Марк Олдън
Американска полиция (20)

20.
Падна ли ми в ръчичките!

Коленичих на килима в стаята на Джули и както държах клетъчния телефон до ухото си, зачаках Шафино да изиграе словесните си игрички. Колкото да убивам времето, се загледах в киноафиша върху вратата на гардероба. На него се виждаха Винсънт Прайс и красива блондинка, оковани с вериги в дълбок зимник — и двамата изглеждаха доста притеснени, което си бе съвсем разбираемо, понеже Питър Лор ги погребваше живи.

И моето бъдеще не изглеждаше по-розово — къде ти с ченгетата на Шафино, надвиснали над мен с насочено оръжие! Отдясно на лицето ми се стичаше кръв. Треперех като листо.

— Оставих ти сам да намериш по-добри начини да си съсипеш живота — изкиска се Шафино. — Толкова ли не знаеш, че не бива да мърдаш от местопрестъплението?

— Какво престъпление?

— Опита се да ме изнасилиш — намеси се Джули.

— Не думай! — възкликнах аз.

— Вярваш, не вярваш, това е положението — обади се Шафино.

Джули си облече армейско яке и запретна ръкавите. На леглото до дамската й чанта се мъдреше куфарче. Беше от черен метал, обточен по ръбовете с месинг, и имаше ключалка с двойна комбинация. Бях го виждал и преди, но не се сещах къде.

— Добре те е наредило момичето — подвикна Шафино. — И то пред свидетели.

Погледнах Лари Арънс — един от „свидетелите“. Той се ухили. Явно му бях много смешен. Джули седеше зад него, пред черната лакирана тоалетка, слагаше си мораво червило и ме зяпаше в огледалото.

— И кога съм извършил това изнасилване? — поинтересувах се аз.

— Утре — уточни Шафино. — Джули заминава. Утре ще се върне и ще подаде жалба. Между другото, само си се опитал да я изнасилиш. Горепосочените свидетели…

— Пижо и Пенда — допълних аз. — Известни още като детектив Арънс и детектив Синатра.

— Точно така. За щастие по една случайност са били в къщата, отишли са да изкажат съболезнованията си по повод кончината на съпругата ми. Точно тогава са те видели да влизаш в стаята на Джули и да й се нахвърляш. Притекли са се на помощ и са те задържали.

— Намирисва ми на повишение — отбелязах аз. — И дори на снимка заедно с кмета.

— Не се бях сетил. Та си дошъл в къщата, почнал си да твърдиш, че Линда е имала да ти връща пари и ако баща й не ти ги даде, ще удвоиш сумата.

— Колко пари е имала да ми връща?

— Два бона — отговори Шафино. — Не исках Линда да изглежда стисната или глупава.

Джули се мъчеше да напъха косата си под черна широкопола шапка. Продължавахме да се гледаме в огледалото. Виждах, че тъкмо тя е слабата брънка.

— Детективи, които чукат непълнолетни девойчета — изцъках аз. — Кой да се сети!

Казах го, но не на Шафино, а на Джули и тя го разбра. Поклати погнусена глава. После бавно, както вършеше всичко, ми показа среден пръст.

Шафино въздъхна в слушалката.

— Бива ли такова нещо, да посягаш на смазано от мъка момиче! Нямаш ли срама?

Отвърнах, че ако Джули е покрусена, то тогава Елвис Пресли продава долу на моравата сандвичи с фъстъчено масло и бекон. Добавих, че и през ум не ми е минавало да я насилвам — щом е изчукала Шафино, ще се изчука и с всеки друг.

Покрай главата ми изсвистя бурканче с крем, което уцели киноафиша. От удара капачето се отвъртя и бялата гадост се лисна върху Питър Лор. Но Джули не смяташе да спира дотук. Грабна от тоалетката пиличката за нокти и ми връхлетя — сигурно щеше да ме наръга с нея, ако Алдо не я беше хванал изотзад, не я бе изтеглил за кръста и не й беше запушил с ръка устата. Каза й да млъкнела, инак щял да й седне на лицето. Гарнира всичко това с похотлива усмивчица, насочена към Лари Арънс, но не получи отклик, понеже Лари Смъртоносния се беше вторачил като невидял в мен. Още бях на колене, стисках клетъчния телефон и не изпусках от поглед Арънс, понеже и двамата знаехме, че падне ми ли сгоден момент, няма да го изтърва и ще се опитам да се изплъзна. Работата на Лари Смъртоносния беше тъкмо това — да ме спре. А той знаеше само един начин да го стори.

Алдо махна ръка от устата на Джули. Тя си пое дълбоко въздух, после ми даде да разбера, че още не е приключила с мен.

— Ще ми платиш за тия думи — закани се момичето. — Виж го ти него, да ми говори така! Хич не си въобразявай, че ще ти се размине.

— Ще се наложи да почакаш на опашка — отвърнах аз. — Приятелят ти Боби е преди теб. — После казах на Шафино: — Някой спомена нещо за някаква лодка.

— Майко мила! — завайка се той. — Сам си търсиш белята. Вероятно ще се видиш принуден да си смениш името и местоживеенето, защото момичето хич не си поплюва, така да знаеш. Понякога чак ме плаши. Та за лодката. Едни мои приятели смятат да те заведат на разходка. Което ще рече, че се налага да се прехвърлиш в пристанищния патрул.

Шафино си бе наумил да ме тикне в полицейска лодка: катер или шлеп, с които ченгетата обикаляха реките и пристанищата и вадеха труповете от водата. Така смяташе да ме държи под око и да ме откъсне от света. Волю-неволю щях да изминавам стотици километри по нюйоркските реки и канали. Нищо чудно Боби Шашмата да ме прехвърлеше и в Ню Джърси или Кънектикът. Така нямаше да имам достъп до приятелите си, до телефоните и адвокатите. Щях да бъда откъснат от Дайън. А подлогите на Шафино щяха да ме обработват колкото им душа иска.

— Какво по-точно те интересува — промърморих аз от немай-къде.

— Интересува ме какво слухтиш такъв около Джули — отвърна Боби Шашмата. — Интересува ме и какво си гукахте днес сутринта с Лайза Уотс в Астория.

— Защо не питаш Лайза?

— Защото не мога. Няма я. Духнала е. Явно е подочула, че искам да си побъбря с нея, и е изчезнала яко дим. Но ти не бери грижа. Ще я намеря.

Сутринта хората на Шафино бяха проследили мен или Лайза. Вече знаех със сигурност, че той е пуснал някого по петите ми. Мики. Това име чух в съобщението на телефонния секретар на Бауза. Мики си го биваше. Следеше ме вече два дена, а аз не го бях забелязал.

— Сигурно мога да ти помогна с Лайза — рекох. — Говорихме за Линда. Какво друго искаш да узнаеш?

— Я не ми се прави на голямата работа! — подвикна Шафино. — Ти какво си въобразяваш, че ще ме изпързаляш ли? На куково лято. Хич не ме баламосвай! Днес с Лайза не сте си разменяли готварски рецепти. И ти не си бил целия този път до тъст ми колкото да провериш дали Джули си е написала домашното. Прощавай, но нещо не си те представям такъв човечен и загрижен.

— И как ще обясниш отсъствието ми? Докато съм с приятелчетата ти на лодката де.

— Пък аз си мислех, че няма да попиташ — подсмихна се Шафино. — Излизаш за една седмица в отпуск. Всяко ченге има право на това.

— Ами молбата за отпуск?

— Придвижил съм я. Докато си бъбрим с теб, попълват формулярите, ще си имат всичко, дори подпис. До днес на обед ще ти ги разпишат и шапка на тояга. Ще разполагам с една седмица, през която да ти обясня някои неща, през това време надали ще липсваш на някого. Какво ще кажеш, харесва ли ти?

— То оставаше да не ми хареса — отговорих аз. — Да кажеш много здраве на равина.

— Моля?

— Много здраве на равина.

Лари Арънс престана да се хили като ненормален, а Алдо вдигна брадичка и ме изгледа иззад месестия си нос. Джули си оправяше червилото, размазано от приличното на парен чук ръчище на Алдо. Щом чу думата „равин“, челюстта й увисна.

— Равинът значи — повтори Шафино и въздъхна тежко, после замълча. Накрая отсече: — Щом знаеш за него, значи знаеш прекалено много.

— Ще дойдеш ли да ме изпратиш на пристанището?

— Опасявам се, че не. В траур съм все пак, забрави ли? Черна лентичка, тъжна музика. Всичките му дивотии.

— Звучиш ми сломен от мъка.

— Е, старая се да гледам на нещата откъм хубавата им страна — каза Шафино. — Навремето монахините все повтаряха — човек може и да си поплаче през нощта, ала с утрото ще дойде и радостта. Е, при мен утрото вече настъпи.

— Да де, ти и Джули — натъртих аз. — И понеже стана дума за основното ти гадже, от какво толкова я пазиш?

— Ще държим връзка — предпочете да не отговори Шафино. — Мисля да кажа на момчетата да те заснемат с видеокамера. Искам да видя как ще подвиеш опашка.

Погледнах Джули, която още седеше пред тоалетката — пъхаше гримове в дамската си чанта. Беше наясно какво ми готви Шафино — пет пари не даваше. Голям непукист, ще знаете. Нямаше да се учудя, ако точно тя бе теглила куршума на сестра си.

Казах на Шафино:

— Разходка с лодка и обвинение в изнасилване. Пълна програма, откъдето и да го погледнеш.

— Падна ми в ръчичките, това е! — изпръхтя той. — Ако стане каквото съм намислил, с теб е свършено. Ако не стане, пак губиш. Репутацията ти отива на кино, ще се разориш, докато опровергаваш, че не си изнасилвал никого, и по всяка вероятност, драги ми Шерлок, ще изхвърчиш от службите. То оставаше да чукаш жена ми и да ти се размине!

— Значи ме размотаваш, а после, когато му дойде времето, ми стоварваш чука върху главата.

— В смисъл че те убивам ли? Не ми давай зор де, нека се позабавлявам. Помъчи се малко като грешен дявол, ей това искам. Моите момчета ще те строят в две редици, а после идва веселата част — изхвърчаш от полицията и лежиш в дранголника десетина години. Е, можеш, разбира се, да извъртиш някой пирует в стил Никсън и да си възвърнеш доброто име. Или най-малкото да опиташ. Но лично аз предпочитам да те сполети съдбата на Робишо — да затънеш до гуша в калта, да се пропиеш и да просиш от хората някой и друг цент колкото за насъщния. Да те убия ли? Не е зле да помисля. Но сега-засега не бързам. Въпреки че бих могъл да си променя мнението.

Лари Арънс ми издърпа телефона и го доближи до ухото си. Не го свърташе на едно място.

— Остави ги тия дрънканици за после — рече той на Шафино. — Следобед трябва да ходя в съда. Нека приключваме и да вдигаме гълъбите. Донесохме куфарчето и го дадохме на Джули. Какво ще кажеш, мисля да я изпратим и да отведем Мар на лодката. Няма какво да се мотаем. — Известно време Арънс мълча и слуша, накрая отсече: — Точно така.

Прекъсна връзката, пъхна телефона в джоба на балтона си и щракна с пръсти на Джули. Тя може и да се репчеше на другите, но с Арънс си знаеше мястото. Кимна притеснено, грабна дамската чанта и металното куфарче и излезе от стаята.

Алдо затвори вратата и отново се изтъпани зад мен. Арънс, който стоеше отпред, си погледна безупречно поддържаните нокти.

— Значи знаеш за групата и какво правим, а? — обърна се той към мен.

Отвърнах, че да, знам.

— Тогава не можеш да си тръгнеш от лодката — отсече той.

Каза го така, сякаш съжаляваше, че волю-неволю, трябва да ме убие. Още малко, и да му повярвам.

— Бил съм труп още когато съм влязъл в стаята — отбелязах. — Бил съм труп, понеже лазя по нервите на Шафино. Разиграва ме като маймуна, но всъщност иска да ме очисти. Днес, утре, все едно кога. Взел ме е на мушка и това може да завърши само по един начин. Изнервя се и когато някое ченге се доближи прекалено много до Джули.

— Ще ти кажа аз на теб кого изнервяш, мърляч нещастен — прекъсна ме с дрезгав глас Алдо. — Братовчед ми Дани, ето кого. Нервен е човекът всеки божи ден в Атланта. Заради теб бере там душа. Принуден е да носи вестници под ризата си, та да не го наръгат. Всеки месец се изръсва с по триста долара, за да плаща на трима чернилки да го пазят да не би някой да му посегне и да го изнасили. Не си ли плати, спукана му е работата. Дани никога няма да ти прости, че го тикна на топло, и ме праща да ти го кажа.

Алдо и Дани бяха не просто братовчеди. Бяха си едва ли не братя. Бяха израсли заедно, пак заедно бяха учили в полицейската академия, бяха си кумували взаимно и си бяха купили две къщи една до друга на остров Статън. По време на акция срещу наркопласьори във Вашингтон Хайтс Дани бе прострелян, докато се опитвал да предпази Алдо — така двамата се бяха сближили още повече. И без всичко това си е неоспорима истина, че италианците, израсли в една и съща махала, поставят приятелството и верността по-високо от всички задължения към Бога, родината и Нюйоркското полицейско управление. Сега обаче не ми беше до тия приятелчета и тяхното чувство за дълг. Мислех си за металното куфарче. Бях се сетил къде съм го виждал.

Навремето бях сгащил едни нигерийци, които работеха в банка в Манхатън като охрана и чистачи, така че да се добират по-лесно до сведения за влоговете и кредитните карти. Като повечето престъпници, и нигерийците си бяха хора на навика. Извършеха ли престъпление, запазваха онова, което им бе помогнало да успеят. Бяха превърнали въпросните метални куфарчета едва ли не в свой талисман — с тях изпращаха в Африка задигнатите пари и фалшивите кредитни карти. Знаеха ги сантиметър по сантиметър, и отвътре, и отвън. Знаеха вместимостта им, колко мангизи ще се поберат, как да ги разглобят и да направят второ дъно. Когато ги спипах, намерих у тях, в стая в Бруклин, цели дванайсет куфарчета, готови да се отправят към Черния континент.

Както личеше, и Шафино имаше слабост към такива куфарчета. А също към Джули като куриер.

— Слизаме долу — оповести Лари Арънс, обръщайки се към мен. — Но без белезници — за да няма излишни въпроси. Знаеш обаче, че пистолетите понякога стрелят ей така, случайно. Не, няма да те убивам. Най-малкото тук. Но ако се наложи, ще ти гръмна капачката на коляното.

Връчи ми шапката и ми заповяда да се изправя. Щом станах, ми подаде едно от плюшените мечета на Джули — да съм си избършел кръвта по лицето. Подчиних се под присмехулния поглед на Алдо.

Беше време да поемаме. Арънс кимна и Алдо се пресегна да отвори вратата. Тъкмо хвана ръчката, когато от другата страна се почука настойчиво.

— Детектив Мар, аз съм, медицинска сестра Тайсън. Тук ли сте?

— Да — потвърдих аз.

— Побързайте! Колата ви. Джули я блъсна.

— Кажи, че си зает — изшушука Арънс. — И че ще идеш при нея по-късно. Нали помниш, коляното!

Рекох на Арънс:

— Джули е казала на сестрата, че сте си тръгнали. Ако почнеш да гърмиш, тя ще разбере, че си тук. Ще разбере и че Джули е излъгала.

Добавих и че са пратили Джули да ме повика в стаята си, та малко трудно ще докажат обвиненията, че съм й налетял да я изнасилвам — Джули все пак беше на осемнайсет години, а аз можех да призова медицинската сестра за свидетелка. Натъртих, че ако негърката ни види как си тръгваме заедно и после се окаже, че съм мъртъв, не е трудно да се досетим с кого най-напред ще пожелаят да разговарят следователите, натоварени с разследването на убийството.

След тия ми думи Арънс се свъси и се замисли, но още преди да е взел някакво решение, аз казах на висок глас:

— Влезте, сестра Тайсън.

Тя натисна ръчката отвън, Алдо пък я натисна от другата страна и вратата изпука и се отвори — така двамата се озоваха лице в лице. След няколко секунди Алдо затръшна вратата под носа на негърката.

— Какво ви прихваща? — извика Алма от коридора.

Притеснен до смърт, Алдо се спогледа с Арънс, който след кратко двоумене му каза да отворел проклетата врата.

Речено — сторено — пред нас като буреносен облак застана медицинската сестра, която държеше подлога и очевидно бе вбесена от малката случка с вратата. Алдо пък беше вбесен, задето, ще не ще, се е озовал в такава близост с подлогата, която не беше празна. Надуши миризмата и се дръпна вътре, като ме настъпи по краката. Това беше моят шанс. Тутакси го сграбчих в мечешка прегръдка и притиснах лактите до хълбоците му. Той изруга, ядосан, че съм го вдигнал от земята и съм го завъртял с лице към Арънс. Наредих на Алма да напусне стаята — казах й да не задава въпроси и да не се притеснява, просто да излезе и да затвори вратата. Тя се подчини.

Блъснах Алдо върху Лари Арънс и двамата се свлякоха на пода, преплели ръце и крака. Алдо беше по-близо до мен, затова го изритах с все сила по лицето — от носа и устата му рукна кръв. Той се опна по гръб, разперил широко ръце. Арънс побърза да седне — облегна се на леглото и бръкна в джоба на балтона. Аз обаче също не стоях със скръстени ръце — свалих си шапката и му я метнах в лицето, той замахна със свободната ръка, но аз се оказах по-бърз и стоварих с все сила пета върху коляното му. Чух го как изкрещя. Деветмилиметровият пистолет беше в дясната му ръка и сочеше към пода. Стъпих върху оръжието и го затиснах към килима, после се наведох и фраснах едно кроше във врата на Арънс. Очите му изскочиха от орбитите и той се замъчи да си поеме дъх, а аз грабнах пистолета и се обърнах към Алдо — да не почне да се прави на герой. Но явно го бях ритнал доста силно, понеже той седеше ошашавен насред стаята и гледаше с изцъклени очи дъждобрана си, оплескан с кръв. Не щеш ли, ме забеляза и бръкна в колана си да извади пистолета. Движеше се бавно. Прекалено бавно, та да направи нещо. Една-единствена крачка, и бях при него. Притиснах деветмилиметровия пистолет до лявата му вежда — знаех, че види ли Алдо лицето ми, няма да ми се налага да му обяснявам нищо. Той всмукна въздух с отворена уста и ми показа, че в окървавените му ръце няма нищо.

Прибрах си глока и пистолета, който държах в кобура на глезена. Взех и деветмилиметровия пистолет на Алдо. После отидох при вратата и я открехнах колкото да видя Алма. Тя стоеше като втрещена. Но си личеше, че я гризе и любопитство. Всъщност защо ли изобщо се учудвам — винаги се получава така, когато ченге каже на цивилен да се дръпне. Рекох на клетата женица, че сме спорели нещо по работа и тя да не се притеснява — ще имам грижата всичко да се оправи.

Негърката се впусна да ми обяснява как била дошла да ми каже, че Джули нарочно е блъснала два пъти колата ми и после е отпрашила нанякъде — и Алма, и майсторите, дето работели в гаража, я били видели с очите си.

Темерутщината на Джули ми бе спасила живота, но аз не можех да го кажа на Алма. Само затворих вратата и отново насочих вниманието си към ченгетата, наумили си да ме водят на еднопосочна разходка.

Алдо седеше насред стаята и навел глава, притискаше към носа си носна кърпа. Арънс пак си беше там, където го бях оставил — беше се облегнал на леглото и разтриваше врата си. Едвам си поемаше дъх.

— Няма да си губя времето и да подавам жалба — казах аз. — Сдушили сте се с Шафино, на ваша страна е и равинът; защо да си играя и да подавам жалба! Един-два въпроса, и си тръгвам. Къде отиде Джули? — обърнах се аз към Арънс.

Той оброни глава назад и я опря в леглото. После затвори очи, сякаш изобщо не ме забелязва. Отидох при перваза на прозореца, грабнах стереоуредбата на Джули, обърнах се и я пуснах върху раненото коляно на Арънс. Той побърза да отвори очи.

— В окръг Колумбия — отвърна ми. — Мацето отиде в окръг Колумбия.

— Какво има в куфарчето?

— Пари.

— Колко?

— Петдесет бона.

— Тарифата ви. Добре се справяте, ако наистина ви ги броят.

Попитах Арънс знае ли кой е равинът, той отговори, че нямал представа, единствено Шафино поддържал връзка с него, а Шафино нямал намерение да разгласява пред другите сведенията, до които се докопвал, понеже сторел ли го, значи да си поделял с тях властта, нещо, което Боби Шашмата не би направил за нищо на света. Алдо също се намеси, за да защити колегата си, и ме увери, че Арънс казвал истината — дори и да съм им изпотрошал всички капачки на коленете, пак не можели да ми съобщят нищо повече, понеже не знаели друго.

Погледнах нацапаното с кръв плюшено мече и се сетих как Арънс ми се е присмивал. Наредих му да се свърже по клетъчния телефон с Шафино. Докато той набираше номера, вметнах, че ще задържа пистолетите, пък те с Алдо да се оправят както знаят с шефовете. Ако извадеха късмет, щяха да се отърват с глоба или с едноседмично отстраняване от длъжност. Мина ми през ума да им взема и полицейските значки, но после реших, че само ще си пилея времето. Повечето ченгета правят копия на значките и държат оригинала в сейф или банка. Сигурно щеше да се наложи Лари Смъртоносния и Алдо да обясняват надълго и нашироко къде са изяли пердаха. Всъщност не — беше малко вероятно да се стигне чак дотам, нали равинът ги покриваше.

Тъкмо Арънс да каже нещо на Шафино, когато го потупах по рамото.

— Изпей на Боби Шашмата „Старецът и реката“ — заръчах му.

— Моля? — възкликна той прегракнало, сякаш го е повалила тежка настинка.

Докоснах го лекичко с крак по нараненото коляно.

— „Старецът и реката“ — повторих аз.

Арънс запя. Или по-скоро заграчи, без да сваля измъчен поглед от мен.

— Реката, реката, на стареца е тя и знае той неща, да…

Млъкна и поклати глава. Болеше го непоносимо, но и той си имаше гордост. Гордост на мъж. На ченге. Не смяташе да продължава нататък с импровизирания концерт. По-скоро би умрял, отколкото да пее. Взех от него телефона и заслушах.

Шафино се заливаше от смях — още малко, и щеше да се задави. Мислеше, че телефонът все още е у Арънс, затова каза:

— Вие там да не сте превъртели? Какво ни в клин, ни в ръкав ми пееш негърски песнички?

— Отменям разходката — рекох му аз. — Може ли да си прибера капарото?

Шафино веднага млъкна. Долових в тишината, че е бесен и ме мрази до смърт. Накрая рече:

— Какво си направил с Лари и Алдо?

— А, нищо. Но ще се наложи на Алдо да му кърпят носа, а колкото до Лари, той вероятно никога вече няма да иде на танци. А, докато не съм забравил! Я звънни на равина и му кажи да изтегли ония документи. За отпуската де.

— Негодник! Хич не си въобразявай, че ще ти се размине.

— А ти какво си се запретнал такъв да пазиш Джули? Да не би случайно да е убила Линда?

— Стига си си придавал важности, задник такъв — изсумтя Шафино. — Казах ти вече, в ръчичките си ми. Няма мърдане. Точно преди да се обадите си седях тук и си мислех за теб и Линда. И стигнах до заключението, че когато на някого не му върви, няма никакво значение колко дълга му е оная работа. Сещаш ли се за писмото, дето Линда е написала? И заради което ще има да търкаш наровете? Май знам къде го е скрила.