Майкъл Ридпат
Последна сделка (28)

28.

Докато се прибирах у дома, поглеждах от време на време зад гърба си. Някой ме следеше — руса жена по джинси и подплатено яке. Държеше се на трийсетина метра зад мен и не полагаше никакви усилия да остане незабелязана. Полицайка, реших, макар че не можех да съм сигурен. Обърнах се и й махнах с ръка. Тя спря, запали цигара и продължи внимателно да ме наблюдава.

Мислите ми бяха в хаос. Спречкването с Арт бе опънало до крайности без това опънатите ми нерви. Това, че един алкохолик бе размахвал под носа ми заредено оръжие, ме бе изплашило до смърт, макар че Арт сигурно беше опасен първо за себе си, а чак после за мен.

Яд ме беше и на Гил. Не че не разбирах положението, в което се намираше. Ровенето из бюрото на колега не съвпадаше с неговото разбиране за етични отношения. — На всичко отгоре „Ревиър“ беше в много сериозно положение и аз с нищо не помагах на компанията. Той се бе държал човешки с мен, а аз го бях предал.

Но подкрепата на Гил беше важна за мен. Той ми бе повярвал в един момент, когато другите не знаеха какво да мислят, беше ми предложил подкрепата си тогава, когато ми бе особено нужна. Беше почтен човек и аз го уважавах. А ето че сега изведнъж бе пожелал да няма нищо общо с мен.

Не знаех дали някой ден Гил ще пожелае да ме върне във фирмата. Работата в „Ревиър“ ми бе доставяла огромно удоволствие и аз не исках да си тръгвам — най-малко от всичко по този начин. Само преди месец „Ревиър“ бе означавала всичко за мен. И все още продължаваше да е важна — макар и като връзка с безгрижното минало. Само дето бъдещето не изглеждаше толкова светло. Без жена, без работа и ако не внимавах много — с куршум в черепа. Просто не можех да си позволя да седя и да чакам. Трябваше бързо да разкрия убиеца на Франк и Джон и да го разоблича преди да се е добрал до мен. Едва тогава можех да мисля за връщане към някакъв по-нормален живот.

Когато влязох в апартамента, индикаторът на телефонния секретар мигаше. За един безумен миг си помислих, че може да е Лиза. Не беше тя.

— Здрасти, Саймън, обажда се Кели. — Гласът й, обикновено силен и уверен, звучеше странно потиснато. — Търсих те на работа, но ми казаха, че си излязъл и няма да се връщаш. Искам да поговорим, ако е възможно. Обади ми се.

Веднага набрах номератора на „Бостън пептидс“ и без забавяне ме свързаха. Кели обаче не искаше да ми каже за какво иска да разговаряме. Уговорихме се да се обядваме заедно в едно заведение до Харвард Скуеър — на безопасно разстояние от погледа на колегите й.

Оказа се вегетариански ресторант, претъпкан с изгладнели студенти. Бях подранил, но Кели вече ме чакаше отвън и нервно пушеше. Поздравихме се без особен ентусиазъм и без да говорим се наредихме в края на опашката, проточена до щанда, където приготвяха храната. Изчакахме чинно реда си, аз си избрах салата, Кели — нещо запечено в питка, и седнахме на единствената свободна маса.

Кели извади поредната си цигара, после я прибра, лишавайки мигновено настръхналия сервитьор от шанса да я нападне.

— Не трябваше да идвам — промърмори тя.

— Радвам се, че го направи.

— Лиза не би се радвала, че реших да говоря с теб. Още по-малко Хенри.

— Сигурно имаш основателна причина.

— Мисля, че имам.

Зачаках. Кели мушна с вилицата в пълнежа на питката.

— Лиза не е добре и смята, че ти си отговорен.

— Знам.

— Доста размишлявах по въпроса — каза Кели — и не можах да убедя себе си, че е права. Проблемът е там, че… ти вярвам. В известна степен. И мисля, че е редно да знаеш какво беше разтревожило Лиза. И кое допринесе за уволнението й. Не ме интересува какво ще правиш с информацията, стига да не я използваш срещу интересите на Лиза. Или срещу моите, разбира се. И още едно условие: това не си го чул от мен. Окей?

— Разбрано — кимнах аз.

— Веднага щом „Био-уан“ изкупи „Бостън пептидс“, Лиза пожела да получи достъп до данните за „Неуроксил-5“. Искаше да провери дали не е възможно да го използва по някакъв начин срещу паркинсона.

— Хенри ми каза същото — казах аз. — Но нищо повече.

— Първоначално Клизмата заяви, че това е абсурд. Той управлява фирмата в обстановка на пълна секретност и организацията е такава, че никой не получава информация за нищо, освен ако не му е невъзможно да работи без нея. Но Лиза може да бъде доста убедителна.

Усмихнах се.

— Както и да е, в крайна сметка успя да убеди Клизмата. Но той беше крайно внимателен в подбора на данните, до които я допусна. Мисля, че й даде да прегледа резултатите от някакви стари изпитания върху животни, не знам дали не ставаше дума за плъхове. — Кели отхапа от питката. Изчаках я търпеливо да сдъвче храната. — Информацията бе почти неизползваема, но на друго не можеше и да се разчита. Докато се запознаваше с нея, тя забеляза нещо, което Клизмата явно беше пропуснал.

— И какво е това нещо?

— Няколко месеца след третирането им с „Неуроксил-5“ значителна част от плъховете бяха измрели. — Повдигнах вежди, Кели го забеляза и каза: — Нищо нередно, разбира се. Старите плъхове умират. Какво друго може да се очаква от тях? С любопитната разлика, че броят на умрелите от инсулт беше по-голям от статистическата прогноза.

— Удар? Искаш да ми кажеш, че плъховете умират от инсулт?

— Плъховете, особено тези в лабораториите, заболяват от голям брой болести, считани за човешки.

— Разбирам.

— Знаеш ли какво представлява инсултът? — попита ме Кели.

— Според мен някакъв съсирек в мозъка, запушващ кръвоносен съд.

— Да, това е едната възможност, но причината може да бъде и точно обратната — мозъчен кръвоизлив. В резултат може да настъпи парализа или направо смърт.

— Значи е било сериозно.

— Може би.

— Какво значи това „може би“? Ако всички онези плъхове са умрели от инсулт, не следва ли автоматично изводът, че „Неуроксил-5“ е смъртно опасен?

— Не е толкова просто. Повечето от плъховете все пак бяха оцелели или умрели от естествена смърт. Говоря само за процент на умрелите от инсулт, по-голям от очакваното. Отклонение в тревожна посока от статистическата прогноза.

— Но Лиза е сметнала това за важно?

— Точно така. Първо говори с Хенри по въпроса. Той й каза да се обърне към Клизмата. И тя го направи.

Ставаше ми ясно.

— И той й е казал, че няма нищо нередно.

— Именно. Заявил, че нейните наблюдения не били статистически значими. Когато тя поискала допълнителни данни, за да се разбере дали става дума за реален проблем, Клизмата отказал да й ги даде. Казал й, че тези резултати вече били анализирани и че нямало защо да се безпокои.

— Но това не успокоило Лиза.

Кели се усмихна.

— Ти я познаваш. Тя не е човек, който ще миряса, докато не види лично всички данни. Само че Клизмата продължаваше да не я допуска до данните и тогава тя го нарече лъжец. Обвини го, че не е анализирал резултатите достатъчно задълбочено.

— И той я уволни.

— На което никой не се изненада — завърши Кели.

И аз не се изненадах. Знаех, че и с Хенри се бе държала по подобен начин през годините на съвместната им работа, но той явно беше много по-търпелив от Клизмата. Сега разбирах какво искаше да ми каже с думите, че Лиза не би се вписала в средата на „Био-уан“.

— Според теб имаше ли Лиза основание да се безпокои? — поинтересувах се аз.

— Аз не съм виждала тези резултати и всичко, което ти разказах, съм го чула от устата на Лиза — отговори Кели. — Предполагам, че статистически погледнато, Клизмата е бил прав. Но аз работих с Лиза цели две години. Вярвам на интуицията й. Не знам, може и да се е натъкнала на нещо крайно важно.

— Как мога да науча? — попитах аз.

— Ти? — изненада се Кели. — Няма начин.

— Не можеш ли да ми помогнеш?

Кели заби поглед в чинията си — беше почти празна.

— Не мога. За разлика от Лиза, аз нямам друга работа, която да ме чака, в случай че ме уволнят. И не искам да си създавам в лицето на Томас Иневър противник, защото той може да бъде страшен.

— Хм… А дали клиничните резултати подсказват за същия проблем при хората?

— Предполагам не — замислено каза Кели, — защото всички тези данни отиват в Комисията за контрол над храните и лекарствените препарати. Мисля, на всички ни е ясно как биха реагирали там, ако всеки, който е пил „Неуроксил-5“, се тръшне от инсулт на следващия ден.

— В масов мащаб сигурно биха го забелязали, но мен ме интересува какво ще стане, ако умрат неколцина, и то месеци след започване на терапията.

Кели се замисли.

— Не знам. Фаза едно и фаза две на клиничните изпитания вероятно включват общо примерно стотина души. Много е възможно да не се забележи, ако става дума за няколко потърпевши. Точно затова се провежда и фаза три, при която лекарството се изпробва върху хиляди пациенти.

— Това правят сега, така ли?

— Да, трябва да завърши през март следващата година.

— Имаш ли някаква представа какви са междинните резултати досега?

— Ти майтапиш ли се? — изгледа ме изумено Кели. — Знае ги само Иневър. А според мен на този етап и той не би трябвало да ги знае.

Спомних си бележката в онова писмо, че изпитанията са двойно анонимни.

— Има ли начин да се разбере?

— Не — заяви Кели. Помълча и допълни: — Може би само ако лично отидеш и разговаряш с лекарите, които провеждат изпитанията.

— Би ли ми дала техния списък?

— В никакъв случай — отсече тя.

Бях разочарован. Сигурен бях, че Лиза е надушила нещо изключително важно, но не можех да си представя по какъв начин аз, при това без чужда помощ, бих могъл сам да пробия стената от секретност, обграждаща „Био-уан“.

— Има може би нещо, което можеш да направиш — обади се Кели. — Почти съм сигурна, че отчетът от фаза две е публикуван в „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“. Помня отзвука от него сред специалистите, когато излезе.

— И аз. Точно тогава акциите на „Био-уан“ скочиха, нали така?

— Възможно е. Парите са по твоята специалност. Аз разбирам само от лекарства. — Гримасата ми, изглежда, бе забелязана от Кели, защото тя побърза да заглади хапливата си реплика. — Съжалявам. Мисълта ми беше, че е много вероятно в списанието да е публикуван и списъкът на лекарите, ангажирани във фаза две. Много от тях несъмнено ще участват и в последната трета фаза. Така можеш да научиш имената поне на няколко от тях.

— Благодаря, ще опитам. — Двамата започнахме да дояждаме храната си. Кели се разбърза, защото закъсняваше. — Как вървят нещата в „Бостън пептидс“ без Лиза? — поинтересувах се аз.

— Ами липсва ни. ВР56 върви добре. Вече получаваме първите отзиви от доброволците. Изглежда, лекарството е безопасно, макар че май предизвиква потиснатост у някои хора.

— Потиснатост?

— Да, понижава нивото на серотонина в мозъка. Въздействието му е обратно на това на „Прозак“.

Потиснатост.

Лиза бе вземала ВР56.

Спомних си необичайната й чувствителност около седмица след смъртта на Франк, бързината, с която избухваше в разговорите между двама ни, крайно нетипичната за нея нерационалност, постоянно мрачното й настроение и най-вече пълната ми неспособност да й помогна по някакъв начин. Биохимично индуцираната потиснатост, комбинирана с останалите източници на стрес, сигурно е била нещо ужасно. Нищо чудно, че тя не бе издържала и бе избягала.

— Какво има, Саймън?

Лиза ми бе казала, че не иска никой от колегите й да разбере, че е вземала лекарството тайно от останалите. Не бях сигурен дали забраната да казвам се отнасяше и до Кели. Сметнах, че е правилно тя да реши дали да й каже, или не.

— О… нищо, просто се бях замислил. Надявам се този ефект да не е достатъчно сериозен, за да спрат лекарството.

— Не, няма такава опасност — отговори Кели. — Има начини това да се заобиколи. Най-простият от тях е да се взема в комбинация с „Прозак“. — Тя погледна часовника си. — Трябва да вървя. Моля те да изчакаш тук няколко минути преди и ти да си тръгнеш. Не искам никой да ни вижда заедно.

— Добре — съгласих се аз, преценявайки, че не е необходимо да й казвам, че са ни наблюдавали през цялото време на разговора ни. — Тръгвай. И много ти благодаря.

Тя се усмихна и си тръгна.

Изчаках малко и на свой ред излязох на слънце. За да не губя време, завих на ъгъла и влязох в един бар, който често посещавах. Беше при моста пред бизнес школата, само че от страната на Кеймбридж. Опашката ми остана навън. Поръчах си бира и се замислих над казаното от Кели.

Значи Лиза е била потисната. Но не онази потиснатост, която е резултат от напрегната работа, печал по отишъл си близък или семейни недоразумения, а биохимично индуциран стрес, от който светът ти става съвсем черен. Като знаех останалите неприятности на Лиза, нямах никакво съмнение, че светът наистина й се е виждал черен.

Тази новина ме накара да се почувствам малко по-добре. Сега, когато вече сигурно бе спряла да взема лекарството, имах по-добър шанс да я убедя да се върне при мен. Разбира се, само при положение, че докажех непричастността си в убийството на Франк.

Следващият основен въпрос бе имаше ли наистина проблем с „Неуроксил-5“. Трябваше да призная, че имаше вероятност отговорът да е „не“. Че отклоненията от очаквания показател са статистически пренебрежими и че Лиза се е заблудила по най-невинен и лесно обясним начин. Грешка, която може да се случи винаги и на всекиго. Добре, ако случаят бе такъв, тогава значи аз прахосвах време и усилия.

Ами ако Лиза бе права? Ако неуроксилът наистина бе виновен за повишаване броя на инсултите сред плъховете? Какво би означавало това?

Само едно — че в този момент лекарството убиваше част от доброволците, които разчитаха да се излекуват. А това бе катастрофа. За болните от алцхаймер, за „Био-уан“, за „Ревиър“.

Не бях сигурен какво общо имат с тази катастрофа Франк и Джон. Франк по обясними причини нямаше вземане-даване с „Био-уан“ — това бе първа грижа на Арт. Но Арт се бе изпуснал, че Франк му е задавал въпроси за „Био-уан“ преди да умре. Освен това имаше и веществено доказателство: лентата с обаждането на Джон, когато той казваше, че има нещо около „Био-уан“, което щяло да ми се стори интересно. Дали Джон не бе искал да ми каже, че „Неуроксил-5“ е опасен?

Едно голямо „ако“. Трябваше да намеря истинско и неоспоримо доказателство — в едната или другата посока. Допих бирата си и взех метрото за вкъщи.

 

 

Списание „Ню Ингланд Джърнал ъф Медисин“ се публикуваше в електронна форма и в Интернет. Доста бързо намерих интересуващата ме анотация на статията, за което ме бе информирала Кели. Наложи се да се обадя в редакцията на списанието, за да си поръчам пълния текст на доклада. Заглавието му беше „Контролиран тест с «Неуроксил-5» като средство за лечение на алцхаймер“. Следваше внушителен списък от имена на участниците в авторския колектив, оглавяван от не кой да е, а от самия Томас И. Иневър. В доклада се излагаха резултатите от фаза две на клиничните изпитания върху избрани осемдесет и четири пациента, страдащи от болестта на Алцхаймер. Статистическата извадка бе твърде малка, за да позволи обобщаващи заключения, но обшият тон на доклада подсказваше, че резултатите следва да се възприемат като насърчителни. Оказваше се, че не съществуват значителни разлики в броя и степента на отрицателните ефекти между групата, приемала „Неуроксил-5“, и другата, на която бяха давали плацебо. В края на статията бе приложен списък на шест клиники, взели участие в изследването, заедно с имената на ръководителите на екипите. Кели бе казала, че най-вероятно повечето от тези хора ще участват и в значително по-мащабната трета фаза.

След около час работа в Интернет разполагах с адресите на шестте клиники. Четири от тях бяха в Ню Ингланд, една в Илинойс и последната — във Флорида, без съмнение национален център по алцхаймер^[1]. Вече беше пет следобед. Нямаше как — щях да посетя клиниките в Ню Ингланд на следващия ден.

Направих си чай и прибрах пристигналата поща. В по-голямата част бяха рекламни листовки и всякакви боклуци, но на един плик адресът бе написан на ръка. Нямаше как да сбъркам този почерк.

Почеркът на Лиза.

Седнах на дивана и внимателно разпечатах плика. Не можех да събера решителност да го прочета. Едва ли щеше да бъде за „Био-уан“ — писмото очевидно бе изпратено преди майката на Лиза да бе успяла да й каже за обаждането ми и да й предаде моята молба. Можеше да бъде друг вид писмо — писмо, в което тя ми казваше, че се извинява, че адски съжалява, че й липсвам и че иска да се върне при мен.

Само че можеше да казва и съвсем други неща. Както и се оказа.

Саймън,

Имам новина за теб. Вчера си купих от аптеката теста, а днес посетих домашния ни лекар и няма никакво съмнение — бременна съм.

Сметнах, че си в правото си да узнаеш това едновременно с мен. Но трябва също и да те уведомя, че този факт с нищо не променя решението ми да остана далеч от теб в Калифорния. Искам да оставя зад гърба си Бостън, теб и смъртта на татко. Има проблеми, срещу които не мога да се изправя в момента: дали имаш пръст в убийството на татко и дали мога отново да ти вярвам.

И моите, и твоите родители се провалиха в отглеждането ни. Не бих искала това да се случи и на нашето дете. Надявам се тук в Калифорния да започна отначало и да създам нов живот както за себе си, така и за детето, което нося. Напоследък преживях ужасни моменти, сега поне най-сетне има за какво да живея.

Зная, че си се обаждал на мама. Моля те, не опитвай да се свържеш с мен. Имам нужда да бъда далеч от теб. Поне засега. Надявам се, че някой ден отново ще мога пак да те виждам и да говоря с теб, но това е в бъдещето.

Лиза

Прочетох писмото отново и отново, за да съм сигурен, че съм схванал всичко. В главата ми се извиваше вихрушка от емоции. Изпитвах някаква първична радост, че ще ставам баща, че скоро на бял свят ще се появи мъничко създание, за което и аз съм допринесъл и което ще носи в себе си частица от мен.

Щях ли да го видя?

Не бяхме планирали деца. Дори не бяхме разговаряли за деца. Негласно бяхме оставили това за неопределеното бъдеще. Смятахме, че е източник на потенциален конфликт между двама ни, и искахме да го отложим.

И за мен, и за нея връзката между хора от различни националности и вероизповедания не беше проблем. По-скоро обратното — този съюз ни освобождаваше от различните традиции, в които бяхме израсли. Но деца? Знаех за себе си, че изпитвам силно желание да науча нашите деца да говорят с английски акцент, да получат образование в частни училища и да имат представа бегла, нищо повече — за догмите на английската църква. Не заради мен, а заради чувството ми на дълг пред моето семейство. Титлата ми, на която аз не обръщах никакво внимание, трябваше да бъде наследена, а с нея и част от традициите, в духа на които бях възпитан. Проблемът ли? Проблемът беше, че според мен Лиза изпитваше подобни, но обратни на моите чувства. Юдейството се предава по майчина линия.

Всичко това вече бяха само някакви чисто умозрителни съображения. Лиза бе бременна. Нямаше съмнение, че щеше да поиска пълни права над детето и щеше да го задържи при себе си в Калифорния. Колко болезнена ирония. Осъзнах, че наистина следвам традициите на моето семейство, състоящи се в това да се правят и изоставят деца по целия свят. Не за пръв път се запитах имам ли наистина братя и сестри, за които баща ми не ми беше казал. И за какво ми беше тази тъпа титла? Та аз не бях нищо повече от един повреден англичанин, който застрашава света с възпроизводство. Може би истинското щастие на това дете бе точно във възможността да се отърве от мен.

О, майната му! Изобщо не ме интересуваше дали децата ми щяха да бъдат англичани, американци, юдеи или индуси. Това, което бе важно, бе, че исках дете от Лиза. Чувствах, че от мен може да стане добър баща, и знаех, че тя ще е добра майка. Представях си как се смеем заедно, ние тримата… макар бебето да бе все още размито петно в съзнанието ми. Можехме да създадем здраво семейство, наистина можехме.

Стига Лиза да ми дадеше шанс.

Не изпитвах желание да се показвам на улицата излишно, така че си поръчах пица по телефон и седнах да напиша на Лиза писмо. Щях да й го пратя чрез майка й, естествено. Започнах няколко пъти, скъсах доста листа и накрая посрещнах с облекчение позвъняването на вратата. Беше Мартинес. Поканих го да влезе.

— Ще си вземеш ли? — посочих му аз пицата.

Той поклати глава.

— Гледам да се държа настрана от бързите закуски.

— Чудя се как е възможно при твоята работа.

— Е, това е предизвикателството.

Погледнах го. Беше слаб, но във форма.

— Седни. Съжалявам, че не те поканих по-рано, но не знам защо винаги съм си мислил, че ви е по-добре на улицата.

— Да, точно за това искам да поговорим.

— Така ли?

— Току-що се обади сержант Махони. Съобщи ни, че наблюдението върху теб се сваля. Според него вече нямало оправдание за подобен разход.

Изстинах. Досега не бях осъзнал колко уютно се бях чувствал под чужда закрила.

— Но нали му е известно, че някой се опита да ме убие?

— Ти си забравил, ставаше дума за проследяване, а не за охрана.

— Господи! — прошепнах аз.

— Честно казано, изобщо не би трябвало да идвам при теб — сподели Мартинес. — Не бих казал, че е общоприето да информираме заподозрения, че вече може да не се притеснява.

— Това ми е ясно. Добре, благодаря ти все пак. На Махони сигурно не му пука. Не могат да ме застрелят. — Мартинес сви рамене. — Нещо май не ме харесва, така ли е? — Мартинес отново сви рамене. — А ти?

— Аз съм тъпо ченге, което изпълнява каквото му наредят — отговори Мартинес и стана. — Но не ми харесва когато убиват невинни хора. Така че, ако нещо те изплаши, не се колебай, направо ми позвъни. — Той извади визитна картичка от джоба си и ми я подаде. — И внимавай!

— Благодаря — отговорих аз, — ще се постарая.

 

 

Измъчих се, докато заспя. Онзи, който се бе опитал да ме убие, щеше да пробва пак. Това бе повече от сигурно. С полицията наблизо до мен може би имах някакъв шанс. Сега… бях обречен.

Може би Махони най-сетне ме бе задраскал от списъка на заподозрените. Не можех да повярвам, че тази възможност не е в състояние да ме зарадва. Бях сам в апартамента и изпитвах откровен страх, с които ми бе невъзможно да се преборя. Бях имал голям късмет, че стрелецът не ме бе улучил онзи ден. Но той щеше да опита пак. А аз нямаше къде да се скрия. Куршумът ми се струваше все по-неизбежен. Единственото, което ми хрумваше, бе да се заключа и да не мърдам никъде. Да сваля щорите, да живея на пица, да чакам и да се надявам.

Чувствах се дребен в леглото. И самотен. В нашето легло. Отчаяно желаех да усещам тялото на Лиза до моето, да мога да я прегърна и да потърся в нея ласка и кураж. С нея може би щях да мога да погледна смъртта в очите. Без нея… беше ми много трудно.

Поне щях да стана баща! Засмях се тихичко на себе си — с горчив, кух смях. Глупости! Та аз нямаше да преживея дори седмицата, камо ли девет месеца.

Станах и си налях чаша скоч. За момент уискито ме стопли и ме накара да се почувствам почти в безопасност. После излях остатъка в умивалника.

Напиване до несвяст не беше отговорът, от който се нуждаех. Ако исках да живея, ако държах детето ми да има баща, та макар и на хиляди мили от него, трябваше да направя нещо.

И то колкото можеше по-скоро!