Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starlight Embrace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2016)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Патриша Вернер. Прегръдка под звездите

Художествено оформление: Борис Стоилов

ИК „Хермес“, Пловдив, 1994

ISBN: 954-459-105-2

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Ню Йорк, 1893 г.

Елизабет Кендал надничаше от тесния процеп на тежките кадифени завеси към позлатените ложи на „Голдън Хорсшу“. Седящите там хора, обсипани с бижута, облечени в скъпи дрехи, бяха ярко осветени от новите розетки с електрическо осветление, които украсяваха всяко ниво на оперната зала.

От своята скрита наблюдателница Елизабет можеше да види на втория ред на ложите вдясно от сцената някогашната си приятелка Консуело Вандербилт и майка й. Светлосинята сатенена рокля на Консуело подчертаваше изправения й гръб, тесните рамене и къдриците, събрани с черна панделка. Точно така се обличаше и Елизабет някога… По вечерната рокля на госпожа Уилям К. Вандербилт, известна като жена с желязна воля, блестяха смарагди и диаманти. Но този блясък главно подчертаваше нейното решително изражение и амбицията й да е начело на нюйоркското общество.

Елизабет приглади с пръсти семплата си вълнена пола. Тихата й въздишка беше приглушена от тъмносините завеси пред лицето й, както и от шума на публиката, весело бъбреща по време на антракта.

В партера мъже и жени във вечерно облекло разговаряха на пътеката между редовете, застлана с червен килим. Горе, в галерията, простолюдието се надвесваше над парапетите от слонова кост в позлата, за да гледа какво става в разкошните ложи.

През антрактите аристократите, които притежаваха ложи с плътни скъпи завеси, посрещаха гости. Разговорите там не замираха напълно и по време на спектаклите, но тогава известните изпълнители на сцената получаваха поне част от вниманието на това общество.

Погледът на Елизабет се върна към ложата на госпожа Вандербилт на първия балкон. Господа с бели вратовръзки и вечерно облекло се навеждаха над ръката на Консуело, вероятно да я поздравят по повод предстоящата й сватба с дук Марлборо.

Годеникът — слаб тъмнокос младеж, облечен във фрак и обсипана с перли риза, разговаряше сковано с група по-възрастни видни мъже. Той имаше дребно аристократично лице с голям нос и напрегнати пронизващи очи, които Елизабет виждаше дори от мястото си зад завесата на края на сцената.

На този фон европейските благородници и нюйоркските новобогаташи се смесваха почти непринудено.

Но вниманието на Елизабет внезапно се отклони, щом видя баща си да влиза в същата ложа. Тя бързо се отдръпна, затвори очи и се подпря на стената.

Мисълта за баща й събуди у нея срам и смут. Защото въпреки нейното негодувание срещу начина, по който беше възпитавана, тя жадуваше да разговаря с него, със старата си дойка и с останалите членове на семейството. Но този свят и всичките й бивши приятели вече бяха останали завинаги отвъд някаква непреодолима преграда.

— За бога, Елизабет, какво правиш тук? — Гласът на сценичния директор наруши тишината. Тя се обърна и видя на задкулисната светлина ситно накъдрената му коса, разтревожените очи и костеливите ръце, които попиваха с голяма кърпа лъщящото лице. Той се наведе напрегнато към нея.

— Мадам Нордика не може да намери белите си чорапи! Прислужницата й само се щура и плаче. Ти сигурно можеш да помогнеш. Тичай в гримьорната, бързо!

Елизабет потърси в джоба си ключа за гримьорната на звездата, който съхраняваше поради отговорния си пост на завеждаща гардероба. Прочутите примадони, които пееха в Метрополитен опера, държаха гримьорните им да се заключват и лично оглеждаха човека, на когото се поверяваше ключът. А Лилиан Нордика се бе привързала към младата отговорничка на гардероба и разчиташе на нея за много неща.

Мислите за баща й, който гостуваше в ложата на госпожа Вандербилт, се разсеяха, докато Елизабет бързаше зад кулисите. Трябваше да помогне на мадам Нордика, която се нуждаеше от белите чорапи за сцената на смъртта в трето действие на „Травиата“. Невъзможно беше да изиграе припадъка с голи крака, не бе допустимо трихилядната публика да види звездата без чорапи!

Когато младата жена завиваше зад ъгъла, където декорите опираха в края на кулисите, кракът й се плъзна по захабения дървен под. В същия момент пред нея се изпречи едър силует. Разпозна човека по костюма, но беше твърде късно да предотврати падането си в ръцете му. Тя залитна към Марко Пиетро Джовинко, който тази вечер изпълняваше главната роля като партньор на мадам Нордика.

Силните ръце, покрити от редингота в нюанс на зелено, който той носеше в трето действие, се протегнаха да я хванат. И когато се спъна и в подгъва на полата си, тя не можеше да не се улови за тях, защото иначе щеше да се строполи в краката му.

Дълбок музикален смях се изля от гърлото на красивия тенор. Елизабет смутено погледна мургавото развеселено лице, закачливите зелени очи, които беше виждала много пъти да припламват на сцената.

— Извинете — каза тя смутено. — Отивах при мадам Нордика.

— О-о, в гримьорната трябва да има пожар, за да лети по такъв начин завеждащата гардероба. — Италианският му акцент бълбукаше окуражително.

Той сподави своя смях, хвана ръката й по-здраво и я придърпа до себе си, за да могат сценичните работници да продължат работата си. Зад кулисите имаше толкова малко място, че разместването на декорите беше основен проблем, който за жалост проектантите на театъра не бяха предвидили преди десет години.

— Мадам Нордика не може да намери… — И тогава прехапа устни. Едва ли можеше да каже на мъжествения тенор, че главната изпълнителка си беше загубила чорапите. Нямаше да е редно.

Преглътна, погледна красивото лице, обрамчено от гъста, добре сресана тъмна коса, и почувства как сърцето й се сви в безпомощно объркване. Опита се да навлажни устните си.

Като усети, че тя все пак има важна работа, Марко пусна ръката й, но наклони глава към нея, за да бъде чут въпреки оркестъра, който се настройваше вече на мястото си.

— Ако мадам Нордика се нуждае от вас, аз не трябва да ви задържам. Задачата ви сигурно е неотложна, а и представлението трябва да продължи. — Той махна с театрален жест по посоката, в която отиваше Елизабет: — Моля, синьорина.

— Благодаря — каза тя. После спря и хвърли поглед към ръкава му. — Надявам се, че не съм ви измачкала костюма.

Несъзнателно вдигна ръка да изглади ръкава, но бързо я дръпна. Костюмът, на който беше посветила много часове, вече не беше окачен на безжизнен манекен; сега той покриваше здравото силно тяло на мъжествения и широкоплещест човек пред нея.

Марко се усмихна нежно, вече с разбиране, а не с присмех. Гласът му беше мек като сценичен шепот, дланта му легна на рамото й:

— Всичко е наред, мила. Сега бързайте. Завесата не може да се вдигне, докато не помогнете на Лилиан!

Кимна й окуражително за довиждане. Елизабет примигна и го дари с бегла усмивка. Обърна се, прихвана полата си и започна да си проправя път между сценичните работници, групата цигани от второ действие, декорите и рейката с костюми. След като прекоси сцената, тя зави надясно и изтича по стълбите. Първата врата вляво беше украсена с голяма петоъгълна бяла звезда. Елизабет стисна ключа в една ръка и почука.

Вратата отвори младата прислужница Елзи. Тя беше с широко разтворени очи и чупеше пръсти от притеснение.

— Слава богу, госпожице!

— Какво има? Намерихте ли ги? — извика мадам Нордика истерично.

Примадоната беше красива, обикновено трезвомислеща жена, с волева брадичка и широк мейнски акцент. Сега тя стоеше боса в гримьорната, където сякаш бяха върлували вандали. Сценичният й костюм, в който след 15 минути щеше да пресъздаде образа на туберкулозноболната куртизанка Виолета, представляваше феерична бяла нощница, отворена край шията. Кестенявата й коса, сресана за последното действие, беше наполовина хваната с шноли и падаше по раменете й. Мадам Нордика създаваше впечатление по-скоро на привидение, отколкото на смъртно болна куртизанка. Човек би нарекъл тази ситуация комична, но тя предвещаваше истинско бедствие, ако чорапите не се намереха…

— Елизабет е тук, мадам — съобщи прислужницата, кършейки ръце от отчаяние.

— Разбрах, че сте загубили чорапите си — каза Елизабет, изправяйки кошницата с рози, в която се беше спънала.

— Не „загубила“ — каза Нордика намръщено. — Страхувам се, че съм ги забравила в хотела. И няма никакво време да се ходи дотам! — Тя притисна дланите си една в друга и отправи умоляващ поглед към завеждащата гардероба. — Можете ли да помогнете?

Елизабет срещна очите на разтревожената звезда. Пое дълбоко въздух, за да си вдъхне увереност. Такива спешни ситуации не бяха рядко явление зад кулисите на операта. От младата жена често бяха искали да направи почти невъзможното, и то в много кратък срок. Сега обаче беше различно.

Не трябваше просто да зашие подгъв или да размени копчета, сега от нея се очакваше да сътвори от въздуха чифт бели чорапи. Напрегна мозъка си, за да си спомни къде би могла да е видяла друг чифт. Чорапите, които носеше, бяха черни, иначе с готовност щеше да ги свали и даде на изпълнителката на главната роля.

В този миг сякаш Провидението почука на вратата.

Като я открехна няколко сантиметра, Елизабет видя на прага Марко Джовинко.

— О-о! — възкликна тя, изненадана да го види отново.

Устните на тенора се разтеглиха в ласкава усмивка. От него се излъчваше чар.

— Загрижен съм. Надявам се, че мадам Нордика не е болна.

— Не, не — каза Елизабет, смутена както от това, че Нордика ще трябва да се появи боса, така и от завладяващото присъствие на Марко в слабо осветения коридор. Сериозността на положението я накара да признае онова, което не беше казала преди. — Тя не може да намери чорапите си.

— Разбирам — отговори мъжът.

Марко погледна над рамото на Елизабет, а зад нея Нордика извика:

— Кой е?

Той бутна вратата на гримьорната и пристъпи напред. Нордика скочи от табуретката, където седеше. Косата, която прислужницата се беше опитвала да подреди за трето действие, се разпиля по лицето й.

— Без чорапи, Марко! Аз трябва да имам чорапи! — Тя се цупеше, като че ли той беше виновен.

Марко погледна надолу към стъпалата и глезените й, които се подаваха изпод сценичния костюм.

— Хм-м. Може би ще мога да помогна в разрешаването на този сериозен проблем.

Елизабет отстъпи назад до рейката с костюми, леко притеснена от това, че се намира в малката гримьорна заедно с двете звезди. Марко лесно изпълваше стаята с присъствието си. От другата му страна Елзи, прислужницата, очевидно също се опитваше да се смали, защото първо шумолене, а след това силен трясък накара всички да се обърнат към нея. Беше паднала една ваза. Разплиска се вода и две дузини рози се пръснаха по пода.

Елзи се сви и отстъпи зад паравана около тоалетната. Елизабет се стрелна бързо покрай Марко, за да предпази Нордика от бодлите. Грабна кърпа, подхвърли я на прислужницата и изправи счупената ваза. Основата бе непокътната, само горната част беше счупена.

— Не оставяй водата да стигне до костюмите — заповяда Елизабет на Елзи.

— Това сега няма никакво значение — каза Нордика с нетърпелива въздишка.

Отново се почука.

— Пет минути! — извика сценичният директор.

Сърцето на Елизабет заби по-бързо, защото все още не бяха разрешили проблема на примадоната. Започна да търси наоколо чехлите й, като мислеше, че просто трябва да минат без чорапите — нали в по-голямата част от действието тя пееше от леглото. Може би ако внимаваше как се пъха и измъква изпод завивките…

— Почакайте тук! — нареди Марко, като че ли някоя от жените имаше намерение да отиде някъде другаде през петте минути, които оставаха до вдигането на завесата.

Всички го погледнаха изненадани. Той намигна на Нордика, а след това отправи окуражаваща усмивка на Елизабет, която беше на колене на пода и събираше мокрите рози.

— Ако това, от което имате нужда, са чорапи, търсенето свърши. Аз случайно имам един чифт в гримьорната си.

И трите жени разтвориха широко очи.

— Бяха предназначени за подарък — продължи той — на… приятелка.

Кимна с тъмнокосата си глава и бързо излезе, като затвори вратата.

Прислужницата примигна.

— Слава богу! — каза Нордика, като седна пред тоалетната масичка и повдигна нощницата си, сякаш за да покаже еластичните си жартиери с позлатени закопчалки.

Гримьорната на Марко беше до нейната и след секунди той отново почука. Елизабет се опитваше да постави розите в счупената ваза. Прислужницата все още беше на колене, попивайки водата. Марко не изчака, а влезе в стаята и подаде чорапите на Нордика. И той като другите певци не изглеждаше ни най-малко смутен от толкова много голота — такива неща не бяха необичайни в театъра. Елизабет навреме протегна ръка да хване чорапа, който Нордика изпусна, докато вдигаше десния си крак и му нахлузваше другия. Преметна го през рамо и помогна на Нордика да закопчае обутия с четирите закопчалки.

— Две минути! — извика сценичният директор, като преди това почука на вратата.

Ръката на Марко взе чорапа от рамото на Елизабет. После сръчно го подреди така, че Нордика да може да пъхне левия си крак в него. Тя го дръпна нагоре и с помощта на Елизабет довърши закопчаването му. Междувременно прислужницата се беше изправила и с четката довърши косата на Нордика така, че тя да се появи като бедната туберкулозноболна Виолета, прикована от седмици на легло.

Елизабет взе чехлите, обу ги на краката на Нордика, а Марко подаде ръка, за да може изпълнителката на главната роля да стане.

— Завеса! — извика сценичният директор.

Марко отвори вратата и Нордика се понесе напред. Елизабет я последва. Не, че беше необходима сега, а защото беше част от ситуацията. Започна да диша нормално едва когато видя Нордика на сцената, настанена в голямото легло. Марко стоеше на авансцената, с леко разтворени крака, готов за излизане.

Оркестърът започна тихата прелюдия. Завесата се вдигна и Нордика, вече преобразена в благородната умираща Виолета, се взираше в очите на доктора. Той я уверяваше, че ще живее.

В залата новото електрическо осветление беше намалено, а шумната публика бе утихнала. Елизабет стоеше на затъмнената авансцена на почтителна дистанция зад Марко, който сигурно се съсредоточаваше. Трагикомичното бедствие беше избегнато и трето действие течеше.

Гласът на Нордика, кадифен и наситен с чувственост, се лееше над оркестъра. Зад кулисите Елизабет се премести по-далеч от изтормозения сценичен директор. Облегна ръка на гърба на голямото кресло от второ действие и се заслуша как Нордика чете болезненото писмо, което Виолета получава от бащата на бившия си любовник. На дясното крило на сцената докторът и прислужницата на Виолета разговаряха сериозно, защото той беше излъгал прекрасната болна. Не й оставаше много да живее. Марко пое дълбоко въздух, вдигна глава и се втурна на сцената. Музиката се усилваше, докато той притискаше Нордика в обятията си.

Елизабет вдигна ръка до гърдите си, като се опитваше да преглътне сълзите, предизвикани от изключителната красота на сцената на сдобряването им. Любовникът Алфред молеше за прошка, че е изоставил Виолета. Гласът на Марко накара Елизабет да потръпне, докато наблюдаваше чувствените му мъжествени движения по сцената.

Действието продължи с появата на бащата на Алфред, който също молеше за прошка, че е имал погрешна представа за Виолета. Цигулките свиреха ефирна трепетна тема и музиката достигна кулминационната си точка при обяснението в любов, миг преди животът да напусне Виолета.

Едва когато високите нотки на сопраното се понесоха над оркестъра, а мъчителният стон на Алфред при смъртта на любимата му прониза сърцето й, Елизабет осъзна, че още веднъж е гледала цялото последно действие.

Тежката синя завеса падна, певците станаха и оправиха костюмите си за поклоните. А завеждащата гардероба си спомни в какво състояние бяха оставили гримьорната и забърза към нея.

Завари Елзи да се суети из стаята, опитвайки се да я сложи в ред. Щом зърна Елизабет, момичето се впусна в развълнувана тирада.

— Мадам ще се разстрои много. Прекрасната ваза беше от един от най-големите й обожатели. Не мога да я оправя. Розите не искат да стоят както трябва.

— Това е без значение — каза Елизабет, поемайки счупената ваза от ръцете на момичето. — Представлението беше прекрасно.

— Свърши ли?

— Да. Излизат на бис. — Тя се наведе да вдигне една обувка и я пъхна в кутията й.

Прислужницата ахна:

— Тогава тя ще влезе всяка минута. — И отметна няколко шала от стола пред огледалото.

Елизабет ги взе и ги постави на закачалката в гардероба. Обръщайки се, съзря образа си в огледалото, което беше осветено от млечнобели глобуси. Живи кафяви очи се взираха изпод гъсти кестеняви вежди, дълги тъмни мигли сякаш хвърляха сянка върху изпъкналите й скули.

Несъзнателно наклони глава назад. Тъмните къдрици, които падаха по челото й, бяха разрешени, устните й леко разтворени, като че ли бе изненадана.

Тогава бързо се обърна и отхвърли глупавата илюзия, която винаги трепваше в нея, щом зърнеше лицето си в огледалата из гримьорните. Трябваше да излезе оттук. Елзи щеше да помогне на Нордика да се съблече, а от Елизабет имаха нужда някъде другаде. Като завеждаща гардероба тя носеше отговорността да събере всички костюми, да ги окачи, да провери дали някой се нуждае от поправка. Утре щеше да бъде тук, за да изглади всички гънки, да поправи скъсаното, да подготви всички дрехи за следващото представление.

Напусна гримьорната на Нордика, носейки счупената ваза. Аплодисментите на публиката и възгласите „браво“ достигнаха до нея дори в този отдалечен край зад кулисите. Обърна им гръб и се отправи към стълбите в другия край на тесния коридор. Като минаваше край гримьорната на Марко, Елизабет погледна към бялата звезда на вратата. После забърза надолу по коридора.

Докато се качваше по стълбите, чу стъпки зад себе си и спря. Марко, следван от група почитатели, стоеше с ръка на вратата на гримьорната си. Погледна към нея и очите им се срещнаха. Той повдигна брадичка и се усмихна. Тя кимна и бързо пое нагоре. Почти тичешком стигна коридора на третия етаж.

Тогава забави крачка и пое дълбоко дъх. Влезе в голямата стая и затвори вратата зад себе си. И тук светеха електрически лампи. Младата жена хвърли жалките останки от вазата в кошчето и натопи розите в друг съд. После тръгна край редицата костюми, висящи до една от стените. Ръцете й се движеха бързо по вечерните рокли от сцената на бала. Само с един поглед преценяваше състоянието на дрехите, като в същото време изпъваше мъжките ризи и приглаждаше гънките по роклите.

Когато ръцете й стигнаха до костюма на Марко от първо действие, тя го опипа, поглаждайки твърдата материя. Той беше тук, защото имаше нужда от малка поправка. Споменът за живите очи и веселия мъжки смях се появи в съзнанието й.

Елизабет не беше изработила нито един от костюмите на звездите. Тази привилегия се предоставяше на известни шивачки и шивачи. Но тя не можа да попречи на топлата руменина, която изби по страните й при мисълта, че обтяга шивашкия сантиметър по тялото на Марко.

— Спри — каза си Елизабет. — Още една фантазия.

Щом свърши работата си, свали своята пелерина от закачалката, взе чантичката си, изгаси осветлението и затвори вратата на тъмната стая, в която костюмите чакаха утрешното представление.

Пое по стълбите. На етажа на сцената все още беше много оживено, Елизабет въздъхна доволно, като се сети колко навреме се размина бедствието по време на втория антракт тази вечер. Тогава си спомни откъде бяха дошли тъй необходимите чорапи и колко ловко Марко бе помогнал на Нордика да ги обуе.

Отстъпи встрани, за да минат група хористи, преоблечени вече в собствените си дрехи. Тогава ги последва надолу по тесните стълби, които водеха към изхода. На 39-а улица спря, пое свежия нощен въздух и вдигна качулката на пелерината си.

Улицата беше пълна с файтони и всякакъв вид блестящи карети с красиво пристъпящи коне, които потропваха по гранитния паваж. Много от почитателите на операта вече се бяха оттеглили в ресторантите на един от елегантните хотели на Бродуей.

До бордюра един кон нервно разтърси грива. Лакеят, наконтен в дълъг до коленете суртюк, високи ботуши и цилиндър, провери закопчалките на амуницията, а после се изпъна чинно до вратата на лъскавата черна кола. При вида на добре поддържаната карета мислите на Елизабет се върнаха към баща й. Сърцето й се сви и тя се обърна по посока на Бродуей, за да хване конния трамвай в центъра на града.

— Ох! — Още не бе се обърнала, когато почти се блъсна в едни широки мъжки гърди…

— Изви… — Думите на Марко заглъхнаха, когато я хвана за лакътя.

Тя неволно отстъпи крачка назад.

— О-о, съжалявам.

— Отново!

Младата жена не пропусна да отбележи иронията в гласа, видя и весело извитите му тъмни вежди.

— Два пъти за една вечер, това трябва да означава нещо. Или просто имате навика да се блъскате в хората по тъмното?

Сърцето на Елизабет се сви от смущение.

— Не, разбира се, че не. Искам да кажа, опитвам се да не…

— Значи признавате, че сте непохватна?

Закачката му я обърка още повече.

— Съжалявам. Разсеяна бях.

— Е, това обяснява всичко. — Той не беше пуснал лакътя й и нежно я насочи към каретата до тротоара. Лакеят отвори вратата.

— Може ли да ви закарам до вас? Не бих могъл да заспя тази вечер, ако не съм сигурен, че сте стигнали до дома си без други произшествия.

Предложението да пътува с каретата на прочутия Марко Джовинко я хвърли в паника.

— Не, благодаря. Всичко е наред. Винаги използвам конния трамвай.

Той пусна ръката й, но все още стоеше близо, вглеждайки се любопитно в лицето й. Тя съзнаваше, че може би ги наблюдават. Певци от ранга на Марко Джовинко не можеха да мръднат, без да бъдат забелязани. Обикновено тълпа почитатели се трупаше край изхода зад сцената, чакайки автографи, идваха и репортери, които се надяваха да интервюират звездите. Но вече беше късно и всички си бяха отишли.

Огледа се безпомощно. Сигурно дори и в обикновени вечери през сезона Марко пътуваше с антураж. А жената, за която бяха предназначени чорапите? Къде беше тя?

Пешеходци забавяха крачка, за да хвърлят крадешком поглед на Марко, който не можеше да не привлече вниманието на околните. Носеше цилиндър и черна къса пелерина, обточени с коприна. Лакеят все още стоеше чинно, преструвайки се, че не слуша разговора на господаря си. Кочияшът седеше на капрата с изправен гръб, очаквайки сигнал за тръгване.

Тя отстъпи крачка от каретата и знаменития и собственик. Ако не побързаше, щеше да изпусне конния трамвай. Но щом отвори уста да произнесе извинение, очите й срещнаха неговите и тя само примигна. Той я покани с жест в чакащата кола. Бялата карета на Нордика спря зад неговата. Примадоната щеше да се появи всеки момент.

— Моля ви, позволете ми да ви придружа — каза Марко настоятелно и нежно, — като благодарност за помощта при инцидента, който можеше да донесе тази вечер провал за всички ни.

Елизабет си помисли, че е глупаво да отказва. Той просто бе любезен. Преглътна и опита да се усмихне.

— Добре, благодаря.

Мъжът й помогна да се качи в каретата, която леко се олюля, когато той я последва вътре. Седна на почтително разстояние от нея.

— А какъв адрес да дам на кочияша?

— 26-а улица — каза тя. — Срещу площада.

Марко махна с ръка към лакея, който беше чул, и затвори вратата. Лакеят предаде информацията на кочияша и се качи отзад.

Каретата потегли. Елизабет впери поглед пред себе си, но рискува да погледне Марко с крайчеца на окото си. Изглеждаше, че той се настанява на мястото си и наблюдава улицата. Все още карети и пешеходци се движеха от операта към домовете си. Тук-там някой безделник стоеше на тротоара, търсейки забранени удоволствия.

Марко сякаш се върна към действителността, когато каретата зави по 7-о Авеню. Той се премести така, че да вижда правилния профил на Елизабет.

— И така, синьорина Кендал, отдавна ли сте в театъра?

— От две години — каза тя, като отново рискува да го погледне. Беше изненадана, че помни името й. — Не е много.

— Но достатъчно дълго, за да ви бъдат поверени костюмите, нали?

Младата жена си позволи да се усмихне.

— Работата… ми доставя удоволствие.

— Ясно. Обичате операта?

— Разбира се! — Тя забрави сдържаните маниери, обърна се с лице към него, широко отворените очи не криеха чувствата й. — Това е моята страст.

Марко вдигна глава и я изгледа с любопитство.

— Много силно казано. Или сте добра шивачка, или изпитвате изключителна гордост от работата си.

— Нямах това предвид. — И Елизабет затвори здраво уста. Думите я издаваха.

Тъмните очи припламнаха от интерес.

— А какво?

Силно желание я подтикваше да разкаже на знаменития певец за тайните си мечти, но присъствието му я сковаваше. Спомни си за баща си и почувства, че се затваря в себе си. Обърна се към прозореца, преглъщайки думите, но беше твърде късно да потисне своето смущение. Както често се случваше, примирението веднага последва мечтата. Тя се загледа мълчаливо в постройките от тухли и ковано желязо. Копитата на конете потропваха по паважа.

Усети пръстите му върху ръката си.

— Моля ви — каза той. — Кажете ми!

Тя се обърна, за да го погледне отново. Уличните лампи хвърляха светлини и сенки по лицето му при движението на каретата. Как би посмяла да му признае! Опита се да опрости нещата и повдигна рамене.

— Мечтая да пея — изрече и веднага след това се засмя смутено. — Но вие навярно сте чували милиони момичета да казват това.

— Да, да. — Марко се облегна назад. — Разбирам.

Ето, каза го. Сега той можеше да я остави до вратата й и да я забрави. Защо се срамуваше да помоли някой като Марко да й помогне да постигне целта си? Но сега тя трябваше да преодолее смущението си, за да не я разбере той погрешно. Марко Джовинко беше добра партия, завладяващо красива известна личност. Чарът му не можеше да не привлича жени от всички прослойки на обществото. Някои, които се надяваха да влязат в театъра, несъмнено биха позволили всичко на такъв мъж, за да ги лансира.

Елизабет не беше от този тип. Не само личната й почтеност я задължаваше да пази репутацията си — тя постоянно се бореше с онова друго бреме, с причината да напусне обществото, в което беше израснала.

Марко се размърда.

— Имате ли глас? — попита той.

Елизабет вдигна рязко глава.

— Аз… Казват, че имам. Разбира се, не професионалисти. Само в гостната у дома.

— Добре. В такъв случай можем да поговорим. Заинтригуван съм, вие сте млада жена, която, изглежда, има много дарби. Може би ще ми правите компания за вечеря?

— Вечеря? — Тя пребледня. — Нямах намерение да се натрапвам. Не искам да…

Обърка се и се намръщи, чувствайки се още по-неуверена сега. Не смяташе да се хвърля в краката му, независимо колко бе красив, нито пък колко силно биеше сърцето й, когато той се наведе към нея. Всяка жена, на която този мъж би говорил, щеше да реагира по същия начин.

Марко се засмя, долавяйки смущението й. Почука на малкото прозорче зад себе си, което се плъзна и се отвори.

— Франко — нареди той на лакея. — В „Делмонико“.

— О, не! Не там — каза Елизабет, навеждайки се напред. Очите й се разшириха. — Аз не мога да отида там.

Марко повдигна вежди.

— Защо не?

— Аз може… — Тя навлажни устните си, търсейки подходящ отговор. — Искам да кажа, не съм добре облечена.

За момент Марко разучаваше лицето й. След като размисли известно време, той бавно произнесе:

— Ясно. Аз съм гладен, но няма да настоявам за компанията ви. Както искате. Предпочитам едно скромно ресторантче с добър готвач, който прави прекрасни омари.

Той й предлагаше изход, а тя не знаеше какво да каже.

— Много сте мил. Може би друг…

Ръката му сграбчи нейната и я стисна. На лицето му беше написана смесица от разбиране и ирония.

— Обещавам да не ви похитя. Всичко, от което имам нужда, е малко приятна компания, защото мразя да се храня сам. Правя го много по-често, отколкото се знае. Вие изглеждате интересна личност. Мислех, че можем да вечеряме заедно.

Нямаше значение, че нейните очи обикновено натежаваха по това време на нощта. На Марко му трябваха още няколко часа, преди да се отпусне достатъчно, за да заспи. Елизабет пое дълбоко дъх и се облегна. Вече се насочваха към Бродуей. След миг щяха да се озоват на 26-а улица — района, в който се намираха и „Делмонико“, и пансионът, където живееше тя.

— Добре — каза младата жена, като сведе глава. — За мен ще бъде чест.

Той отпусна ръката й. После отново почука на прозорчето.

— Франко — нареди на лакея, — промених решението си. Кажи на Джовани, че ще заведа дамата при ДеЛучи.

Прозорчето се затвори. Лакеят предаде съобщението на кочияша. Марко се обърна към Елизабет.

— Надявам се, че обичате италианска кухня. „ДеЛучи“ е в центъра. Малка Италия е далеч от театралния район. Приемате ли?

— Да, разбира се — кимна бавно тя.

Когато чу предложението му за Малка Италия, си помисли, че може би щеше да е по-добре да беше я завел в някой от ярко осветените хотели или ресторанти по Бродуей. Обаче не посмя да възрази отново, за да не си помисли, че е прекалено капризна.

— Не се тревожете как сте облечена. — В думите му имаше иронични нотки. Марко се отпусна. — И така, кажете ми за вашето пеене.

— Винаги съм пяла — каза тя, като го погледна отново. — Искам да кажа… вкъщи. Никога на сцена.

— Но бихте искали?

Почувства, че се изчервява от смущение. Предишното й объркване се появи отново.

— Проблемът е в моето възпитание, според което всички жени, които излизат на сцената са неморални. Е, големите примадони, разбира се, са уважавани и почитани от всички.

Тя не отбеляза факта, че дори Лилиан Нордика беше сменила името си от страх, че една оперна певица в семейството може да компрометира роднините й в Мейн. Елизабет стисна устни и колебливо го погледна.

— Но това е трудно да го разберете, нали?

Марко се усмихна.

— Не е лесно да реализирате мечтите си и в същото време да удовлетворите родителите си. Това ли е дилемата? Много ли е строго семейството ви?

— Нямам семейство.

За първи път учтивият тенор не продължи разговора. Думите й го стреснаха и той само каза:

— Разбирам.

Не разбираше, но усети, че това беше тема, която не можеше да се обсъжда в този момент. И затова откри своята причина за празнуване.

— Надявам се, ще ми правите компания за бутилката вино в „ДеЛучи“. Тази вечер съм в настроение, защото господин Аби и господин Грей приеха моите условия за следващия сезон. След пролетното турне по Източното крайбрежие и лятото в Европа ще се върна тук за един зашеметяващ сезон. Бъдещето е уредено.

Каза го с явно задоволство, а благоговението, което Елизабет изпитваше към този мъж се смеси с любопитство. Тя смяташе, че щом веднъж някой се е утвърдил като голям артист, няма повече грижи за ангажименти или финанси. И все пак беше чувала от време на време за горчиви спорове между артисти и управа. Това я заинтригува и искаше да знае още.

— Честито! Радвам се за вас.

— Да. И както виждате, съм в настроение да празнувам.

Тя се усмихна, заразена от ентусиазма му. Копнееше да разкаже на красивия мургав мъж до себе си колко обожава неговата артистичност и как го наблюдава зад кулисите. А веднъж го беше гледала от тапицираните с плюш ложи на първия балкон, но можеше ли да обясни това? За да върне мислите си от тази посока, тя се съсредоточи върху скорошния спектакъл.

— Вие и мадам Нордика пяхте много хубаво тази вечер!

— Радвам се, че ви е харесало. Значи сте слушали зад кулисите.

— О, да! — кимна тя. — Почти винаги.

— Истинска почитателка. — Очите му се плъзнаха по лицето й.

Спряха до тротоара, а лакеят скочи да отвори на Елизабет. Тя се подпря на ръката му и като слезе, разбра, че се намират пред ярко осветен ресторант. Зад стъклата на прозорците се виждаха блещукащи фенери. Една двойка излезе през боядисаната в зелено врата. Надписът с големи ръкописни букви гласеше: „При ДеЛучи“.

Марко я хвана за лакътя. С другата си ръка тя повдигна полата си и се изкачи по няколко стъпала към вратата, която се отвори, за да пропусне още посетители.

Обгърна ги топлина и смях веднага щом пристъпиха във фоайето. От всички маси в залата малки лампи хвърляха розова светлина, подчертана от стените, които имаха червени тапети над цокъла. Елизабет се отпусна в тази буржоазна среда, защото видя, че посетителите бяха почтени хора, просто дошли да вечерят. Може би някои от тях също бяха гледали операта. Имаше младежи, не много по-възрастни от нейните двадесет и две години. Те вероятно си почиваха след упорит труд и се надяваха, че ще преуспеят в бъдеще.

Тя изпита топло чувство към Марко, който беше избрал място, където дамата му щеше да се чувства удобно. Ако я мислеше за лека жена, би трябвало да я заведе в някое ослепително свърталище по Бродуей, харесвано от хористките на операта. Не се съмняваше, че той самият предпочита заведението „Грейт Уайт Уей“, което бе на няколко крачки от театъра. И въпреки това се беше съобразил с нея. Това не можеше да не засили уважението й.

— Марко! Amigo!

Висок мъж с черти на италианец се приближи и сграбчи Марко в прегръдката си, потупвайки го сърдечно по гърба.

Бяха разменени бързо няколко думи на италиански. После певецът се обърна към своята дама.

— Карлос, може ли да ти представя синьорина Елизабет Кендал, която любезно прие да вечеря тук с мен?

— За мен е чест — каза мъжът, към когото беше отправена репликата. Беше облечен в строго вечерно облекло. Направи дълбок поклон, като пое ръката на Елизабет и целуна ставите на пръстите й.

— Най-хубавата маса за вас, приятели — каза той, изправяйки се.

Марко подаде връхните им дрехи на момичето от гардероба.

Оберкелнерът приближи след знака на Карлос, който му прошепна нещо. После ги поведе по тясна пътека между масите. Няколко глави се обърнаха към тях. Някои гледаха с изненада, други с разбиране, че новодошлите са важни личности. Елизабет си помисли, че тук трябва да познават Марко, защото въпреки че сега е знаменитост, той е живял в Малка Италия. Беше чела за трудния му път до славата, за годините на усърдно учение. Той беше работил като сервитьор, за да плаща уроците си по пеене, докато изгради своя авторитет на голям талант в Европа. За тези трудни години тя се надяваше да го разпита тази вечер, ако той заговореше за тях.

В дъното на дългия тесен салон едно стълбище водеше до издигнат подиум, където две маси със снежнобели покривки бяха приготвени за интимна вечеря. Те бяха някак отделени от препълнения ресторант със саксии с папрат и копия на римски статуи. Оберкелнерът направи широк жест и отмести стола, за да седне Елизабет. Марко също седна. Мъжете разменяха думи на италиански.

Появиха се чаши за шампанско и сребърна кофичка. Кавалерът й одобри етикета, а лично Карлос наля. Марко вдигна чашата си.

— За стария ми приятел Карлос ДеЛучи! Нека сполуката го следва до края на дните му.

— A, grazia — каза оберкелнерът, явно поласкан. — Не бих ти пожелал нещо по-малко, приятелю мой. Но сполуката вече съпътства великия Марко Джовинко.

После Карлос се обърна към Елизабет:

— И без съмнение тази млада дама ще ти донесе още повече късмет.

Тя се изчерви от комплиментите му. Вдигна чашата си и отпи. Винаги беше обичала вкуса на шампанското, а тази бутилка искреше не по-лошо от онези на Пето Авеню. После затвори очи, отпивайки още една глътка. Не беше дошла тук, за да мисли за Пето Авеню. Когато ги отвори, видя, че Марко се усмихва развеселен. Вероятно беше разбрал погрешно изражението й. Сигурно си помисли, че за първи път опитва шампанско. Думите му го потвърдиха.

— Не пийте прекалено бързо — предупреди той. — Задържайте го на езика.

Елизабет остави чашата и започна да премисля отново. Трябваше максимално да се възползва от това, че е насаме с тенора със златния глас. Трябва да помисли за всички въпроси, които би могла да му зададе. След като твърдо бе решила да учи музика, той може би щеше да й препоръча учител.

Сервитьорът се приближи и изброи на смесица от английски и италиански специалитетите на заведението. Въпреки че Елизабет не беше свикнала да се храни толкова късно, ястията й звучаха примамливо. Усмихна се на Марко.

— Омарите, изглежда, са много вкусни.

— О, да, много добри — отговори сервитьорът. — Задушени са с кромид, домати, червено вино, доматено пюре, чесън и най-фини подправки.

После се споразумяха да започнат с гъста супа от зеленчуци.

Когато сервитьорът прие поръчката им, Елизабет отпи от шампанското и се огледа.

— Често ли идвате тук? — попита кавалера си, опитвайки да подхване светски разговор.

— Отраснал съм наблизо. С Карлос играехме бокс след училище.

Тя се засмя:

— Щастие е за музикалния свят, че сте заменили боксовия ринг със сцената.

Усмивката му беше заразителна.

— Освен бокса, ние и пеехме в църквата. Отец Педрони смяташе, че имам глас.

— И след това започнахте да учите.

— Да, благодарение на щедростта на един покровител, на когото, слава богу, по-късно успях богато да се отплатя. Учих тук при много добър учител. После отидох в чужбина, където успях да си създам име сам.

Всичко това звучеше като сбъдната мечта, но тя знаеше, че за да я постигне, той е работил денонощно.

— Ако някога имам такава възможност, и аз бих работила много усърдно — каза сериозно Елизабет.

Донесоха им супата в дълбоки чинии. Марко вдигна лъжицата си, за да опита димящата течност и попита:

— А откога искате пеенето да бъде ваша професия?

— Винаги съм мечтала за това — каза младата жена, след като преглътна. — Знам, че мечтите на момичетата се базират на фантазията, но… — Тя се запъна и в смущението си пак посегна към супата. — Когато започнах да работя в театъра — засмя се Елизабет безпомощно, — операта…

Все още й беше трудно да изрази онова чувство, породено у нея от магията, която изпълваше операта вечер след вечер. Богатите мощни гласове, тоновете, които постигаха великите певци, вълнуващата сила на оркестъра — всичко това, подчертано от декора и осветлението! Може би беше измислен свят, но свят, които тя обичаше повече от всичко друго.

Погледът на Марко показваше, че той я разбира. Изядоха супата си мълчаливо и сервитьорът отнесе съдовете.

Кавалерът й постави лакти на масата и събра дланите си една върху друга под брадичката, докато я наблюдаваше.

— Тогава трябва да ви прослуша добър учител. Искате ли?

За малко Елизабет да се задави с шампанското:

— О, да. Но…

Марко реши, че е смутена, защото дори и да я приеме някой учител, тя няма да може да плаща уроците. Затова каза:

— Да караме едно по едно. Ако учителят ви хареса, поне ще знаете, че имате талант. Останалото става с много упоритост, с голяма упоритост.

Елизабет кимна, без да каже нищо повече. Странно, но почувства, че очите и се насълзяват. Марко Джовинко сигурно е вечерял с много млади момичета, надяващи се да влязат в театъра. Обещавал им е каквото си поискат в замяна на техните ласки. Наистина ли смяташе да уреди прослушването й?

Той беше очарователен и търсен артист. А Елизабет не се самозалъгваше по отношение на хората от театъра. Красиви мъже като него можеха да имат много жени. Трябваше да внимава.

Опита да си придаде такова изражение, че той да не остане с погрешни впечатления. Но шампанското я отпусна, а Марко започна да говори за разни произшествия в театъра, като я забавляваше с хумора си. Когато привършваха с основното ястие, тя вече не внимаваше за реакциите си, а се наслаждаваше на удоволствието от приятната му компания.

— Нещо за десерт? — Сервитьорът беше застанал до лакътя й.

Марко си поръча кафе и „Амаро“.

Чудесната вечер беше към края си и Елизабет вече усещаше болка, че тя не можеше да продължи. Но веднага се стегна. Трябваше да се увери, че ще стигне безопасно вкъщи, без да е дала лъжовни аванси на усмихнатия, чувствен и щедър Марко Джовинко. И все пак приятното бръмчене в главата й заедно с вълнението от вечерта заплашваха да изместят малко стената на нейното морално поведение.

Когато Марко й помагаше да стане от масата, тя се олюля към ниската стълба и почувства ръката му около талията си. Той я предпази от падане надолу. Усмихна му се пресилено широко и се хвана с една ръка за парапета, повдигайки полата си, за да вижда по-добре стъпалата.

Повечето от посетителите си бяха тръгнали и Карлос дойде да попита дали всичко е било както трябва. Докато намятаха пелерините си, Марко и приятелят му се шегуваха и сякаш се състезаваха кой ще направи по-голям комплимент.

Когато най-накрая излязоха, появи се Франко и отвори вратата на каретата. Явно бе, че лакеят и кочияшът са се възползвали от възможността да се позабавляват в някоя от близките кръчми. Носът на Франко изглеждаше по-червен от преди.

Щом седнаха в колата, част от блясъка на вечерта започна да избледнява и действителността отново се натрапи. Каретата потегли по тясната павирана улица, а Елизабет се загледа в няколкото минувачи, които се клатушкаха навярно към затъмнените си евтини жилища. Изтрезня при мисълта, че самата тя отива в своята скромна квартира.

Марко нареди на кочияша да се насочи към 26-а улица и завиха по Бродуей. Говореха малко. Наистина големият певец изглеждаше обладан от мислите си. Завиха надясно по Медисън Скуеър и тя го помоли да спрат пред една от къщите с червени тухли и високи стъпала отпред. Помисли си, че дори в този късен час съдържателката на пансиона, госпожа Ранкевич, ще надзърне иззад завесите при щракването на ключа.

Марко излезе и помогна на Елизабет.

— Тази? — попита той, като посочи къщата точно пред тях.

Тя кимна. Искаше Марко да остане на тротоара, но той вече беше здраво я хванал за лакътя и се изкачваше заедно с нея по каменните стъпала. Младата жена извади ключа от чантичката си и веднага щом отключи, той се пресегна и отвори. Пристъпиха във фоайето и Марко затвори вратата.

Елизабет чу скръцването откъм стаята на госпожа Ранкевич. Извика, силно смутена:

— Аз съм, госпожа Ранкевич. Един господин от театъра ме изпрати.

Открехнатата врата се затвори.

Марко се усмихна.

— Бдителна съдържателка, както виждам.

— Да — каза Елизабет. — Доста внимава за живота на наемателите си.

Мъжът погледна към отворената врата на салона от другата страна на фоайето. В тъмното можа да различи абажури с ресни и пиано в единия край на претрупаната стая. После погледът му се насочи към тесните стълби с леко износен килим. Елизабет подаде ръка.

— Благодаря за чудесната вечер — рече тя. Не знаеше какво повече да каже. Когато почувства, че той се кани да тръгва, й се прииска да му зададе куп въпроси за пеенето, но беше твърде късно.

Марко грабна ръката й и я поднесе към устните си.

— Разбира се, няма да забравя да ви намеря учител. А може ли да ви видя отново?

Тя бързо вдигна глава.

— Естествено. Ще се виждаме в операта.

Певецът здраво стисна ръката й.

— Не това имах предвид.

Страната му трепна, когато стисна здраво устните си.

Елизабет се опита да успокои бързо тупащото си сърце.

— Страхувам се, че е невъзможно. Трябва да оставим нещата дотук.

Тъмните очи на Марко придобиха лукав израз.

— Но тази вечер ви достави удоволствие, нали? Трябва да видим как ще уредим прослушването. Аз съм кавалер, както виждате. Няма ли да приемете да вечеряте отново с мен, моя прекрасна лейди?

Тя отчаяно повиши глас, докато измъкваше ръката си от неговата.

— Не мога. — Преглътна. — Няма да е редно.

Сведе поглед, преди той да е видял сълзите на нейното безсилие. Обърна му гръб на първото стъпало, търсейки опора в парапета.

— Съжалявам — каза Елизабет колкото можеше по-спокойно. — Не ви казах, че съм омъжена.