Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (14)

XIV

Към три часа следобед Катрин се отправи към кантората си, където щеше да се срещне с Бранд. Валеше ситен дъжд. Противно на навиците си, тя взе такси и докато колата се движеше бавно по улиците, нейните неясни и объркани мисли й заприличаха на тежките облаци, които се влачеха по небето. Тя си припомняше ту една, ту друга сцена от предишната вечер: кабарето, Дейзи Джървис, компанията в Лоншън, свободното държане на Нанси и каменното лице на Крис.

След това учудващо ясно тя си представи как той след седмици на необичайно безделие пристигаше в Кливланд, за да продължи отново всекидневната си работа. Тя го виждаше да слиза от влака с чанта в ръка, вдигната яка и шапка със спуснати краища.

После той спираше, за да обгърне със своя мрачен и сериозен поглед малката фабрика, положила основата на благосъстоянието му, където всички работници, чиновници, търговци и представители бързаха да го приветстват с „добре дошъл“.

Катрин не би могла да каже какво подсилваше въображението й да си представя тази сцена, но тя беше толкова убедена в истинността й, сякаш наистина беше присъствала на нея.

Тя въздъхна и се помъчи да се изтръгне от бленуванията си, за да събере силите, които й оставаха, за срещата с Бранд. Щом продаде миниатюрата, тя би могла да уреди всичко и да се върне веднага в Англия. На другия ден, след първото представление на Нанси, нищо нямаше да я задържа повече. Крис и Нанси нямаше да имат повече нужда от нея. През медения им месец, си казваше тя с огорчение, щеше само да ги притеснява.

Лека тръпка премина по тялото й, когато слезе от колата и прекоси улицата. Брьоже я чакаше в кабинета си, скромна малка стаичка, в която имаше място само за бюро, две кресла и радиоапарат. Катрин веднага разбра, че той е нервен, макар че се опитваше да придаде учтиво безгрижен вид на слабото си, с орлов нос лице. Беше приготвил кафе и й го поднесе с няколко бисквити по един смешен и трогателен начин. Тя ги прие с благодарност. Кафето беше топло и силно, приготвено по френски начин. Докато пиеше, Катрин наблюдаваше стария човек, характерното му лице, дрехите му, чиито ръкави бяха много изтъркани, ослепително бялата му риза, под високата корава яка на която се виждаха грижливо зашити кръпки, идеално лъснатите обувки със силно напукана кожа, и внезапно почувства безкрайно съжаление към него. Тя никога не беше обръщала особено внимание на Брьоже, освен когато се касаеше за работата, но сега изведнъж изпита към него едно съвсем ново чувство на състрадание. По него тя четеше ясно историята на дългата борба с фалирането, на отчаяното му усилие да защитава почтеността на посредственото си съществувание.

— После — каза Катрин, — ако успеем, ще направим опит да подобрим вашето положение.

Брьоже пламна до корените на редките си сиви коси:

— О, не, мис Лоримър.

— Да, да, Брьоже — отговори тя решително.

Той я погледна крадешком, стеснително и сетне извърна очи.

— Благодаря, мис Лоримър — промълви той, — много ви благодаря…

Двамата млъкнаха. Брьоже извади часовника си, един изящен, златен, покрит с емайл часовник в стил Луи Филип, спомен от хубавото минало време.

— Надявам се, че мистър Бранд вече ще дойде.

— Още няма три часа.

— Точно три е, мис Лоримър.

— Хайде, хайде, не губете търпение, Брьоже.

Катрин му отправи приятелска и окуражителна усмивка.

— Можете да смятате, че сте получили повишението.

Тя мислеше, че това е причината за неговата нервност.

— О, не се отнася до мен — обясни той бързо. — По-важно е за вас. Става въпрос за една толкова голяма работа…

Той млъкна, като повдигна едва забележимо рамене.

— Смятам, че ще се споразумеем с Бранд.

Катрин говореше напълно уверено.

— След всичко, което той заяви… Ние го познаваме достатъчно, нали? Той държи на думата си.

Отново настана мълчание, през време на което и двамата мислеха за своя прочут клиент. Според Катрин Бранд знаеше какво иска и винаги го постигаше. Той беше дребничък човек, който скриваше острия си поглед зад очила и който беше натрупал баснословното си богатство от ловката комбинация на два занаята — превози и търговия със строителни дървени материали. В цялата страна името му бе станало символ на предприемчивост. Разправяха се легенди за неговите предприятия, като се започне от огромните му складове за дървен материал на северозапад и се стигне до химическия институт, който току-що бе създал в Сан Франциско с чисто човеколюбива цел; съкровищата, събрани в испанския му замък, венецианския му дворец и голямата му къща в стил барок в околностите на Кей Уест, се изчисляваха на милиони.

От личността му се излъчваше такава жизненост, че беше достатъчно човек да мисли за него, за да има чувството, че той присъства.

Унесена в мисли, Катрин се сепна, когато видя, че все още беше сама с Брьоже. Часовникът на стария човек показваше три и петнадесет.

— Не е ли необичайно това, мис Лоримър? — запита той, като се изкашля. — Да го потърся ли по телефона?

Тя поклати отрицателно глава.

— Недейте, не бива да му показваме, че се безпокоим. Ако нещо не го е задържало, той ще дойде, иначе ще ни потърси сам.

— Добре, мис Лоримър.

Брьоже обаче не можеше да стои на едно място и да чака. Той излезе в предната част на кантората и застана зад остъклената врата, откъдето можеше да наблюдава част от улицата. Катрин остана неподвижна. Тя се вслушваше в шумовете отвън, но до ушите й достигаха само гълчавата на улицата и виковете на вестникопродавачите. Тези викове, без да знае защо, ужасно я дразнеха. В този миг Брьоже се спусна към нея с вестник в ръка. Приличаше на човек, когото са ударили по главата. Отначало не можеше да каже нито дума.

Задъхан, с разширени очи и бледо като тебешир лице, той стоеше като закован на прага.

— Вижте, мис Лоримър — извика той, заеквайки. — Вижте!

Тя скочи, обзета от страх.

— Какво има?

— Бранд е… той няма, той няма да купи миниатюрата!

Гласът му секна. Лицето му се сгърчи и Брьоже се отпусна на един стол, като заплака.

Катрин грабна вестника от ръцете му и от едно голямо заглавие на първа страница научи, че Бранд беше намерил смъртта си с още десет пътници в една ужасна самолетна катастрофа.