Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Плутоний для «Исуса», (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Фридрих Незнански. Плутоний за „Исус“

Руска. Първо издание

ИК „Атика“, София, 1998

ISBN: 954-729-023-1

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Бягство под земята

1.

Марк не запали осветлението в стаята, където беше попаднал — японските барети всеки миг щяха да открият прозореца със счупеното стъкло и да разберат каква е работата. Лъчът на прожектора вече опипваше чинията на сателитната антена, блеснала със сребриста светлина, а миг по-късно се спря на счупения прозорец.

Марк се втурна към вратата, но тя беше заключена. Натисна я с рамо само веднъж, езичето на ключалката изскочи от леглото си и вратата се отвори. Светкавично се метна на пода и се претърколи, в случай че има някой в коридора, особено ако той е нервен автоматчик и го дебне. „А аз нямам никакво оръжие“, сети се със закъсняло отчаяние Марк. Единственото, с което можеше да се противопостави на полицейската агресия, беше служебната му карта със снимка, на която е с капитанската си униформа. Но вместо да помогне, това можеше да усложни положението му. Току-виж някой бдителен полицай го помисли за военен шпионин, внедряващ се в отбранителната система на Страната на изгряващото слънце с помощта на великия учител Като.

По дългия коридор не се виждаше никой. Синкавата светлина на кръглите плафони — дежурното осветление, — разсейваше гъстия мрак в двата края на коридора. В единия забеляза асансьорните врати, а в другия — вратата към стълбищната площадка. Реши, че е рисковано да използва асансьор: ако по етажите над резиденцията на Като са оставени патрули, а той беше съвсем сигурен, че това е сторено, направо ще се напъха в ръцете им.

Стълбището бе поддържано в пълен ред, на всяка площадка гореше дежурната лампичка, така че Марк слизаше доста бързо, без да рискува да си счупи врата.

Скоро стигна до третия етаж. Можеше да дойде и по-бързо, но от предпазливост, която в подобни ситуации никога не е излишна, той се бе спирал на всяка площадка, за да се вслушва в шума, който нарастваше със слизането му на всеки по-долен етаж.

Не можеше да се каже, че бойците от специалните части не спазват правилата. Те имаха за задача да не пропускат никого до втория етаж, както и да заловят всеки, който е решил да се измъкне оттам. За тези млади момчета бе съвсем чуждо и старомодно такова понятие като „стълбище“, което не те вози като ескалатор. Та понеже и работещите в сградата не ползваха стълбището, на всеки нечетен етаж вратата на площадката беше заключена. Бойците от взвода, изпратен на третия етаж, не си бяха дали труда да проверят каква е тая врата, на която пише „Без изход“. Щом като е заключена, значи никой не може да мине през нея, ако пък се опита, ще му дадат да разбере!

Марк не можеше да повярва на очите си: зад стъклената врата към фоайето на третия етаж високо приказваха и се смееха мускулести тъмнокоси младежи, а отвън на площадката нямаше абсолютно никой! Голям смях ще падне, ако се окаже, че Като и неговите монаси също седят зад заключената врата и не се решават да разбият бравата.

Дебелото сантиметър и половина стъкло беше прозрачно, но долната част на рамката беше доста висока, да не би някой от непредпазливост да го ритне. Откъм фоайето падаше широка ивица светлина върху площадката и затова Марк не се осмели да мине на два скока осветеното пространство — току-виж някой случайно се обърне и го забележи. Предпочете да легне и да се претърколи покрай вратата до стъпалата, водещи към втория етаж. И пак така предпазливо, със затаен дъх, стараейки се да стъпва безшумно, продължи по стълбите надолу.

Вратата на втория етаж се оказа забарикадирана отвътре. Очевидно на първия вече се разпореждаха баретите. Нищо не им костваше да предположат, че при непокорния светец може да се стигне и оттук. Така че Марк разполагаше със съвсем малко време. Той забарабани с юмрук по вратата. Отначало никой не го чуваше и когато вече се отчая, че няма кой да му отвори, груб глас извика нещо на японски.

Марк се сети, че японците говорят повече английски, отколкото немски и напрягайки паметта си, се опита да обясни с думите, които можа да си спомни, какво иска:

— Ай ем… аск… брадър Джон!… — което означаваше приблизително, че моли да го свържат с брат Джон.

Макар и трудно, мъжът зад вратата го разбра.

Буквално след няколко секунди Джон дойде и запита на английски кой го търси. Марк позна гласа му и извика на немски:

— Аз съм! Бобров! Отворете ми!

2.

Освободиха вратата толкова, колкото Марк да я открехне и да се провре през тесния проход, след което отново я забарикадираха.

— Много се радвам да ви видя, господин Бобров!

— Сега нямаме време за светски разговори!

— О, не сте прав, джентълменът трябва да си остане такъв във всяка ситуация!

— Нали сте монах, а не джентълмен.

— Само засега. Нима не сте забелязали, че над църквата на господин Като облаците не само се сгъстяват, но вече се разрази и буря!

— Бурята е много сериозна. Не мога да си обясня защо още висите тук. Стори ми се, че полицията е получила разрешение да не проявява особена либералност към нарушителите на реда, най-вече — към опасните за обществото!

И Марк посочи автомата „Калашников“, който Джон държеше в лявата си ръка.

— Щом като сте толкова добре информиран, сигурно знаете, че сме в обсадена сграда и че всички входове се охраняват!

— Но аз съм тук, нали?

— Да, наистина… Но за какъв дявол? Та вие сте самоубиец!

— А вие?

— Я оставете тоя еврейски навик да отговаряте на въпроса с въпрос! Откъде да знам, че не сте агент на японските специални служби и не идвате, за да ни…

— За какво? Знаете ли, че баретите все още не са ви щурмували само защото в полицията смятат, че държите тук заложници? Нима не водите преговори?

— Японците на първия етаж нещо се разправят, но без наше участие. Ние тука уж ги охраняваме, а междувременно обмисляме как да се измъкнем без много шум.

— И какво измислихте?

— Да си пробием път с оръжие.

— Е, това вече наистина е самоубийство. В никакъв случай няма да успеете. Не видяхте ли колко барети са докарали?

— Предполагам, но не можем да седим със скръстени ръце!

— Няма да седите — съгласи се Марк. — Но ще се измъквате тихо и незабелязано.

— Доста навреме ми давате тоя съвет, но ми е интересно — защо се върнахте?

— Дойдох да си прибера приятелката. Къде е тя?

— О, твърде благородно от ваша страна, господин Бобров! Но с вас имахме една уговорка да ви я върнем при определени условия. Да не сте я забравили?

— Не, не съм я забравил, но ми се струва, че вие сте загубили всякакво чувство за реалността! За вашия учител и вожд в момента се обзавежда килия с решетки. Не знаете ли?

— Знам, разбира се! Но за стоката, която ни дължите, можем да намерим купувачи винаги и навсякъде.

— Имате предвид плутония?

— Не, разбира се. С него нека се занимават други. Аз специално се интересувам от най-новата технология за бърза и евтина обработка на оръжеен плутоний, която Лисовски носеше за вашите немски приятели.

— А, така ли било?! Тогава точно затова трябва да се измъкнете оттук съвсем незабелязано. Защото аз намерих вашия Лисовски чрез оня телевизионен репортаж, за който платихте. Сега седи в хотелската ми стая и потривайки ръце, наблюдава по телевизията каква беда е сполетяла монасите на учителя Като.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Но и да не беше така, аз пак щях да дойда за Кристина, но вече заедно с полицията.

— Логично — съгласи се Джон. — Но как ще излезем оттук?

— Първо ми доведете Кристина.

Джон сви рамене, показвайки му с целия си вид, че не бива да е толкова недоверчив. Отиде при една врата, извади връзка с ключове, намери нужния, отключи и малко театрално, с широк жест покани Марк да влезе.

Той очакваше да завари Кристина разплакана или най-малкото тъжна и уплашена. А девойката седеше пред един компютър и си играеше на някаква игра, доколкото той забеляза — от серията компютърни игри „Тетрис“.

— О, Ген! — възкликна тя и се хвърли в прегръдките му. — Ти дойде да ме вземеш!

— Да, скъпа, дойдох!

Джон седеше до вратата със снизходителна усмивка. След като влюбените си размениха няколко пламенни целувки, той деликатно се прокашля и каза:

— Оставете нежностите за по-удобно време, деца мои, ако не искате в следващия един час да ви разбият зъбите с някой приклад. А тъй като ни чака Лисовски, трябва да вървим. Никак не ми се иска да изпусна тази така жадувана от мен среща. Господин Бобров, ще ни изведете ли оттук?

— Не — поклати глава Марк.

— Защо?! — искрено се изненада Джон.

Марк накратко му разказа как е влязъл в сградата, след което попита:

— Можете ли да си спомните, Джон, дали не сте правили тук някакви строителни преустройства, за които полицията да не знае? Нима никога не ви е минавало през ум, че след като се занимавате с такива фокуси, някой ден при вас ще дойдат не с поклони, а с палки!

— Знаете ли, аз съм тук само от една година. Елате да попитаме лично Като. Кой знае защо, имам чувството, че се готви по някакъв начин да се изплъзне от ръцете на полицията…

Тацуо Като, в скромен тъмносин китайски костюм, говореше с някого по радиотелефона. По интонацията му лесно можеше да се разбере, че води преговори с някой шеф от полицията.

Сега вече Марк беше доста облекчен: Кристина полугласно му превеждаше всичко, което имаше някакво значение за тях.

— Този руснак дойде преди малко отвън — обърна се Джон към създателя на църквата „Пътят на истината“. — И ни донесе доста тревожни новини. Трябва да се махаме.

Тацуо Като даде радиотелефона на един монах от свитата си, кимна на Марк като на стар познат, след което отговори на Джон:

— За всичко това сте виновни вие. Превърнахте църквата ми в мошеническа корпорация. И заради тая работа сега ще бъдем подложени на гонения. Знам, че трябва да си отида, за да възстановя наново църквата си на друго място.

— Както желаете! — подсмихна се Джон. — Но сега трябва да си спомните дали тук няма нещо, което да не е отбелязано в архитектурните планове?

— Не ви разбирам.

— Правили ли сте някакви преустройства, след като сте купили тази част от сградата?

— Да. Смятахме да прокараме подземен вход.

— И прокарахте ли го?

— Не можахме да го довършим.

— Защо?

— Монасите, които работеха, стигнаха до някаква стена.

— А какво има от другата страна?

— Подземен гараж.

— Далече ли е оттук?

— Под съседната сграда.

— Как мислите, Бобров, ще можем ли да използваме тоя подземен проход? — попита Джон.

— Ако успеем достатъчно бързо да съборим стената — разбира се! Нали оттатък е гараж, значи ще има коли и ще можем да се разкараме бързо оттук.

— Трябва да вземем и малко експлозив, нали? — каза Джон.

— Абе интересна църква сте вие — иронично се усмихна Марк. — Вместо да си носите кръстове и молитвеници, размахвате автомати и бомби.

— Дайте да оставим теологичните спорове за по-късно.

Джон отиде при монасите, които охраняваха половината от първия етаж, и след малко се върна с една малка кутия.

— Това е достатъчно да разрушим всяка стена — със задоволство отбеляза той.

— Можехте да вземете и един автомат за мене — подхвърли Марк.

— А, без тия, приятелю! Ако се наложи, аз сам ще ви браня. Все още сте ми нужен.

3.

Преподобният Като не взе със себе си никого от своите верни последователи. Той пъргаво и най-отпред слизаше по стълбите към мазето, но когато стигна до масивната врата за подземието, бързо се отдръпна да пропусне Джон пред себе си.

На Марк не убягна суетливата припряност, с която новоизпеченият Христос отстъпваше опасния път на другите.

И той пошепна на Кристина:

— Я попитай тоя светец, защо японският Исус Христос, за разлика от юдейския не иска да отиде на кръста заради своето паство?

Когато изслуша въпроса, Тацуо Като лукаво погледна Марк с блеснали очи и отговори:

— В религията хората ценят най-много тържествеността и ритуала, но ако най-напред бъде убит свещеникът, кой ще изнесе за другите траурната литургия?

— Я стига сте шушукали! — обърна се към тях Джон. — Внимавайте, отключвам вече.

Желязната врата се отвори леко, без да скърца, явно някой старателно бе смазал пантите. От черния проход лъхна мирис на влажна пръст, примесен със специфичната миризма на влажен цимент.

— Имаш ли фенерче?

— Разбира се.

— Внимавайте — обади се Като, — наскоро имаше леко земетресение. Да не е станало някъде срутване.

— Защо сте бързали да копаете, без да слагате подпори? — ядно попита Джон.

— След като се натъкнахме на стената, укрепването на тунела бе вече излишно.

Както изглежда, за подземния проход знаеха съвсем ограничен брой хора от самата секта, а какво остава за градските власти и полицията. Така че тук явно нямаше засада и четиримата бегълци, осветявайки си пътя с фенерчето, слязоха един след друг по меките глинести и хлъзгави стъпала още няколко метра под земята, след което се озоваха в тесен и доста нисък тунел — японците го бяха копали според ръста си. Краката затъваха във влажната земя.

— Добре че съм с ботуши — прошепна Кристина. — Ужасно ме е страх от плъхове, а тука сигурно е пълно…

Впечатлението от пътешествието през тунела не беше от най-приятните. Тежкият и спарен въздух, жвакащата кал и скритите опасения, че стената ще се окаже доста солидна, а експлозивът — недостатъчен, — при което ще се наложи да се връщат обратно, допълнително понижаваха настроението на бегълците. Марк имаше чувството, че се провира по следите на някой гигантски дъждовен червей…

Добре поне, че тунелът не беше дълъг. Скоро стигнаха до стената. Тя се оказа наистина доста солидна, от бетон, така че тротилът, който беше взел Джон, нямаше да е достатъчен за разрушаването й. Но на едно място Марк забеляза, че мазилката е махната заедно с част от бетоновия пласт, при което се образуваше вдлъбнатина, изрязана във форма на квадрат. Дори наблизо се търкаляха строителните отпадъци.

— Но как сте успели? — не се стърпя да не попита той.

— Мен ли питате? — обади се Джон.

— Не, светеца.

След като изслуша превода на Кристина, Като лаконично отговори:

— С японска техника.

— Какво ще правим сега? — попита Джон. — Ще я взривяваме ли, или така ще я избиваме? Някой ходил ли е в гаража? Какво има от другата страна?

— Декоративни плочки, ако не се лъжа — отговори Като.

— Ще се помъчим да я избием — реши Джон. — Жалко, Като, че не сте каратист! Иначе сега съвсем тихо и акуратно щяхте да свършите тая работа…

— Силата на духа е по-важна от юмрука — важно отговори светият отец.

— Много има да чакаме, докато пробиете тая стена със силата на духа — въздъхна Джон.

— Добре, дръпнете се назад и осветявайте стената! — заповяда учителят Като.

4.

Тримата послушно изпълниха нареждането му. Джон насочи лъча на фенерчето към гладката кафеникаво сива повърхност с прозираща през хоросана в изрязания квадрат ситна и тънка арматурна мрежа.

Въздребният Като отпуснато и сякаш колебливо застана на шейсетина сантиметра от стената. Няколко секунди остана така, вглъбен в себе си, след което ръцете и краката му се мярнаха в светлината на фенерчето в някакъв бърз танц. Разнесе се глух тропот, сякаш в стената бяха хвърлени тежки камъни. И в настъпилата тишина се чу как се посипа по земята разтрошената мазилка.

— Е, браво! — възторжено възкликна Джон, когато видя, че равната гладка стена, която ги бе посрещнала, сега бе напукана и изкорубена, сякаш в нея се бе блъснал булдозер.

— А, лесно беше — промърмори Като. — Бетоновият пласт е тънък.

После работата тръгна доста по-бодро и весело. Кристина светеше с фенерчето, а тримата мъже бързо къртеха парчета мазилка и бетон, разкъсваха арматурната мрежа, избиваха декоративните плочки.

Колкото повече се разширяваше отворът в стената, толкова по-светло ставаше в тунела. Скоро фенерчето стана излишно.

Първи се провря Джон с автомата и веднага се сблъска с един служител от гаража във фирмен комбинезон „Тойота“. Японецът, който бе на средна възраст и с очила, беше дошъл да провери какви са тези непонятни шумове в поверената му територия. Когато видя дупката в стената и излезлия от нея мъж, служителят понечи да извика, но Джон му показа автомата и долепи пръст до устните си.

Японецът бавно затвори уста и мълчаливо взе да наблюдава как от дупката излизат още трима души един след друг — мръсни и страшни. Една жена и двама мъже, от които единият беше истински японец с добре познато лице.

— Давате ли коли под наем? — попита го Кристина.

През това време Джон и Марк внимателно оглеждаха гаража.

Кристина завлече очилатия японец в канцеларията, но тъкмо когато привършиха оформянето на документите за колата, в гаража влетя с виеща сирена и скърцащи спирачки един полицейски автомобил. Вероятно преди да погледне какво става при стената, служителят все пак се бе обадил в полицията.

Увлечението по външните ефекти донякъде попречи на пазителите на реда точно и безпогрешно да изпълнят задълженията си. От колата те не можеха да забележат отвора в стената, прикрит от няколко паркирани автомобила. В тези трийсетина секунди, докато полицаите се оглеждаха да се ориентират в обстановката, стана следното: Марк се втурна към Кристина, която излизаше от канцеларията с ключове в ръка, сочейки му малка червена кола. Джон се прикри зад един от паркираните автомобили, стискайки автомата.

Тишината бе нарушена от Тацуо Като, който излезе с един голям джип Нисан и закрещя нещо, сочейки към Джон. Полицаите тутакси се обърнаха към злочестия американец и вдигнаха срещу него късите си черни автомати, при което кратко излаяха някаква команда. Дори изобщо да не знаеше японски, Джон веднага щеше да ги разбере. Бързо хвърли оръжието и вдигна ръце.

… Ниската червена спортна кола безпрепятствено излезе от широкия ярко осветен тунел на гаража и бързо се отправи към район Гиндза.

— Какво изкрещя оня мошеник? — полюбопитства Марк.

— Въоръжен терорист, дръжте го!

Кристина седеше зад волана със зачервено от преживените приключения лице.

— Коварно постъпи, но ни помогна — отбеляза Марк.

— Не ще да е от любов към нас.

— То се знае. А сега къде отиваме, ако не е тайна?

— При майка ми. Тя държи японски хотел и има малка школа за гейши. Там можем да си отпочинем добре и да изчакаме да свърши олелията. Пък и нали обещах да ти покажа как се обичат хората в Япония…