Тодор Вълчев
Предговор

Лорд Чарлс Пърси Сноу, който скоро след смъртта си в 1981 г. получи Димитровска награда за мир, е достатъчно познат на българския читател, за да бъде представян като някаква новост в преводната ни литература. Трите издадени у нас романа („Завръщания у дома“, „Коридори на властта“ и „Делото“) от 11-томния цикъл „Чужди и братя“ са хубаво огледало на творчеството на този английски романист — още повече че те, струва ми се, са най-добрите или едни от най-добрите от цикъла. Ето защо целта на този увод е не да представи писателя Сноу, което вече е сторено в предговорите към споменатите три романа, а по-скоро да напомни някои неща за него и да въведе с няколко думи читателя в предлаганото ново (като превод) произведение.

За начало е нужно едно уточнение. Не помня къде, но убеден съм, че съм виждал заглавието на цикъла и като „Свои и чужди“. Това според мен променя основно не само смисъла на заглавието, но и цялата философия на автора, която английският критик Уолтър Алън обобщава по следния начин: всички хора са братя, защото просто нямат друг избор — обществото, както и самият живот, са невъзможни без взаимно човешко участие; но оставайки братя, хората не могат в известни случаи да не бъдат чужди един на друг, иначе не биха били хора.

Тъй като „Лустро“ не се числи към цикъла „Чужди и братя“, това уточнение може да изглежда излишно, но според мен то е задължително, защото така формулираната философия е сложила своя отпечатък и върху „Лустро“.

Беше време — и то не толкова далечно, — когато английските критици отричаха почти в един глас творчеството на Сноу. Ако в критиките имаше някаква разлика, тя бе в това, че едни го отхвърляха по-деликатно, а други (повечето) — доста грубо. По-деликатните му приписваха грехове като сух и тромав език, излишен документализъм, конвенционалност (един евфемизъм за „старомодност“), или виждаха в него епигон на Антъни Тролъп и дори на Арнълд Бенет. А грубите? „Като романист той просто не съществува. Той дори не може да има претенции за такова име“ — писа в 1963 г. Франк Лийвис, който минава за едно от светилата, ако не и най-голямото, в английската литературна критика. А по това време бяха излезли девет от единадесетте тома, на „Чужди и братя“, с който цикъл Сноу остава в историята на английската и световната литература!

Но Сноу вече се беше утвърдил сред читателите като първокласен писател, тъй че критики от рода на цитираната звучаха като куриоз. Още няколко години преди това повечето английски критици, сякаш стреснати от собствените си рецензии, бяха започнали да говорят за различни етапи в оценката на творчеството, на Чарлс Пърси Сноу. Забележете: различни етапи в оценката, не в самото творчество. По този начин въпросните критици явно си отваряха път, за да се измъкнат от едни позиции, станали напълно незащитими. И да стигнат със закъснение до вярната констатация, че „лорд Сноу се издигна до висок, забележителен пиедестал сред съвременните английски романисти“ (сп. „Ню Стейтсмън“, 1970).

Разбира се, тази критика е твърде обща, в нея липсват детайлите, не личат различните отсенки и полутонове, но тя дава представа поне за основната тенденция в подхода на английската критика към творчеството на големия писател. Всичко това не е толкова необичайно, никоя критика не е застрахована от грешки, но нещата винаги се свеждат до изходните позиции, до гледната точка. И аз не мога да се отърва от впечатлението, че буржоазната критика търсеше у Сноу слабости и недостатъци там, където те не съществуваха, за да не каже открито с какво той предизвикваше раздразнението й, дори нещо повече — гнева й. Някои го обвиняваха, че отказвал да се съобразява с „движението на времето“, а той тъкмо с това се съобразяваше (макар че под този израз те разбираха нещо съвсем друго). Очевидно смятаха, че е изменил на класата им, от която и самият той произхождаше и за която работеше — да не забравяме, че стигна до пост, равнозначен на министър на техниката. Сноу беше твърде сложна и противоречива личност, което намери отражение и в творчеството му, и в тази светлина е трудно да се говори за измяна на класата, но със сигурност може да се каже, че той беше хуманист, който наистина вървеше в крак с времето. Неговите предупреждения за опасността от оръжейната надпревара и ядрената война звучат така, сякаш са произнесени днес. Неговите апели към здравия разум, дейността му в полза на мирното съжителство между народите, честите му гостувания в Съветския съюз, личните му връзки със съветски писатели и критици — това, струва ми се, се зловидеше най-много на недоброжелателните критици и макар да бе казано направо само веднъж (от Р. Хингли), то бе достатъчно, за да се разбере — ако някой се е съмнявал — защо такъв романист, „не съществува“.

Сигурно е случайно съвпадение това, че първото и последното белетристично произведение на Сноу са детективски романи. Впрочем жанрът е и единствената прилика между тях. Първото — „Смърт под платната“ (1932), не блести с нищо и вероятно по тази причина не се споменава нито в критически обзори, нито дори в каталози, които претендират за пълна изчерпателност. Последното обаче, което излезе в 1979 — година преди смъртта на писателя, — съвсем не е лековато криминално четиво, а пълноценна литературна творба, върху която, както отбелязах, е оставила следа основната идея на цикъла „Чужди и братя“. В този смисъл „Лустро“ — защото за него става дума — може да се разглежда като логическо продължение на цикъла, макар иначе да няма никаква връзка с него.

Още от първите страници, с описанието дори само на прочутия от „Панаир на суетата“ район „Белгрейвия“ читателят ще долови смисъла на заглавието, макар и думата „лустро“ да е употребена само веднъж в една реплика, и то някъде много по-нататък. Всичко е лустро в английското общество, или поне всичко в слоевете и класите от средната буржоазия нагоре. И авторът не оставя никакво съмнение, че това с особена сила важи за политиците. Но той не се задоволява единствено с английското общество. Една-две реплики са му достатъчни — и там е майсторството, — за да разкрие същата картина и в американското общество. Едно американско семейство има всичко, което може да се купи с пари, но няма интелектуалец в своята среда. И си купува за зет известен учен, от когото очаква да играе в семейството някаква средна роля между „дворцов шут и гуру“, както се изразява самият учен.

Но лустрото не е единствената характерна черта на описваното общество и особено на аристокрацията. Другата му особеност е неговата закостенялост и примитивизъм. За убитата аристократа лейди Ашбрук авторът казва с нескрит сарказъм: „Обикновено тя имаше две теми за разговор. И в двата случая мнението й беше просто, остро и неизменно. Едната й тема беше лейбъристкото правителство и състоянието на нацията. По този въпрос само едно я озадачаваше. Несъмнено съсипваха страната. Но кои вършеха това — комунисти, мошеници или глупаци? Тя бе, склонна да мисли, че има марксистка конспирация, подстрекавана от мошеници.“

И още една особеност: когато ножът опре до кокала, управляващата класа се брани с нокти и зъби и умее да избягва собствените си закони. Във връзка със своята работа представителят на закона, криминалният инспектор Брайърс, се възмущава: „Но когато се наложи да имаме работа с висшите класи, нещата са съвсем различни. Тях много ги бива да си държат устата затворени. Нашите момчета нищо не могат да измъкнат. Висшите класи умеят да се защищават. И колкото по-нагоре отиваш, толкова по-добре се защищават. Сплотяват здраво редиците си.“

Някои изследователи на творчеството на Сноу твърдят, че той е най-вече социолог. Такова твърдение трудно може да се приеме, но факт е, че само с няколко щрихи, сякаш между другото, той умее да прави майсторски дисекции на обществото. И ако цитирам примери в тази насока, то е, за да се види, че „Лустро“ надхвърля рамките дори на най-добрите западни образци на криминалния жанр. И то не само с посочените дисекции, а с нещо много повече.

Мисля, че в „Лустро“ Сноу търси, продължава да търси отговор на въпросите, поставени в една негова мисъл — макар и не във въпросителна форма: „Убеден съм, че в заложеното у нас от природата има и неща, които решително не са подвластни на нищо. Самата основа на нашата природа е дълбоко скрита в нас. Тя не може да бъде засегната от никаква жизнена връзка, от никого измежду заобикалящите ни. Над тази част от нашето същество нямат власт нито срещи, нито събития. Тя е единна и неделима — от люлката до гроба. Но онова, което тя поражда — нашите постъпки, събитията в нашия живот, — е свързано може би с хиляди случайности, взаимни влияния и накрая — с нашата воля.“

Чрез образа на Брайърс авторът отново прокарва идеята си — на която се натъкваме и в другите му произведения, — че победата не винаги се пада на най-упоритите и най-способните. И сякаш опровергава или допълва себе си: има и нещо, което пречи да се осъществи „заложеното у нас от природата“ и понякога дори го унищожава.

Ала цитираната по-горе мисъл може да се тълкува и в друга посока: има само една крачка от нея до съмнителната и твърде модна на Запад теза, че садизмът и мазохизмът са присъщи на всеки човек, че те също са заложени в него от природата. Действията на доктор Периман са като че ли доказателство за тази теза. Значи ли това, че авторът я приема?

Той не дава пряк отговор на този въпрос. Оставя читателя да го извлече, разбира се, от контекста на цялото произведение. За мен като читател отговорът е следният: описаното в „Лустро“ общество е в своя залез, то си отива; с него ще си отидат и такива като доктор Периман, чийто садизъм може да вирее безнаказано само в условията на това общество.

Далеч съм от мисълта да твърдя, че точно това е замисълът на Сноу, но книгата оставя такова впечатление.