Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Танкер „Дербент“, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
plqsak (2016)
Форматиране
in82qh (2016)

Издание:

Юрий Кримов. Танкер „Дербент“

ИК „Народна култура“, София, 1974

Руска. Първо издание

Редактор: Лили Герова

Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Васил Йончев

Литературна група IV. Тематичен № 2365

Дадена за набор на 17.X.1973 година

Подписана за печат месец ноември 1973 година

Излязла от печат февруари 1974 година. Формат 84×108/32

Печатни коли 13¼. Издателски коли 10,07. Тираж 20,125

История

  1. — Добавяне

Ключът

В радиостанцията на Каспийското параходство тази вечер дежуряха радистът Тарумов и експедиторката Белецка. Той беше едва двадесетгодишен, но го смятаха за най-добрия „слухар“ в целия морски басейн. Казваха, че можел да предава повече от сто знака в минута. Когато го питаха за това, той се усмихваше — човекът не е машина! Изучил беше апаратурата и минаваше без помощта на радиотехници. Забележи ли неизправност, подсвирне, загризе нокти и се покатери на таблото. Белецка се смееше: „Ако те удари токът, Арсен, ще си умре от страх. Поне мене пожали!“

Те бяха връстници и отдавна работеха заедно. Белецка приемаше и сортираше телеграмите. Това беше уморителна, еднообразна работа, неизискваща никакви познания. Той обичаше да я наблюдава, когато останеха сами в апаратната. Тя работеше бързо, неусетно и леко движеше устни, докато четеше телеграмата. Късите й коси падаха в очите — тя ги отмяташе бързо с глава. В такива минути му се струваше много привлекателна. Към края на смяната тя беше също така бодра, както при започване на работа, само ръцете й малко трепереха.

В радиостанцията я наричаха Муся. Тя изглеждаше съвсем млада, обичаше да се шегува и имаше хаплив език. Понякога Тарумов я изпращаше след работа и тя спокойно го хващаше под ръка.

Той знаеше, че е омъжена, но не беше чул нищо за мъжа й. Като че ли изобщо не съществуваше.

Веднъж, когато вървяха по крайбрежната улица, той видя на една пейка прегърната двойка и се извърна.

— Какво толкова се целуват хората? — закачливо прошепна Муся, като го погледна в очите. — Ще речеш, кой знае какво!

Той й отвърна грубо, за да скрие смущението си:

— Тогава се целувай по-рядко с мъжа си. Бъди по-умна от другите.

Муся замълча.

— Отдавна не съм го виждала — каза тя с полувъздишка, полупрозявка, — не зная вече колко…

— Как така? — попита той, без да разбира шегува ли се тя, или говори истината.

— Той замина дале-ече — рече Муся провлечено. — Механик е на танкера „Дербент“.

Скоро отношенията между Муся и Тарумов взеха да се променят. Неочаквано той схващаше, че продължава да мисли за нея и когато я нямаше. Все гледаше да се докосне до вещите или дрехите й, приятно му беше, когато споменаваха имената им заедно, а това се случваше често в радиостанцията.

Понякога безпричинно се сърдеше на себе си: влюбил се е като ученик в колегата си по работа, в чужда жена. И нищо не може да излезе от това освен празни фантазии.

А понякога, като забелязваше как расте купчината хартия на масата й, изведнъж го обхващаше страх: ще й дотегне работата, ще си отиде — и край на всичко. Не можеше да си представи друга на нейното място. Но Муся не си отиваше. Както преди беше весела, неуморима и на сбогуване след работа на кръстопътя викаше подире му:

— Благодаря, рицарю! Гледай да не те сгази трамваят!

Тази вечер имаше много работа. В двадесет и три часа Тарумов предаде метеорологичния бюлетин: „В района на Астраханския залив — средна облачност без валежи. Вятър норд-ост до три бала. В района на Махач-Кала — Красноводск са възможни незначителни валежи. Вятър норд-ост не повече от пет бала. През денонощието се очаква постепенно стихване на вятъра и лека облачност.“ В дневника той намери сутрешното радиосъобщение от корабите, нарушили графика поради неблагоприятното време. Обедни съобщения нямаше.

Ураганът се беше изтеглил на юг, но опашката му още беше някъде между Красноводск и Баку; привечер в пристанището свалиха предупредителните знаци и в сухотоварния кей победоносно изсвири първият отплуващ параход.

Радистът изпрати бюлетина и премина на приемане. Според сутрешните телеграми в близките два часа не се очакваше да пристигнат танкери. Позивната вълна бездействуваше. През слушалките едва проникваше тихо пеене. Толкова тихо, сякаш мъничко крехко насекомо драще с крачка по мембраната.

Тарумов завъртя потенциометъра и звукът укрепна, засили се, ясно се открои мелодията и удивително чистият женски глас секна, заглушен от шума на продължителни аплодисменти.

Радистът включи високоговорителя и свали слушалките. Високоговорителят пращеше, разкъсван от шумна глъчка, сред която се откройваха отделни гласове, пискливи като викове за помощ. Белецка стана от мястото си при телефона и се приближи.

— Ти не си с ума си — каза тя уплашено, — ами ако някой повика?

Тя се опря о облегалката на стола и задиша в тила му. Аплодисментите стихнаха. Отново женският глас запя същата простичка и наивна приспивна песничка.

— Люлчена — прошепна Муся. — Хубаво пее, нали? Я се отмести малко, Арсен!

Тя седна на края на стола и за да се задържи, го прегърна с една ръка. Лицето й беше толкова близко, че той виждаше влажния блясък на зъбите й през полуотворените устни. Полека наклони към нея глава и косите й го погъделичкаха по бузата. Тя не забеляза това, съсредоточено загледана в черния диск на високоговорителя. Той не слушаше музиката, а мислеше, че досега никога не са седели така прегърнати, че близостта им неусетно расте и още ще расте, докато… докато не станат мъж и жена. „Случват се такива работи — мислеше си той с радост, — да, именно така се случват.“ Опомни се, когато отново загърмяха аплодисментите.

— Стига — каза Муся. — Там някъде в морето те проклинат. Ще си изкараш някое мъмрене!

Той завъртя копчето и хвърли поглед към Муся. Кръстосала ръце на тила, тя се протегна, очите й бяха ласкави и дружелюбни. Ето, сякаш тя вече знае, че му се харесва, и не се отдръпна. Напротив! Вече му се струваше възможно да й заговори за чувствата си.

Той бавно тури слушалките и настрои приемника на морската позивна вълна. Мълчание. Муся вече седеше до масата и ръцете й бързо разпределяха купчината телеграми, сортираха, прикрепваха. В апаратната беше тихо, само газовата печка бумтеше зад преградката. Той погледна часовника — беше един часът и петдесет минути след полунощ. Неочаквано си помисли: ако до два часа заговори морската позивна, трябва още сега да се обясни с Муся. И изведнъж му стана и тревожно, и весело. Спомни си как в детинството си разрешаваха с приятелите големите спорове, хвърляйки нагоре пръчка. Правеха това сериозно, в пълно мълчание. Пръчката се завъртваше във въздуха и падаше или изправена, или хоризонтално. Буч или пляс?

… Петдесет и четири минути. До два часа оставаха шест минути — вече нямаше голяма вероятност. По-добре да мисли за друго. А за какво? Мусиният мъж плава на танкера „Дербент“. Този „Дербент“ наскоро беше вдигнал около себе си много шум — нему принадлежеше идеята за стахановски рейс и той пръв я осъществи. Но той се съревновава с друг танкер — „Агамали“, където колективът е също здрав, и още не се знае със сигурност кой ще спечели първенството. Сутринта от „Дербент“ беше дошла радиограма: тегли на буксир някакъв кораб с повреден мотор… Муся видя радиограмата — и поне една дума да беше казала! А вчера имаше буря. Никога не споменава мъжа си. И веднъж (това беше в деня на стахановската победа на „Дербент“) не отиде да го посрещне на пристана. Танкерите престояват в пристанището най-много три часа. Просто са отвикнали един от друг. Това се случва… Интересно какъв ли е той? Корабен механик, фамилното му име май беше Власов… не, Басов… Сигурно не е млад и е мълчалив като всички корабни механици. А Муся обича да се смее.

Петдесет и шест минути. Без съмнение включи се някаква корабна радиостанция: слабо изщракване и шум в наушниците. По-скоро да започнат повикването! Той натопи писеца и дръпна по-наблизо дневника. Днес трябва да говори с Муся. Но по време на дежурство е неудобно, ще отиде да я изпрати и тогава…

… Петдесет и седем минути. Високо и настойчиво зазвъня телеграфът в тишината. Озадачиха го необичайните еднообразни сигнали, сякаш някой си играеше с ключа. Три точки, три тирета, три точки… СОС… Той дръпна надолу шнуровете на телефона и стоманеният полукръг притисна темето му. Яростно заудряха в слепоочията звънките кристални чукчета:

— СОС, СОС, СОС… Аз, „Узбекистан“, се намирам на 42,36 и 18,02 на юг от остров Чечен. На кораба избухна пожар. Не можем да го ликвидираме… СОС… СОС…

Радистът започна да записва. Бе също като насън: сред ленивите образи-мисли изведнъж някой изкрещи в ухото само една дума и всичко наоколо става тревожно и зловещо. А чукчетата чукаха ли, чукаха:

— СОС… СОС… 42,36 и 18,02 южно от остров Чечен. Нямам самостоятелен ход. Танкерът влекач „Дербент“ отсече буксирното въже. Отдалечава се по стария курс. Не отговаря на сигналите. В безизходно положение сме… СОС…

— Муся, аварийната! — викна Тарумов. — По-бързо, Муска!

През наушниците той чу приглушено гласа й:

— Какво се е случило, Арсен?

— Не ми приказвай. Ето телеграмата.

Тя протегна ръка през рамото му и взе дневника. Той чуваше как Муся потраква с лостчето на апарата.

— Параходството ли е — каза тя спокойно, — дайте ми аварийната. Бързо!

Телеграфът отново затрака:

— СОС, СОС, СОС… Аз съм, „Узбекистан“, на борда си нося мазут. Избухнаха десет цистерни. От взрива губя устойчивост. Трудно е да се спуснат лодките, тъй като ютът[1] гори. 42,36 и 18,02. Танкерът „Дербент“ се отдалечава, без да отговаря на сигналите… СОС, СОС…

Пауза. Муся предава телеграмата. Обърнала се е и е затулила устата си с ръка. Говори тихо, за да не пречи на приемането. Браво, Муся! Но ето че оставя слушалката и се приближава до него.

— Мръсници! — казва гневно тя. — Изоставили другарите си… Я слушай, Арсен!

— Какво?

— Чуваш ли нещо?

— Не.

— Арсен, защо се отдалечават?

— Не зная. И те са натоварени с мазут. Страх ги е да не изгорят.

— Подлеци! Спасяват си кожата, а?

— Аха…

— Слушаш ли, Арсен?

— Да. Не ми приказвай!

Радистът притисна с длани наушниците и почувствува болка в ушите. С разногласна глъчка зашумя разтревоженият ефир.

— … „Узбекистан“, аз съм, „Болшевик“, на тридесет мили, плавам към вас… Баку, Махач-Кала, Красноводск, повикайте товарни кораби, 42,36 и 18,02 южно от остров Чечен…

Тарумов превключи на предаване. Зад преградката, набирайки обороти, зави динамото. Отворите на предавателя се осветиха от жълтата светлина на лампите. Той хвана ключа и зачука. Изпод контакта на ключа святкаха сини искри, бръмчеше контролният високоговорител.

— До всички товарни параходи… 42,36 и 18,02…

После пак включи приемника. Веднъж-дваж прописукаха корабните радиоапарати и притихнаха. Настъпи напрегната делова тишина, в която му се счуваше грохот на котвени вериги, съскане на пара, бучене на разпенена от витлата вода. Изведнаж отчетливо записука дрезгаво радиото:

— „Узбекистан“, „Узбекистан“, аз съм „Дербент“, идвам към вас. Ще се приближа откъм десния борд, спускам лодките. Съберете хората, запазете спокойствие. Свършвам… Викам Баку, Махач-Кала…

— Муся, звъни в аварийната! — викна Тарумов, като губеше последователната връзка на знаците. — Чуваш ли, Муся!

— Баку, Махач-Кала, аз съм, „Дербент“, отивам на помощ на екипажа на „Узбекистан“. Натоварен съм с мазут. Въпреки взетите мерки рискувам да избухне пожар. Изпратете спасителен кораб на 42,36 и 18,02…

Муся изтича към масата.

— Аварийната чака на апарата — каза тя. — Свърши ли вече?

Тя грабна листчето и побягна към телефона. Тарумов видя как долепи слушалката до ухото си и погледна в листа. Изведнъж се опря о стената, прехапа устни и притвори очи. Това не продължи дълго, само няколко секунди. После отвори очи и заговори в слушалката със съвсем обикновен глас:

— Готово ли е? Предавам радиограма: Баку, Махач-Кала, от танкера „Дербент“…

Тарумов си почиваше, опрял гърди на масата. Отново запращяха корабните станции. Той се страхуваше да не пропусне сред техния шум дрезгавото посвиркване на радиото. От напрежение ушите му пищяха и мислите му се лутаха сред откъслечните телеграфни фрази.

… Лошо, че наблизо няма нито един кораб. Защо викат товарни? Танкерите се възпламеняват по-лесно. „Дербент“ е нефтоналивен… Отсякъл буксира и отплувал, после се върнал! Колко странно! Сега ще му бъде по-трудно да спаси хората. Радистът е напуснал последен рубката… Кой беше радистът на „Узбекистан“?… — Валка Ластик, малчуганът, „юнкорът“. Дали не се е задушил? И всички да са се задушили? Не, „Дербент“ ще пусне лодки и ще прибере всички. Но защо е отплувал? И не е отговарял на сигналите? И защо се е върнал? Той носи опасен товар — красноводски нефт. В него има много летливи газове и се възпламенява като бензин. Какво разправяха за този танкер? Да, стахановски рейсове! Той е начело по изпълнение плана за превоза. На „Дербент“ е Мусиният мъж, Басов, механикът. Тя се изплаши, като прочете радиограмата… Вятърът е пет бала, разпръсква искрите, в морето има силен зиб[2]… Най-важното е да не пропусне сигналите! Те предадоха, че корабът губи устойчивост — поляга на една страна. Значи, докато горят надстройките и корабът е на път да потъне, в радиорубката при апарата все още седи Валка Ластик. Дрехите му пушат и с огромна черна уста той гълта дима, лют, задушлив дим от горящия мазут и боята… Малчуганът „юнкорът“…

Корабните радиоапарати млъкват. Отново в наушниците се промъква едва доловима музика. Тифлис или Ереван?…

— … Сбогом, мой табор, пея за последен път… — сякаш певицата се провиква иззад глухата стена в буйно циганско опиянение.

Лош приемник, слаба селективност! Тарумов се старае да отстрани с регулатора ненужния шум. Той се сърди, а циганската певица си пее и не я интересува нито кода на Морз, нито разстоянието до подводните скали край остров Чечен. Но ето че отшумяха аплодисментите и всичко стихна. Замлъкна морската позивна вълна.

Тарумов се извърна и видя Муся. Тя стоеше зад стола му, притиснала ръце към гърдите си. Лицето й беше бледно. Стори му се, че ще й стане лошо.

— Нищо ли няма, Арсен?

— Нищо.

— Знаеш ли, не мога да работя. Ще постоя тук… Може ли?

— Може — той се отмести, за да й направи място на стола. — Сядай тука. Не се тревожи.

Той чувствуваше превъзходството си над нея, защото беше по-спокоен. И в същото време, кой знае защо, го беше яд на нещо.

Муся седна на края на стола и потрепера зиморничаво.

— Тресе ме — оплака се тя, — тук е студено.

— Това е от нерви, Муся.

— Не, тук наистина е студено. Слушай, Арсен!

— Е?

— Миналата година изгоря петролоносачът „Партизанин“. Помниш ли? Тогава пренасяха красноводски нефт. Този нефт е избухлив, нали?

— Глупости!

— Не, кажи ми!…

— Казвам ти, глупости…

— Ех, ти все лъжеш… Много ме е страх, Арсен — призна си тя жално. — Ако се случи нещо…

Той я прегърна и привлече към себе си, учуден, че не чувствува вече никакъв свян. До себе си той виждаше бледото Мусино лице, склонило се на рамото му с тъжно безразличие. И за да я ободри, каза:

— Твоят мъж не участвува в спасителните работи. Той е в машинното отделение, там опасността е по-малка.

Муся въздъхна:

— За Басов ли? Та той вече не ми е мъж.

— Как така?

— Ами така. Ние с него се разделихме. Окончателно се разделихме…

Тя замълча.

— Знаеш ли, струва ми се, че не ме е обичал никога. А може и да ме е обичал по своему, отде да знам. Той е такъв… странен. Замина си и всичко свърши. Не, не мисли, че се страхувам за него! Там, на „Дербент“, са четиридесет и пет човека и ако се случи нещо…

Той галеше рамото й и мислеше, че сигурно този човек я е оскърбил с нещо, че тя е нещастна и не може да забрави… Чувствуваше се горд, че му се доверява и търси съчувствие у него, сякаш се съюзява с него срещу оня неприятен човек — нейния бивш мъж. Сетне погледът му се спря върху страниците на дневника и премина по думите на телеграмата: „Отдалечава се, не отговаря на сигналите.“ Представи си яркото зарево на пожара и скриващия се в тъмнината предателски силует на кораба. Струваше му се, че тук е замесен някак механикът Басов.

Сега той си го представяше огромен, със зачервено лице и кръвожаден вид: стои на кърмата и със свиреп вик като горски дух разсича буксирното въже. А на палубата се е събрал целият екипаж, всички са объркани, но никой не се решава да се приближи до него. Спомни си, че на кораба има капитан, комуто са подчинени и механикът Басов, и другите моряци, и се ядоса, че сцената, нарисувана от въображението му, не отговаря на действителността.

Муся изведнъж се изправи и стремително скочи.

— Уф, ще се пръсна — рече тя с нисък зъл глас. — Няма ли да се свърши най-после? Гледай да не пропуснеш нещо, Арсен!

Тя бавно тръгна към своето място при масата, седна и се залови с книжата. Той разбра, че го е забравила и изобщо не мисли какво впечатление са направили думите й. Като се извърна, видя отражението си в полираната повърхност на масата — щръкнала коса с черни похлупачета на ушите — и помисли, че между него и Муся нищо няма да излезе. А равното, глухо бучене в ушите не секваше, сякаш през наушниците стремително нахлуваше морският вятър. От време на време атмосферното изпразване го караше да потреперва и той вземаше молива, но сигнали нямаше.

Квадратите на прозорците посиняха и звездите в тях станаха по-големи и по-бледи — започваше да се развиделява. Някъде далеч блесна зелена светкавица и освети покрива на фурната — от нефтопристанището премина първият трамвай.

Внезапно телефонните мембрани щракнаха. Тарумов затисна с длани наушниците и грабна писалката. Муся начаса скочи и дойде при него. За миг той помисли учудено: „Как разбра?“ Радиото записука високо:

— РЕИ, РЕИ, аз съм, „Дербент“. Върнете спасителния кораб. Корабът „Узбекистан“ потъна на 42,36 и 18,02. Екипажът е свален и качен на борда. Осигурете санитарна помощ. Има обгорели.

Секунда пауза — и бързо и кратко: „За помполит на «Дербент» — Басов“.

— Браво! — изкрещя Тарумов и свали наушниците. — Прибрали са екипажа! Разбираш ли, Муска?

Тя грабна дневника и зачете бързо, мърдайки устни.

— Басов е подписал — каза тя тихо. — Виж го ти! Казвам ти аз… много е странен.

Тарумов отвърна, без да се замисля:

— Твоят Басов навярно е злато момче. Помисли си само, в цистерните има красноводски нефт. Той се възпламенява като бензин.

— Пък ти казваше — глупости! — усмихна се Муся болезнено.

— Е, какво от това, че съм казал. Като се беше разхленчила. Сега ще се видите с него и всичко ще се оправи. Просто сте се сдърпали. Случва се. Ех, славни момчета! Зиб, вятърът носи искрите, а те се приближили и ги взели. Туй се казва моряци! Танкерът „Узбекистан“ потънал, жалко, но… хората са по-важни.

— Там има обгорели — каза Муся тихо. — Може би са… как мислиш?

— Сигурно нищо им няма, малко са се опарили. Я ми кажи, какъв е този Басов?

— Ти знаеш. Механик.

— Странно. Защо капитанът не е подписал радиограмата? Е, все едно. Това наистина е прекрасно! „Върнете спасителния кораб.“ Виждаш ли ги какви са нашите моряци! Гордееш ли се, Муска?

— Да. Само че там има обгорели. Страх ме е.

— Ех, и ти, като си заповтаряла — страх ме е, та страх ме е. Ех, Муска, това са такива момчета такива…

Той се засмя щастливо и възбудено рошеше косата си.

Като го гледаше и Муся започна да се смее. Сетне той изведнъж погледна дневника и се замисли.

„Само че защо отначало са ги изоставили? — запита се той вече за десети път. — Отначало ги изоставили, а после се върнали?“

Бележки

[1] Ют (мор.) — задната част на горната палуба. — Б.пр.

[2] Зиб (мор.) — вълнение без вятър. — Б.пр.