните на Куин.

— Мисля, че е безопасно — каза той, но въпреки това ги взе.

Орландо си сложи ръкавиците и взе пликчето. Внимателно свали ластиците и извади гривната.

— Не е истинско сребро.

— Не е — съгласи се Куин.

— Орнаментите са доста интересни.

— Изглеждат ми познати. Не че съм виждал точно същите, но…

— Германски са — каза Орландо. — Стари хералдически знаци отпреди триста, може би четиристотин години.

— Сигурна ли си?

Тя го изгледа за миг, после отново отмести поглед към гривната.

— Да, сигурна съм. — Отново заразглежда орнаментите, взря се в квадратчето, което беше повредено от огъня.

— Това някакъв надпис ли е?

— Кое?

Тя посочи едно място на обгореното квадратче. В първия миг Куин не видя нищо, но после тя завъртя лекичко квадратчето, така че светлината падна върху мястото, което искаше да му покаже. Тънка черта се спускаше към долната част и вървеше покрай ръба. Беше черна от саждите и почти се беше сляла с потъмнелия метал. Куин не й беше обърнал внимание, но дори и да беше, щеше да си помисли, че е драскотина. Сега обаче, като се вгледа по-внимателно, разбра, че предположението на Орландо е правилно. Не беше драскотина, а надпис. Беше толкова ситен, че им трябваше лупа, а може би дори микроскоп, за да го прочетат.

— Може би е просто знакът на бижутера — предположи Куин.

— Възможно е — съгласи се Орландо, но очевидно не приемаше това обяснение. Насочи вниманието си към квадратчето до закопчалката. Куин беше сложил друго ластиче, за да държи капачето. — Това е тайникът, нали?

— Да.

Тя внимателно свали ластичето и махна капачето. Дълго разглежда стъклото и накрая каза:

— Прав си. Мисля, че е предметно стъкло.

— Познаваш ли човек, който може да го провери? Човек, на когото можеш да се довериш?

— Пукнатото стъкло може да усложни нещата. Ако пробата е замърсена, може и да не могат да разберат какво е.

— Значи имаш хора.

Тя не отговори веднага. Продължаваше да гледа стъклото.

— Имам. Но трябва да им го изпратя. Не са местни.

— Няма да ми помогне, ако просто си стои в джоба ми — каза Куин.

Орландо сложи капачето на квадратчето, стегна го с ластика, пусна гривната в пликчето и я овърза с ластиците.

— Ще я изпратя още сутринта.

— Благодаря — каза той. — Виж дали могат да проверят и надписа.

Орландо не каза нищо, но погледът, който му хвърли, говореше: „Да не ме мислиш за идиотка? Разбира се, че ще ги накарам да го проверят“.

Куин се опита да скрие прозявката си, но успя само отчасти. Беше малко след седем и половина, но тялото му нямаше да го остави да будува още дълго. Докато спираше следващата прозявка, чу шум някъде в апартамента.

— Какво беше това? — попита той, изведнъж разсънил се и нащрек.

Орландо се обърна и подвикна:

— Трин?

След миг на вратата се появи млада жена. Орландо й каза нещо на виетнамски, жената отговори, после изчезна също толкова тихо и бързо, както беше дошла.

— Прислужница? — попита Куин.

— Нещо такова. — Орландо стана и го погледна. Очевидно обмисляше нещо. — Ела — каза накрая.

Поведе го по коридора и спря пред една врата в дъното. Беше полуотворена и тя я бутна. Трин седеше на един стол и кърпеше някаква риза. Вдигна глава и кимна, когато Орландо и Куин влязоха, след това се върна към работата си.

От лявата й страна на малко легло ниско над земята спеше дете.

Орландо клекна до леглото, целуна лекичко детето по челото, после се изправи и изведе Куин в коридора.

— Какво прави той тук? — попита Куин.

— Той ми е син — отговори Орландо.

— Да, зная. Но мислех, че е при леля ти в Сан Франциско.

— Леля остаря и не може да се грижи за него. И е все болна.

— Безопасно ли е да е при теб?

Тя замълча за миг, после каза:

— Той е всичко, което ми остана.