Никос Казандзакис
Христос отново разпнат (16)

XVI

На другия ден, рано-рано, Михелис слизаше от планината и целият кипеше. Казваше си: „Ще отида при попа и ще му оскубя брадата; ще отида да наругая първенците, ще ударя камбаната, ще събера цялото село да ме чуе“.

Кипеше и прекипяваше, не знаеше какви по-тежки думи да намери и какво да направи най-напред… Цяла нощ не можа да мигне; и с отворени очи, на разсъмване вече, пак го видя; умрелият отново дойде и застана над него и го загледа с упрек, като клатеше глава… Помръднаха устните му, чу се сега гласът му; някакъв безплътен глас като издихание, от другия бряг: „Защо? Защо?“ Нищо друго.

Скочи на крака, взе тоягата си и се спусна към селото целият разтреперан. Отиде право при попа. Блъсна вратата, влезе; прекоси двора, завари го седнал на светло до прозореца; четеше наведен едно писмо; сълзи канеха от очите му.

Щом видя Михелис до себе си, бързо скри писмото в пазвата си; но Михелис свари да види почерка, разбра. Гневът му стихна, видя смъртта във въздуха, сърцето му се сви; в това време попът се съвзе, очите му отново станаха сухи, погледна Михелис.

— Какво насам, чорбаджи? — попита подигравателно той. — Дотегна ли ти вече Саракина? Тежка е царската корона, седи си на задника; върни се в селото, при богатството си… Оформи ли документите? — добави той неспокойно.

— Нямам вече нищо; олекна ми, свободен съм.

— Оформи ли документите? — попита отново попът разтревожено.

— Да.

— Ти си луд! Луд! Луд! — изръмжа попът, като удряше яростно с юмрук по перваза на прозореца. — Затри се, нещастнико; сега вече си роб на попа вагабонтин, язък за богатството!

— Свободен съм — повтори Михелис и гърдите му започнаха пак да се изпълват с гняв. — Ти си роб, отче; язък за свещеническата дреха, дето я носиш!

Гласът на попа прозвуча, тих, изпълнен с огорчение:

— За доброто ти залягах и за доброто на дъщеря ми… Сега всичко е загубено!

— Какво ти пише?

— Чети! — отвърна той, измъкна писмото от пазвата си и го подхвърли на Михелис.

Михелис го взе, беше изпъстрено със следи от сълзи; на попа ли, на дъщеря му ли, не знаеше. Четеше го много бавно, с мъка, очите му се бяха замъглили.

„… Не съм добре, татко, прости ми, не съм добре… С всеки изминал ден се топя, чезна, лекарите вече минават край леглото ми и не се обръщат дори да ме погледнат; отписали са ме. А аз лежа, впила поглед в тавана, сякаш е небе; друго небе вече не ми е останало, освен това — тавана. И щях да бъда спокойна, дори щастлива, че умирам, ако не беше ти, татко, защото оставаш съвсем сам и няма да имаш един близък човек да ти даде чаша вода… За теб ми е жал и още, и за някогашния ми годеник; на него може да не му е жал, че си отивам, ала аз плача, плача, когато си мисля за него… Защо? Защо? Какво съм виновна? Исках дом и едно дете… а сега…“

Михелис не можеше да чете по-нататък; остави писмото на прозореца, отправи се към вратата.

— Добре — каза той, — отивам си.

— Какво искаш от мен? Защо дойде?

— Нищо. Нищо не искам от теб; какво да ти искам? Остани със здраве!

— Бог е жесток, удря безмилостно хората… Какво съм му сторил?

Михелис беше вече стигнал до прага на външната врата; извърна се ядосан.

— Трябваше да удари теб, теб, отче, дето си изпълнен с низки страсти, а не дъщеря ти!

— Знае той къде да ме удари и ме удари… — промълви попът и от очите му отново закапаха сълзи.

Но изведнъж се разгневи, озова се с един скок сред двора, бос.

— Виновни сте всички вие — извика той, — Манольос, онзи пръч попът на Саракина, ти! Вие сте виновни с вашите вагабонтлъци и предателства! Добре си бяхме, всичко си вървеше по божия път, и дъщеря ми щеше да оздравее, и ти нямаше да убиеш с държането си баща си, и аз щях да държа след година внук в прегръдките си… Ама Манольос, онзи йезуитин, ти обърка главата; а сетне дойде и онзи мошеник козята брада — и баща ти умря от притеснение, а ти харамиса имота си и аз ти хвърлих годежния пръстен, а дъщеря ми, щом научи за това, стана още по-зле, и вече се погуби, погуби, отива си… Нека и грехът за нея ти тежи, проклетнико, на душата… По-рано, горката, имаше кураж да се бори, но сега…

Крачеше напред-назад по двора, ругаеше и въздишаше, а от очите му течаха сълзи. Подскочи отново, изду се отново шията му от гняв.

— Добре го казах аз, ти си невменяем, подписът ти не е валиден; ще ти взема всичко и ще го дам на общината! Няма да хапне нито едно зърно грозде Саракина — проклета да е! — нито една маслина, нито зрънце жито… Не, не, няма да ти се размине! Ще те съсипя, кълна ти се, както ти съсипа баща си, както съсипа дъщеря ми… Ще видиш, ще видиш, не се смей; ще отида при владиката да говоря с него; имам свидетели, цялото село; и агата е с мен; няма да ти се размине!

— Всички са с теб — каза Михелис, чието сърце се късаше, като гледаше мъката и злобата на попа, — всички са с теб, само бог не е; дава ли ти сърце да оставиш толкова души в Саракина да измрат от глад? Нямаш ли страх от бога?

— Ако умре моята Марьори, ще стана звяр, няма да се боя от никого! Ще захвърля расото, ще грабна пушката и ще убивам хора. Защо да ми убие той моята Марьори? Какво му е сторила? Имало ли е по-невинно, по-добро, по-кротко създание на този свят? И най-напред ще убия Манольос; това куче ме изяде! Агата не го обеси, ще го обеся аз, прави ми се на свят великомъченик и герой, а се е продал на московеца, предател, безбожник, болшевик!

Разпени се; сви юмруци над главата на Михелис, изръмжа:

— Махай се, да не те гледам! Махай се, да не сграбча главата ти и я строша в стената!

Строполи се долу, върху камъните на двора, и устата му затрепери.

Никой нямаше в къщи; Михелис се наведе, напрегна всички сили, вдигна от земята стареца, внесе го вътре и го сложи да легне на канапето. Влезе в кухнята, наля чаша вода, занесе му я. Старецът грабна чашата, изпи глътка по глътка водата, отвори очи.

— Михелис — прошепна той, — аз съм един пропаднал човек; бог ме удря право по главата, ала аз не мога да се разкая, не мога… Не мога да простя на никого, на никого! Махай се, не искам да те гледам!

Съживи се отново, скочи прав, прекоси двора, отвори външната врата.

— Махай се и повече да не си стъпил в къщата ми! — каза той и затръшна силно вратата след Михелис.

 

Михелис обикаляше по селските улички, сякаш изведнъж беше попаднал в непознато място, сякаш се разхождаше насън и виждаше за първи път тези къщи, и дюкянчетата, и платана, а когато мина край бащината си къща, дълго стоя и я гледа, сякаш се мъчеше да си спомни нещо… Понечи да прекрачи прага и да влезе вътре, но го хвана страх, че ще види някакъв мъртвец, висок, пълен, оплетен в треволяци, да стои сред двора с разперени ръце и да не го пуска да влезе… Настръхна; ускори крачка и се отдалечи; за миг му се стори, че страшните думи на попа: „Ти го уби, ти…“, се превърнаха в хора, слаби като скелети, в мъртъвци, и го подгониха.

Спря се на края на селото. „Защо дойдох? — помисли си той. — Защо? Бях ядосан? Защо ядът ми мина?“ И изведнъж из глъбините му се появи Марьори, и легна във въздуха, бледа, с широко отворени очи, с червена кърпичка на устата…

— Пълно с мъртъвци е това село — промълви той, — пълно е с призраци; ще се махна оттук!

Небето започна да се заоблачава, слънцето се скри; изведнъж се изви вятър, дърветата потръпнаха, започналите да пожълтяват листа закапаха, земята се покри с болни жълти петна.

Двама-трима селяни минаха, направиха се, че не го виждат, изчезнаха забързани в селските улички; едно дете се извърна, видя го и писна да плаче. Една старица отвори вратата си, погледа го, прекръсти се и рязко я затвори. Обърна се към стареца си, който обикаляше из двора и се мъчеше да намери ивица слънце, та да посгрее кокалите си.

— Навън стои — каза му тя тихо — някогашното ни чорбаджийче, Михелис. Да го видиш, ще го съжалиш… Докъде е изпаднало, боже опази! Отслабнало, побледняло, очите му са като стъклени…

Старецът поклати глава.

— Така му се пада! — каза той. — Раздаде имота си и сега обикаля по сокаците… Бос ли е?

— Не, още носи старите си обуща… Горкичкият, право казват, че е мръднал.

Отиде соят на Патриархеасовци — каза ухилен старикът. — Изядоха света, ама сега, ето докъде стигнаха! Абе, справедлив е бог, пък каквото щат да казват! И слушай какво ще ти кажа, жено; утре-другиден, като почне да тропа по вратите, дай му един комат хляб; да можем да кажем и ние, че сме дали милостиня на Патриархеасовци!

Прекръсти се:

— Слава богу! — промълви той доволно.

Чуха се далечни гръмотевици, въздухът захладя, замириса на дъжд. Михелис се сепна.

— Ще отида при Янакос! — реши изведнъж той и отново влезе в селото.

Сега западаха тежки капки, уличките биха опустели, мина кран къщата на вдовицата, спри се. Бутна вратата; пуст беше дворът, увяхвали — червените карамфили, влезе вътре; бяха окрали дюшеците и столчетата, и сандъка й, бяха разтрошили кревата, бяха измъкнали и крилата на всички прозорци; беше останало само едно, което висеше, вятърът го блъскаше и то скърцаше и пишеше, прекършено.

А минувачите бяха вече започнали да влизат и да цапат ъглите и стените…

— Горката Катерина… — прошепна Михелис. — Колко ли радости си раздала, колко ли радости си получила, какво ли е видяла и чула тази опустошена сега стая! Пфу на тебе, свете!

Едно мишле изцвърча, беше се свряло в тръстиковия таван и го гризеше настървено, сякаш му го беше дал на надница бог и му беше определил срок кога да го завърши, та бързаше.

Затвори зад себе си вратата, тръгна към къщата на Янакос.

„По-сигурно е — мислеше си той, — че Катерина, с всичките си безсрамия, ще влезе в рая, отколкото поп Григорис, с всичките си раса. Навярно вече е влязла и сега седят с Мария-Магдалена и си приказват…“

И така, с пооблекчено сърце, почука на вратата на Янакос.

Янакос седеше още от зори в яхъра и се сбогуваше с магаренцето си; беше обещал да го даде на саракинците, но снощи беше получил писмо от стария Ладас — „или ще ми върнеш трите лири, или ще ти взема магаренцето; направи си сметката, да не те вкарам в затвора“.

Беше прегърнал лъскавата топла шия на любимото си животинче и му говореше, и го оплакваше, и откъде намираше да му казва толкова нежни думи!

— Юсуфченцето ми, лошите хора ни завидяха и искат да ни разделят. Кой ще идва вече всяка сутрин да ти говори и да те гали, и да ти пълни кофата с прясна вода, и яслата ти със зоб? И да ходи по полето да ти бере свежа трева, та да се разхлаждаш. Юсуфченцето ми… Другиго, освен теб, си нямах на този свят, пукната пара не давах, каквото и да ми стореха, каквото и да ми речаха хората, слушах ги и се усмихвах, защото си знаех, че ще се върна в къщи и ще те заваря теб да ме чакаш, Юсуфченцето ми, щеше да извърнеш невинните си очи и да ме погледнеш и щеше да размахаш опашка… И щяхме да тръгнем, двамата, ти отпред, аз отзад, да обикаляме по селата, да продаваме и да купуваме, и да си вадим честно, с пот на челото, хляба… А сега, какво ще стане с теб в ръцете на този чифутин, дето иска да ни раздели, какво ще стане и с мен, самин на този свят? Затрихме се, Юсуфченцето ми, проклети да са лошите хора и техните лири, и съдбата, задето ни е направила бедни, та ни онеправдават… Сбогом, Юсуфченцето ми…

Навеждаше се и целуваше лъскавата топла шия, прекарваше бавно, плътно ръка по белия пухкав корем, стигаше до задницата, подръпваше опашката и плачеше…

А Юсуфчо се радваше на ласките на господаря си, разтърсваше гордо глава, вдигаше опашка и ревеше нежно, прочувствено.

На вратата се почука и Янакос скочи изплашено; но щом видя Михелис, сърцето му се върна на мястото си.

— Добре дошъл, Михелис — каза той с облекчение, ала очите му бяха още подути.

— Какво ти е, Янакос, плакал ли си?

Янакос си избърса очите, засрами се.

— Май че съм се вдетинил — каза той. — Сбогувах се с магаренцето си… Взема ми го старият Ладас, да го вземат мътните дано!

И му показа писмото.

— Имаш ли нещо за ядене? — попита Михелис. — Огладнях. Тръгнах още на разсъмване от планината, а наближава пладне. И слушай какво, Янакос, ще отида още сега при стария Ладас, магаренцето е на Саракина, няма да го вземе!

Янакос поклати глава; беше научил, че попът се беше вече спогодил с агата, беше писал и на владиката, нямаше да остави Михелис да сложи ръка на наследството, преди да излезе решение важи или не важи подписът му! Цялото село беше готово да лъжесвидетелствува, че синът на Патриархеас не беше с всичкия си. — Ако ми го вземе — каза изведнъж той, — да не ме казват Янакос, ако не подпаля къщата му!

Влезе вътре, изпържи яйца, донесе хляб, сирене, грозде, дъждът беше спрял, седнаха и двамата на двора, пред обора, и почнаха да ядат; ядеше и магаренцето до тях, щастливо.

— Колко сме си добре така тук и тримата! — въздъхна Янакос. — А старият чифутин иска да ни раздели…

— Веднага отивам — каза Михелис, като избърса устните си и стана.

— Бог с теб, Михелис, направи, каквото можеш.

Старият Ладас седеше с жена си, с кръстосани крака, пред ниската софричка и ядяха. Кира Пинелопи беше оставила до себе си, на едно столче, чорапа, който плетеше, и хвърляше в устата си като в дупка съвсем малки залъци и дъвчеше бавно, отегчено, мълчаливо. Старецът й имаше настроение и й говореше в монолог.

— Всичко върви добре, Пинелопи, слава богу! Попът е дявол в расо, склони агата, писа и на владиката, имотите на стария Патриархеас, ще видиш, скоро ще паднат в ръцете ми. Щяла да ги вземе, вика, общината! Пъф! Не ги слушай тия, кира Пинелопи, аз ще се спогодя с попа, ще ги изкараме на търг, ще си вземе пая и попът — мошеникът му с мошеник, искаше да лапне всичко, но къде ще го оставя аз! Дойдохме до споразумение; а след няколко дни ще имаме и магарето на онзи проклетник Янакос; то ще бъде твое, Пинелопи; ще го яхваш, ще правиш разходки из имотите ни; то е кротко, добро, охранено, а има и едно самарче, виждала ли си то, само пух — ще седиш като царица! Деца, кучета, нямаме, Пинелопи, разноски нямаме, царе сме! Ех бре, да поживеех още сто-двеста години, цялото Ликовриси щеше да ми падне в лапите; и защо, мислиш? Защото всички са завеяни и серсеми, правят си нови дрехи и обуща всяка година, правят и деца, а всичко това иска големи разноски, а пък парата е кръгла и се търкаля… Докато ние… За твое здраве, Пинелопи!

Напълни със студена водица купата си и я изпи, като млясна доволно с език.

— Много здраве да има виното пред божията водица — каза той.

Михелис блъсна вратата, без да почука, влезе; видя го старият Ладас и се намръщи. „Кавга сигурно търси — помисли си той, — не ми харесва мутрата му; ще се правя на будала!“

— Добре дошъл, кир Михелис! — каза той. — Седни; сигурно си ял.

Кира Пинелопи стана, раздигна софрата, взе чорапа, седна в ъгъла и започна да плете.

— Кир първенецо — каза Михелис, — какво ще ги правиш нивите и лозята, и маслините, и къщите, и пълните ти сандъци, всичко, дето си насъбрал? Ще ги вземеш със себе си ли в гроба? Единият ти крак е вече в трапа, и още ли не си се наситил? Сега си искал да лапнеш, казват, и магаренцето на бедния Янакос… Нямаш ли страх от бога? Не те ли е срам от хората?

„Бога ми — каза си старикът, като се почесваше по острата глава, — май наистина се е чалнал вече; пак господа намесва в работите ми; нека му говоря с благост, да не го прихванат, та да ми фрасне някой…“

— Михелис — отвърна той с благ, жалостив глас, — какво да правя? Правото си е право; дължи ми три златни турски лири, какво да правя? И аз имам нужди…

— Ще ти направя разписка, че аз ти ги дължа; ще се подпиша.

Старикът се покашля.

— Злите езици говорят, Михелис, пък да прощаваш, че засега подписът ти… Не се ядосвай, за бога! Аз не ги вярвам тия, ама хора сме, деликатна машина, една бурма да се разхлаби…

Михелис скочи прав; грабна столчето, на което беше седнал, и го удари о земята. „Наистина, така както я карат — помисли си той, — ще ме подлудят.“ Пристъпи към старика, очите му бяха кървясали и изскочили от орбитите си.

Старият Ладас се сви в ъгъла, хвана се за вратата, погледна към двора… „Слава богу — каза си той, — външната врата е отворена, ако видя зор, ще изскоча на улицата…“

— Ако можеш да ми ги дадеш в брой… — изхленчи той.

— Ще отида в къщи, стара кранто, и ще ти ги донеса! — извика Михелис, като се приближаваше все тъй към старика. — Чифутино, обирачо, мръснико!

— Бащината ти къща я запечата днеска с червен восък агата… — измънка старикът и веднага си прехапа езика…

„Не трябваше да му казвам, не трябваше… сега ще побеснее! Отиде вече, загазих!“

Михелис се хвана за главата, чувствуваше, че цялата бучеше.

— За бога! — извика той. — Ще полудея! Говори ясно, дядо Ладас, пъдят ме от бащината ми къща? Ей, ще взема една тенекия с гас и ще залея цялото село, ще го изгоря! Не бягай, чифутино, къде отиваш? Ела тук, проклетнико!

Спусна се да го сграбчи, но старикът с един скок беше вече стигнал до външната врата; Михелис се втурна, сграбчи го за врата; старикът коленичи на земята и запищя.

— Кой, бре? Попът ли? Агата ли? Ти ли?

— Не аз, не аз, Михелис! Питай и кира Пинелопи; аз си бях в къщи, заключен… казаха ми; питай и кира Пинелопи… Отишъл, казват, агата, сутринта, с поп Григорис… Щял да дойде, казват, и владиката, от Мегало Хорио, щял да доведе и лекари…

— Лекари ли? — извика Михелис и косите му настръхнаха. — Лекари ли?

— Пусни ме, Михелис, не ме стискай… Всичко ще ти кажа; ще ме удушиш!

Михелис го вдигна за врата, изправи го.

— Казвай, бре мръснико, всичко, всичко!

— Пинелопи, дай ми купичка вода… задушавам се!

Но кира Пинелопи плетеше ли плетеше, не се и помръдна; плетеше и се усмихваше спокойна, неподвижна, безжизнена.

— Чакай да затворя вратата, да не ни слушат съседите — каза старикът.

Но с един скок изскочи на улицата, започна да тича с всички сили и да крещи:

— Помощ, селяни, помощ! Михелис иска да ме удуши!

Вратите наоколо се залостиха с ужас; тичаше старият Ладас и крещеше, всяваше смут в селото, стигна до поп Григорис; попът излезе на вратата.

— Помощ, отче, прихванали са го, иска да ме удуши Михелис! Пусни ме да вляза, да си отдъхна.

Но попът разпери ръце пред рамката на вратата, не го пусна да мине.

— Тичай — каза му той, — викай, вдигни селото на крак! Хайде, жив да си, дядо Ладас, да го чуят всички, да повярват. Хайде, със здраве, тичай!

И като каза това, затвори вратата.

Дъждът заваля отново; старият Ладас разбра хитрината на попа, тичаше, тичаше, спираше се на всеки ъгъл и крещеше; беше намерил някъде по земята парче въже и го показваше:

— Михелис дойде да ме удуши, ето въжето! Помощ, братя; отворете една врата да вляза! Иде, иде, Михелис, носи и една тенекия гас!

И щом някоя врата се отваряше, той хукваше по-нататък и крещеше.

— Взел е една тенекия гас, за да подпали селото! Помощ! Помощ!

В селото настъпи смут; някои грабнаха старите си пушки, укрепиха се зад вратите, зачакаха. Агата излезе на балкона.

— Нека отидат, бре, двама яки мъже да го хванат! Къде е Панайотарос?

Панайотарос скочи:

— На заповедите ти, ага!

Агата му хвърли едно въже.

— На̀, бре, върви да го вържеш и да ми го доведеш! И слушай какво: от днеска, Панайотарос, те вземам за мой сеизин; як си и лош, и червенокос, всичко, каквото трябва за един сеизин; чакай да ти хвърля и феса на онзи проклетник, другия сеизин; него вече ще носиш. Хайде, честито!

Извърна се, откачи от един пирон феса на обесения, хвърли му го.

— На̀, бре, със здраве да го носиш!

Обърна се към Браимчо, който пушеше махмурлия зад него и вадеше като мъгла дима през ноздрите си.

— Абре, Браимчо, май че го побъркаха наистина, горкия!

— Кога ще ми доведат жена? — рече буйното жребче. — Кълна се в Мохамед, още малко и аз ще се побъркам!

Панайотарос сграбчи още във въздуха въжето, сграбчи и феса и, пое към къщата на стария Ладас.

Но Михелис си беше отишъл; тичаше по най-страничните улички, срам го беше да го видят селяните, тичаше и вратите се затваряха пред него, а жените пищяха.

Като пое нагоре, по планината, понамали хода си, беше се запъхтял. Сега валеше тихо, безспирно, планината беше обвита в лека мъгла, полето се давеше; Михелис се свря под една скала, докато се пооправи времето; устата му беше пълна с горчилка.

Впери поглед в дъжда, заслуша се във водата, която течеше и бълбукаше, скачайки от камък на камък, мисълта му полека-лека също започна да тече като водата и да се спуска към полето. Течеше, вода и тя, преливаше, прииждаше, приемаше отвред притоци, превръщаше се във водопад, заливаше селото. Издуваха се гърдите на Михелис, живи и умрели се възправяха от пръстта под дъжда, целите в кал, и се изкачваха тържествено, бавно, от полето и идеха връз него; и най-отпред вървеше един висок мъртвец, пълен, с подут синьо-зелен корем, чорбаджия. Като някакво Второ Пришествие беше това, ангелите бяха засвирили с тръбите и от калта се измъкваха човешките червеи…

Беше прочел през последните дни Михелис Апокалипсиса и главата му беше изпълнена с ангели и тръби, и блудници сред води и морета от кипящо стъкло, и конници на черни, зелени, червени и бели коне, които плуваха в кръв… Гледаше Михелис дъжда, слушаше шума на водата, слепите му очи тупаха, стори му се изведнъж, че светът пропада. Мръкна се, започна да се свечерява, дъждът продължаваше упорито, монотонно, търпеливо, да разтапя и да поглъща земята.

— Господи, само ти си непоклатим — промълви Михелис и очите му се наляха със сълзи. — Ако те нямаше теб, къде щеше да може да се улови човек, щом като всичко се топи, окапва и пропада? За жената, която обича ли? За баща си, който го е създал ли? За хората ли? Всичко се разкапва, разпада се и се сгромолясва, и само ти, господи, стоиш непоклатим; остави ме да се облегна на теб! Дръж ме здраво, господи, умът ми блуждае!

 

Поп Фотис и Манольос от часове чакаха в пещерата Михелис неспокойни.

— Ще бъде нужна голяма борба, отче, за да успеем да намерим правото си — каза Манольос. — Заслужава ли си да пропилеем толкова време за земните блага?

— Заслужава си, заслужава си, Манольос! — отвърна поп Фотис и очите му блеснаха. — Едно време и аз си казвах: защо да се боря за земните блага? Какво ме интересува този свят? Аз съм изгнаник от небето и бързам да се върна в родината си. Но полека-лека разбрах; никой не може да влезе в небето, ако не победи първо земята, а никой не може да победи земята, ако не се бори яростно и упорито, и безкомпромисно с нея. Само от земята може да се засили човек и да скочи на небето. Попгригоросовци, ладасовци, аги, стопани, са все сили на злото, с които ни се падна жребий да се борим; ако сложим оръжие, загубени сме и долу на земята, и горе на небето.

— Михелис е много деликатен, много изнежен, няма да може…

— Но ние ще можем; да видим какви новини ще ни донесе довечера; ако са лоши, още утре ще тръгна да отида при владиката, да потърся правата ни; зима иде, не трябва да ни завари голи и без покрив.

— Да можеше да дам живота си, за да спася душите, които са в опасност… — промълви Манольос.

— По-лесно е да дадеш живота си наведнъж, отколкото да го даваш капка по капка във всекидневната борба; ако биха ме попитали кой път води към небето, щях да отговоря: най-трудният. И тъй, нека поемем по него, Манольос, смелост!

Манольос замълча; съзнаваше, че старецът има право, но той бързаше. Още не можеше да забрави божествената си радост, когато тръгна да даде живота си; тази мълния остана неугасима в него и много далечна като загубен рай; а всекидневната борба му се струваше много мудна, без блясък. Бързаше.

Мълчаха. Слушаха падащия дъжд и водата, която течеше; от време на време някоя светкавица раздираше мрака, влизаше в пещерата, осветяваше две бледи лица, някоя шия, някоя ръка; и веднага всичко отново потъваше в тъмнина.

Изведнъж чуха бързи стъпки по камъните.

— Михелис! — извика Манольос и изскочи навън.

Прегърнаха се в тъмнината двамата приятели, влязоха в пещерата.

— Добре дошъл, Михелис — обади се поп Фотис. — Какво ни носиш от Ликовриси?

— Че подписът ми не е валиден, че агата запечата бащината ми къща, че ще дойдат лекари да ме прегледат… И че Марьори умира… Ето какво нося! Не можете да се оплачете! Бол-бол, слава богу!

Тръшна се на земята, опря се на скалата и замълча.

— Не можете да се оплачете — повтори след малко той и се помъчи да се засмее. — Идвам с пълни ръце.

Не се оплакваме — отвърна попът и скочи прав. — Това, ще рече, човек: да страдаш, да бъдеш онеправдан, да се бориш и да не се предаваш! Няма да се придадем, Михелис; утре ще отида в Мегало Хорио и ще се боря.

Михелис поклати глина.

— Направи, каквото те просветли бог, отче; аз скръствам ръце, не мога… За миг там долу ме обхвана ярост, дойде ми да удуша стария Ладас, да залея селото с гас, да го изгоря; но веднага, сякаш бях вече направил всичко това, почувствувах умора, дожаля ми, наплаших се, плюх си на петите.

— Остави ни ние да се борим, Михелис — каза Манольос.

И хвана в тъмнината ръката на приятеля си; тя гореше.

Дъждът беше спрял, поп Фотис стана.

— Лека нощ — каза той. — Отивам да си легна и да се подготвя за утрешния ден; ще тръгнем рано-рано, Манольос.

И се загуби в нощта.

— Тежък е животът — въздъхна Михелис. — Направи ми една услуга, Манольос; утре, като отидете в Мегало Хорио, иди да видиш Марьори; и й предай поздрави. Нищо друго.

Изтегна се в постелята си и затвори очи, за да види пак как баща му се появява.

 

На другия ден, по целия път, много малко думи си размениха поп Фотис и Манольос. Небето беше облачно, но не валеше; а вчера беше станало същинско наводнение; шляпаха боси в калта и вървяха с мъка, един зад друг.

Богати, древни земи, градини и лозя, ту равно поле, ту леко хълмиста земя, чудесна. За миг, накъм слънцето, облаците се разкъсаха и една ивица съвсем синьо небе се засмя, нежна, свежа, само благост; на едно възвишение блестяха две стари мраморни колони.

— Всички тези земи са били наши едно време… — въздъхна Манольос.

Поп Фотис се поспря, погледна двете пречупени колони и се прекръсти, сякаш минаваше пред църква; умът му се разпали, но старецът не каза нищо.

Вървяха с бедняшките си торби, провесени на рамо, с протритото си расо попът, с грубите си овчарски дрехи Манольос, смълчани.

Стигаха до някое село, залайваха ги кучетата, отваряха се вратите, подаваха се някои глави, оглеждаха ги, много нарядко им подхвърляха по някоя добра дума, по едно: „Добре дошли! Къде отивате? Добър път!“, и вратите се затваряха веднага и оставаха пак сами двамата пратеници на сиромашията, които се бяха нагърбили с всички души в Саракина.

Под една топола със златисти като жълтици листа те се спряха по пладне да хапнат по един залък, да понаберат сили. Намериха два камъка, седнаха; миризливите диви треви, чубрицата, мащерката, джодженът, градинският чай, ментата, разбутани от силния дъжд, благоухаеха; показа се малко слънце и от единия до другия край на небето увие на дъга.

Поп Фотис гледаше наоколо красотата на земята и на небето след дъжда и широка усмивка се разля по бледото му, строго лице; отвори уста:

— Веднъж — каза той — попитах един калугер, отец Софрониос, който живееше съвсем сам, далеч от манастира си, в един скит, край една пропаст: „Как стана тъй, отче Софрониос, че намери пътя на спасението?“ — „Ами че знам ли и аз, чедо мое — отвърна ми той. — Ей тъй, без да разбера… Една сутрин станах, беше валяло през нощта, и погледнах през прозореца; това е всичко.“ — „Нищо друго ли, отче Софрониос?“ — „Какво друго искаш, чедо мое? Видях господа през прозореца си…“ И оттогава всеки път, когато ставам сутрин и поглеждам земята след дъжд, не мога да не се сетя за този свят отшелник; навярно е предал вече богу дух и се разхожда из рая, и може би за негов хатър господ прави да вали и в рая през нощта.

Тези думи засияха изведнъж във въздуха и придадоха на напоената от дъжда земя най-дълбокия смисъл, който тя можеше да добие; и сърцето на Манольос се разведри.

— Благодаря ти, отче — каза Манольос след кратко дълбоко мълчание. — Аз търся бога във великите, страшни мигове; а ти ми го показваш във всеки изминал миг. Аз го търся във внезапната смърт; ти ми го поднасяш в скромната всекидневна борба. Едва сега разбрах защо отиваме в Мегало Хорио и кого ще намерим там.

— Никой не намира нищо друго, освен това, което търси; ние — добре си го разбрал, Манольос — ще намерим, там, където отиваме, бога; и ще го намерим, не както го представят тези, които не са го виждали никога, някакъв розовобузест старец, който си седи блажено върху пухкави облаци и заповядва, а като тих глас, който изскача от недрата ни и обявява война; вчера срещу поп Григорис и Ладас; днес срещу владиката; утре — ще видим… Бързаш ли?

Тръгнаха отново. По здрач стигнаха в Мегало Хорио; отдалеч зърнаха кубета и джамии и две стройни минарета, които се извисяваха, само сила и прелест, в небето; и тъкмо когато влизаха през крепостната врата, чуха гласа на мюезина — повелителен и благ.

Низами стояха и пазеха крепостната врата, улиците бяха пълни с турча — наргилета и бейове, седнали кръстато върху рогозки, и пълнички момченца с тънък момичешки глас, които биеха дайрета и пееха маанета… Ханъмки, увити в яшмаци, пристъпваха бавно, превзето; боси турча предлагаха високо гъсти благоухаещи салепи и печени царевици…

Нашите двама пътници отседнаха в един християнски хан — долу, пълен с магарета и мулета, горе, една голяма одая с две дълги редици сламени постели. Поп Фотис познаваше ханджията, кир Герасимос, един гръмогласен хитър кефалониец, стар морски капитан, който хвърли котва тук, сред сушата, ожени се на стари години, взе една хубава яка анадолка, направи деца, отвори хан, жената готвеше, той се разправяше с хората и животните, биеше се, подиграваше се, ругаеше. Беше пълен, плешив, с огромен корем, който му пречел, както сам казваше, да види с очите си дали е мъж, или жена…

Щом видя поп Фотис, изскочи иззад тезгяха и изтича да го поздрави.

— От колко време не сме се виждали! — извика той в настроение. — Тъкмо ти ми трябваше, дядо попе; изпаднах пак в страшен грях; един праматарин си забрави завчера кесията тук, пълна със златни лири, и аз му я върнах; и оттогава душата ми не може да намери покой; ще рече, съгрешила е, горката, и ще се пръсне!

Но поп Фотис нямаше кеф за шеги.

— Ще останем два дни, кир Герасимос — каза той. — Дай ни две паници с ядене и две чисти постели да спим… Пари нямаме, запиши си, каквито разноски направим; ще ти платя, капитане, един ден.

— Кой те пита за пари, отче? — каза старият капитан, като прихна да се смее. — Нямаш твоя милост, имат богатите чорбаджии, които отсядат в хана ми; ще им взема двойно и ще си наваксам и с кусур отгоре… И ако пак намеря някоя кесия, няма да я върна… Добре сте дошли! Ще ядем довечера заедно; не сте ми клиенти, гости сте ми… Ей, Крусталеня!

Една бабаджана анадолка с големи засенчени очи се показа от кухнята с тенджера в ръце.

— Целуни ръка на попа — нареди кир Герасимос. — Ще ям довечера с него; разбра ли какво значи това? Свински пържоли!

Приближи се кира Крусталеня, като се полюляваше, целуна ръка на попа; и пое пак към кухнята.

— Ей, къде отиваш, жено? — извика й развеселен кефалониецът. — Няма да те изядем, почакай мъничко да те видим!

Намигна на поп Фотис:

— Чакай да ни кажеш колко круши има в торбата!

— Не те ли е срам, стар човек! — каза, като се изчерви дундата и се шмугна в кухнята, кискайки се.

Кир Герасимос избухна в смях.

— Ех бре, какви са тия женски, отче! — каза той. — Не знам какво казва светото писание, ама аз си знам с положителност: господ е направил мъжа, а дяволът — жената. И ще ти го докажа; питал съм толкова хора колко круши има в торбата и никой не можа да познае; ама жена ми, шмекерката недна, позна: две, отвърна ми тя, две! Чуваш ли, дяволското му женско? Позна!

 

На другия ден сутринта поп Фотис, с овехтялото си протрито расо, бос, се прекръсти и се запъти към седалището на владиката. Една закръглена селянка му отвори, погледна празните му ръце, нацупи устни; не се идва, каза, толкова рано; владиката не се е още събудил. Седни на пезула на двора, чакай.

Полека-лека запристигаха и други, мъже и жени, всеки си носеше своя подарък — кошничка яйца, заек, буца сирене, кокошка. Вземаше ги закръглената селянка, усмихваше се и ги прибираше вътре; и подаваше стол или столче, според подаръка…

— Племенница му е… — каза тихо едно старче.

След един час се предаде от уста на уста, по целия двор, че владиката се е събудил; един чул, че креватът му заскърцал, друг го чул да кашля, трети — да прави сутрешната си гаргара.

— Изпива и по едно сурово яйце за гласа си… — каза отново старчето.

Всички се размърдаха почтително и вдигнаха плахо очи към един прозорец, високо горе, със затворени капаци. Чу се силно кашляне и страхотно секнене, и леко ръмжене, и плискане на вода.

— Сега се мие… — каза пак старчето.

Всички замълчаха и заслушаха свещения звяр.

След четвърт час се чу шум от филджани и чинки, от чинии и вилици, и скърцане на столове.

— Сега си пие кафето…

След половин час се чуха пронизителни писъци и плач.

— Сега бие племенницата си…

След малко стълбата заскърца и някой се изсекна със страшен шум.

— Сега слиза! — каза по-високо старчето и скочи право.

Станаха всички и впиха поглед във вратата. Чу се силен глас, басов:

— Ангелики, кой дойде пръв? Да заповяда!

Отвори се вратата, показа се закръглената девойка, със зачервени очи; кимна на поп Фотис. Поп Фотис пристъпи, влезе вътре, затвори се вратата.

Владиката стоеше пред една кръгла маса, трътлест, як, със ситно къдрава сива брада, с брадавица на носа. Приличаше на носорог.

— Слушам те — каза той, — и накратко; струва ми се, че съм те виждал вече. Не си ли бежанецът? Казвай.

За миг през раздразнения ум на поп Фотис му мина да си отиде; да си отиде и да затръшне силно вратата след себе си. Този тук ли е представителят на Христос? Този тук ли проповядва на хората справедливост и любов? От този тук ли може да очаква да намери правото си? Но се сдържа; спомни си за децата на Саракина и за зимата, която наближаваше; отвори уста да заговори, но владиката протегна ръка.

— Друг път — каза той, — когато идваш при владиката, да носиш обуща.

— Нямам — отвърна поп Фотис. — Имах, вече нямам, прощавай; и Христос е ходел бос, владико.

Владиката смръщи вежди.

— Говорил ми е за теб поп Григорис — каза той, като поклати заканително глава. — Искал си да ни се правиш, вика, на Христос; да донесеш равенство и справедливост на света… Не те ли е срам? Да няма вече богати и бедни, нито, разбира се, и владици… Бунтовник!

Пламнаха слепоочията на попа; сви юмрук, но отново си спомни, сдържа се. Замълча.

— Завършил ли си Богословската школа в Халки?

— Не, владико.

— Тогава какво говориш? Няма да споря с теб, попе… Дошъл си да ми поискаш някаква услуга, какво искаш? По-бързо, има и други, които чакат. И да си мериш думите!

— Не съм дошъл да искам никаква услуга; дойдох да си искам правото.

— Очите ти са пълни с велзевуловско самохвалство; сведи очи и говори.

Поп Фотис погледна наоколо; един разпнат Христос зад гърба на владиката, книги със златна подвързия на рафта, една голяма картина, по-голяма от картината на Христа, която изобразяваше владиката в епископските му одежди, целите в златна сърма, с тежка митра на главата, с дълъг владишки жезъл.

Поп Фотис мълчеше; владиката се ядоса.

— Попе, или говори, или се махай; нямам време за губене.

— Нито пък аз, владико, отивам си. Имах намерение да потърся правото си, но сега разбрах, ще го потърся от него! — каза той и посочи с пръст разпнатия Христос.

— От кого? — възкликна владиката и се извърна назад.

— От разпнатия Христос.

Сега вече владиката кипна; удари с юмрук по масата.

— Има право поп Григорис, ти си болшевик!

— Да, ако и тоя е болшевик! — отвърна попът и отново посочи разпнатия.

— Ангелики! — извика владиката.

Закръглената племенница се появи.

— Друг път, ако този поп дойде — погледни го добре! — да не го пуснеш да влезе!

— Бог ще ни съди, владико, сбогом! Тогава ще се явим и двамата боси пред него — каза спокойно поп Фотис, отвори вратата и си отиде.

Обикаля с часове, влезе в покрития пазар, спря се в двора на джамията, премина по един извит мост, озова се сред градините, върна се обратно, отново потъна в уличките; гледаше, гледаше, но не виждаше нищо. Кипеше умът му, и парите замъгляваха очите му; не виждаше нищо, мислеше за владиката и за децата на Саракина, и за зимата, която наближаваше.

И изведнъж се озова пред хана на кир Герасимос; влезе, Манольос го нямаше.

— Хвръкна птичката! — извика му ханджията. — Излезе и той рано-рано да се поразходи.

Поп Фотис седна, капнал; сякаш се бе завърнал от края на света. Опря се на стената, затвори очи и въздъхна.

 

В същото време Манольос седеше до възглавието на Марьори и я гледаше; беше се унесла за малко в сън и Манольос я чакаше, неподвижен, да се събуди…

Гледаше я и сърцето му се свиваше: беше се стопила, два големи сини кръга опасваха очите й, кожата й, бледа, прозрачна, беше залепнала о костите, които изпъкваха, и лицето й изглеждаше така, сякаш земята го беше вече изсмукала и разяла… Изскочила беше за миг от пръстта, поигра си, посмя се, поплака си, сгоди се, сграбчи пълната чаша, и още преди да свари да я опре до устните си, пръстта си вземаше обратно девойката…

Изведнъж Марьори изстена, отвори очи, видя Манольос.

— Добре дошъл, Манольос! — каза тя. — Той ли те праща?

— Да, Марьори; Михелис.

— Поръча ли ти да ми кажеш нещо?

— Да, Марьори; поздрави.

— Нищо друго ли?

— Нищо друго.

Марьори се усмихна горчиво.

— Какво друго да искам вече? — каза тя. — Поздрави, това ми стига.

Извърна лицето си на другата страна, защото се разплака; но направи усилие, преглътна сълзите си, обърна отново лице към Манольос.

— Имам и аз една поръчка, Манольос — каза тя.

Опипа под възглавницата, намери една ножица.

Помогни ми да се надигна — каза тя.

Манольос я прихвана под мишниците, постави възглавницата на гърба й, облегна я на рамката на железното легло. Марьори махна забрадката от косата си, развърза черната копринена панделка, с която връзваше двете си дебели кестеняви плитки. Разтвори ножицата, за да ги отреже, напрегна всички сили, не можа.

— Не мога — каза тя, — не мога, Манольос; помогни ми.

— Ще ги отрежеш ли? — каза Манольос изплашено.

— Отрежи ги! — каза тя с дрезгав глас.

Стисна Манольос топлите, живи още плитки на девойката, ръката му трепереше.

— Отрежи ги! — каза отново Марьори.

Манольос чу как ножицата реже едната плитка, сетне другата и потръпна, сякаш режеше жива плът.

Марьори ги взе, изпълниха се шепите й, дълго ги гледа, като леко поклащаше остриганата си глава, и изведнъж, не можа да се сдържи, избухна в силни хълцания. Наведе се, избърса сълзите с косите си, сетне взе забрадката си, уви ги много бавно, внимателно, сякаш повиваше любимо умряло бебе, завърза краищата на забрадката и я подаде на Манольос.

— Вземи ги — каза тя, — дай му ги; и му кажи: поздрави от Марьори; нищо друго.