Бианка Минте-Кьоних
Мъглата на забравата (7)

7. Страх и опасност

Според разбиранията на Ян всичко свършваше със смъртта… той не вярваше в безсмъртието на душата. Помежду си моряците разговаряха в характерния си стил с кратки изречения и то така, като че ли всичко бе ясно на всички. Но въпреки това те изпитваха неясна боязън от призрачни явления, тих ужас от гробищата и невероятно доверие в закрилящата ги сила на свещените и благословените икони…

Пиер Лоти, „Исландски рибари“

Една стара поговорка казва: „Който сее ветрове, ще жъне бури“.

Трябваше да се сетя за нея.

Когато вечерта разказвах на майка ми за статията във вестника, тя беше всичко друго само не и въодушевена. Дори си беше съвсем смръщена, като ми каза:

— Ако само подозирах къде отиваш, нямаше да ти дам колата.

— Би било доста жалко — противоречих й аз и за да я умилостивя, й разказах и за последвалата ни разходка до Паймпол.

Както и очаквах, това й хареса много повече и когато й обяснявах как сме се катерили нагоре, за да стигнем параклиса, тя прие това като истински благослов.

— Това означава, че първата ти любов стои под щастлива звезда — рече тя, намигайки ми.

Засмях се, защото и Кристоф бе убеден в същото. А пък на мен ми се искаше да вярвам, че любовта между Гауд и Ян няма да пострада заради факта че в деня на сватбата си заради излязлата буря не са могли да достигнат до параклиса. Реших преди заспиване да прочета още малко от книгата, защото изключително силно желаех цялата история между двамата да завърши с щастлив край.

Мама беше стъкнала огън в камината, така че останах още малко във високо кресло.

— Разкажи ми нещо за френската Съпротива — казах аз без никаква връзка.

Майка ми ме погледна удивена.

— По-добре попитай дядото на Кристоф. Доколкото знам, тук в околността той е бил лидер на местната нелегална организация.

Извадих фотокопието на вестникарската статия.

— Можеш ли да си представиш, че Съпротивата е имала нещо общо с потъването на холандския кораб?

Самата аз не вярвах и очаквах от майка ми да потвърди мислите ми. Беше необходимо само да каже, че не би могла да си го представи, че който и да е от това място би могъл да има нещо общо с това огромно нещастие.

Тя обаче не го каза или думите й прозвучаха съвсем отвлечено.

— Вики, наистина нямам много информация за това време, знам само, че по целия окупиран бряг е имало хора от Съпротивата, които са се борили срещу окупаторите.

— Какво означава това по-конкретно? Да не би като по-рано пиратите да са примамвали кораби към скалите и да са ги ограбвали?

Забележката ми или е била прекалено преувеличена или пък е улучила точно в целта.

— Има сведения, според които някои групи от Съпротивата са правили точно това по тукашното крайбрежие. Когато са научавали, че немски кораб минава оттук, през нощта са запалвали огньове, които да дават фалшиви сигнали и са привличали корабите към скалните рифове.

— Кажи ми, че това не е вярно — скочих като ужилена аз, защото изведнъж предусетих най-лошото.

Но мама само сви рамене и каза:

— Това се е случвало, безсмислено е сега да си затваряме очите. Ти подхвана темата и сега трябва да понесеш и приемеш истината, че във войната и двете страни са използвали всички средства, сред които и лукавството и коварството. Но при натиска от страна на окупационните войски французите са нямали много възможности за избор. Постави се на мястото на хората тук и кажи ти не би ли се радвала на потъването на някой вражески крайцер.

— Но това не е бил вражески военен кораб, а безобиден пътнически параход, най-вероятно с бегълци от Холандия, които са искали да се спасят от лапите на нацистка Германия!

Бях изключително яростна и майка ми се опитваше малко да смекчи гнева ми.

— Но аз изобщо не съм казала, че участниците в Съпротивата са имали нещо общо точно с този кораб. Те са се интересували от военните кораби и често са били много добре информирани за движението на вражеската флота. Не спомена ли, че във вестникарския текст ставало дума за ураган? Със сигурност той носи вината за потъването на кораба, а не френското съпротивително движение.

Нямах желание да продължавам дискусията по тази тема и затова се оттеглих в стаята си.

Всъщност исках да продължа с четенето на „Исландски рибари“, но внезапно ми дойде наум, че няма да е зле, ако разгледам библиотеката на дядо Пиер. Може би там има някои интересни книги, разказващи за времето на германската окупация.

Когато влязох в библиотеката, погледът ми веднага падна върху огромното писалище на дядо, заемащо централно място в стаята. Ясно е, че ще разгледам пак старите снимки. Първо посегнах към фотографията на баща ми, която при първото ми посещение тук без никаква видима причина падна от бюрото.

Нямаше защо да отричам, между баща ми и тайнственият мъж в моряшки костюм имаше поразителна прилика. Но как така? Не можех да си обясня откъде идваше тя. Бе невъзможно баща ми да има двойник! Или пък да?

С несигурни пръсти върнах обратно сложената в рамка снимка.

После погледът ми се спря на малката черно-бяла снимка, на която се виждаше дядо Пиер като млад в униформата на германския Вермахт да стои на западния плаж на Льо Ро. Как можах да я забравя!

Хрумна ми една твърде дръзка мисъл. Грабнах снимката и изтичах с нея в стаята си. Там нервно извадих фотокопието с вестникарската статия и се заех внимателно да проучвам снимката на нея. Най-после намерих това, което търсех. Между войниците, заградили частта от плажа, където лежаха жертвите на корабокрушението, беше и моят дядо Пиер.

Значи той е присъствал на всичко това.

Този факт обясняваше част от нещата. Например надписът в пещерата. Ако е преживял трагедията така, както аз я преживявам в момента, той не би могъл да я забрави цял живот. Най-вероятно е било така и когато години по-късно се е установил да живее тук, а направил надписа в пещерата като паметник на жертвите, които, както ми бе казано, са били погребани някъде наоколо в масов гроб.

Що се отнася до дядо, хрумването ми звучеше логично. Но все още не можех да си обясня поведението на хората от селото.

И защо ли паметният надпис е скрит в пещера, а не поставен на плажа, където всички могат да го видят и да споменат удавените? Защо има толкова тайнственост за трагедия, за която уж никой няма вина?

Продължавах да въртя всичко това из главата си и през цялото това време не ме напускаше чувството, че все още не знам цялата истина и че някаква страховита тайна чака да бъде разгадана от мен.

Взех снимката на дядо и на жена му и я поставих на нощното си шкафче. Къде ли е била тя в деня на нещастието? Оказа се, че много бързо сама мога да си отговоря на този въпрос. Ако в същия този ден се е родил баща ми, това означава, че тя е била в някой родилен дом в Германия. Най-вероятно отдавна е била получила отпуск за връщане в родината, бременните жени не са били изпращани на фронта, дори и ако са били медицински сестри.

Неволно докоснах медальона, отворих верижката и го поставих редом до снимката. Струваше ми се доста странно, дето дядо ми се е бил върнал точно на това място, от което едва ли е пазел добри спомени и където са го знаели само като окупатор и враг.

Какво ли го е теглило назад и какво се е случило, та след това е успял да спечели признанието и приятелството на местните хора? Дали не се е дължало изключително само на изкуството му, на гранитните скулптури, в чийто камък са оживявали бретонските митове и традиции? Или има нещо друго, което прави за него това място така важно? Толкова важно, че да не продаде къщата на непознати, а да я завещае на мен?

Загасих светлината и изтощена от всичките си мисли и преживелици бързо заспах.

В съня ми обаче почнаха да се явяват призрачни сцени, бягащи хора, плуващи из водата трупове, огньове по скалите, а между виковете и писъците все по-настойчиво чувах плача на съвсем малко дете, може би дори бебе. Видях дядо си като войник, който в целия този хаос безуспешно се опитваше да спаси нечий човешки живот.

Когато на сутринта се събудих доста измъчена, реших да ида до Кристоф. Исках на всяка цена да разбера какво се е случило тук на времето и каква е ролята на дядо ми. Никой друг не можеше да ми разкаже по-добре от неговия стар приятел и участник в Съпротивата, дядото на Кристоф.

Когато влязох във вътрешния двор на имението, срещу ми се впусна усмихнатият Кристоф.

— Колко хубаво, че идваш да ме вземеш. Искаш ли да идем на плажа и да играем плажен волейбол с останалите?

Отклоних предложението му.

— Нека да е по-късно. Сега ми се ще малко да пореша козите. Може би за награда баба ти да ме покани с вас на обяд. Последния път беше сготвила много вкусно.

Кристоф се засмя и не се ядоса на нахалството ми.

— Последния път обаче бяхме донесли един доста тлъст рак за предястие. Днес не мога да те обслужа по същия начин. Доколкото знам, сега баба ми е сложила гърнето на огъня само с една проста яхнийка.

— О, прекрасно — извиках възторжено аз — страшно обичам!

— Ами тогава се чувствай поканена. За целта няма да е необходимо да решиш козите.

— Но аз с удоволствие ще го направя…

— По-добре ела с мен в стаята ми. Искам да ти покажа нещо.

Оставих козите на козия им живот и се качих с Кристоф в стаята му горе на кулата.

Веднага забелязах, че на бюрото му лежат две дебели книги.

— Измъкнах ги от библиотеката на дядо ми заради теб — рече той съзаклятнически.

Приближих се до бюрото му, за да прочета заглавията.

Едната бе за дейността на съпротивителното движение по време на окупацията, а пък другата за войната на подводниците през Втората световна война.

— За какво ми е книга за войната на подводниците? — попитах учудена.

— И аз не знам съвсем точно — сви рамене Кристоф. — Помислих си само, че се интересуваш от всичко, случило се по онова време.

— Е, не чак от всичко, но бих могла да я погледна. Става ли да си я взема у дома?

Кристоф не изглеждаше въодушевен от въпроса ми.

— Не може ли тук да я разгледаш? Мисля, че дядо ми няма да е доволен, ако изнесеш книгата от къщи.

Разбирах го и затова благодарих на Кристоф за грижата и му обещах още при първия дъждовен ден да дойда при него и да разлистя книгите.

Ако се бях заловила с това веднага, щях да си спестя много главоболия. Обаче аз пренебрегнах гостоприемството на Кристоф и предприех нов опит да разпитам баба му и дядо му за трагедията с потъналия кораб.

Най-вероятно всички добри духове са ме били изоставили в мига, в който след изключително вкусната яхнийка минахме към десерта и аз отново подхванах старата тема.

— В един стар вестник прочетох, че в нощта срещу 6 юли 1943 г. в залива е потънал кораб. Имаше и снимка, на която се виждаха множество трупове, изхвърлени на плажа. На снимката разпознах и дядо, който е охранявал тази част от плажа. Ще ми кажете ли какво точно се е случило тогава?

Още при първите ми думи Кристоф подскочи от стола си. Застана до мен и ме дръпна да стана. В същото време погледна паникьосан към дядо си, който се бе облегнал назад и изглеждаше така, сякаш бе останал без въздух.

— Тя… тя не иска да каже нищо лошо — обърна се той с напрежение в гласа си към дядото. — Тя е само едно любопитно момиче, което иска да узнае нещо повече за собствения си дядо, тя…

Кристоф ме задърпа за ръката, но аз не желаех да го последвам. Не и без да чуя отговора. Този път не.

— Хайде, ставай най-после — изсъска той, когато усети съпротивата ми.

— Само след като той ми каже какво се е случило тогава и какво общо има цялата история с дядо ми — просъсках и аз.

— А ако само си въобразяваш разни драми? Ако той няма нищо общо?

— Нека да ми го каже…

Караницата ни бе внезапно прекъсната от дрезгавия глас на дядото на Кристоф. Но като че ли той не говореше към нас. Погледът му бе отсъстващ и минаваше над главите ни, след което потъваше някъде в далечното минало, с което така неочаквано го сблъсках и с което той очевидно не можеше да приключи.

— Беше бурна вечер — рече той, сякаш започваше да разказва приказка. Имало веднъж една бурна вечер…

— Бях получил информацията, че немски военен кораб ще пресече канала на нашия залив. Очакваше се да се извие буря с огромна скорост на вятъра, почти ураган. Запалихме огньове по скалите… Никой не можеше и да подозира какво ще се случи по-късно. Никой не знаеше за холандския кораб с бегълци, който нелегално е спрял в крайбрежните води и най-вероятно е търсел страничен морски път към Англия…

Старецът сведе поглед и ме погледна право в очите. Снижих се под остротата, с която ме гледаше, но нямах сила да откъсна очи от него.

Усещах гнева му, но имаше и още нещо — някакво много силно чувство на отчаяние поради накърнена гордост и срам.

Какво искаше да ми каже? Не разбирах взаимовръзките…

Старият човек се изправи с мъка, без да се подпира на бастуна си, след което постави дясната ръка отляво на гърдите си.

— Дядо ти беше разбрал всичко, защото той също имаше сърце на патриот! Той се биеше за своята страна, аз за моята! Да живее Франция! Да живее свободен Бретан!

Цялата му глава пламна, а жена му се уплаши, да не би да получи сърдечен удар. Тя се впусна към него, говорейки му успокоителни думи, като междувременно ни махна с ръка, което означаваше, че ще е най-добре тутакси да се изпарим.

Аз също се стреснах и започнах да съжалявам за упоритостта си. Не биваше така брутално да напомням на стареца за ужасната военна драма. Усетих ужасен срам и почувствах огромно облекчение, когато Кристоф ме измъкна от трапезарията.

— Луда ли си? — развика ми се той на двора. — Изобщо ли нямаш никакво сърце? Искаш да убиеш дядо ми ли? И всичкото това само заради проклетото ти любопитство?

Гневът му ме накара да се почувствам нищожна и жалка. Едва ли щях да усетя по-силна болка, ако ме беше блъснал с юмрук в лицето.

Изведнъж всичко ми се проясни. Кристоф обичаше дядо си и го тачеше като храбър боец от съпротивителното движение. А аз не само че нараних любимия човек, а и засегнах честта му. Забих въпроса си като стрела, която го уцели точно в сърцето му на патриот. Извърших най-ужасното престъпление, което можех да сторя като гост в този дом. Злоупотребих с гостоприемството на семейството.

— Сега си върви — каза ми Кристоф с горчивина в гласа. — И най-добре е повече да не идваш в тази къща.

Лъжат, помислих си аз, всички лъжат — книгите, хората, дори и духовете, всички, всички лъжат. Какво ми дрънкат за вечното щастие на любовта? Защо бих с Кристоф тежкия път до трикорабния параклис? Защо, след като никой не защити любовта ни?

Не беше ли все едно дали в деня на сватбата си Гауд и Ян са стигнали до параклиса или не? Нима това щеше да спре разрушаването на любовта им? Който е тръгвал за Исландия, все някога не се е връщал обратно. Ако първата година е имал късмет и се е прибирал у дома с тлъста плячка, то нещастието го удряло следващия или по-следващия път. В крайна сметка е застигало почти всеки. И е нямало никакво значение колко свещи са били палени преди това за негово здраве и колко пъти са се давали дарове на Божията майка, за да го закриля.

Същото сега се случва с Кристоф и с мен. Какво толкова ни донесе благословията? Нищо! Тя не можа да спре тъмните сили на миналото. Не, и сега те ми се присмиват, не само защото действах дилетантски, а и защото хвърлих на кладата им любовта ни с Кристоф. Така с всичко бе свършено.

Вървях по крайбрежната улица, а след това завих по пътя към нас, а сълзите ми се стичаха по лицето.

Усещах се като гонена от фуриите, злите богини на съдбата от античността. Но изведнъж се почувствах неспособна да се изкача по пътя до дядовата къща.

Колко много бях злоупотребила с доверието му. Със сигурност ми бе завещал къщата, за да поддържам приятелските отношения, които бе изградил с хората тук след толкова много мъка, предизвикана от войната и у двата народа. Така че моята задача е била да се грижа приятелството да не изчезне. А какво направих аз? Постъпих като слон в стъкларски магазин и разруших всичко, което той дълго време е градил. И то защото се държах като изключителен егоист.

В подножието на пътя към къщата аз се поколебах за миг, след което се обърнах и се затичах към скалата с източния оракул, сякаш носена на крилете на тайнствена сила.

Не знам как стигнах дотам, бях изгубила представа за времето, просто видях, че съм застанала пред пещерата. Поколебах се, но усетих, че непозната сила ме повлича да вляза вътре, като че тъмният вход се отваря към мен като огромна рибешка уста, за да ме погълне. Казах си, че такава ми е била съдбата, че тук започна всичко и е напълно логично да завърши на същото място.

Въпреки че дъното на пещерата вече бе залято с вода, аз тръгнах внимателно към мястото, където бе високият й свод.

Трябваше да видя надписа, трябваше да го докосна, надявах се чрез него да установя контакт с дядо си и да го помоля за прошка за нещо, което всъщност не можеше да бъде простено. Наруших правилата на гостоприемството и нараних приятеля му. Как бих могла сега да оправя всичко това?

Поставих ръка върху скалния надпис с надеждата, че така ще се свържа с дядо ми. Където и да беше той — на небето или в света на духовете, в нирвана или в безкрайните ширини на Космоса, тук в този надпис аз усещах топлината и енергията на живо същество, тук и само тук можех да се срещна с дядо. Ръката ми докосна издълбания в скалата надпис и… той се оказа студен.

Хълцукаща аз се свлякох на един от по-големите камъни. Бях напълно объркана. Възможно ли е да съм си въобразявала всичко?

Ръката ми посегна към медальона на врата ми. Беше леко топъл, но това не беше някаква особена топлина, просто я беше получил от тялото ми.

Как ли ми е хрумнала идеята, че той иска да говори или да ме накара да разплета тайнствената му история?

Въведи ме отново в живота, спаси ме от мъглата на забравата…

Това не можеше да съм си го въобразила.

Защо всеки път, когато се занимавах с медальона, през главата ми минаваха точно тия думи? В тях трябваше да се крие някакво послание. А също така и надписът в скалата… Още когато го докоснах за първи път, усетих тази странна енергия, живата топлина, която веднага ме привлече към себе си. Дали пък не е било сетивна измама? Да не би майка ми да е била права, когато ми говори за намесата на случайността?

Седях на скалата, потънала в мислите си и напълно забравих къде се намирам и колко е часът.

Какво толкова бе объркало чувствата ми, че дори и насън съм станала да бродя из нощта? Романтично кичозната история за Гауд и Ян? Дали пък тя не ме завладя така силно, че свързах във фантазията си най-случайни неща, от които си измислих подобна романтична история? Любов между тайнствения непознат моряк и бившата притежателка на медальона?

Явно бях стигнала толкова надалеч, че вече бях готова да удавя в представите си измислената двойка, мелодраматично да ги накарам да потънат в пещерата, и то на онзи 6 юли 1943 г. Що за щуротии раждаше възпаленият ми мозък! След като разгледах старите вестници, вече със сигурност знаех, че датата няма абсолютно нищо общо с каквато и да е любовна двойка и че това е само паметен надпис за загиналите от холандския кораб.

Собственото ми поведение вече ми се струваше загадъчно и постепенно почнах да се питам дали пък новата среща с Кристоф не ми е размътила главата.

Все пак си беше шок след толкова години да го видя вече пораснал. В спомените ми си беше останал дете, тринайсетгодишен момчурляк, който гони раци, строи заедно с мен аквариуми и показва на детската си царица как се решат ангорски кози.

Как можех да свържа тази си представа с порасналия, добре изглеждащ млад мъж, в какъвто той се беше превърнал? Още преди гледах с почит към него, с три години по-големия от мен, и по детски го боготворях… сега ми се струваше, че възрастовата разлика помежду ни е станала още по-голяма. И докато той изглеждаше доста по-възрастен и стабилен, аз си бях все така несигурна и съмняваща се в себе си. Ако и заради отминалите ни детски дни, от които явно пазеше добри спомени, да се държеше мило, в действителност едва ли бе влюбен в мен.

Ако наистина ме обичаше, мислех си, нямаше да ме отпрати така. Щеше да застане на моя страна, а не на тази на дядо си. Дори и да не се бях държала възпитано и учтиво… Ако ме обичаше, нямаше да ми забрани да ходя повече в къщата на баба му и дядо му, а щеше да се опита да посредничи и да ни сдобри. В края на краищата никого не съм нагрубила, а само бях извадила на бял свят една мрачна история от миналото… Нима има нещо нередно в това?

Защо все пак на човек му е даден критичен ум?

Сълзите ми отново рукнаха. Не, това в никакъв случай не беше истинска любов, щом в ситуация на криза той не ме защищава!

Хълцуках нещастна. Защо в живота не можеше да съществува такава любов като тази между Гауд и Ян? Защо не се беше родила между Кристоф и мен?

Изведнъж усетих, че краката ми са студени и мокри. О, Боже! От устата ми се изтръгна вик на ужас. Скалата, на която бях седнала, от всички страни бе заобиколена с вода. С тих плясък тя се удряше в камъка и обръщаше в малки водовъртежи.

Скочих и се огледах стресната. Докато съм седяла тук, потънала в мислите си в центъра под високия пещерен свод, нивото на водата значително се е покачило, без изобщо нищо да забележа. Погледнах към часовника на мобилния си телефон. О, небеса, съвсем скоро приливът ще стигне най-високата си точка, което означава, че цялата пещера ще се напълни с вода. Знаех, че при отлив тя е под нивото на морското равнище, но после нахлува и на места на прибоя почти не може да се премине.

Обзе ме паника, когато видях, че водата бурно и пенейки се навлиза навътре от процепа в скалите, който водеше към изхода на пещерата. Дали вече изобщо бе възможно да се измъкна или с ужасна скорост водните маси щяха да запълнят празното пространство тук вътре и да стигнат морското равнище?

Спомних си урок по физиката за скачените съдове, при който учителката ни показа, как водата се разпределя равномерно в два съда, свързани с маркуч или някакъв канал.

Стана ми лошо. Ако принципът важеше и тук, бях загубена. При всички случаи морското равнище бе над скалите в пещерата, на които евентуално бих могла да се кача в изчакване на следващия отлив. Дори и най-високата от тях, тази с надписа само след половин час вече няма да се показва над водата.

Цялото ми тяло се разтрепери, като осъзнах в каква опасност се намирам. Най-ужасното бе, че не виждах никакъв изход от ситуацията. Никакво спасение. Няма да мине много време и животът ми ще прекъсне безславно до скалата с надписа, на който е отбелязана рождената дата на баща ми, тъй като водните маси безмилостно ще ме погълнат.

Скалата, на която бях седяла до този момент, вече бе покрита с вода. С треперещи колене се изкатерих на една по-висока. Тя също нямаше да ми бъде сигурно убежище още дълго, но до най-голямата, с надписа, можех да стигна вече само с плуване. А нямах смелост да го направя. Водата бе тъмна и с водовъртежи, които се образуваха между отделните скални блокове, освен това имаше и подводно течение. Беше ме страх да не ме повлече и отведе в още по-мрачни места в пещерата.

От треперещите ми устни се изтръгна вик от страх. Някой все пак трябваше да дойде да ми помогне, не можеше наистина ей така да си загина тук.

Завиках още по-силно, в истеричен ужас молех за помощ. Но съвсем скоро до мен долетя ехото, отблъснало се в стените на пещерата. Не можах да понеса този страховит ек и затиснах с длани ушите си, които вече ме боляха от шума. Най-накрая се отказах.

Никой няма да те чуе, рече гласът на разума в мен.

Но това не може да бъде краят, проговори надеждата. Трябва да има някакво решение, казвах си аз.

Тогава се сетих за мобилния телефон. С вкочанени пръсти го измъкнах от джоба на панталона си. Господи, дано да има мрежа, иначе наистина всичко ще е загубено.

Погледнах към дисплея. Показваше, че търси мрежа.

Мили Боже, разхленчих се аз, моля те, моля те, не оставяй това място без връзка, установи комуникация, моля те, нека от пещерата нагоре тръгнат моите сигнали…

Телефонът едва не се изплъзна от ръката ми, докато се бях втренчила в екранчето, където се показваше търсенето на мрежа… Преминаващите и изчезващи стрелкички не ми даваха много надежда. Сигурно стените на пещерата бяха прекалено дебели…

Почнах да губя чувство за време и пространство. И както пясъкът в пясъчния часовник изтича надолу, така и шансовете за моето оцеляване с всяка секунда ставаха все по-минимални.

И най-после се появи! Vodafone France… мрежата, единственият път към външния свят.

С невероятна скорост набрах номера на майка ми. През това време водата вече бе достигнала малко под коленете ми.

Дано телефонът е у нея, дано да го е взела, където и да е, дано, дано…

Изглеждащото ми преди малко почти сигурно спасение почна да се отдалечава с всяко следващо звънене. Господи, какво да правя, ако не се обади? Не, не… по-добре да не мисля за това… ще се обади… щом детето е в беда, всяка майка ще се обади! Просто не бе възможно точно в сегашната ситуация да не вдигне телефона!

Вдигна го. Когато чух познатия й глас, сърцето ми подскочи от щастие, а по лицето ми потекоха сълзи на облекчение.

— Мамо — изхълцах аз в апарата — трябва… трябва да ми помогнеш… аз съм в пещерата на плажа…

Тя не разбра веднага какво й говоря.

— Но сега е прилив! Как така си в пещерата? Тя е пълна с вода!

— Това е… това е проблемът. Забравих за прилива и сега съм затворена тук… И вече не мога… не мога да изляза! — разплаках се неудържимо. — Мамо, измъкни ме оттук… моля те, моля те… измъкни ме, преди да се удавя!

Едва сега майка ми схвана сериозността на ситуацията.

Чух я как преглъща и след значителна пауза каза с глас, в който трудно прикриваше паниката си:

— Къде точно си сега? Колко висока е водата? Колко време още можеш да издържиш в пещерата?

С треперещ глас й дадох исканата информация.

— Ако успея да стигна до най-високата скала, имам още към половин час… може би малко повече или по-малко… Моля те, побързай, моля те… много е… много е студено… и ужасно ме е страх!

Мама се опита да ме успокои, но в същото време тя разбираше, че не трябва да губи време, затова приключи разговора с няколко бодряшки думи:

— Във всеки случай намери най-високата скала и внимавай да не намокриш телефона си. Това е единствената ти връзка с външния свят… Съвсем скоро ще ти се обадя.

Връзката прекъсна. Отново ужасът нахлу в мен, след като долових необичайната тишина в пещерата, която се нарушаваше само от плисъка и бълбукането на прииждащата вода.

Колко добре би ми се отразило сега, ако можех да чуя нечий човешки глас.

— Мамо, мамо, не си отивай — простенах аз. — Мамо, остани при мен!

Няколко секунди устоявах на изкушението да не избера отново майка ми, но накрая не издържах, трябваше да чуя гласа й, иначе щях да полудея. Но от другата страна чух сигнала за заето и сломена отпуснах ръце. Ясно, тя сега също ще се обажда, за да вика помощ. Но каква ли можеше да бъде тази помощ? Кой би могъл да проникне до мен вътре в пещерата? Само водолазите от спасителната служба. Но тя се намираше в Сент Брюк. Пътят до там не беше ли прекалено дълъг, за да дойдат навреме?

Водата вече ми стигаше до коленете. Трябваше да опитам да стигна до скалата с надписа. Ядосах се, че не отидох веднага там, още когато водата бе до глезените. Сега вече се налагаше да плувам. Страхувах се. Направо изпитвах неописуем страх. От тъмната вода, от ледена влага. Зъбите ми затракаха, толкова ужасно бе в тази потискаща тъмница.

Водата продължаваше да се издига около тялото ми и когато стигна до кръста, предприех отчаяното действие — стиснах телефона между зъбите си и предпазливо се плъзнах в мрачния поток. Веднага усетих силното течение и със сетни сили се добрах до по-сигурната скала. Тя бе единствената, която продължаваше да стърчи метър над водата.

Успях да се противопоставя на водните сили и се изкатерих на малко равно място, което всъщност бе най-високата част. Точно в тоя момент под мен бе залят надписът с рождената дата на татко. Мили Боже, отправих аз отново молбата си, не ме оставяй да умра на това място! Обърнах се и към дядо Пиер: „Моля те, моля те, закриляй ме!“

Взех пак телефона си, но мрежата отново беше изчезнала. Гледах към телефона с безумен поглед, след което напълно изгубих самообладание.

Засипах нещастния телефон с ругатни, но като видях, че това не води до нищо, се отпуснах безжизнена и хълцаща на скалата, неспособна да формулирам каквато и да е ясна мисъл. Спаси ме, моля те, мамо, спаси ме, бе единствената ми мисъл и единственото изречение, което тихичко си мърморех под носа. Моля те, моля те, спаси ме. Не искам да умирам!