Роджър Зелазни, Джералд Хосмън
Пустош (8)

VIII
Глас

Хю се събуди от някакво сияние, което още висеше във въздуха. Не можеше да каже със сигурност кога се е проснал и заспал. Нощното му пътешествие беше една бъркотия от сънища наяве, движение и объркани емоции. Слънцето се бе спуснало ниско на запад и обагряше краищата на ниските облаци в червено и розово. Хю разтри очи и докосна струпеите, обърна глава и потърси възвишението. Сега то беше наполовина червеникаво, сякаш някакъв кръвоизлив беше бликнал по западната му част.

Той направи едно колебливо движение напред и гърлото му се сви. Сухо. Повече от сухо. Пресъхнало. Опита се да събере слюнка, за да го овлажни, да облекчи дразнението, което го стържеше като едър пясък. Но не потече нищо. Откъсна снопче трева и я натъпка в устата си, дъвчеше, дъвчеше. Нищо. Беше сухо, също като него. Изплю тревата, обърна се към възвишението и отново се придвижи.

Кракът му се влачеше зад него като вечност. Слънцето се скри. Той започна да почива толкова често, че си определи брой движения, които да извърши, преди да спре да почива.

Главата му започна да пулсира. По-късно лаят на койота отекна болезнено в слепоочията и във веждите му. Налегна го силна отпадналост, отново заспа. Не беше дремал дълго, но когато отвори очи, вече беше съвсем тъмно и пулсирането в главата му беше прераснало в тъпа болка. Устата и гърлото сякаш бяха изгорели.

Отново запълзя нерешително. Волята не вземаше участие в това. Едва по-късно той си помисли, че може би вече е въпрос на навик. Съзнанието не му беше нужно и можеше да бъде оставено да се рее свободно, където си поиска, докато парчето месо, което му служеше за дом, трепваше, стягаше се, отпускаше се, движеше се така, както месото се е движело по земята от векове.

… Вървеше край един хладен поток в сянката на плодни дървета. Коленичи, потопи ръка и я поднесе към устните си. Почувства как водата се разплисква около бузите му. По земята лежаха червени ябълки. Ръката му посегна към една. Вдигна я и я захапа…

Тревата… Той пълзеше през тревата към хълма. Видението отлетя, жаждата остана неутолена. Не беше само гърлото, а и стомахът и цялото тяло плачеха за вода. Ближеше тревата, но по нея още не беше кондензирала влага. Знаеше, че така може да пререже езика си, но бе достатъчно вкочанен, за да му обръща внимание.

Миризмата и видението на ябълковите дървета дълго останаха с него, а споменът за водата върху лицето му беше по-ярък от всичко. Той се връщаше към него отново и отново. Почти усещаше вкуса на тази мисъл.

Малко по-късно бръкна в джоба си, където бе останало малко от корените. Дъвченето беше сухо, преглъщането му струваше големи усилия, които предизвикаха остри болки в гърлото му. И все пак чувстваше, че все някаква влага трябва да е останала, все нещо е поел.

… И хълмът — понякога далече напред, понякога съвсем наблизо, доби синкав оттенък, като че ли по склоновете му течеше вода като фонтан, за да залее местността. Колко време беше нужно, за да го застигне водата? Той се понесе на вълните на това чувство, макар да знаеше, че е лъжливо, най-малкото за да се разсее, заради мечтата за облекчение, която идваше с него.

Омразата, също както и придвижването му, вече не беше съзнателна. Тя пълзеше заедно с него, сякаш имаше собствена воля. Изпълваше всичко, което той правеше, виждаше, мислеше, сънуваше, превърна се в негово естествено обкръжение. Може би точно това бе движението, това, което протягаше ръцете му напред, отново и отново, към променящата се, но все така неизменна каменна грамада. Звездите бяха изчезнали зад струпаните облаци, но въпреки тъмнината тя някак си насочваше ръцете му в правилната посока, проправяше пътя пред него, черна пътека в мрака.

Тя надделя над жаждата. Надделя над мисълта, че може би скоро ще умре. Насочваше енергията на живота му и щеше да го прави, докато тази енергия се изтощи съвсем.

И той пълзеше. Тя го топлеше и го подхранваше, въпреки че го изяждаше и изгаряше. Наяве или насън, когато сънуваше, че ловува, върви по неясните следи на плячката си с оръжие в ръка. Това, което той трябваше да открие и убие, беше оставило следа. Той трябваше само да я открие и проследи. Някъде напред ще се натъкне на нея, независимо накъде е тръгнала. Ще я преследва докато има сили. И животът й ще падне в ръцете му. Той ще й го отнеме. Защото беше ловецът. Усети дъха си, вонящ и сладникав. Като на мечка, дойде му на ум.

… В овощната градина ябълките бяха изпопадали по земята. Ручеят ромолеше наблизо. Той се примъкна към него. Наведе глава да пие и се вгледа в отражението си — грапаво, набраздено чело, навсякъде косми, тъмни бляскави очи. Мечка или човек? Едно и също. Той повдигна глава, за да измие този образ…

… И пълзеше, все още пълзеше към тъмното възвишение. Вятърът въздишаше край него. Жаждата отново го беше налегнала. Поредица от спазми го накара да се превие и да се хване за стомаха. Когато спазмите отминаха, той масажира известно време ранения си крак, опипа ръцете за забити трески, засмука бузите си отвътре с надеждата, че ще пуснат влага.

Вятърът утихна. Неподвижността на въздуха изглеждаше почти нереална. Вятърът го беше придружавал толкова дълго, че досега не го бе забелязал. Той се зачуди колко време му трябва, за да умре, ако просто легне и чака. Един ден? Два дни? Въпрос на часове? Докато мислеше за това, съзнанието му отново отлетя. Той задряма. От време на време тялото му потрепваше.

Събуди се след няколко минути, без да осъзнава, че е бил в несвяст, кашляше и поемаше дълбоко дъх. Сякаш беше на дъното на морето. Налягането в дробовете му внезапно се повиши. Зачуди се дали това е отговорът на въпроса му. Сега ли бе моментът? Това ли бяха последните глътки въздух?

Но все още вдишваше и издишваше. Вече не изпитваше болка, но като че ли имаше някаква промяна в самия въздух, която го караше да вдишва. Недоумението му премина бързо, когато жаждата отново се надигна. В гърлото му гореше огън, спускаше се надолу до стомаха, който все още бе болезнено чувствителен. Усещанията се разпространиха до крайниците му. Може би все пак е по-лесно да лежи и да чака.

И все пак имаше някакъв избор, дори при ясната мисъл за края. Ако въпросът беше дали да чака да умре, или да продължи, неговата природа му даваше тласък. Той трябва да пълзи, трябва да продължи със силата, която му е останала, трябва да се движи, докато животът го напусне.

Той се напрегна, натисна със здравия крак и отново се придърпа напред. Усилието беше много по-голямо, отколкото преди, но той стискаше зъби и продължаваше. Още няколко пъти и ритъмът му се възвърна.

Не бе изминал голямо разстояние, когато чу някакъв далечен тътен. Най-напред си помисли, че това е кръвта, която избива в ушите му. Но тътенът се усили, превърна се в ясно доловимо бучене, което явно беше извън него. След това блесна светлина и небето се пропука. Нещо изплющя като камшик. Появи се някакъв съскащ звук и вятърът задуха отново. Той спря.

След миг върху него се изсипа плътна стена от вода, придружена от силен вятър, който го притискаше към земята. Светкавицата блесна отново и гръмотевицата отекна около него. Той веднага подгизна от пороя. Бореше се срещу вятъра и контузения си крак, за да се обърне по гръб. Езикът бавно опипваше пространството около устните и търсеше стичащите се по лицето му капки.

Накрая успя да се обърне и се просна, обърнал широко отворена уста към небето. Дъждът го шибаше безмилостно. Множество удари се сипеха по него. Но капките падаха в устата му и беше все едно, беше му безразлично, че го бъхтеше здраво, щом гърлото му се овлажняваше. Той запуши устата си при първата глътка и продължи. Изхлузи накиснатата риза, вдигна я и започна да я изстисква над устата си, преглъщаше, забравил за студените удари, които се сипеха върху корема му. Отпусна ризата, разстла я, но почти веднага я вдигна и отново я изстиска.

Стомахът му се сви, отпусна се, затрепери и отново се отпусна. Пожарът в гърлото беше потушен. Сухотата изчезна. Той продължи да гълта. Вдигаше ризата и я изстискваше отново и отново. Водата течеше през косата, през брадата, омекотяваше кожата му и сякаш се просмукваше през нея.

Светкавицата блесна още веднъж и гръмотевицата изтрещя. Пороят се усили. Хю трепереше и пиеше жадно. Това, което го връхлиташе, беше живот и той го поемаше в себе си, продължи дори след насищането. След това за първи път се запита кога ще спре дъждът.

Водата продължаваше да го шиба, вятърът го блъскаше. Земята около него и под него се разкаля. Водата беше проникнала до всеки сантиметър от кожата му. Той затвори очи и зачака. Блясъкът на светкавиците проникваше през клепачите. Водата се стичаше в носа му, което го караше да се обръща настрани и да я издухва. Той покри лицето си с ръка.

Докато лежеше, той си представи как земята става толкова мека, че потъва в пръстта, дълбоко в този подземен свят, който беше обитавал дълго — колко отдавна? Сега изглеждаше сякаш е минало дълго време, откакто беше напуснал изоставения лагер и бе в друг свят, в който се движеше бавно и гледаше света от височината на заека и прерийното куче. Тук, долу, знаците бяха по-ясни, но също така беше и по-уязвим.

Водата все така се изливаше върху него. Той започна да си представя, че е потопен в поток, планински ручей, който се излива върху него, унесен в своя бяг към морето.

Спомни си океана, как тичаше срещу него, как вълните се разбиваха в него, спъваха го, той падаше, пръхтеше, обърнал лице назад, вълните го поемаха за момент, мъчеше се да стане, което беше по-трудно, отколкото си мислеше — след това момент на паника — и вълните, големите вълни, сякаш го връхлиташе хълм — той си спомняше. Мокър до кости. Смееше се — той се смееше — и вълните. Той си спомняше.

Понякога се губеше във вълните и в спомените. Събуди се с кашляне. Ръката му се беше изплъзнала встрани и носът му отново се бе напълнил с вода.

Изправи се до седнало положение, като кашляше. Водата все още се лееше като из ведро и се стичаше по цялото му тяло. Следващото проблясване и гръмотевиците бяха по-далечни, встрани от посоката към хълма, а вятърът като че ли беше малко утихнал. Дъждът, изглежда, беше отслабнал.

След известно време отново засмука влагата от ризата си. Вече не беше жаден, но искаше всичко, което можеше да има, и пи, докато се поду. След това отново легна и се остави дъждът да го плиска.

Звуците на бурята, вече отслабнали, вече приглушени, продължиха да се отдалечават. Той лежеше и дишаше тежко, като че ли се беше напрягал. Коремът му беше като бъчва, която се повдигаше леко с дишането.

След това изведнъж всичко спря. Той остана за момент да лежи, озадачен от промяната. Тогава разбра, че е свършило, и извика. Свърши. Цялото му тяло беше изтръпнало. Известно време чувстваше като че ли по него все още падаха призрачни капки.

Малко по-късно, с прилепнали към тялото подгизнали дрехи, гален от лек ветрец, той започна да трепери. В главата му се появи картина на самия него, как киха и кашля, носът му тече. Беше време отново да започне да се придвижва: ако не за друго, то поне да се стопли.

Той плесна корема си, цялото му тяло беше придобило някаква течна инерция, като мях, пълен с вода. Когато се опита да запълзи, пръстите му потънаха в пръстта. Въпреки това той се придърпа напред, съпроводен от жвакащи звуци.

И отново поредицата от пълзене и почивки, докато бурята продължи да се отдръпва. Облаците над него се разкъсаха. Сред тях блеснаха звездни реки. След малко студът напусна Хю и той се обля в топлината, породена от усилията му. А по-късно, колко по-късно, не знаеше, облаците се отдръпнаха и той видя, че небето на изток е порозовяло.

Хълмът беше изчезнал, скрит зад трептяща стена от бяло, но тялото му сякаш само̀ знаеше посоката. От влажната прерия се издигаше пара, трептяща и лепкава. Той пълзеше през нейните воали, като оставяше изгряващата светлина вляво от себе си.

Светът ставаше по-ярък, навсякъде около него се виждаха локви. Днес, реши той, днес няма да почива по светло, а ще се движи напред. Прохладата ще компенсира слънчевия пек, а и той може да пие, преди водата да е попила в земята или да се е изпарила.

Пълзеше напред. Видя как небето над него се прояснява. Мъглата бавно се оттегли. Никакви облаци не премрежваха синевата. Земята все още беше подгизнала. Хълмът се появи отново, точно там, където чувстваше, че трябва да бъде. Той пълзеше по подгизналия си път към вече блестящия хълм. Утрото остана хладно, почувства, че е постъпил правилно, като е решил да се движи по това време, вместо да почива и да очаква спускането на мрака.

Опита се да си спомни колко дни бяха минали, откакто бе напуснал лагера, но времето беше някак замъглено. Всичко, което можеше да си спомни, беше самото пълзене през особено труден терен — нагоре по склона на дерето, храсталаци, къпинаци и някои особени места, като езерцето и мястото, където растяха лозите и сливовите дървета. Всичко останало беше размазано в заобикалящия го пейзаж от кал, скали и трева. Времето се измерваше с равномерността на бавните усилия, с изгледа от бавно преминаващия край него терен. Но споменът за гроздето и сливите остана с него, вече не толкова заради сладостта, която утоляваше жаждата, колкото заради сочната маса, съдържаща тази сладост в себе си. Той си спомняше всяко преглъщане, чувството за нещо, което влиза в стомаха му. Жадуваше за нещо различно от вода, нещо, което би могъл да сдъвче, за да получи чувството за храносмилане. Пребърка джобовете си и намери няколко останали парчета корен. Бързо ги пъхна в устата си, сдъвка ги и ги глътна. В началото хрускането беше забележително усещане, но в следващия момент вече ги нямаше.

Не след дълго го връхлетя ужасен глад. Корените само бяха напомнили на тялото колко отдавна не беше ял истински. Той огледа тревата от двете си страни, докато пълзеше, търсеше знаци за нещо, което става за ядене. Спираше до всяка локва по пътя си, за да пие вода и да държи корема си пълен. Жаждата вече я нямаше, но вероятно би могъл да залъже глада с тежестта на водата в стомаха си.

Докато утрото напредваше, той забеляза, че редовните му почивки стават по-дълги и все по-трудно тръгва отново. В някои от тези моменти затваряше очи, задрямваше и се събуждаше, когато главата се удряше в земята. Започна да се страхува да слага глава върху ръката си. Полагаше усилия дори да не затваря очи, когато спре.

За известно време си наложи да пълзи малко по-бавно, като почива съвсем кратко след всяко придърпване, да пести силата си, да изпревари изтощението. В един момент забеляза, че при всяка от тези почивки затваря очи. Веднъж главата му се отпусна в калта. Силната болка в раненото чело веднага го събуди. Опита се да си наложи да пълзи по-бързо, но когато спря го обзе още по-голяма летаргия. Пи вода от близката локва. Разтърка очи. Тогава реши да си измисли някакъв начин за отвличане на вниманието. Да разтрие крака, да се огледа наоколо, да се вгледа в хълма, да масажира раменете си, да примигне с очи, да погледне слънцето, отново да примигне, да пие, да си поеме дълбоко дъх, да си намери камъче, което да смуче, да си тананика мелодия, да изплюе камъчето, да прокара ръка през косата си, да докосне раната, да почувства болката, да потърси нещо за ядене…

Гладът… Това, изглежда, би свършило работа. Щом не може да го утоли, вероятно би могъл да го използва. Да мисли за храна, да мисли за ядене всеки път, когато умората достигне главата му…

Докато пълзеше, той си мислеше за пържоли и яйца, хляб, кафе, чай и вино, парче шоколад. Твърдо, тежко, плътна маса, която да напълни стомаха на човек. А след обилен обяд спането е толкова хубаво!…

Започна отново, с бекон, риба, лук, царевичен хляб, ябълки, парче черешов пай…

Усети силна болка в стомаха и престана да пие. Примигване, масаж, тананикане. Отново пълзене. Спри да мислиш за храна за известно време. Твърде много сокове потекоха.

След малко сънливостта се завърна и той откри, че се прозява. Започна пак да се бори с това, като повтори предишните номера. По-късно, докато пълзеше, усети внезапно движение от дясната си страна — изпод него изскочи един уплашен заек.

Заекът спря, не много далече, носът му трепкаше, главата се обръщаше. Хю облиза устни. Плъзна лявата ръка назад по крака, хвана ботуша, подръпна го и започна да го смъква. Без да подплаши заека с резки движения, той събу ботуша. Мислеше си за смъртта на животното, мислеше си за убийство. Помисли си за Джейми — сега беше далече, но може би не вечно. Пое ботуша с дясната ръка, отдръпна ръката назад. Джейми…

Изруга и хвърли ботуша. Заекът избяга. Джейми…

Запълзя напред и намери ботуша, потърси заека наоколо, но вече не можеше да го види. Изруга още веднъж, отпусна ръката с ботуша и започна да го намъква на крака си. Все пак имаше някаква полза от това, помисли си той, защото вече не му се спеше.

Веднага запълзя отново. Ако наоколо имаше един заек, значи вероятно има и още. Следващия път, когато се опита да хване някой, ще се постарае да се владее по-добре.

Но през целия ден не видя друг заек. Пиеше вода от всяка локва по пътя си, но не откри нищо за ядене. Изкара някак си деня и по-голямата част от нощта без сън. Или беше спал? Не беше сигурен. Пълзенето наяве и насън толкова си приличаха! Спомняше си, че през нощта пълзеше, а преди зазоряване загуби съзнание.

А сега беше вечер. Погледна хълма. Ще го заобиколи отляво, реши той. Какво разстояние беше изминал? Трудно бе да прецени, след като дори не беше сигурен колко време е пълзял. Но имаше нещо друго… Сега, в далечината, отвъд това, което беше целта му в момента, той можеше да различи грубото очертание на хребета по южния хоризонт. Това беше билото на вододела. Веднъж да го пресече, там ще открие долини и ливади, плодни дървета, ручеи. Там беше животът му, ако само успееше да се добере до него. Дори само това, че беше стигнал дотук, че го виждаше пред себе си, бе един малък триумф. Да, хълмът беше по-близо, вече беше загубил своята значимост и не изглеждаше така очебиен. Обля го малък прилив на сила. Сега имаше истинска цел пред очите си, независимо колко далече, и това сякаш промени неговия поглед върху собственото му съзнание, чувствата му. Този момент беше отплата за всичко изтърпяно досега, и той беше готов да заплати по същия начин, за да преживее и други такива моменти.

Тръгна напред с нови сили, които го подкрепяха дълго през нощта. Все още му се явяваха сънища наяве, измъчваха го видения за храна, но в хлътналите места по пътя имаше вода, а крайниците му се движеха с ясното съзнание за цел. Може би утре щеше да има храна…

Звездите бяха ярки, въртяха се в безкрайния си кръговрат. Някъде много отдалече се чуваше вой на койоти. Вятърът беше хладен, но не и студен. Той би пълзял толкова дълго, колкото можеше. Ще се опита да възобнови цикъла си на спане през деня и пълзене през нощта. Ще се движи напред. Да бъде буден изглеждаше по-важно от това, какво разстояние изминава.

По-голямата част от следващата нощ премина в пълзене и почивки. Но почивките се удължиха. Преди зазоряване той заспа и сънува земята отвъд хребета.

Събуди се от топлината на деня. Повдигна глава и огледа хребета. Сега хълмът беше вдясно от него, слънцето грееше високо, наближаваше пладне. Разтри крака си и се зачуди дали наоколо е останала някаква непресъхнала вода. Кокалчетата му изпукаха, той се прозя. Разтърка очи и докосна коричката на раната на челото си. Облиза устни. Протегна се. Почеса се по врата. Гладът още не се беше събудил, но той знаеше, че това скоро ще стане. За момент се почувства цял, сякаш можеше да стане и да ходи. Но знаеше, че когато започне да се придвижва, илюзията ще изчезне. И все пак… Трябва да се движи.

Протегна ръце напред, изпъна тялото си, придърпа се, избута се със здравия крак. Поне земята беше изсъхнала дотолкова, че не му се налагаше да пълзи сред кал. Отново протегна ръце.

По пладне все още пълзеше. Изведнъж някъде отдясно чу тихо цвърчене. Веднага позна звука на лалугер и почувства как стомахът му се стяга. Спря, за да определи точната посока на звука, след което бавно и тихо запълзя нататък. Внимателно наведе стръковете трева пред себе си, когато достигна до едно оголено място и видя животното пред дупката си.

Ръката му още веднъж се плъзна към ботуша и го изхлузи от крака. Този път не го хвърли, а го остави настрана и смъкна дебелия вълнен чорап. Постави го пред себе си и започна да го разплита.

Разкъса възел в плетката, измъкна една нишка и останалите започнаха да се разплитат. В следващите няколко минути той дърпаше и разнищваше тъканта. Попадаше на износени места, дупки, където му се налагаше да връзва нишката. Накрая разполагаше с дълъг конец, който опъна и приглади, намота и отново размота.

След това направи примка, нахлузи пак ботуша на крака си и запълзя напред. Лалугерът бързо се шмугна в дупката си. Тогава Хю внимателно разположи примката около дупката и я приглади. Хванал нишката в ръка, той се отдалечи, настани се в сравнително удобно положение и зачака. Вероятно трябваше да мине известно време, преди животното да се покаже отново, затова се приготви за дълго чакане. Почти веднага през главата му започнаха да минават мисли за месо.

На няколко пъти променяше позата си, мислеше си за яденето. От време на време отпускаше глава и притискаше ухо до земята, ослушваше се за звуци от движения. Не чуваше нищо, но това не го отчайваше. Плячката му трябва да има няколко входа и изхода и много тунели отдолу. Нямаше основание да очаква да минава през този вход по-често. И все пак, веднъж го беше направила, рано или късно ще го направи пак.

Държеше нишката доста опъната. Беше се разположил така, че сянката му да не пада близо до дупката. Дъхът му беше затаен. Сянката му се проточи на изток. От време на време поглеждаше към хребета. Сега беше забележително по-близо. Още веднъж си помисли за яденето, като стегна коремните мускули, за да спре куркането.

Бяха минали може би час или два, Хю не можеше да каже със сигурност, когато му се стори, че в дупката шавна някаква сянка. Ръката му се стегна и той забеляза, че сдържа дъха си. Още едно леко движение. Чакаше, отново дишаше бързо. Минаха минути. Нищо. Минутите се точеха.

Следобедът също се точеше. Съществото си е променило решението, реши той, насочило е малкото си внимание към нещо друго. Отново се намести, разтри ранения крак и прецени дължината на сянката си. Той можеше да чака. Отдавна беше изучил изкуството да чака.

Отново помисли за храна и ядене и за това, как Джейми го беше докарал до това положение — да чака пред дупката на някакъв гризач, с надеждата да си улови мизерна храна от сурово месо и да се наслаждава на мисълта за това. Ах, Джейми… Къде ли си сега? Обядваш с бизонска пържола и пържени картофи с майор Хенри и хората му? И дебели филии хляб, а може би и ябълка? Мислиш ли си понякога за стария Хю, какво ли е станало с него? Или вече съм напълно заличен от паметта ти?

Заслуша още веднъж земята, но не чу никакви звуци отдолу. Слънцето продължи да се спуска на запад. Сега към глада се прибави и жаждата. Той изруга беззвучно и продължи бдението си.

Ето! Някакво леко движение в дупката. Той се приготви. Още веднъж! Беше се придвижило леко напред, сега надничаше навън. Помисли си за Джейми и за хвърления ботуш. Силно пожела съществото да излезе, почувства сякаш беше вътре в малкото тяло и го тласкаше напред.

То пристъпи още малко по-напред, издаде цвърчащ звук. Хю усети как устата му се изпълва със слюнка. Животното продължи да се движи, главата се подаде над дупката.

Само още малко… Ето. Готово.

Той дръпна рязко нишката. Примката се стегна точно около врата на лалугера. След това се скъса.

Хю изрева и се хвърли напред, протегнал ръце, опита се да хване връвта, преди лалугерът да е изчезнал. Но той се беше шмугнал обратно в дупката с диви писъци, преди ръцете на Хю да успеят да го достигнат. Докато лежеше, той чуваше писукания и звуци от лазене. Изведнъж очите му се навлажниха.

Той псуваше дълго и високо, докато мислеше за корема си и за дългото чакане на Джейми. Ловец, който цял ден е дебнал някакъв гризач, без да улови нищо… Това беше почти смешно, ако от него не зависеше животът му.

Обърна се с лице към хребета и отново запълзя. Стомахът му куркаше, а устата му беше суха. Изпсува и се отправи по пътя си в здрача.